Адам Хол
Баракуда (8)

8.
Жертвоприношение

Гръдта й се отри в мен. На оскъдната светлина кожата й изглеждаше бронзова, на рамото й имаше прашинки изсъхнала сол.

„Тук някъде се върти един специален екземпляр.“

„Който искаш да хванеш ли?“

„Който искам да убия.“

Зелените очи се взираха нежно в моите — очи на морска сирена, очи на дух, прелъстяващ спящи мъже.

„Ще отидеш на Уест Ривърсайд Уей 1330 по всяко време преди полунощ.“

Проблясък от бинокли над водата.

„Но не по-късно.“

Бронзова кожа, копринен мъх по гърдите й, проблясък на светлина, проблясък върху цилиндъра на спринцовката.

— Може ли да използваме телефона ви?

Наблюдателни кехлибарени очи, тракане на нефритения часовник.

— Моля, разбира се.

Морето беше утихнало. Сега нямаше движение.

— Задействай ги незабавно.

Един мъж, един от всичките — Джонсън, не, Ъпджон, — засенчи стенната лампа, докато пресичаше обсега на погледа ми. Чух тихото пукане на бутоните.

— Запишете: Уест Ривърсайд Уей 1330.

Над очите ми се надвеси сянка, а после и носителят й — Алварес.

— Е, как се чувстваш? — Гледах тъмното му лице с черна копринена брада, погледът му бе настоятелен. — Как си сега?

— Добре.

— Чудесно! — Той смъкна ръкава ми.

— Какво имаше вътре? — Имах предвид спринцовката върху табличката.

— Валиум. — Той отстрани табличката.

— Искаме да проверите този адрес. — Ъпджон говореше по телефона.

— Крайно предпазливо — вметна Ферис.

Стрелките на нефритения часовник показваха 1:20. Час и двадесет минути празнота. „Не мога да ви кажа, за бога, не разбирате ли?“ Последното нещо, което си спомням.

— Бъдете крайно предпазливи — каза Ъпджон по телефона.

В бюрото това е термин, запазен само за случаи, когато примерно обезвреждаш бомба с детонатор, задействащ се от разклащане.

Вгледах се във Ферис, но той беше под прав ъгъл. Всички бяха. Сложили са ме на проклетия диван.

— Ферис — подпрях се на лакът и смъкнах краката си. Нямах обувки.

— Здравей — отвърна той.

— Казах ли ти?

— Да.

— Адреса?

— Да, но кажи ми го пак, просто за потвърждение.

Тишина. Времето се нижеше.

— Къде са проклетите ми обувки?

— Кажи ми го пак — повтори тихо той.

— Ох, Господи! Уест Ривърсайд Уей 1330. Та къде са?

Някой се суетеше около краката ми.

— Вземете колкото хора са ви нужни — чух да казва Ъпджон.

Алварес надяваше обувките на краката ми.

— Мога да се оправя — казах му.

— Чу ли това, докторе? — запита Ферис.

— О, да. Вече сме на себе си! — Звучеше страшно доволен.

Ферис каза към Ъпджон:

— Само да наблюдават. Никакво влизане, никакъв контакт.

— И сам мога да си завържа връзките — казах на Алварес. — Слушай, как заби тази игла в мен? Не понасям иглите.

— Да докладват директно на мен — вметна Ферис. През цялото време си правеше записки.

— Изгуби съзнание. Трябваше да те хванем.

— Преди да забодеш това нещо?

— Да. Стресът бе станал неудържим. Не искаше да отговориш на въпроса му, помниш ли?

— Докладвайте пряко на оперативния ръководител — казваше Ъпджон.

— Не знам. Не знам какво помня.

— Мисля, че знаеш. Малко те плаши, но вече няма пречка.

— Пречка ли?

— Психотравматична задръжка. Сега си по-добре. Всичко е зад гърба ти. — Изпод черната брада се показаха малки, лъскави като перли зъби.

Зад мен? Това е успокоение. Мили боже, това е успокоение:

— Може ли да пийна малко вода?

— Денонощно ли? — попита Ъпджон.

— Да — отвърна му Ферис и после се обърна към мен: — Когато ни се обади да те приберем, звучеше доста зле. Какво се бе случило?

