Адам Хол
Баракуда (13)

13.
Танц

Намирахме се на сцената. На сцената на екзекуцията.

Движехме се с намалена скорост и моторите вдигаха по-малко шум. От кърмата чак до Маями се разстилаше следа като флаг. На около миля пред нас, може би по-малко — трудно бе да се определи разстоянието на лунна светлина и блестящата повърхност, — имаше някакъв плавателен съд. Беше обозначен само със сигнални светлини. Малко по-надалече от лявата ни страна стояха още два или три. Палубата на единия, както и един ред люкове под нея бяха осветени. Друг, сигнализиран с червени и зелени светлини, изглежда, се отправяше на път. Движеше се горе-долу в посока към нас, но нямаше да мине наблизо, не на по-малко от половин миля.

Нощта бе тиха, водата плющеше под корпуса.

В кабината Виченте още стоеше обърнат към нас и гледаше Нико. Кубинецът Фидел още не осъзнаваше момента — седеше превит от болка до фалшборда със затворени очи и отпусната над гърдите глава. Срещу него, на метър и половина от моето място, стоеше негърът Роджет, приведен, за да държи в сянката на парапета силуета на сузукито. Той също гледаше към Нико. Петият човек бе на кормилото с гръб към нас. Пеленгаторът над кабината се завъртя и на фона на звездите се развя сигнално флагче.

Та такава беше обстановката.

Нико измъкна пищова.

— Фидел.

Изрита кубинеца по ходилото, за да го върне в съзнание. Фидел вдигна глава, погледна в блесналите малки очички на Нико и се свести.

— Ставай!

Не се помръдна. Не можеше да отклони очи от човека над него. Устните му започнаха да произнасят думи, но без да издават звук.

— Ставай!

Нужно му беше известно време, няколко секунди, понеже го болеше много, но все пак се изправи на крака и Нико се вторачи в лицето му.

— Обърни се!

Изкачихме се на гребена на една вълна и Маями отново се показа — бляскав като бижу, пропъждаше нощта. Искаше ми се Фидел да можеше да обърне глава и да го види, защото беше много красив. Може би щеше да му напомни за Хуанита.

— Коленичи! На колене!

Нейде въженце, разлюляно от насрещния вятър, се удряше в дърво, почукваше неравномерно в тишината и отброяваше времето. Покрай нас се носеше боклук — видях нещо като торба от цимент, а може би спасителна жилетка.

— Нико, не с пистолета — обади се Виченте от кабината.

Нико се извърна рязко:

— Боже Господи, ние сме на мили…

— Не с пистолета!

Тонът беше почти спокоен, но много настоятелен, с много авторитет.

Фидел не ги чуваше или поне не схващаше съдържанието — коленичи обърнат с лице към фалшборда, с гръб към Нико и се молеше тихо на испански. Не можех по никакъв начин да му помогна, а и мисля, че това нямаше да бъде разумно. Ако се започнеше нещо, той сигурно щеше да попречи, може би фатално.

— Слушай, за бога, един изстрел няма да…

— Нико, ако използуваш пистолета, господин Туфексис ще разбере. Ще го узнае от мен. Знаеш как се отнася господин Туфексис с хората, Нико. Ще те очисти като нищо, така че свършвай още сега и без пистолета.

— Исусе Христе — капитулира той.

Струва ми се, че Виченте разсъждаваше много точно, по математически. Ако той не желаеше да се вдига шум, вече нямаше смисъл Роджет да държи големия „Сузуки“ насочен към мен. По-добре щеше да направи, ако го остави и си освободи ръцете в случай, че се опитам да предприема атака. Фидел не би сторил нищо. Той не влизаше в сметките на Виченте. Бяхме четирима срещу един по неговите изчисления, а това би било достатъчно при някоя неразбория.

— Хайде направи го, Нико. По-бързо!

Мисля, че Виченте още не се беше сетил за Роджет и сузукито. Бе прекалено ангажиран с Нико и необходимостта тази работа да се приключи бързо и незабавно. Той проследи с очи Нико, който отиде до сандъка с инструменти и се върна с един лост.

— За бога — каза той и погледна нагоре към Виченте в кабината, — само си представи мръсотията.

Тонът му беше интересен. Да отнемеш пистолета на човек като него, който го почиства, зарежда, носи го където и да отиде, е все едно да го съблечеш. Чувства се като в друг свят, в който е изложен на показ. Сигурен съм, че имаше и още нещо. Нико бе мекушав. Да застреляш някого от разстояние, колкото и малко да е то, има предимството да бъде опосредствано от технически действия като свалянето на предпазителя, прицелването, натискането на спусъка. Отнемането на човешки живот с голи ръце е интимен акт, далеч по-интимен дори и от любовен акт, защото включва самото изтръгване на живота.

