Брайън Хейг
Преследваният (9)

9

Оранжевият трабант спря с жално скърцане пред импозантния вход на хотела, на два сантиметра от високия бордюр. Алекс, Елена и Юджин се подадоха един по един през въртящата се врата, огледаха се вляво и вдясно и се затичаха към колата. Алекс пъхна още една стодоларова банкнота в протегнатата ръка на келнера, промълви някаква благодарност и тримата се навряха в тясното купе. Ключовете бяха на таблото, двигателят работеше. Елена седна зад волана и натисна поривисто газта.

С ядовито тракане на двутактовия мотор, кашляйки и бълвайки лют синкав дим, колата се отлепи с мъка от бордюра — неугледна и немощна, точно както я бе описал Юджин. Бяха минали едва две години, откакто бе слязла от конвейера, а изглеждаше напълно съсипана. От броня до броня това си беше една купчина немощна пластмаса, с белеща се на люспи боя и безброй вдлъбнатини по каросерията.

Алекс не даваше пет пари за външния й вид. Тъкмо обратното — колата беше чудесна. Всяко потракване на раздрънканото шаси, всяко припукване на двигателя, всяко облаче дим от пробития ауспух — всичко беше идеално за целите му. Никой не очакваше човек с неговите възможности да седи в такава бракма.

В продължение на пет минути, откакто бяха тръгнали, никой не продумваше. Дъждът барабанеше по покрива. Алекс се смъкна докрай надолу, опитвайки се да прикрие високия си ръст, докато Елена шофираше, изпънала шия нагоре, за да изглежда по-висока.

Трийсетте минути, прекарани под бдителния поглед на злодеи, които не биха се поколебали да им видят сметката, им бяха опънали нервите. Непрекъснато надничаха през задното стъкло. Струваше им се, че ту една, ту друга кола ги следи, и всеки път въздъхваха облекчено, когато накрая отбиеше по някоя пряка. Самите те се движеха без цел — Елена караше напосоки по тесните улички, само и само да се отдалечи от хотела, от Катя и Владимир и тяхната банда убийци. Когато спря на червения светофар пред някакво голямо кръстовище, тя най-после попита Алекс:

— А сега накъде?

— Към границата — отвърна без колебание той. — Трябва да се махнем от Унгария.

— Не бързай! — обади се от задната седалка Юджин, който бе почнал да възвръща самоувереността си. — Алекс, преди да тръгнеш за където и да било, трябва да те прегледа лекар — добави загрижено той. — Да можеше само да се видиш отстрани! Сигурно имаш сътресение на мозъка, счупени кости, вътрешни кръвоизливи, кой знае още какво!

— Не е разумно, Юджин — отсече Алекс. — Казах ти, тия хора имат връзки навсякъде. Те са бивши офицери от КГБ, по дяволите. Ти си американец, нямаш никаква идея какво значи това.

— Добре. Ти ми обясни какво значи.

— Те са били царе в тая страни. Пуснали са пипала навсякъде, имат възможности и влияние, каквито не можеш да си представиш. След като се опомнят, кой знае, може да вдигнат под тревога и унгарската гранична полиция! С пълните ни имена, подробни описания, евентуално с някакви скалъпени обвинения, за да оправдаят арестуването ни. Няма да можем да се измъкнем за нищо на света.

Мълчание. Юджин и Елена обмисляха казаното от Алекс.

— Всъщност — продължи Алекс, като внимателно претегляше всяка дума — мога с достатъчно основание да предположа, че унгарците вече са известени.

Настъпи ново мълчание, по-дълго и по-тягостно от преди. Да бъдат обявени за национално издирване — това определено бе една възможност, която в никакъв случай не биваше да пренебрегват. Само допреди година-две Унгария бе полицейска държава; ако нещата се бяха случили тогава, нямаха никаква надежда.

— В такъв случай гарите и летищата са забранена територия за нас — каза Елена. — Те първо там ще се обадят.

Алекс кимна.

— Мисля обаче, че преди да предприемат каквото и да било, най-напред ще обходят болниците и частните лекарски кабинети. — Той стисна Елена за бедрото. — Нашият шанс е най-близката сухопътна граница. — Извърна се и погледна Юджин на задната седалка. — Оня мобилен телефон още ли е у теб?

Юджин се потупа по сакото.

— Няма го. Стоеше на масата, когато ти ме дръпна долу. Предполагам, че е още там.

— Да, разбира се.

— Паспортите ни, Алекс! — досети се внезапно Елена. — И те са у тях! Може би все пак е по-добре да останем тук. Да намерим някое безопасно място и да се скрием.

— Не — отвърна Алекс, като размаха пред лицето й няколко малки червени книжки. — Бях ги скрил в една тайна преграда на пътната ми чанта.

Елена поклати глава. Изобретателността на съпруга й отдавна бе престанала да я изумява, но настояването му да вземе пътните чанти на срещата им с Юджин в ресторанта си беше гениален ход. Тя реши да си замълчи за червените книжки в ръката му.

Но те привлякоха вниманието на Юджин, който попита:

— Това легални паспорти ли са?

