Адам Хол
Баракуда (22)

22.
Прозорец

— Отзад има малко нови дрехи — каза Ферис. — Реших, че ще ти е по-лесно да се преоблечеш в микробус, отколкото в кола.

Нощта беше тиха. Улицата не бе от главните, по които минава движението от казината и баровете. Виждах само една светлина освен уличните лампи — в един прозорец. Пред погледа ми нямаше друго превозно средство освен тъмносиния СААБ, който чакаше да откара Ферис, когато приключим доклада.

— Планът е — каза той все още превит над волана с очи, съсредоточени в улицата — да те изведем до Насау с частен самолет и да те качим на самолета за Лондон. Ще те прекараме нелегално.

— Пурдом не може да направи нищо.

Проговорих за първи път, откакто ми съобщи новината. Мисля, че тонът ми звучеше съвсем нормално, макар и с малко усилие, можеш да бъдеш сигурен, скъпи приятелю.

— Ще те преведем много предпазливо и нелегално до самолета за Лондон. Първо, защото не искаме да те забележат и да стрелят по теб, преди да си напуснал района и, второ — Кроудър иска противникът да вярва, че още си в действие, с надеждата, че Проктър ще отдели време да те търси и Пурдом ще може да действа под прикритието на предполагаемото ти присъствие.

Точно така обича да се изразява онзи негодник Кроудър: „предполагаемото ти присъствие“. Предъвква думите с мъничките си миши зъби и после ги изплюва.

— Трябва да бъдеш на тукашното летище — каза Ферис — в 6,00, пред чакалнята за заминаващи частни полети. Аз ще дойда в микробуса и ще ти кажа къде да отидеш.

— Пурдом не може да направи нищо. Отида ли си — отива си и мисията. Знаеш това.

Усетих, че съм втъкнал дланите си под скръстените си ръце, че ми е студено в задушната нощ. Предполагам, че точно заради това Ферис стоеше приведен над волана. Ръководил ме е в пет мисии от голям мащаб и се разбирахме, работехме добре заедно, имахме си взаимно уважение и доверие, а не всякога се получава така — да вземем проклетия Лоумън например. Все пак Ферис имаше да мисли за повече неща от изгубването на един агент, на когото може да разчита. Беше ми казал, че ако ме освободят от „Баракуда“, той също ще се върне в Лондон. Не че искам това от него. Беше просто жест от негова страна, прояви благородство. Едва ли би имало някакво значение, ако остане тук, ще се обвърже с нов агент, който не може да направи нищо. Не винаги става така, но в случая беше вярно: бях нужен на мисията.

— Трябва да хванем Проктър — казах аз — и да го пъхнем под качулката, да го поизпотим, докато избълва всичко. Той е основната ни цел, на практика единствената, след като изгубихме Кембридж. Единственият начин да се доберем до Проктър е да ме оставите да действам, докато се изпреча на пътя му и предизвикам неговия гняв; да го разкрия; да го примамя в някакъв капан. Спрете ли ме, свършено е с „Баракуда“.

Не беше убедително, но реших, че трябва поне да опитам. Не вярвах, че Ферис ще си направи труда да отговори, но ако продължавах да седя и да мълча, щях да изглеждам глупаво, а той не би позволил това.

— Ще се получи наистина, ако Проктър е единствената опасност. Само че вездесъщата мафиотска фамилия в този град те търси под дърво и камък и разполага със снимката ти. Между другото тя наброява деветдесет и четирима членове. Така че, ако продължиш да шеташ из улиците, ще се стигне до още една случка като онази, която видяхме тази нощ. Ето какво доведе Кроудър до окончателното му решение. — Най-после се облегна и ме погледна с безизразните си кехлибарени очи. — Станал си опасен за себе си, за мисията и за задграничната мрежа на бюрото по това крайбрежие, чиято основна задача е да помага на американците, като следи незаконните дейности на британци и европейци. Следователно ставаш опасен и за нашите домакини. Това е другата причина, поради която Кроудър си изкара яда на теб. Съгласен си, предполагам, че довеждането на една мисия до фаза на открити улични схватки, неизбежно ангажиращи полицията, не влиза в политиката на Лондон. Затова Кроудър промени решението си за изпращане на прехващачи тази нощ. — Изчака да отговоря, но аз не можах да измисля нищо. — Според мен той е прав, че те оттегля и те изпраща у дома. Поне ще бъдеш жив след мисията.

