Адам Хол
Баракуда (15)

15.
Свечеряване

— Та кой стреляше по теб?

Тя разплиташе едно въже и правеше примка, седнала върху сандък. Беше облякла само едни шорти от каки и нищо друго — изчакваше гърбът й да се успокои. Само ме беше помолила да хвърля морска вода върху охлузванията.

— Не знам — отвърнах.

— Видях цялата случка. Стрелбата и всичко останало. — Продължаваше да работи върху въжето. — Помисли ли си, че аз съм ти организирала засадата, Ричард?

— Защо да си мисля?

— Имам предвид, че беше толкова предпазлив с мен онзи ден, толкова недоверчив. — Тя ми хвърли кратък поглед. — Предполагам, че си предпазлив с всеки в работата си, каквато и да е тя. — Тонът й се промени, стана по-официален. — Не искаш да ми кажеш нищо и аз те разбирам, но трябва да знам достатъчно за снощи, за катастрофата с лодката, за да се убедя, че след случилото се не съм съучастник, не прикривам доказателства и не давам подслон на криминален престъпник. Имам добро досие и работя за полицията в Маями, когато им е нужен някой леководолаз в повече, затова искам да съм сигурна, че не се забърквам в нещо незаконно. Ти ми показа картата от външното министерство, но можеш да си поръчаш такива при всеки фалшификатор от малките улички, ако знаеш къде да го намериш.

Към кабината се слизаше по две стъпала, а ние седяхме в предния й край, за да не се виждаме от морето. Тя знаеше, че ни наблюдават — също беше забелязала бинокъла.

— Шефът на мафията — казах аз — ми е издал смъртна присъда. На това се дължи стрелбата на кея и снощната ми разходка с лодката. — Разказах й за нея. — На това се дължи и следенето, което са организирали пак. Искам да знаеш — наведох се напред, — че вземат ли ме от твоя кораб, ще стоя много надалеч от теб.

Тя вдигна поглед:

— Защо?

— Защото те излагам на рискове.

— Знам това, но искам да те видя пак.

— Някой ден.

— Слушай, не съм толкова беззащитна розичка. Познавам Луиджи Туфексис, срещала съм се с него. Изпълнявах…

— Това ли е шефът на мафията?

— Да. Веднъж свърших малко тайна работа за тукашната полиция — забърках се случайно и се опитах да помогна. Туфексис не прощава, но няма защо да го казвам на теб. Слушай, в работата си попадам на доста клюки — познавам повечето от собствениците на лодки и някои от екипажите на бреговата охрана. — Тя погледна надолу и разнищи още една сплитка. — От няколко дни се носи слух, че си международен трафикант на кокаин, работещ под прикритието на британското правителство, и си дошъл тук да изместиш Туфексис от бизнеса. На това се дължи, както казваш, присъдата.

Вдигна очи, за да види изражението ми. Такова нямаше.

Това, което ми каза, си пасваше точно на мястото — носеше подписа на Проктър. Искаше да ме премахне и беше избрал най-мощното оръжие в Маями за тази цел. Съвсем по логиката на бюрото.

— Вярно ли е? — попита ме Ким.

— Не, Джордж Проктър е съчинил тази история, за да насъска Туфексис срещу мен.

— Откъде знаеш това?

— Познавам Проктър. — Би предпочел да ме убие лично, като въпрос на чест, но очевидно беше твърде зает с други неща. — Употребява ли кокаин?

— Да. Употребяваше, докато го познавах.

Това също си пасваше на мястото. Проктър беше известен с прилежността си и затова Кроудър беше разтревожен от пропуските в сигналите му до Лондон. А не беше и човек, който ще си изгуби акъла по кокаина само заради удоволствието, следователно това е било реакция на растящото му отчаяние: куршумът до сърцето му го беше направил неизползваем като агент-детектив и той отпадна от списъците. Чувствал се е като бивш, като скопен. Кокаинът му е възвърнал самочувствието, че е силен за десетима, голямата илюзия.

— Той страдаше ли от мания за величие? — запитах Ким.

— Понякога. Веднъж ми каза, че би могъл да се кандидатира за президент, ако не беше чужденец.

За президент! Отново съвпадение: бил е подложен на сублиминална обработка и знаеше достатъчно за сенатора Матийсън Джъд, за да си въобрази, че е на негово място като кандидат за президент.

— Ще ми разкажеш ли нещо повече за Джъд?

Устата й се отвори и за момент тя изглеждаше объркана; после каза без колебание:

— Джъд не е за подценяване. Държавник с такъв поглед върху външната политика не сме виждали от времето на Никсън и освен това не е мегаломан. Той трябва да влезе в Белия дом, защото е единственият човек в тази страна, който може да я насочи по нов път…

Собствените ми разсъждения се зареяха нанякъде и гласът й звучеше отдалеч; после се почувствах с напълно бистро съзнание и разбрах без никакво съмнение, че не е имало празнота във времето: не бях пропуснал нищо от това, което казваше.