Нико стоеше изправен и държеше лоста, колебаеше се как да го направи, без да опръска с кръв скъпия си костюм от каки. Стискаше онова нещо с двете ръце — всяващо ужас подобие на готвещ се да нанесе удар играч на голф.

— Няма време, Нико — обади се онзи от кабината. — Губиш време. Свършвай!

Стори ми се, че чух зъбите на Роджет да тракат от лявата ми страна. Може би самият акт на убиването не му доставяше удоволствие или, знам ли, може би беше възбуден.

— Нико — обадих се аз, — пусни този жалък дребен мошеник да скочи през борда. Дай му възможност да изплува. След случилото се повече няма да краде.

Нико обърна глава и ме изгледа с убийствен поглед, защото му бях предложил начин да се отърве, който той не можеше да приеме.

— Затваряй си човката!

Дребното му тлъсто лице лъщеше от пот. Усещах миризмата му от мястото, на което бяха застанали. После пак се обърна към коленичилия пред него човек, вгледа се в тила му.

Моментът не беше подходящ — не можех да помръдна. Ако се опитам да предприема някакви действия, моментът трябва да бъде идеален. За целта ще трябва да използвам Фидел, и то в момента на смъртта му.

— Нико — пак се чу от кабината, — искаш ли аз да дойда и да го направя?

Мисля, че Виченте познаваше много добре дебелака, за да знае, че това ще го жегне, ще се почувства недостатъчно смел, неспособен да убие човек без пистолета си.

Знаеш ли как трябва да се завъртиш?

Под нас премина голяма вълна, издигна ни и ни спусна сякаш по очертанията на майчината гръд — гръдта на майката земя. Сякаш бяхме братя: Нико, Виченте, Роджет, Фидел и мъжът на кормилото, чието име не знаех. Сякаш ми бяха братя.

Много бързо? Знаеш ли как да се завъртиш много бързо?

Каквито по мое мнение в известен смисъл бяха — мои братя, родени като мен на това малко парче междузвездна скала, за да бъдат отгледани със същите субстанции, наречени вода и въздух, същото магнитно поле, същите трептения и после да умрат. Само че не ми се мислеше за това.

Малкото ми дебело братче стоеше насреща с лоста в ръце, миришеше на пот. Собственият ми палач.

Може би ще ти бъде забавно, добри ми приятелю, ако ти разкажа как се прави много бързо обръщане в случай, че още не знаеш. Ще се получи интересно отклонение от посоката на мислите ми, защото винаги чувствам известно главозамайване, щом се окажа с лице пред перспективата да отида в небитието — случвало се е и преди.

Та по същество. Изпълнява се понякога в Шотокан-карате, в позиция „Хейан Шодан“, когато се придвижваш от дзенкуцу-дачи в кокуцу-дачи с обръщане на двеста и седемдесет градуса. Трябва да се изпълнят шест неща, всяко от които прави завъртането все по-бързо и няма никакво значение дали си в позиция дзенкуцу-дачи, или стоиш нормално, макар че е по-добре, ако единият ти крак е изнесен малко напред, примерно десният, защото той ще бъде оста на завъртането.

Светлините се люшват нагоре, блеснали ярко на нощния хоризонт, а ние започваме да се спускаме между две вълни.

Нико стои силно напрегнат, така стиска тежкия лост, че кокалчетата на пръстите муха побелели. Само секунда е изминала, откакто Виченте го предизвика с приказките си, макар да изглежда много повече.

Да, десният крак служи за ос и първото, което трябва да направиш, е да се отблъснеш с левия, ако се обръщаш наляво и назад. Второто нещо е да извиеш бедрата си в същата посока. В тази милисекунда от малката ни игра трябва да се съсредоточиш само в бедрата. Третото, което трябва да се направи, е да завъртиш лявата ръка пак в тази посока, да й се придаде центробежна сила. Тук си струва да се отбележи, че в края на обръщането лявата ръка представлява силно оръжие, ако, да речем, дланта се свие в юмрук с изправени вертикално кокалчета с палеца от горната страна.

Фидел се моли както и преди, коленичил е като в черква, смирено, понеже се подготвя в мислите си да срещне олицетворението на вечността, което той нарича Бог. Нико започва да вдига лоста, описва дъга с него над главата си. Тежи. Поти се обилно. Смърди.