Беше нещо като спомен в мъгла. Трябваше да претърсвам миналото.

— Нищо.

— Но ти звучеше като останал без душа. — Кехлибарените очи се взираха в мен.

— Благодаря. — Изпих цялата чаша наведнъж. Имаше странен вкус. — Наистина ли? Има малко странен вкус. — Последното беше към Алварес.

— Известно време всичко ще има странен вкус. Химическият състав на тялото ти трябва да се нормализира. В организма ти имаше прекалено много адреналин, а сега и валиум. Много се радвам да те видя в такава добра форма — отвърна ми той.

— Благодаря. — Станах от дивана, намерих един стол и се тръшнах в него. Пурдом — елитният агент-детектив — стана и отиде до гарафата, напълни пак чашата ми с вода, което по мое мнение беше много трогателно от негова страна. Обърнах се към Ферис: — Да, бях останал без душа, абсолютно вярно е. Мъчех се да се преборя с нещо.

— И ти победи — намеси се Алварес отново зад бюрото, с крака върху него. — Само че това е довело до критично изчерпване на запасите ти от сили.

— С какво да се пребориш? — запита Ферис.

Това означаваше да се връщам пак в миналото и ме стресна. Никога не съм срещал такава сила, насочена срещу мен, такава мощ.

— Бях… Беше ми казано да отида там, а знаех, че не бива. Но бях длъжен. Нещо като… принуда.

Ъпджон се върна от телефона и не можа да си намери място. Изглежда, бях седнал в неговия стол.

— Справил си се добре — обади се Алварес, все още доволен. — Други не биха устояли.

— Нямате представа колко силна беше тази принуда.

— Напротив, имам. Толкова силна е била, че твоята съпротива те е оставила „без душа“ до момента, в който не би могъл повече да се съпротивляваш. Когато беше запитан защо си напуснал тайно хотела, ти изгуби съзнание, но не обясни. — Разговорната уредба върху бюрото му иззвъня. — Това беше изключително показателно. — Вдигна слушалката. — Si, mi querida?^[1]

Ферис стана, придърпа резбования дъбов стол към моя и отново седна с бележника в ръка:

— Когато се пробуждаше, ти каза също: „Тези инструкции са за теб…“ Спомняш ли си?

— Todavia no. Es una emergencia.^[2]

— Да. Следвах инструкции.

— Не се притеснявай — каза Ферис.

Бях започнал да треперя, нямах представа, че си личи. Пих още вода.

— Date vuelta у duermente, mi querida.^[3]

Алварес постави обратно слушалката. Ферис ме попита тихо:

— Откъде идваха инструкциите?

— Не знам, дявол да те вземе, не знам!

Всички надигнаха глави. Прозвуча много гръмко. Алварес не се помръдна. Сигурно аз бях събудил жена му на горния етаж с моите крясъци. Току-що й беше казал, че случаят е спешен. Трябва да се овладея.

Алварес се обърна към Ферис:

— Той наистина не знае, разберете го. Това много го потиска.

— Не се притеснявай, не бързай — каза ми Ферис.

— Нямам никакво време.

Мисията бе в ход само от четиридесет и осем часа насам, а Проктър бе потънал в неизвестност, противникът стреля по мен, успя да проникне чак в мозъка ми, като насади инструкции в него, вследствие на които едва не се набутах в капана. Нямаше никакъв шанс да…

Я пак повтори!

— Ферис — започнах, — има нещо, което не пасва. Не биха организирали покушение срещу мен и в същото време да ми пълнят главата с подсъзнателни инструкции. — Ферис продължаваше да си записва. — Не биха ми казали да отида на онзи адрес, ако не го искат. Подготвили са ми го като капан, а аз не бих могъл да нахълтам в него, ако първо ме застрелят.

Ъпджон се намеси:

— Освен ако не са ти дали инструкциите след неуспешния опит за покушение.

— Моля? Не, получих ги, преди да се върнем в пристанището. Преди стрелбата.

— По какво разбра кога? — попита веднага Ферис.

— По гърдите й. — Това излезе направо от подсъзнанието ми. Той наклони глава:

— Я повтори?