— … този път не се касае само до американците — заинтересован е целият свят, и то много повече от обикновено, когато тук се сменя администрацията. Много се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд, защото изходът от тези избори ще има огромно отражение върху Обединеното кралство.

Беше точно до дума: като че чувах ехото на собствения си глас.

— Познанията му върху междуособните борби за власт в Кремъл са далеч по-задълбочени, отколкото сме виждали в който и да е досегашен президент на Съединените щати — наистина, благодарение на частичното повдигане на завесата от гласността, но Джъд забелязва всичките им ходове.

Тя прекъсна и заразнищва нова сплитка. Една вълна пак повдигна лодката и аз се сниших, за да погледна през парапета на кърмата. Яхтата още беше на същото разстояние. Този път не видях отражението на светлината в лещите.

— Продължавай — казах.

Тя погледна нагоре.

— Какво?

— Кажи ми още нещо за Джъд.

— Това е всичко, което знам.

Ето значи една точка за доклада: Ким Харвестър е попаднала под сублиминално влияние само в апартамента на Проктър, и то не за дълго. Може да се приеме, че на борда на буксира няма радиоизлъчвател. Следователно тя не е била прицел като Проктър. Собственото ми облъчване е било по-различно: внушили са ми известна основна информация за Джъд, но бях приел и инструкции, които не са били предназначени непременно за мен.

Вълнението отново ни повдигна и аз погледнах към яхтата. Не беше помръднала. Залезът наближаваше и аз попитах:

— В пристанището ли ще се прибереш, след като ме вземат?

— Да. Сутринта имам три урока, първият от шест.

— Твоят кораб по-бърз ли е от онзи там?

Тя отвърна тихо:

— Мога да се погрижа за себе си, Ричард.

— Държиш ли пистолет на борда?

— Разбира се. — Тя пусна разнищеното въже и се изтегна назад. Светлината на залязващото слънце галеше малките й гърди. — Много е мило. Знаеш, че съм си играла с бомби, че съм работила тайно против мафията и видя какво правя с акулите, но все пак си склонен да мислиш за мен като за жена, нуждаеща се от закрила. Харесва ми.

— Предполагам, че това ме прави да изглеждам старомоден.

— Не, отива ти.

 

 

— Заминаваме за Насау — каза Ферис, — да се срещнем с Монк и още няколко човека.

Наблюдаваше ме непрекъснато с бледите си като шампанско очи, търсеше признаци на изнервяне, умора, объркване. Бях му разказал, че съм участвал в катастрофата. Когато излитахме, видяхме мафиотската лодка да виси на един кран до кея.

Туфексис сигурно мисли, че съм убит заедно с останалите, понеже никой не ме беше видял да излизам на брега, но да се разчита на това е рисковано, защото бяха поставили буксира под наблюдение — може и да са ме разпознали. Никога не съм виждал толкова солидни мерки за сигурност и за първи път бях доволен от тях. На смрачаване двама от хората на бюрото ме взеха в морето с покрит скутер и ме закараха от пристанището до летището с къса лимузина с оцветени стъкла, излязоха с нея на пистата и я насочиха към самолет „Чесна 500“. Не видях Ферис, докато не се качих на борда.

— Кога си ял за последен път?

— Преди няколко часа.

— Спа ли?

— Подремнах.

— Наранявания?

— Незначителни.

— Самочувствие?

— Много добро.

Защото имах тефтерчето от портфейла на Нико и то можеше да ни осигури достъп до Проктър. Дадох го на Ферис и той започна да разлепва страниците една от друга — беше се намокрило и след това изсъхнало.

— Един тип от мафията го използва, за да се обади на Проктър.

— В него ли е потърсил номера? На Проктър ли?

— Или номер, на който се е намирал Проктър по това време.

Той прегледа страниците внимателно. Част от мастилото се беше размила. Светлина обля тавана на самолета, когато направихме вираж над блестящия като брилянт Маями.

— Дж. Р. П. — каза Ферис, разкопча колана и стана от мястото си.

— По телефона ли ще се обаждаш? — попитах аз.

— Да.

— Направи ми една услуга тогава. Искам малка охрана за Ким Харвестър — можеш ли да уредиш това? Двама души.

— Кога?

Не попита защо — това можеше да почака. Не се заяде дребнаво. Това би означавало да отклони от задълженията им двама души, които да работят денонощно на смени, а от Лондон биха поискали наистина много добра обосновка за тази постъпка. Ферис знаеше, че ще трябва да поеме отговорността, и това беше едно от нещата, които ми харесваха в него: той се доверяваше на ръководения от него човек и не задаваше въпроси. Онзи дребен негодник Лоумън щеше да поиска формуляри в три екземпляра, изпратени от Лондон, съдържащи въпросник от десет листа, да изиска нотариална заверка и бог знае как бих могъл да го убедя да изцеди всичко това през мускулите на сфинктера си.

— Колкото можеш по-рано — отвърнах.

— Двама души на смени ли?

— Да. И ще им трябва лодка на разположение. Ще могат ли да използуват скутера?

— Да.

— Тя ще върне буксира в пристанището рано тази нощ; може да е тръгнала още когато ме взеха оттам. Пристан 19, мястото, където стреляха по мен. Много съм ти задължен.