Елена улови погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Всеки път когато Алекс придружава Елцин на задграничните му пътувания, той дава паспорта си за съответната виза. Сега, когато руснаците най-после имат право да пътуват в чужбина след седемдесет години крепостничество, консулският отдел на Външно министерство е заринат от молби за визи. Планини от хартия. И най-често молбите, подадени със съответните паспорти, се губят в бъркотията. Това са съветски бюрократи, Юджин. Истинско чудо е, че си намират пътя за вкъщи след работа.

Алекс продължи нататък:

— Когато до пътуването останат два-три дни, от офиса им се обаждат да проверят какво става. За по-голяма тежест споменават и името на Елцин. Вместо да търси игла в копа сено, въпросният чиновник чисто и просто издава нов паспорт, получава съответната виза и ни го доставя по куриер. А след месец-месец и нещо, когато открият оригиналния паспорт, го изпращат по пощата.

— Колко паспорта имаш общо? — попита Юджин, който искрено се забавляваше с тази разходка из дебрите на руската бюрокрация.

— Честно казано, и аз не знам.

— Предположи!

— Десет. Дванайсет. Може би повече.

Елена на два пъти бе придружавала съпруга си при задграничните пътувания на Елцин; самата тя имаше три паспорта — единият от които, разбира се, в момента беше затъкнат в задния джоб на мъртвия Владимир. Ала Алекс винаги слагаше по един-два резервни в багажа им, за в случай че онези, които той и тя ползваха в момента, внезапно се загубеха или бъдеха откраднати.

— Има две граници, към които можем да вървим — каза Алекс, обмисляйки гласно възможностите пред тях. — На запад от нас е Австрия, а на северозапад — Чехословакия.

— Е, добре, накъде?

— Мисля, че към Австрия все пак е по-разумно. Хем е по-близо, хем притежавам дял в една рекламна къща във Виена. Президентът се казва Иля Мечников. Добър човек, имам му доверие. И най-важното, КГБ няма никакво влияние там. — Той свали надолу прозореца и пое дълбоко въздух. Нощта се очертаваше мразовита. Струя леден вятър го блъсна в лицето, но от това само му се зави свят. Помисли си за момент, че ауспухът на трабанта като нищо бълва въглероден окис в купето. — За съжаление на австрийската граница ще ни искат виза. Докато чехите и словаците, като бивши членове на съветския блок, все още имат безвизов режим за руски паспорти.

— През кой граничен пункт предпочиташ да минем? — попита Елена, след като Австрия бе изключена от плановете им.

— По-добре да избягваме главните пътища. Най-големи шансове имаме, ако се движим по второстепенни или между селски. Колкото по-незначителен е един граничен пункт, толкова по-малко ще ни проверяват граничарите.

В този момент Юджин реши да се включи в дискусията и проточи шия откъм задната седалка:

— И после какво?

— После… право към най-близкото международно летище — отвърна Алекс. — Което се пада в Словакия.

— И после Русия, така ли?

— Може би.

— Не смятам, че имаш голям избор, приятелю. В твой интерес е да се прибереш колкото се може по-бързо.

— Така ли?

— За да анулираш онези документи, преди някой да ги е пуснал в действие.

— Тъкмо сега си имам други грижи — отвърна замислено Алекс. Протегна ръка и включи малката лампичка на тавана, която сякаш беше единственото изправно нещо в колата. После зарови нос в паспортите, като прелистваше и внимателно оглеждаше всяка страница.

— Знаеш ли какво си мисля? — обяви внезапно Юджин, като с усилие се наведе напред от седалката си.

— Знам, че бездруго ще ми кажеш.

— Ще ти кажа и още как! Мисля, че са те ударили по-силно по главата, отколкото съзнаваш. Ти просто не разсъждаваш! Та те могат за часове да изгребат банковите ти сметки, а за още ден-два да източат и парите на нашите инвеститори в банките ти.

— Не ти ли се струва, че това са доста пари и може да се затруднят? — попита Алекс, който сякаш не се вълнуваше от проблема.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Хайде, момче, напрегни си мозъка! Могат да преведат парите в някоя банка в Швейцария или на Азорските острови. После ще ги превъртят през още стотина банки, докато окончателно им загубим следите.

Без да крие самодоволството си, Алекс отвърна:

— Не мисля, че ще стане точно така.

— Я помисли пак!

— Хората, които ме принудиха да подпиша онези писма, нищичко не разбират от банково дело. За да пипнат дори един долар от сметките ми, ще им трябват номерата на тези сметки, както и паролите за достъп.

— Аха.

— А пък тези данни се намират в заключен сейф в личния ми кабинет, който се охранява денонощно. Те не се сетиха да ме попитат, пък и аз не сметнах за нужно да ги просвещавам.

Елена се пресегна и потупа съпруга си по бедрото.

— Ти си гений!

Той не отговори, заровил отново нос в паспортите.

 

 

Сергей Голицин седеше зад огромното резбовано бюро на Алекс и гледаше десетте нетърпеливи физиономии около дългата маса за съвещания. Да използва личния кабинет на Алекс като команден център на операцията по издирването и залавянето му си бе чиста ирония на съдбата.