Виченте наблюдава от кабината с ръце на кръста. Много прилича на италианец, както подсказва и името му. Мисля, че той е хладнокръвен човек, уверен в себе си и по тази причина — опасен. Другият гледа напред към окъпаното в млечна лунна светлина море, поддържа дизелите на около четвърт обороти и палубата стои хоризонтално. Нощта е топла и ние продължаваме да плаваме, споделяйки братски топлината й.

Само че не е точно така. За мен нощта не е топла, защото, когато дебелакът пръсне главата на кубинеца, ще се заеме с мен и ако направя нещо, за да го спра, другите ще рискуват да привлекат вниманието и ще стрелят.

Не, няма да те забравя, приятелю, защото зная, че очакваш с широко отворени очи да опиша това страхотно зрелищно обръщане или поне така ме кара да мисля огромното ми и абсолютно непростимо самолюбие. Та четвъртото нещо, което трябва да се направи, е да се използва дясната ръка в същата посока, отново с центробежна сила, и ако дясната ръка е, да речем, разтворена с дланта нагоре и с прибрани пръсти, за да се образува острие, би се получил много ефикасен удар в лицето, гърлото или ключицата, ако искаш да се защитиш от ответна атака. Последните две изисквания към изпълнението на обръщането не са физически. Първото е мисловно, а второто почти духовно. Трябва да мислиш за това къде ще се озовеш и — последно — да почувстваш, че вече си там.

Нико вдига тежкия лост нагоре и назад. Малката му розова уста е нацупена, а тъканта на скъпото му сако образува гънки на раменете, единственото копче се изпъва в областта на кръста.

— … Que Dios se acuerde lo bueno que he hecho en mi vida у se olvide lo malo…^[1]

Устните на Фидел се движат, нищо че не ги виждам от този ъгъл. Зная, че се движат, понеже долавям съскането на съгласните от последната му молитва. Виченте наблюдава от кабината, не се е помръднал. Времето е забавило ход, както винаги се случва, когато мозъкът, доведен до състояние на силен стрес, осъзнава, че то е една човешка приумица и е в противоречие с вечното.

Лостът все повече се извисява. Наблюдавам го.

Завъртането. Да, щяхме да забравим завъртането — това е израз на усещането за олекване и нереалност, обзело ме с приближаването на живота ми към твърде вероятната му кончина. Та, приятелю, вече имаш цялостна представа за обръщането. Остава да упражняваш в последователност всичките му елементи и ще почувстваш как скоростта се увеличава. Така ще стигнеш до точката, в която губиш равновесие — признак на напредък. После трябва да сглобиш всички тези елементи и да ги накараш да се развият мигновено като експлозия, а в завършващия момент да стегнеш корема, за да запазиш равновесие и да се приземиш здраво под какъвто ъгъл пожелаеш — не е нужно да бъде непременно двеста и седемдесет градуса, в тази цифра няма магия. Последното изискване — да попаднеш в целта — трябва да се изпълни с отпуснати мускули и бистра мисъл, а това може да не се получи при петдесетото обръщане в тренировките ти, но е твърде възможно да стане на стотното.

Палубата потреперва леко под краката ни. Въженцето плющи от насрещния вятър. Съскащите звуци се отделят от устните на коленичилия кубинец, ниският дебелак издига лоста до зенита на описваната от него арка и той се спуска със свистене към крехкия череп на кубинеца. Палачът изпъшква от усилието.

Удря. Удря се в черепа.

Към целта!

Маями се завъртя в зрителното ми поле с вихър от светлини и изведнъж черният се оказа близо до мен. Дясната ми ръка политна във въздуха едновременно с обръщането, дланта ми се повдигна леко, за да се изравни с гърлото му. Дори в този момент изненадата едва бе започнала да се показва в очите му — твърде късно, разбира се, защото сабленият удар вече бе в допир с целта си и започваше да хлътва в областта на щитовидната жлеза.

Онова, което бях започнал, вече свърши и отне съвсем малко повече от половин секунда, макар че подготовката бе траяла повечко. От този миг нататък щеше да настъпи хаос, който не бих могъл да овладея по никой начин. Имаше рискове, страшни рискове в това отчаяно начинание, но бе въпрос на избор дали да се впусна в малка подличка схватка с Нико и да го убия неизвестен брой секунди преди Роджет да е изкарал сърцето ми на парчета през ребрата със сузукито, или да прибягна до този трик, като се отърва най-напред от черния и да се занимая с останалите по-късно. Ако успея да се добера до двигателните нерви на негъра достатъчно бързо и да ги парализирам, той няма да стреля с пистолета и тогава Нико, Виченте и човекът на кормилото ще се нахвърлят върху мен с голи ръце или с нож и може да ми се удаде шанс да скоча през борда, преди да са ме докопали, да се потопя надълбоко и да поема по дългия обратен път към брега.