Сега и Алварес се облегна напред.

— Когато се пробуждах, ми се привидя образът на онова момиче от корабчето — Харвестър. Обаче не…

— Имаше ли глас, доминиращ над образа? — попита Алварес.

Внезапно почувствах паника. Пресегнах се към чашата и отпих. Ръката ми не беше съвсем стабилна — дали им е направило впечатление?

— Да, имаше някакъв далечен глас. Тя също говореше, но наблизо.

Паника, понеже току-що ми мина през ума, че в главата ми може да има останали още инструкции, стаени като червей в ябълка.

— Имаше ли музика? Не свиреше ли радио? — каза Алварес.

— Не.

Пурдом обърна поглед към него:

— Възможно е да са използвали насочени от разстояние радиовълни.

— От каква дистанция? — попитах аз.

— Не съм много запознат.

— Ще говоря с Паркс — каза Ферис. Това е специалистът по електроника, който провери жилището на Проктър за микрофони.

— Имаше една туристическа яхта — намесих се аз и му разказах за биноклите. — Тя ни последва в пристанището.

— Имам го предвид, но несъответствието пак остава — не биха ти вкарали тези инструкции в главата и после да те вземат на прицел.

Ъпджон се намеси:

— Нека да приемем, че сме в общия кюп. Според мен цялата работа става очевидна. Наркобизнесът тук е много голям — осемдесет процента от употребявания в Щатите кокаин се внася от Куба, значителна част от него — по море. Възможно е онова момиче — Харвестър — да пренася самостоятелно стока или да работи за някой от картелите. Може да са те взели за таен сътрудник на бреговата охрана или нещо подобно и — бум-бум. Случва се често.

— Мислиш ли, че тя се занимава с наркотици? — попита Ферис.

— Исусе — отвърнах, — откъде мога да знам? Ако…

— Американка ли е?

— Англичанка.

Той обърна горния лист на бележника и каза:

— Добре, можеш ли да разкажеш за Харвестър?

— Да.

Това продължи четиридесет минути. Материалът бе доста: връзката й с Проктър и сегашното й отношение към него — „той е боклук“, телефонният разговор, който беше дочула, и всичко, за което говорихме на корабчето, както и избрани от Ферис аспекти:

— Опита ли се да те съблазни?

— Не.

— Но ти спомена за гърдите й.

— Беше по бикини и сутиен.

— Възможно е — намеси се Алварес — да е изплувал някакъв сън, когато се пробуждаше. Склонни сме да събличаме жените в сънищата си.

Ферис му благодари и се обърна към мен:

— Туристическата яхта. Мислиш ли, че тя е знаела защо е там?

Станах от стола и почувствах слабост в краката си. Изправих се бързо, за да не проличи, но Ферис забеляза.

— Кога си ял за последен път?

— Обядвах на корабчето.

— Значи протеин — каза веднага Алварес и се измъкна иззад бюрото. — Нужен ти е протеин. Искаш ли сирене? А малко хляб?

Докладът продължи.

— Казваш, че е забелязала биноклите.

— Този въпрос е сложен. — Премислих и после казах: — Първият вариант е следният: забелязал съм ги и естествено не казвам нищо. Тя ги вижда, няма връзка с тези хора и насочва вниманието ми към тях, леко раздразнена. Или: направило й е впечатление, че съм ги забелязал, и ми ги посочва, за да се оправдае, ако съм разбрал, че ги е видяла и не казва нищо за тях, понеже знае всичко. Знае всичко за яхтата.

— Реагира ли по някакъв начин на това, че яхтата ви е последвала в залива?

— Не.

— Според теб забелязала ли е, че ви следва?

— Стараех се да разбера, но не мога да бъда сигурен. Завързвах корабчето.

— Естествено, имаме нейни снимки. Бях поставил човек с телеобектив на кея.

— Откога я наблюдавате?

— Преди да отидеш там.

— Още ли я наблюдавате?

— Разбира се. — Кехлибарените му очи бяха насочени към мен. — Сигурен съм, че не ти е убягнала възможността тя да те е нагласила за това покушение по нареждане на Проктър. — След кратка пауза: — Това притеснява ли те?