Пред всеки от мъжете имаше монтиран по един телефонен апарат. Наоколо бяха разхвърляни бележници и сателитни телефони. Масата беше задръстена с празни чаши от кафе. Пепелниците преливаха от фасове. На една от стените с тиксо бе залепена карта на Унгария в мащаб 1:10 000, по която стърчаха няколко десетки карфици с жълти и червени пластмасови главички. На съседната стена висеше още по-голяма карта на цяла Европа, изпъстрена по подобен начин с разноцветни обозначения.

Мъжете в стаята знаеха наизуст адреса на скромния, но удобно разположен апартамент на Коневич в Париж. Знаеха и хотелите, в които предпочиташе да отсяда, както и адресите на всички представителства и филиали на „Коневич и сие“ извън пределите на Русия. Всеки адрес беше обозначен с карфица на картата, а пред всяка сграда вече дебнеха по един-двама техни хора. Отровна гъба лютив цигарен дим висеше под тавана на помещението.

Шестте етажа на „Коневич и сие“ под тях бяха пусти. Бригада от специално подбрани охранители патрулираха около сградата, докато останалите служители си бяха по домовете, вдигаха масите след вечеря, спяха с жените и любовниците си или кротко хъркаха под завивките. Неколцина по-амбициозни кариеристи се бяха опитали да останат по работните си места, но гардовете ги бяха прогонили не особено любезно, след като бяха изключили телефоните и компютрите им.

На главния вход на сградата бе поставен надпис, обявяващ два почивни дни за всички служители на фирмата. Утре сутринта пред входа щяха да бъдат разположени взвод начумерени гардове — за в случай че някой пропуснеше да прочете надписа.

През последните два часа в помещението се чуваше само един-единствен звук, различен от напрегнатото дишане на събраните мъже. Това бе пискливото бръмчене на някакъв странен инструмент, който двама души — съответният специалист и неговият помощник — използваха, за да отворят вградения в стената сейф. Специалистът на два пъти ги бе уверил, че всичко върви „супер перфектно“. Никакви засечки, никакви изненади, бе казал той, и Голицин нямаше основание да не му вярва.

Преди шест месеца, когато Алекс Коневич бе наредил да инсталират в кабинета му персонален сейф, със задачата естествено бе натоварен шефът на фирмената охрана. Голицин я възложи на един специалист касоразбивач, който навремето бе работил за него в КГБ и притежаваше енциклопедични познания за сейфове и ключалки. Инструкциите, които Голицин му бе дал, бяха точни, макар и взаимно противоречиви.

Нищо освен най-доброто за шефа, бе заръчал той. Избери западна марка, която да се ползва със солидна репутация, да изглежда внушително, да струва много пари и най-важното — да бъде от модел, който да можеш при нужда да отвориш за час-два.

Най-после първият заместник на Голицин, Феликс Глебов, се осмели да наруши тишината.

— Минаха три часа — каза той. — Къде ли се е дянал тоя?

— Още ни бяга — отвърна Голицин, хвърляйки изпепеляващ поглед по протежение на заседателната маса. — Той е като подгонен заек, който тича, за да спаси живота си. — Голицин замълча за момент и се почеса по долната челюст. — Което засега явно му се удава, понеже има насреща си банда малоумни некадърници.

Един от споменатите некадърници — едър мъжага с дебел врат, който се въртеше настрани като купола на танк, се обади, за да отклони по някакъв начин обвинението от обраслите си с рунтави косми рамене.

— Разположил съм десет способни мъже на Будапещенската гара. Още двайсет са заели позиции на летището, по един на всяко билетно гише. Всички са бивши офицери на КГБ или на унгарската тайна полиция. Друг отряд мои хора ги очаква на летище Шереметиево, в случай че успеят някак да се доберат до тук. — В желанието си да впечатли присъстващите със своята предвидливост той гордо добави: — На всички са раздадени цветни снимки.

— Браво на теб! — каза следващият некадърник, съсухрен човечец със сипаничаво лице и алкохолни торбички под очите, който, без да губи време, заизрежда собствените си постижения. — Само преди минути разговарях по телефона с унгарския заместник-министър на вътрешните работи. И двете му деца са в частни училища и сега той юрка като говеда подчинените си, за да си заслужи стоте хиляди долара, които му обещах, ако спипа нашите хора. Преди час всички гранични пунктове са вдигнати под тревога. Граничната и националната полиция са уведомени, че издирваме сериен убиец с двамата му съучастници.

Той замълча за миг, за да се убеди, че всички го слушат, и после продължи:

— Катя и един от хората й са дали показания пред полицията. Казали са, че лично са видели как Коневич е наръгал с нож непознат човек на летището. Били го познали по снимките в някакво руско списание, но не помнели дали бил кинозвезда или някаква друга знаменитост. Докато се сетят, минало време, затова едва сега подавали сигнала.

Последният умен ход беше дело на Катя, но, разбира се, мъжът с торбичките и сипаничавото лице не счете за нужно да спомене тази дребна подробност.