Само че сега не можех да сторя нищо, за да овладея момента. Ще трябва да издебна някоя възможност, ако изобщо се появи такава, и да изцедя всичко използваемо от нея. Огромна лавина от информация се стичаше за анализ в лявото ми полукълбо: кубинецът се сриваше на палубата, кръвта му оцвети въздуха, разпръсквайки се от точката на удара. Видях лицето на Нико, забелязах гримасата — устните се свиваха, очите се разширяваха с изражение, което нямах време да тълкувам, въпреки че, сигурен съм, беше шок. Вероятно защото за първи път бе убил, без да използва пистолет. Бе убил лично, интимно, оцапвайки ръцете си с кръв, която няма да се измие лесно.

Пред мен беше Роджет. Още не бе пуснал в действие пистолета, сигурно защото наистина съм се добрал навреме до двигателните му нерви. Той вече умираше, понеже кръвта пълнеше дихателната му тръба, а тялото му започваше да политва назад от силата на удара. Нужно бе само да го катурна с една ръка през парапета и да го пратя зад борда, но…

Започна да стреля, а аз не бях подготвен за това, понеже мислех, че моментът е настъпил и преминал. Успях само да бутна цевта, той се завъртя бързо и куршумите се забиха на откос в кабината. Наоколо отекна звук на счупено стъкло, а човекът на кормилото се просна върху командното табло и моторите изреваха на пълни обороти. Нико крещеше нещо, но не можах да разбера дали е улучен. Виченте изтрополи надолу по трите стъпала под кабината с приковани в мен очи и готови за бой ръце, без да посяга към пистолета.

Шест автоматични изстрела, последният — от пръста на мъртвец, докато Роджет политаше назад през парапета и аз бутнах голямото „Сузуки“ с него. Миризма на барут се разнесе по палубата в топлия нощен въздух. Палубата рязко се наклони, когато неконтролираното кормило се завъртя и започнахме да се лутаме из морето с двигатели, още работещи на пълен напред. В този момент Нико се нахвърли върху мен и ние се вкопчихме един в друг. Опитах се да ударя гърлото му, но не улучих, защото обувките ми се хлъзнаха по кръвта на кубинеца. Прицелих се в слънчевия сплит с движещ се нагоре юмрук, за да проникне под ребрата и да го убие на място, но областта бе силно затлъстяла и той само изпъшка. Отворих юмрука и ударих нагоре с основата на дланта, но успях само да закача главата му отстрани.

— Дръж го!

Това беше Виченте, който се приближаваше към нас. Нико преметна ръка около врата ми и започна да стиска, докато намерих палеца му и го счупих. Той изрева, а другият се приближи към мен с нож. Не очаквах този отблясък на идващата откъм кабината светлина върху острието. Не го очаквах, защото той не посегна за нищо, когато се затича.

Опитах се да смачкам лицето на Нико с лакът, но той бе полуобърнат към мен и губеше равновесие. Падаше и повличаше и мен със себе си, а аз го оставих да го направи, защото ми се откриваше възможност да нанеса удар. Изпънах десния си крак с обърнато под ъгъл ходило, образуващо острие, и ритнах силно към слабините на Виченте. Нанесох му известно поражение. Усетих го как се извърта встрани и удря главата си в палубата, без да издаде звук. Беше различна порода от Нико и затова още повече трябва да се пазя от него.

Миризмата на барут бодеше в дробовете ми, някой се изкашля. Дебелакът пак налиташе, изненадващо бързо, и не можах да му направя нищо, докато не сгреши и се откри. Видях незащитеното му лице и посегнах към очите, добрах се до едното от тях, но това го наелектризира и той стана по-настоятелен. Отново прехвърли ръка през врата ми и стисна. Виченте се приближи с ножа, аз изчаках, докато замахне, и се обърнах, нагласявайки Нико за мишена.