— Не. — Обаче го казах прекалено бързо и той усети. Може да улови муха във въздуха.

— Мъничко вероятно. — Отбеляза си нещо. — Не е грозна и ти изпитваш известна симпатия към нея заради това, което се е случило с баща й.

— Това, което аз мисля, ли записваш, или онова, което ти мислиш? — Тонът ми беше троснат. Бях облегнал гърба си на библиотеката. Исках да се разходя наоколо, но не можех заради слабостта. Чувствах се неспокоен. Не желаех да сядам, защото бях в отбранителна позиция — при докладите винаги съществува този елемент, понеже от теб се иска да мотивираш това, което си казал и направил, да оправдаеш всяко действие и да поемеш отговорност за всеки сигнал, всеки удар, всяка грешка, а трудното идва оттам, че си казал и извършил неща във възбудено състояние на духа, когато ти е причерняло пред очите и нищо не те дели от незнайния гроб освен някой удар напосоки или отчаяното бягство, което, погледнато в студената светлина на статистиката, не се препоръчва и представлява потенциална опасност за мисията — грехът на греховете.

Докладът разголва душата ти и понякога ние се бунтуваме. „Това, което мисля аз, ли записваш, или това, което ти мислиш?“

Той не ми отговори и с основание. Като оперативен ръководител имаше неоспоримото право и задължението да отразява събитията така, както той ги вижда, защото, когато агентът е притиснат до стената, би казал всичко, за да се защити.

Някакъв кисел и изморен от мисии агент с увлечение по статистиката е изчислил, превит над посипаната с чай маса в служебното кафене със сметалцето си, че в първите три фази на мисията в четири от десет случая изпълнителят е бил изтеглян и заменен, защото докладите му са доказали, че не е способен да отговори на изискванията към него, не може да овладее обстановката и не може да продължи, без да увеличи риска от провал на собствената му операция или половината от свръхсекретната документация на бюрото. Които и да са тези хора, забравяме имената им, защото споменът за тях ни плаши.

— Когато я потърси за леководолазни уроци, тя накара ли те да подпишеш документ, че се отказваш от претенции в случай на злополука?

— Моля? Да.

— Какъв адрес си посочил?

— На първия хотел.

— Търсила те е там по телефона.

— Кога?

— Двадесет и три минути след изстрелите.

— Какво е казала?

— Оставила е съобщение да й се обадиш. Била е… — той погледна в бележника — развълнувана.

— Значи трябва да е видяла, че ме вкарват в таксито.

— Не е задължително. Просто може да е живяла с надеждата, че си се измъкнал по някакъв начин.

— Никой не го видя да се качва в таксито — намеси се Ъпджон. — Аз бях там.

— Кой е телефонният й номер? — Това беше Пурдом.

— Ще получиш всички данни — каза му Ферис, — ако има нещо, което можеш да направиш.

Пурдом отново млъкна. Щеше ми се да не седи мрачно умислен на скапания си стол. Чувствах го как излъчва вибрации, които ми късаха нервите, и през цялото време се опитвах да не му обръщам внимание, защото не можех да се изправя пред истината: възможно е да са го извикали тук, за да ме смени в момента, когато приключа доклада, а той е видял какво е направил вече противникът с агента и не му е харесало.

А какво мога да направя, ако от Лондон са изпратили указания да ме изтеглят от „Баракуда“?

Да мина в нелегалност.

Да изчезна и да работя изпод мрака и тишината на катакомбите. Чумата да ги тръшне.

Няма нищо по-лошо, приятелю, за един оперативен агент от това да бъде заменен, да бъде върнат у дома с чувството, че е инвалид заради недостатъците си, да не занесе нищо освен вестта за изгубена кауза и да не остави нищо след себе си освен окървавената си диря. Няма по-лошо, разбираш ли, от професионалния позор, от невъзвратимата загуба на престижа.

Поправка — има. В настоящата фаза на тази мисия конкретно би могло да има едно по-лошо нещо.

— Спомена — каза Ферис, — че Харвестър е повторила дума по дума политическата филипика, която си чул преди това от Проктър.

— Да.