Следващият поред от присъстващите — представен им същата вечер от Голицин като Ники, без фамилно име, просто Ники — поседя мълчаливо известно време, като дърпаше лениво дим от миризлива пурета и се бореше с налегналата го убийствена скука, наблюдавайки двамата касоразбивачи. Облечен от глава до пети в лъскава черна кожа и обут в тежки рокерски ботуши с множество капси, той беше единственият от събралите се около масата, за когото корпоративният дрескод очевидно не се отнасяше. А също и единственият, който не работеше пряко за „Коневич и сие“, следователно и за самия Голицин.

И тъкмо защото не беше от КГБ, Ники пет пари не даваше за някакви външни изрази на чинопочитание.

Настаналата тишина най-накрая стигна до вниманието му, той се сепна и видя всички погледи, вперени в него. Смачка пуретата си върху лъскавата повърхност на масата, ухили се с белите си зъби, сякаш ситуацията му се струваше безкрайно забавна, като остана няколко мига в тази поза, докато всички разберяха за какво иде реч. Защото Ники принадлежеше към един различен свят, свят без протокол и правила освен едно: правилата са създадени, за да бъдат нарушавани.

Ала и без фамилно име, без да го познаваха или изобщо да го бяха виждали на живо преди, поне половината от присъстващите се досещаха кой е Ники. Снимката му бе красила всички бюра и поделения на КГБ в страната достатъчно дълго, за да хване плесен. Лицето на нея без съмнение изглеждаше доста по-младо. Някак по-изпито, не толкова мазно и месесто, и без прошарената конска опашка, която потрепваше наперено всеки път когато Ники направеше крачка с тежките си боти. Лице с доста по-малко белези, без галерията от татуировки на шията и със сигурност снимано, преди огромният нос да бе видоизменен в сегашната безформена, подобна на карфиол маса.

Ники, известен също като Игор, известен също като Леон и под още половин дузина псевдоними, всеки от които бе използвал за кратко през бляскавата си кариера, беше всъщност някой си Николай Козирев, глава на най-голямата престъпна групировка в Русия.

Каква ирония имаше във факта, че сега той седеше на една и съща маса с тези хора, пиеха си заедно кафето и пушеха като стари приятели! В предишния си живот всички те го бяха гонили по цялата територия на Съветския съюз, а и далеч навън. С мафията обикновено се занимаваше милицията, но организацията на Ники бе пуснала пипала във всеки руски град, бе изградила мрежи, които се простираха из цяла Европа и Азия, с процъфтяващи филиали в Брайтън Бийч и Маями. Ники беше стар познайник на силите за сигурност от Ню Йорк до Тимбукту. Трима различни президенти на САЩ и куп световни лидери бяха бомбардирали двама генерални секретари на КПСС с настоятелни молби да приберат Ники на топло.

Между безбройните си и най-разнообразни начинания Ники се занимаваше с препродажба на едро на отвлечени момиченца за бордеите на света, притежаваше цяла верига студиа за порнографски филми, занимаваше се с контрабанда, включително на оръжие, а също така и на крадени коли, скъпоценности, произведения на изкуството; търгуваше с хероин и всевъзможни други нелегални фармацевтични продукти, а съвсем неотдавна бе навлязъл с подобаваща помпозност в бързо развиващия се в Русия бизнес с отвличания — най-вече на собственици и мениджъри на крупни компании и всякакви други новобогаташи. Навсякъде, където можеше да се направи бърза печалба по лесен и незаконен начин, Ники Козирев се набъркваше с лепкавите си пръсти. Поръчковите убийства от години заемаха почетно място в неговия репертоар. Със самите си мащаби, обхват и безскрупулна жестокост бизнесът на Ники се бе оказал непосилен за редовата милиция, дори да не се отдаваше особено значение на слуховете, че половината висши милиционерски началници му бяха в джоба.

По-вероятната цифра беше около една четвърт.

И така, постепенно КГБ бе въвлечено в издирването му, като получи указания от най-високо място да приложи всички мръсни номера в арсенала си за неговото залавяне и обезвреждане.

Ала въпреки всички свои усилия, въпреки безкрайните години на изтощителна работа те нито веднъж не бяха успели да го пипнат, дори да се доближат до него.

— Я ми кажи още веднъж — започна Ники, като огледа закачливо насядалите около масата — как точно ти се изплъзна тоя тип?

Много добре знаеше как е избягал Коневич. Вече бяха минали тази тема, бяха я разчовъркали в най-малки подробности. Ала той презираше от цялата си душа тези бивши копои от КГБ и не би пропуснал с лека ръка случай да им натрие носовете.

Без да прикрива раздразнението си, Голицин каза:

— Какво значение има? Изплъзна се. Сега ще го намерим и заловим.

— Има значение, защото аз казвам, че има значение.

— А, така ли?

— Аха. Просто се опитвам да си представя как сте се оставили да ви прецакат така баламски, тъпанари такива. — Устните му се изкривиха в ехидна усмивка, докато наблюдаваше Голицин. — Я ми напомни, на колко години беше тоя Коневич? Кой го е обучил да бъде такъв Худини? КГБ? Спецназ?

— Владимир е глупакът, който допусна това да се случи. А той е от твоите, или поне беше, когато проверих за последен път.

— Да бе, само дето последната година го бяхте взели назаем. Когато ви го дадох, Владимир беше истинска машина за убийства. Обаче вие го разглезихте, покварихте го, превърнахте го в непохватен малоумник. Кретени.