Не си спомням кога точно започнаха да надделяват. Борбата продължи дълго и много неща се бяха случили. Виченте губеше кръв, защото бях успял да обърна острието и да го забода някъде в него, преди да изпусна дръжката. Бях наранил Нико вероятно с някой от ударите, с които обработвах нервите му, обаче още беше изненадващо силен и много пъргав, жесток в яростта си, понеже си искаше козунака и го очакваше с нетърпение, а аз се опитвах да не му го дам, да не му дам да ме убие.

И двамата похабиха много време в опити да извадят пистолетите си. Първоначално не желаеха да вдигат още шум след тежкия трясък на сузукито, но разбраха, че може да надделея, и престанаха да се притесняват от шума. Бях изпратил първия пистолет — този на Виченте — през парапета без особени затруднения, защото той толкова се бе съсредоточил в проклетото нещо, че забрави за борбата, и се остави открит. Нанесох му удар в очите и му взех пистолета, докато той се свиваше.

Нико беше по-трудният. Изстреляхме цял пълнител във въздуха с неговия пръст на спусъка, но после се добрах до гърлото му, той се изплаши и аз грабнах пищова и го запратих зад борда, което ги разтревожи и обърка. Можех да убия Нико, когато видях, че гърлото му е открито, но се отказах. Той се бе обадил от кабината на Проктър, а на мен ми трябваше телефонният му номер, защото той бе станал фокусът на цялата мисия — единственият достъп до Проктър.

Звездите се люлееха в черната бездна на небето и когато лодката зави и полетя по повърхността, започнах да губя ориентация. В отделни моменти ми се струваше, че не знам нищо, че се намирам в нищото. В отделни моменти само, но критични, криещи смъртна опасност. Нямах представа накъде ни отнася лодката. Знаех единствено, че препуска лудо, без управление и с пълна газ. Първото нещо, което Виченте или Нико биха сторили, ако успеят да се откачат от мен, ще бъде да хукнат към кабината и да укротят лодката. Аз не желаех това да се случи, защото, ако се ударим в друг плавателен съд и не се размажем напълно, бих могъл евентуално да се измъкна.

Звездите се люлееха, корпусът на лодката се блъскаше във вълните, понякога залитах. Залитах и мисловно — към забвението, очакващо ме в отвъдното: едно безкрайно, празно пространство, предназначено да побира завършека на нещата, отломките от провалени усилия, оръфаните парцали от надежди; където… За бога, дръж се, не се предавай, дръж се наистина! Сигурно острието е попаднало някъде в мен и губех кръв — чувствах настъпващата отпадналост. Държех се, вярно е, обаче започваха да надделяват. Казвам ти, надвиваха ми. На два пъти напипах открита ръка и забих палец в срединния нерв с достатъчно сила да предизвикам страхотна болка, но не последва и звук, никакво дръпване, за да се освободи ръката. След известно време осъзнах, че те двамата и аз сме се вкопчили върху тялото на кубинеца.

— Нико — гласът на Виченте звучеше задавено, не му стигаше въздух, — хванахме го, Нико.

Може би говореше така, за да го ободри или пък изобщо не говореше на него, а на мен, познавайки цената на отчаянието, ако успееш да го внушиш на противника.

Не успя, понеже тази опасност ми беше известна, но мисълта се задържа в съзнанието ми — мисълта, че може да са ме хванали и сигурно само след секунди ще решат съдбата ми, тук, под люлеещите се звезди…

Ослепителни светлини връхлитат срещу нас в нощта, блясъкът им се издига като вълна, застават нависоко. Светлините на града се изсипват върху нас в момента, когато лодката се удря, нощта експлодира и аз политам напред, корпусът на лодката се разцепва и стъклата от разбитата кабина се пръсват като лъскав душ на фона на светлината от брега. Усещам, че падам към гладката блестяща вода под мен. Забих се с рамото напред, светлините помътняха и после изчезнаха.

Потъвах.

 

 

Нямаше го.

Тук, долу, вече не беше тъмно. Имаше инсталиран генератор и прожектори или пък беше насочващият се фар на някой от пожарните. Цветните светкавици на полицейските коли изпъстряха повърхността над мен и чувах как сирените утихват към кея. Виждах ясните очертания на завихрени потъващи отломки около себе си, а малко по-надалече — замъглените форми на големия корпус на лодката, наведена с носа надолу и стърчаща над водата кърма.

Но Нико го нямаше никъде.