Забелязах, че Алварес се размърдва на стола.

Ферис запита тихо:

— Как си могъл ти да я запомниш дума по дума?

— Аз… — отказах се. Не знаех.

— Можеш ли да я повториш сега… — попита ме Алварес, — дума по дума?

— Да. — Започвах да се потя, защото си спомних как изглеждаше Ким Харвестър, когато казваше същите неща на борда на буксира. Забиваше ножа в костилката от прасковата, вглъбена в себе си, програмирана.

Ферис се обърна към Ъпджон:

— Магнетофон?

— Разбира се. — Той взе магнетофона и зачака с пръст на бутона.

— Ако си готов, започвай — каза Ферис.

Стреснах се, защото започнах направо, без никакво колебание, бълвах го с равномерен ритъм: „Държавник с такъв поглед върху световната политика не сме виждали от времето на Никсън…“ — Половината му лице бе в сянка, хвърляна от висящата медна лампа. — „… Много се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд…“ — Първото разместване на въздуха, когато фронтът на бурята започна да преминава през града, — „… познанията му върху междуособните борби за власт в Кремъл…“

Гласът ми звучеше отдалеч, с неестествен ритъм на думите, докато не свърших и този глас не спря. Вдигнах поглед и видях, че Алварес ме наблюдава, наведен напред, напрегнат.

— Свърши ли? — попита Ферис.

— Да. — Кожата ми беше настръхнала.

Ъпджон изключи магнетофона. Никой не проговори, затова започнах аз:

— Как изглеждах?

Кратко мълчание и после Ъпджон каза:

— Малко като отнесен.

— Беше във възбудено състояние — каза Алварес. — Блуждаеше някъде.

Взех гарафата и я изпразних в чашата — напълни се само до половината и я изгълтах наведнъж, а Ъпджон попита Алварес къде е чешмата.

— Ето къде съм го получил — казах към Ферис. — Паралелно вървяха визуални спомени.

— От Проктър.

— Да, но според мен това, че той лично ми наговори тези неща, не е достатъчно. Не бих ги запомнил дума по дума. Приемал съм ги някъде от околността.

— Също като него преди това.

— Да. Същият източник на сигнали до подсъзнанието.

— И пак ли свиреше музика? — попита Алварес.

— Не, никакъв фон.

Ферис си записваше бележки:

— Това ли е всичко, което имаш в главата за Матийсън Джъд?

— Да. — Налях още вода и я изпих.

— Не знаеш ли нещо за изборите?

— Не.

— Не си ли следил новините?

— Господи — отвърнах, — нямах много време за четене на вестници.

— Значи нямаш представа — каза Алварес — за основния конкурент на сенатора Джъд — губернатора Андерсън?

— Не. — Водата беше студена и аз й се наслаждавах. — С изключение на това, разбира се, че се опитва да обясни на избирателите колко се е объркала Америка след четиригодишния мандат на републиканците, та страната сега се нуждае от пълно разглобяване и построяване наново. — Водата охлади сухата ми уста. В стаята настана тишина, сякаш сняг бе затрупал всичко. — Докато тонът на Джъд е насърчителен: страната е в добро състояние и трябва само да укрепим достиженията, направени при досегашната администрация. — Чашата издаде лек мелодичен звук, когато я оставих на сребърната табличка, и отново настъпи тишина.

— Продължавай — обади се тихо някой.

— Въпросът не е дали твърденията им са верни или не, а в това кое послание има повече шансове да допадне на нацията. Очевидно — това на сенатора Джъд.

Оттук нататък вече не чувах гласа си. Видях Ферис да се навежда над бюрото и да разговаря с психиатъра, Пурдом ме наблюдаваше от стола си, а Ъпджон изключи магнетофона. Мисля, че съм се разхождал из стаята и сега седнах.

Внезапно Ферис застана с лице срещу мен:

— Знаеш ли от колко време говориш?

— Не.

— Деветнадесет минути без прекъсване.

Чувствах се изцеден, изпразнен от нещо. Погледнах към Ферис.

— Толкова ли съм зле?

— Знаеш ли за какво говореше?

— Да. За мотивите в кампанията на Андерсън и на Джъд.