Голицин пое дълбоко въздух и преброи до десет. Само преди час бяха провели същия разговор, цели петнайсет минути си бяха разменяли същите реплики. Той събра всичкото си търпение и каза:

— А сега ми кажи какво правят твоите хора.

Ники се бе съвзел от обзелото го отегчение и здравата бе изритал тия кретени в задника; доволен, той потисна усмивката си и каза:

— Е, добре. За случая са уведомени всички мои хора в Източна Европа. Понеже паспортите им са у нас, на тях ще им трябват нови, нали така? И какво ще направят? Ще се опитат да си набавят ментета, нали така? Всеки един фалшификатор в Унгария, до последния, е предупреден да ни сигнализира в мига, когато ония влязат във връзка с него.

Голицин кимна. Дотук звучеше добре.

Ники измъкна от джоба си още една пурета, запали я и каза:

— Пуснал съм бригади джебчии по всички гари и летища в Европа. Те имат инструкции да си отварят очите за накуцващ дългуч, засукана блондинка и шкембест американец.

Малоумникът, който преди малко се бе похвалил със собствените си усилия за завардване на гари и летища, се наведе напред и посъветва Ники:

— По-добре би било да им раздадеш снимки. Нашият опит показва, че визуалното онагледяване е далеч по-ефективно от словесните описания. — Той се усмихна накриво и продължи: — Ако разполагаш с факсове, с удоволствие ще ти предоставя снимките им.

Той веднага се разкая, че изобщо си бе отварял устата.

— Факсове, викаш? — прогърмя гласът на Ники, който с мъка се сдържаше да не скочи от мястото си и да го удуши. — Нямаш проблем, тъпако. Както е известно, всеки джебчия е оборудван с факс. Носи го в задния си джоб.

Останалите около масата хвърляха гневни погледи към своя дебеловрат колега заради глупавата му забележка. Нищо чудно, че тоя Ники им се бе изплъзвал с такава лекота.

Ники подпря облечените си в черна кожа лакти на масата.

— Чуй ме сега, малоумнико. Тези хора нямат нужда от твоите снимки. Те са джебчии, а джебчиите са… какви? Наблюдателни, нали така? Това им е работата. Да наблюдават. По цял ден гледат и преценяват хората. Докато мигнеш, могат да ти кажат дали някой има пет долара в джоба си, а друг — хиляда.

Ники удостои нещастника с още един изпепеляващ поглед и млъкна. Какво разбираха тия? Колкото свиня от кладенчова вода. Той дръпна от пуретата, облегна се назад и на лицето му отново се изписа отегчение.

Следващият поред, в предишния си живот офицер за връзка на Министерството на вътрешните работи с Интерпол, се присви уплашено на стола си с поглед, втренчен в гладката повърхност на масата, отлющи с нокът някаква невидима коричка от носа си, после промълви с едва чут глас:

— Обадих се на бившите колеги и ги уведомих, че до броени часове ще получат заповед за ареста на Алекс.

Той млъкна и зачака поредния докладчик да вземе думата. Няколко мига никой не проговори. Тишината беше оглушителна.

Мъжът погледна боязливо с крайчеца на окото си Голицин, който изкриви лице в презрителна гримаса.

— И какво направиха колегите ти в отговор на твоето обаждане? — попита троснато той, като го изгледа злобно.

Тъкмо това бе въпросът, от който мъжът най-много се боеше в този момент.

— Ами… изслушаха ме…

— Изслушаха те?!

— Ами… да. Интерпол няма да предприеме нищо, докато не бъде сезиран по съответния законов ред. Просто няма как да стане. Това е една много бюрократична организация, процедурните им правила са железни.

— Искаш да кажеш, че Интерпол няма да си мръдне пръста?

— Не, не искам… не казвам това.

Останалите акули около масата седяха притихнали на ръба на столовете си в очакване на изригването. Точно това казваш, приятелю, че нищо не става от теб!

— Тогава би ли ми обяснил какво точно искаш да кажеш? — излая Голицин.

— Ние… тоест ние, като служители на „Коневич и сие“, нямаме… искам да кажа, не разполагаме със законови компетенции да… изискаме от тях да арестуват някого. Преди да предприеме нещо, Интерпол иска да види редовно издадена заповед за арест.

Мъжът се пресегна под масата и с две ръце стисна коленете си, които бяха започнали да тракат едно в друго. Лицето му беше мораво. В гърдите му блъскаше парен чук. С умоляващ поглед той потърси подкрепа от насядалите наоколо, някакъв знак на съчувствие, дори най-незабележим; едно хладно кимване би му свършило добра работа в този момент. Девет чифта очи гледаха разсеяно в различни посоки. В тавана, в масата, в белите стени.

— А предложи ли им пари? — попита Голицин.

— Пари, жени, коли, дрога. Всичко, което биха могли да си пожелаят.

Пълна тишина.

— Те просто ме напсуваха и ми затвориха телефона.

— Значи не си им предложил достатъчно, тъпако!