Онази светлинка горе, светлинката в прозореца, угасна. Наблюдавах я и в главата ми се таеше мисълта, че щом я има там, ако не угасне, все някак ще успея да остана в „Баракуда“. Сигурно разбираш психическото ми състояние, скъпи приятелю. Седях редом с оперативния си ръководител в малкия черен микробус шевролет, потънал в необятното пространство на тихите нощни улици. Бях изпаднал в крайно суеверие.

Тишината се проточваше, затова го попитах:

— Какво се случи с Худ?

— В болницата е с мозъчно сътресение, нищо сериозно.

— А с Тредър?

— Полицията го арестува за превишена скорост. Казал им, че го преследва някакъв наркогангстер, който се припознал в него. Ще се оправи.

— Жал ми е за Пурдом.

— Ще му го предам.

— Кажи му, че бих искал да му оставя поне някаква посока, в която да тръгне. Откакто дойдох тук, не съм направил нищо, освен да се боря за живота си. Така че добре разбирам гледната точка на Кроудър.

Сторих го. Не беше лесно, но трябваше да го направя заради протокола. Агент-детективът е най-важната фигура в една мисия и в критични моменти търсят личното му мнение. Това, което току-що казах, щеше да се запише като: „Агентът оценява взетото от шефа на «Сигнали» решение и напълно осъзнава необходимостта от него.“

От самия Шеф на „Сигнали“ не очаквах подобни обноски. Би могъл да ме извика и лично да ми обясни положението, но вместо това просто бе казал на Ферис да ми нареди да напусна сцената на действието. Разбира се, Кроудър е притеснен и изобщо не му завиждам. При нормални обстоятелства не му липсва учтивост.

След малко Ферис каза тихо:

— Последен доклад?

— Какво? Да. — Замислих се за момент, за да се съсредоточа. — Не е кой знае какво. Има една полицайка, която работи тайно в отдела за наркотици, казва се Моник Лакроа — лейтенант. Заела се е с Проктър с надеждата, че чрез него може да се доближи до шефа на мафията Туфексис. Тя потвърждава, че Проктър се е обаждал в посолството на Съветския съюз във Вашингтон поне веднъж. Може да ви помогне за намирането на Проктър и трябва да помислите дали да й дадете информация за връзките му с „Тръста“. Иска да работи във ФБР.

— Добре. Трябва ли ни магнетофон?

— Не. Това е всичко, което имам за теб. Проктър е носил в апартамента си метални кутии с видеокасети от студиото на „Нюзбрейк“, някой е идвал да ги взима и по-късно ги е връщал. Лейтенант Лакроа твърди, че са съдържали ленти с търговски реклами. Добре е да си ги запишеш. — Той извади от джоба си един миниатюрен „Саньо“ и натисна бутона за запис. — „Синкрест“, „Хъни-дю“ — казах му го буква по буква, — „Дискрийт“, „Пицария“, не „Пицарита“, изчакай за момент. — Трябваше да си припомня гласа й, тих и дрезгав, за да подпомогна паметта си. — „Ориндж сънсет“, „Тъксидо Джънкшън“.

Прозорецът отново светна и с появяването на надеждата нервите ми в миг издрънчаха, докоснати от суеверието. Невероятно е, съвсем невероятно колко е чувствителна паяжината, която ни свързва с окръжаващата среда: някой там, горе, щраква един ключ и задейства нервната система на един човек тук, на улицата, скрит в малкия си черен микробус. Самото суеверие, разбира се, не заслужава и небрежна усмивка: непознатият зад високия прозорец горе изобщо не е имал намерение да разгаря наново надеждата в гърдите на този нещастник. Просто иска да се изпикае.

— Това ли е?

— Моля? Да. Не, пропуснах една — помислих малко. — „Ямиз“.

— „Ямиз“?

От гърлото ми се изтръгна странен звук, вероятно нещо като сподавен смях. Ако има нещо, което ме кара да си падам от смях повече от празните приказки, това е фалшивият патос.

Обърна очи към мен и каза:

— В по-добро състояние си, отколкото мислех.

Имаше предвид, че като агент, току-що изхвърлен от мисията, комуто е наредено да си заминава вкъщи, аз не изглеждах готов да си прережа гърлото.

— Никога не съм бил по-добре — отвърнах натъртено.

— И какво е мнението ти за тези реклами?