— Няма нищо надълбоко, трябва да ви е ясно — каза Алварес. — Материалът е съвсем близо до повърхността, интегриран в съзнателното, въпреки че е бил приет по сублиминален път, чрез подсъзнанието.

Ферис седна и взе бележника. Без да ме гледа, небрежно запита:

— Имаш ли още инструкции?

Нервите изпратиха тръпка по цялото ми тяло. Отвърнах след кратко мълчание:

— Какви инструкции?

Пак без да ме поглежда, зает с писане:

— Искам да кажа, трябва ли да ходиш още някъде, още нещо да свършиш? Просто ми хрумна, не се притеснявай за това.

Времето напредваше, кожата ми изстина под потта.

Гледаха ме не само с очи, главите им бяха обърнати към мен, слушаха.

Инструкции.

Отвърнах след доста време:

— Не, не мисля така. Не знам. — После внезапно се озовах на крака, надвесен над Алварес. — Колко боклук имам тук, вътре, за бога? Още колко?

— Може и никога да не разберем — отвърна той.

 

 

03:14.

Ферис записа последната бележка в тефтера, пъхна го в куфарчето и погледна към Алварес:

— Мога ли да ползвам телефона, докторе?

— Винаги.

— Трябва да се обадя в Лондон.

— Разбирам. Ключето е тук под бюрото. — Когато стигна до вратата, каза: — Ще бъда наблизо, ако ви потрябвам.

Дали не очакваше да обезумея или нещо такова?

Овладей се!

Ферис отиде зад бюрото от червено резбовано дърво, вдигна телефона и седна, подпрял лакти на голяма зелена папка, очите му не гледаха в определена посока, мислеше. После набра номера.

Станах отново. Не исках да седя и да чакам, поразходих се малко, огледах пак скапаните слонове — Господи, как са опропастили хубавите бивни.

„Може и никога да не разберем.“

Звучеше като ехо в главата ми. Колко ли е голям червеят в ябълката, колко е силен, колко жизнен? Голям колкото змия? Колкото дракон?

— Маями — каза Ферис. — Свържете ме с Пулт 3.

Пулт 3 е за „Баракуда“.

В Лондон е 8:15, двуетажните автобуси задръстват площад „Пикадили“, такситата се промъкват в промеждутъците, покривите им лъщят от дъжда.

— Да, добро утро. Включвам на шифър.

Нямам никакво желание, дори и най-малкото, да отивам в Лондон, каквото и да кажат, каквото и да решат.

Пурдом се размърда, стана от стола. Не можеше просто да седи кротко и да сдържа нервите си. Ако имаш намерение да ме питаш за кого бие камбаната, ще ти отговоря, че бие и за него.

— Господин Шепли там ли е?

От този Ферис би излязъл добър психиатър. Има вид — слаб, аскетичен, абсолютно спокоен, дори може би малко прекалено хладнокръвен и, естествено, способен е дори да не намери нищо ненормално в това един пациент да лежи на скапания диван и да му разказва, че има проблем и не може да се откаже от душенето на мишки.

— Да, сър. Получи се неочакван обрат и помолих Монк да дойде от Насау. Ще бъде тук след двадесет минути. Не съм работил с него досега и искам да знам дали има право да взема отговорни решения с първа категория на секретност.

Ако щеш, вярвай, Пурдом стоеше до библиотеката и гледаше заглавията. Предполагах, че го мразя по детински, защото в четвъртитата му глава с уравновесен вид няма нищо — искам да кажа, че нищо не се криеше в нея, нямаше червей.

— Да, мога да му разкрия цялата картина. Току-що приехме междинен доклад от агент-детектив.

Ъпджон не беше помръднал от стола си. И него не го харесвах много, не заради пъпките му, разбира се, или заради четинестата му прическа. Не ми допадаше неговата незаинтересованост, или по-точно способността му да се абстрахира от това, което става. Склонен съм да вярвам, че кръвта му е по-студена от тази на Ферис, ако изобщо има такава във вените му.

— Добре, сър. Разбрано. Да изпратя ли доклада по факса?