Около масата се разнесе нервно хихикане. Всички присъстващи, всички до един, бяха чули пистолетния изстрел в слушалката на Голицин след онзи последен, фатален разговор с Владимир. Какъв миг! Дрезгавият, гърлен глас на Голицин се бе оказал достатъчен, за да накара корав мъжага като Владимир да си тегли куршума. Това си беше за Книгата на Гинес!

Нещо повече — те всички бяха свидетели на реакцията на стареца. Той изобщо не се бе стреснал, не бе изпсувал, дори не бе трепнал. Онзи отсреща — бум! А той — нищо. Всъщност не съвсем нищо — на лицето му се бе изписала тънка усмивчица.

Същата противна, злорада усмивчица, с която сега Голицин удостои мистър Интерпол. Дали нямаше да му докара някой инфаркт? Е, това си струваше да се види!

Голицин изпука с кокалчетата на пръстите си, после с убийствено надменен тон каза:

— Чуй ме сега, тъпако. Всички тъпаци да слушат внимателно. Коневич няма план за действие. Той импровизира. Ако изобщо успеят да минат границата, ще се метнат на някой нощен влак или самолет и ще се запилеят някъде из Европа, та после иди ги търси. Единствено Интерпол може да издаде заповед за арест, която да има правна сила за целия континент. Единствено Интерпол има пряк достъп до компютърни транзакции с кредитни карти. Единствено Интерпол може да нарежда на полицейските и граничните власти на всички европейски държави. Схващате ли за какво ви говоря?

Човекът си записваше трескаво всяка дума в малко тефтерче, макар че нищо от казаното не бе ново за него. Беше се свил на стола си, сякаш се опитваше да се слее с тапицерията.

Голицин се изправи и тръгна към него. Наведе се, доближи устата си на педя от ухото му и промърмори:

— Хващай телефона и им предложи още пари, тъпако.

После закрачи към вратата, отвори я с ритник и я затръшна гневно зад себе си. В стаята се разнесе колективна въздишка на облекчение. Единствено Ники наблюдаваше с любопитство сцената и видимо се забавляваше. Да видиш бивши служители на КГБ как се гърчат и потят на столовете си не беше гледка за изпускане.

Всички грабнаха едновременно телефонните слушалки и припряно, един през друг започнаха да дават нареждания на подчинените си как най-бързо да заловят Алекс Коневич.

 

 

Голицин се спусна по стълбите един етаж надолу, след това почти тичешком пое по късия коридор, водещ към малка, добре осветена заседателна зала. Вътре, седнала в единия край на дългата маса, го очакваше търпеливо млада жена, стройна и невероятно привлекателна в деловия си яркочервен костюм с вталено сако и предизвикателно къса пола.

В ъгъла стоеше едър бодигард и наблюдаваше мълчаливо сцената.

Когато Голицин влезе, тя вдигна невъзмутимо глава и регистрира присъствието му със студена усмивка.

— Как я караш, Сергей?

Малцина бяха онези, които се осмеляваха да се обръщат към него по този начин. „Генерал Голицин“ беше окей; „другарю генерал“ — още по-добре. Собствената му съпруга и децата му го наричаха „другарю генерал“ в лицето и „генерала“ зад гърба му; последната, членувана форма особено му допадаше, защото подчертаваше неговата уникалност. В края на краищата този чин му бе присъден пожизнено, от него лъхаха власт, престиж и авторитет. Доставяше му удоволствие да вижда израженията на лицата на непознати, когато научеха, че не е генерал от някакви си въоръжени сили, а от КГБ.

Свойското обръщение „Сергей“ беше привилегия на равни нему, а такива, поне в неговите очи, бяха малцина. Татяна Лукина със сигурност не беше сред тях. Тя се водеше специален сътрудник на началника на канцеларията на Елцин; беше най-младата от сътрудниците, дясна ръка и личен съветник на шефа си.

Което в никаква степен не беше в състояние да впечатли Голицин.

В Кремъл имаше повече специални сътрудници, отколкото мишки. Това бяха все хора, боричкащи се за благоволението на началствата и опитващи се да се представят за нещо повече от носачи на чанти, отварячи на врати и подавачи на палта, каквито бяха всъщност. Ала Татяна Лукина притежаваше още една, безценна квалификация: беше любовница на началника на президентската канцелария — с други думи онази, която сутрин прошепваше първата дума в ухото му, след като бе заемала цялото му внимание през нощта. Началникът на канцеларията на Елцин беше мързелив и суетен бюрократ, който обожаваше привилегиите на властта, но ненавиждаше затъпяващото ежедневие на работата си като администратор. Основната му квалификация за заемане на този висок пост бе готовността да участва в запоите на онова нелепо недоразумение, което наричаше себе си президент на Русия. Цялата кремълска администрация знаеше прекрасно това. Ето защо всички важни дела минаваха през Татяна, чиято работоспособност и амбиция изцяло компенсираха мързела и безразличието на шефа й.