Той отиде в кокпита отпред, а аз разхлабих връзките на обувките си, защото се бяха посвили след изсъхването. Ще трябва да си набавя нов чифт при първа възможност, понеже, ако не ти е абсолютно удобно на краката, това може да намали скоростта на бягане и би било фатално в случай, че нямаш друг изход.

Ферис се върна:

— Не се обадих направо на този номер. Наредих да издирят адреса.

— Най-вероятно това е Ривърсайд 1330 — казах аз.

— Може да бъде навсякъде.

Взимам си бележка. Агентът е склонен да вижда като в тунел колкото повече се задълбочава в мисията, докато оперативният му ръководител има по-общ поглед и вижда неща, които агентът може да пропусне.

— Не съм приемал повече инструкции — отвърнах след момент.

Забелязах го в очите му, когато споменах за Ривърсайд. Не изглеждаше успокоен. Не беше длъжен да ми вярва. Може да са ми налели още сублиминални инструкции с внушението да ги пазя в тайна.

Той не каза нищо.

— Напълно съм сигурен, че на кораба на Харвестър няма никаква електроника. Тя не можа да ми каже нищо повече за Матийсън Джъд. Разпитах я, а тя само повтори онова, което ми бе казала преди. — Той извади миниатюрен магнетофон и натисна един бутон. Докладът започваше. — Това означава, че е получила информацията при Проктър — същата, каквато получих и аз, когато отидох там онази нощ. Причината да искам охрана за нея е, че те още наблюдават корабчето и може да я хванат и да я принудят да им каже всичко, което знае за мен. Не е запозната с нищо съществено, но не искам да я разпитват хора като тях.

След малко той каза, без да ме поглежда:

— На какъв етап са личните отношения между теб и Харвестър?

— Изобщо не ти влиза в работата.

Той се поколеба за момент и после натисна бутона за връщане на лентата, после другия — за възпроизвеждане, нагласи лентата на „хора като тях“ и отново включи запис.

— Би трябвало да знаеш, че не позволявам на личните отношения да замъгляват разсъдъка ми по време на мисия.

— С изключение на онзи мъж, когото очисти в метрото преди три…

— Това не беше по време на мисия. Слушай… — Извъртях се в седалката, за да се обърна с лице към него. — Ако искаш да правиш въпрос за връзката ми с…

— Не искам — каза той и очите му ме смразиха.

— По кое време ще кацнем? — Мъчех се да завържа някакъв разговор, ако забелязваш, да намаля напрежението. Вбесяваше ме това, че не можеш и точка да спечелиш от този човек. Начинът, по който реагирах на въпроса за Харвестър, му бе казал точно каквото искаше да разбере.

— В седем, няколко минути по-рано или по-късно. — Продължи със същия тон: — На колко ти се размина в мафиотската лодка?

— Ох, за бога, възвърнах самообладанието си преди часове!

Трябва да се успокоя. Разбираш ли какво искам да кажа, приятелю? Той получи отговора. Не бях възвърнал самообладанието си още преди часове въпреки нежните грижи на Ким.

— Имаш ли настроение да докладваш още малко?

— Разбира се.

Той натисна отново на запис и аз му разказах за екзекуцията в мафиотската лодка, назовах имената, прецизирах времето, доколкото можех да си спомня точно.

— А тази Моник? — каза накрая Ферис. — Какво можеш да кажеш за нея?

— Не знам. Тя беше при Проктър онази вечер, когато отидох в жилището му, но не разменихме нищо повече от здрасти и довиждане — той ясно й показа, че иска да бъде сам по време на срещата. Обаче снощи на кея тя направи всичко възможно да убеди Нико, че е сбъркал човека. Направи всичко, което бе по силите й.

— Да се установи коя е тази Моник — изрече Ферис в микрофона, а после към мен: — Значи измъкна се с бележника. Нещо друго?

— Останах жив. — Отново трябваше да се обуздавам, бързо кипвах.

— Разбира се — отвърна той учтиво, — че бележникът може да ни помогне да открием Проктър. Разбира се, че дори и да не беше измъкнал нищо от този инцидент, животът на изпълнителя на „Баракуда“ е изключително ценен. Ние…

— Имаш Пурдом за резерва — прекъснах го.

Изрекох го много бързо и тонът ми беше сърдит. В момента, когато свърших, аз се стреснах, защото онова проклето нещо още се въртеше и беше записало ясно и безвъзвратно скрития ми досега страх: Пурдом е изпратен тук да следи мисията отблизо и в случай, че ме пречукат, да поеме изпълнението.

Изпотих се леко, нервите сгорещяваха кръвта ми. Не винаги е лесно да докладваш. Бъркат дълбоко в душата ти и я излагат за оглед под студената светлина.

Ферис проговори тихо, изражението в кехлибарените му очи беше сърдечно и откровено:

— Ако Пурдом бе определен за изпълнител на „Баракуда“, аз щях да откажа и ако някога се наложи да я продължи, ще поискам от Лондон да ме сменят като оперативен ръководител.