Наистина губех кръв — сега я виждах как образува възчерни спирали във водата и се разсейва като дим, докато се движех. Обаче не беше нищо сериозно, което да ме принуди да изплувам. Вече бях излизал на повърхността около дузина пъти, за да си поема въздух, поплувах известно време с лицето нагоре, за да се ориентирам, поемайки по принуда риска да бъда забелязан. Не исках да ме извадят на брега и да ме разпитват, поне не преди да намеря Нико или преди те да го намерят. Щях да разбера, ако го открият: с всяко излизане на повърхността аз наблюдавах какво правят.

Бих предпочел да го намеря аз. Трябваше да му задам един въпрос — телефонния номер, пътя към Проктър. Трудно ще е да го попитам, ако го открият първи и го тикнат в линейката. Ще трябва да се правя, че ми е нужна медицинска помощ, за да отида и да остана при него. Бих казал обаче, че вероятността да го намерят жив вече е нищожна, освен ако не подскача някъде между отломките на повърхността и още не са го забелязали.

Шум от хеликоптер завибрира върху водата и след малко надолу се изля порой от още светлина, посребряваща част от парчетиите, които се бяха разпръснали от лодката. Спуснах се на по-дълбоко, като използвах светлината и се придържах с една ръка към котвена верига за ориентир. Под мене беше Фидел, с разперени ръце и крака, лицето му се обърна към светлината и после изчезна, от черепа му още се извиваше тъмна мъглявина от кръв. Щеше да потъне долу и да чака своята малка Хуанита, да я чака много дълго в забвението на изчезналите. Ръцете и краката му се въртяха бавно като вятърна мелница, размътвайки тинята, в която проблесна риба, после още една, надушила миризмата на кръв.

Отново изплувах и се отпуснах, като събрах около себе си отломки и започнах да оглеждам повърхността. Шумът тук беше повече. Острият писък на сирените пронизваше тътена от роторите на хеликоптера, водата се набръчка от въздушната струя, отломките се завъртяха в кръг. После хеликоптерът рязко се издигна: предполагам, че се беше спуснал, за да огледат нещо, готови да хвърлят спасителната мрежа. На пристана леководолаз нагласяваше маската си и шляпаше с плавниците към водата.

Поех дълбоко въздух и отново се спуснах в полуосветения подводен свят. Видях го почти веднага — Нико. Ръцете му разтворени като на кубинеца, течението поклащаше плата върху малките му дебели крака, а докато плувах към него, светлината се прошари от бавно и хаотично движещи се листа. Издигаха се, завихряха се и се разпръсваха, някои се докосваха до ръцете му и после отплуваха, обръщаха се, лъсваха на светлината и после пак потъмняваха. Бяха стотици. Озадачиха ме, но после видях, че са банкноти. Някъде на повърхността, между другите неща, куфарът се е отворил и сега е празен.

Продължавах да губя кръв, мускулите ми се отпускаха, а съзнанието ми започваше да блуждае, хипнотизирано от кръжащите банкноти. Все пак се спуснах към него, а краката ми разрязаха като ножица светлините и сенките. Първия път го изпуснах, понеже течението го обърна за момент в изправено положение, протегнал ръце, сякаш иска да докосне своя листопад, да си поиграе с него, а в същото време риби щъкаха около лицето му, към вдлъбнатините на очите. При втория опит го доближих и затанцувах с него, като го хванах за гънките на дрехите и започнах да претърсвам джобовете му, но дробовете ми се напъваха за въздух, така че трябваше да изплувам и да се задържа горе, поемайки бързо дъх, и после още веднъж, докато започнах да дишам равномерно. Отделих нужното време, но се тревожех, защото течението можеше да отнесе Нико и да го изгубя.

Спуснах се отново и не можах да го намеря. Трябваше да сляза на по-дълбоко, чак до тинята и разпилените консервни кутии, автомобилни гуми, натрошени греди и оттам погледнах нагоре, забелязах очертаващия се на светлината силует и поех нагоре към него. Затършувах отново в джобовете му. Светлината вече ме дразнеше, изливаше се в главата ми и оставаше вътре, щом затворех очи. Слабостта се пренасяше от мускулите към волята — волята да продължавам да се движа, да не се отказвам, да се нося в сенките и да танцувам с моя малък дебел приятел и той… Внимавай!… Танцувам сред листата… Събуди се за бога!… Да, няма време за танцуване, вземам ключовете и портфейла му, понасям се с него, докато се обръща. В ръката ми има портфейл. Портфейл с телефонен номер вътре, може би — пътят към Проктър. Понасям се и се въртя в зловещата подводна светлина, съзнанието ми халюцинира, преплита свои си варианти. Сцената се люшва, докато се обръщам пак и виждам лицето на Ким Харвестър.