Татяна беше завършила право в Московския университет като първенец на випуска. Една проверка от съответното място бе показала, че онези професори, които не бе успяла да грабне с научни знания, бяха отстъпили пред напора на тялото й; така постепенно се бе класирала втора по успех. На първа позиция известно време се бе задържал някакъв млад гений, който не спеше нощем и бе изчел всички книги от университетската библиотека — младеж със слонска памет и ораторска дарба, на която би завидял телевизионен проповедник. Една нощ, две седмици преди държавния изпит, по негов адрес в КГБ се бе получил телефонен сигнал — както се оказа впоследствие, от женски глас, пожелал да запази анонимност — за притежание на забранена литература. При обиска на стаята му бяха открити купища американски списания с детска порнография, както и видеокасети — също контрабанда от САЩ — с такова съдържание, че следователите си бяха изповръщали червата. Разбира се, човекът се бе заклел в невинността си, твърдейки, че за пръв път вижда всичко това, но протестите не му бяха помогнали особено. Още на следващия ден университетските власти го изтъпанили на сцената в аулата под хор от дюдюкания и подигравателни възгласи на цялото студентско тяло и от там бе откаран право в затвора.

На четвъртия ден от излежаването на затворническата си присъда нещастникът бе пребит до смърт от другаря си по килия, който се бе оказал баща на две невръстни момиченца, изпитващ органическо отвращение към педофили.

От този момент нататък, през трите си години като държавен обвинител, Татяна нито веднъж не бе загубила дело. Носеха се слухове, че бе успяла да вкара в леглото си поне двама съдии, за да издейства осъдителни присъди за абсолютно невинни хора. В правните среди на Москва се разправяха легенди за нея: за изнудване на свидетели със скалъпени компромати; за случаи на унищожени доказателства на защитата, както и за изфабрикувани такива в полза на обвинението; за полицейски тормоз на свидетели, за да дадат показания в определена насока, и за изтръгнати с мъчения самопризнания на обвиняеми. Голицин бе склонен да вярва на всичко това. Татяна Лукина беше една безскрупулна, безсрамна кучка, чиято единствена цел в живота бе да направи кариера независимо на каква цена. Старецът искрено й се възхищаваше.

Татяна притежаваше всичко необходимо: външност, мозък, амбиция и — което бе най-важното — държеше здраво началника на президентската канцелария за тестисите. По тази причина тя можеше да се обръща към Голицин със „Сергей“, „тъпако“ или както й скимнеше. За него тя беше дъщерята, която бе мечтал да има наместо онази грозна повлекана, която му се бе паднала.

— Изчезвай! — излая Голицин на бодигарда, който послушно се измъкна навън. — Всичко е под контрол — продължи самонадеяно намръщен той, този път обръщайки се към Татяна. Пресече стаята и се строполи върху стола в другия край на масата. — Ако не се брои една дребна засечка…

— А, така ли? — попита ехидно тя. — Я кажи да чуем!

— Коневич и хубавата му женичка се измъкнаха.

— Аха. — Гласът й беше леден, без емоции, без истерия. — Би ли ми разправил по-подробно?

Голицин й предаде накратко събитията от последните часове, като изпусна някои нелицеприятни подробности като например собствената си глупост да изпрати Коневич до хотела. Не счете за нужно да спомене и допълнителните триста милиона, които за малко щяха да му паднат в скута и които не бе имал намерение да дели с когото и да било. Когато приключи със силно редактираната версия на случилото се, той додаде:

— Разпоредил съм издирване. Търсим го под дърво и камък. Все някъде ще се появи.

— Ами ако не се появи? — попита тя. Гласът й не изразяваше шок, нито дори лека изненада при този внезапен обрат.

— Ами ако не се появи, здраве да е.

— Нали е подписал документите?

— Да, след известно убеждаване.

— И оригиналните екземпляри са в теб?

— Подписани, подпечатани и доставени в кабинета ми преди час.

— И нотариално заверени, предполагам?

— Правилно предполагаш.

Юристът в нея изглеждаше задоволен за момента.

— Той знае ли, че ти стоиш зад всичко това?

— Още не. Името на правоприемника бе оставено непопълнено.

— А чия беше идеята?

— Ти как мислиш?

Тя повдигна одобрително вежда, отдавайки му дължимото за съобразителността. Ако Коневич не знаеше кой му е погодил цялата история, нямаше да знае и кому да обяви война. Времето решаваше всичко. Всеки час се равняваше на цяло състояние. Един цял ден можеше да струва на Коневич всичко, което притежаваше.

Планът беше наистина брилянтен — да го оставят на тъмно, докато решат кога да му се разкрият.

— Накъде смяташ, че ще тръгне сега?

— Ако е достатъчно глупав, насам. Към Москва.

— Само дето не е глупав, нали така? — рече тя. Въпросът й беше риторичен. Този Коневич беше блестящ ум, способен на всякакви изненади. Иначе какво правеха в тази заседателна зала по това време на денонощието, защо се занимаваха с бягството му?

Голицин се ухили.

— Във всеки случай беше достатъчно глупав, за да ме вземе на работа!

— Е, тук си прав — засмя се тя.

— За момента — заразвива теориите си Голицин с такава невъзмутима увереност, сякаш излагаше безспорни факти, — той вероятно се укрива. Мисля, че си е намерил скривалище в Унгария. Ще изчака да се откажем.

— Интересно. И кое те кара да мислиш така?