Убеден съм, че му беше ясно, но реши да ме остави аз да направя големия ход, което беше много благородно от негова страна. Отговорих му:

— Това може да е твърде далечен прицел, но ако успеете да изследвате тези реклами за сублиминално съдържание в зрителния или слуховия спектър на вълните или дори в двата едновременно, не е изключено да се натъкнете на неща от типа на „Гласувайте за Джъд“ в неограничен брой варианти. Ако това стане, може да изчислите, че тези програми са повлияли на поне сто милиона от американското население.

Той помълча известно време и после каза тихо:

— Ако се окажеш прав, това ще влезе в биографията ти като голямо постижение.

— Майната й на биографията.

Не желаех потупване по рамото от онези отдавна навремили за пенсия стари пръдльовци с високо положение в йерархията. Исках мисията. Исках „Баракуда“.

— Разбирам те — каза Ферис. — Мислиш ли, че това е основната дейност на Проктър?

— Не. Разумен въпрос. По мое мнение той е започнал да употребява наркотици, станал е податлив и е бил завербуван от шпиони на „Тръста“, за да им осигури достъп до някоя голяма телевизионна мрежа като източник на сублиминалните им сигнали.

— Извинявай — прекъсна ме Ферис и включи на запис. — Ще повториш ли?

Направих го и продължих:

— Мисля, че съветската връзка е започнала като зараждащо се приятелство между Проктър и агент на КГБ във Вашингтон — някой от онези, които обикновено се срещат по свърталищата за запой на хора от международния шпионаж, каквото е и „Златният Хибискус“ в Маями. Според мен основната му дейност е да работи едновременно за „Тръста“ — като добре законспирирана маша във висшите среди, както и за някого в Кремъл, който иска да контролира „Тръста“ без негово знание.

Ферис изключи касетофона и поседя известно време, без да проговори. Аз не наруших мълчанието. Можех да му кажа още много, ако имах желание, но и без това в Лондон щяха да попитат за това при доклада в края на пътуването — казвам в края на пътуването, приятелю, а не в края на мисията — моля те да разбереш разликата.

— Не бих казал — започна най-после Ферис, — че си оставил Пурдом без посока. Това е много добър продукт.

— Главно предположение.

— Но от много опитен агент.

— Благодаря ти. Обаче все още основната цел на мисията е Проктър, а той продължава да ви се изплъзва.

Поговорихме по въпроса още няколко минути, но нямаше смисъл и той прибра малкото „Саньо“, сверихме си часовниците и каза:

— Ще остана в Маями, докато изпратят човек да ръководи Пурдом и после…

— Не се чувствай задължен — прекъснах го. — Можеш да го ръководиш по-добре от всеки друг.

— Не е точно от моя тип. Ще инструктирам новия човек и ще се кача на самолета.

Погледна в трите огледала и слезе от микробуса, спря се за момент и се озърна надолу и около себе си с надеждата да намери някой бръмбар за настъпване.

— Всичките спят по това време на нощта — казах му аз. — Остави ги на мира, за бога.

Погледна ме и дълбоко в очите му имаше едва доловим нечестив блясък:

— В 6:00 на летището, частни полети.

Гледах го как се отдалечава по тротоара — висока и слаба като тръстика фигура, кичурестата му коса отразяваше светлината от лампите. Главата му отново беше наведена, озърташе се наляво и надясно, точно както съм го виждал да прави на „Лас Рамблас“ в Барселона, на летище „Тегел“ в Берлин и на „Мъки стрийт“ в Хонконг. Как ми се искаше да не закача клетите дребни буболечки. Призлява ми от пращящия звук на тихото им пукване.

След като се качи в тъмносиния СААБ и потегли, аз изчаках малко, за да се уталожат мислите в главата ми. Постепенно страхът намаля — страхът, че ще се окажа изолиран, изоставен, откъснат от информационния пулт в Лондон и че не ми остава нищо по-важно за правене от едно преобличане и два часа дрямка, след което да отида до залата за частни полети на летището, да ме отведат и тайно да ме измъкнат от погледите, което е един завоалиран материален израз на изпадане в немилост.

После се прехвърлих зад волана, запалих мотора и потеглих, а когато преминах покрай къщата с високите балкони, лампата в прозореца на спалнята още светеше. Спрях и бръкнах в жабката за карта на града. Намерих я и започнах да търся Чакананта роуд, след което пак потеглих, завих на изток, а после на юг с мисълта, че трябва да открия Паркс.

Знам, че не го помниш, но чуй това: той е единственият ми шанс. Докато пее примадоната, операта не е завършила.