Каза още няколко неща, които не бяха важни. Важната част вече бе свършила, знаех това, но не чух отговора на Шепли по въпроса. Не гледах към Ферис, когато затвори телефона, стоях с гръб към него. Чух го как щраква ключа на шифровото устройство и става от стола.

— Монк беше на мястото на Кроудър — каза той, — преди да напусне Лондон. Още е на това ниво — задграничния отдел. — Обърнах се с лице към него. — Каквито и решения да са нужни, той има властта да ги вземе. — Взе куфарчето, погледна си часовника. — Трябва да го посрещна на летището, малко закъснявам. Защо не отидеш да дремнеш малко в хотела? Още е сигурен. Ъпджон ще те откара дотам.

Не очакваше отговор — това беше заповед.

После всички се разшетаха, Ферис извика Алварес и му благодари за гостоприемството, дойде с мен до алеята зад къщата, където в тъмното стояха две коли.

— Опитай се да не мислиш повече за това — каза ми той. — Помъчи се да спиш. След като разговарям с Монк и се разберем какво да правим, ще се свържа с теб, сигурно след около час. — Той се качи в колата си.

 

 

— Обаче градът ми харесва, понеже е шантав.

Ъпджон караше по осветените улици. Познаваше пътя. Седях до него като аристократ в двуколка. Ферис вече знаеше какво ще стане, но не можеше да обясни в Лондон цялата картина, без да изпрати факс, а в действителност нямаше време дори и за това. „Баракуда“ не можеше да продължи без агент, а единственият агент, работещ за нея, беше човек, който всеки момент би могъл да се отскубне и да се подчини на указания, за които дори няма представа в настоящия момент — указания, които биха го накарали да провали всичко.

Треперех леко. Не беше неочаквано.

— В крайна сметка има всичко. Търговия с наркотици, казина, имигранти, мафия, каквото поискаш. Много интересно място.

Мисля, че му отговарях от време на време по пътя, но не си спомням ясно. Когато стигнахме до хотела, той отвори портала на задния двор, вкара колата, слезе и го затвори, преди да се измъкна от колата.

— Имаш ли нужда от компания? Да поиграем малко покер?

Благодарих му и казах, че трябва да поспя. Той кимна и остана в полуосветения двор, докато влезнах в хотела.

Лежах облечен в тъмното, гледах отблясъците на светофара на пресечката долу, слушах съскането на водопровода и острото свистене на първия кацащ самолет, а нощта отиваше към зазоряване. Погледнах истината право в лицето и се отървах от всички илюзии.

Да, можеше да има само едно нещо по-лошо от това да бъда върнат в Лондон и да видя, че името ми е заличено от монитора, а последната графа на формуляра, който ще трябва да подпиша, да бъде попълнена: „Изпълнителят отзован от мисията.“ Само едно нещо, по-лошо от това да изгубя „Баракуда“ и да предам всичко на Пурдом. А то е да ми наредят да остана и да направя каквото мога.

Единственият мотив да го направят, ще бъде да видят какво бих предприел, ако ми дадат свобода, докъде ще стигна, ако ме пуснат отново в надбягването, и ще спечелят ли нещо, ако червеят в ябълката продължи да човърка и ме отведе на опасна територия, в зоната на риска, в капана.

А това ще е ужасно. Да бягаш из улиците не като изпълнител на тази мисия, а като плъх в лабиринт — експеримент, обект на жертвоприношение.

Това ще е единственият им мотив да ме оставят.

От червено на зелено, от жълто на червено, пускане на тоалетно казанче на горния етаж, реактивен самолет завива по изхода от пистата — шумът и ехото му затихват; от червено на зелено; настъпва тишина и изведнъж взрив от звънеца на телефона, който ми скъсва нервите.

Пресегнах се за слушалката.

— Оставят те в действие — изрече Ферис.

Ръката ми лепнеше по гладката пластмаса, тъмната стая ме притискаше, не можех да повярвам. Струва ми се, че поисках да ми го каже буква по буква, за да няма недоразумения.

— Името ми още ли е на монитора за „Баракуда“?

Някой си подсвиркваше долу в двора на зазоряване.

— Името ти още е на монитора за „Баракуда“.

Господ да ми е на помощ.