— Дедуктивна логика. Взехме им портфейлите, паспортите на него и жена му са у мен. Няма къде да иде без паспорт. Ограничих екипа по отвличането до десет души и доколкото мога да преценя, той е видял само тях. Няма представа каква е числеността на ангажираните в операцията. Но ние няма да допуснем отново да го подценим. Изтезава го един от хората на Ники, така че той сигурно си мисли, че мафията стои зад всичко това. Това само по себе си е достатъчно, за да се насере от страх. Ще се опита да се сниши, да се потули, вероятно цяла нощ ще прекара на път или ще отседне в някой евтин въшкарник, за да си ближе раните. Докато се намира в Унгария, нямаме грижа. А след още десет часа няма да има значение къде се е запилял.

Татяна помисли върху чутото.

— Ти скоро пътувал ли си в чужбина? — попита накрая тя.

— Не.

— Но Коневич е пътувал, нали така?

— Ти самата знаеш, че е. Като съберем командировките му с Елцин и собствените му пътувания, той прекарва повече време в чужбина, отколкото тук.

— Следователно можем спокойно да допуснем, че има няколко паспорта.

— Това пък откъде го измисли?

— Вярвай ми. Нали знаеш, че обикновено и аз придружавам Елцин. Лично аз имам седем паспорта с валидни визи.

Голицин вдигна отегчено рамене.

— Е, и? Какво значение има дали тоя пътува с пет или петдесет паспорта? Ако премине австрийската или чешката граница, ще го спипаме. Както казах, важното е да не му дадем възможност да се върне тук.

Татяна стана от мястото си и заобиколи масата. Докато крачеше, запали цигара и издиша облак дим, който остана да се носи зад нея. Пристъпи на по-малко от метър до Голицин, подскочи леко и приседна на масата, като заклати небрежно крака. Бедрата й бяха дълги и изящни. Тя ги кръстоса и се надвеси над стареца.

Той усещаше аромата на парфюма й — с дъх на мускус, дяволски прелъстителен, вероятно френски, със сигурност скъп, без съмнение подарък от някой богат любовник. Горните три копчета на сакото й бяха разкопчани и Голицин хвърли дискретен поглед върху играчките на началника на президентската канцелария.

Искаше му се този миг да продължи по-дълго, за да й се наслади изцяло — позата, ароматът, чувствено разширените ноздри… Тази жена беше просто съвършена. Една перфектна смес на европейски и азиатски черти, с перфектни зъби, перфектни черни, безсрамни очи, перфектно тяло. Тя се наведе още по-напред.

— На кого смяташ, че ще се обади първо? Какво ти казва инстинктът?

— Знам на кого. На Соня.

— И коя е тя? Любовница ли му е?

— Не, секретарка. Възрастна жена, работи при него от самото начало. Той разчита за всичко на Соня, има й абсолютно доверие. Отнася се към нея като към родна майка, нали е сирак…

Голицин блъсна стола си назад и кръстоса късите си ръце зад тила. Беше твърде стар, уморен и обръгнал, за да се остави толкова лесно да бъде прелъстен. Но му стана драго да бъде обект на усилията й.

Тя разбра и безразлично повдигна изящните си рамене; дори в това движение на тялото й имаше дива съблазън. Дръпна от цигарата и попита:

— И къде е сега тази Соня? У дома си?

— Беше, но разпоредих да я докарат тук. В момента седи зад бюрото си с примка около врата и чака да звънне телефонът. Ако се обади Коневич, ще го попита къде точно се намира, иначе примката ще се затегне по доста неприятен начин.

— Нищо не оставяш на случайността, а?

— Така е. Но ако не го заловим до довечера, утре ще бъде твой ред.

Тя скочи от масата и с една ръка ловко закопча сакото си догоре.

— Спокойно, Сергей! Елцин е в Китай, опитва се да замаже хиляда години вражда между тях и нас. Следващите три дни ще целува китайски задници, ще притичва от церемония на церемония, ще разглежда забележителности и при всеки сгоден случай ще се напива като дъска. Ще ми бъде извънредно трудно да го открия за когото и да било. — Тя тръгна към вратата. — При мен за всичко е помислено.

 

 

„Малкъм Стрийт Асошиътс“ беше богата фирма с команден център, замислен така, че да впечатлява. Не че вътре често се допускаха посетители, но малкото, имали късмета да проникнат в него, цъкаха с език и клатеха смаяно глава. Стените бяха задръстени от огромни видео екрани, навсякъде примигваха разноцветни лампички, бръмчаха факсове, блещукаха компютърни монитори, звъняха телефони, агенти се отчитаха пред ръководството за свършената работа, постигнатия напредък или липсата на такъв. Ден и нощ помещението беше като разбунен кошер.

Бункерът, както го наричаха неговите постоянно стресирани обитатели, заемаше целия последен етаж на лондонската централа — пететажна, облицована с гранит сграда на две преки от Трафалгар Скуеър. Според надписа върху полираната бронзова табелка встрани от входа фирмата съществуваше от 1830 година.

Задачата да се грижи за непрестанното увеличение на корпоративната печалба беше възложена на лорд Елдридж Петълбоун, бивш полицейски комисар със страховит вид, осми поред в списъка на управляващите съдружници и понастоящем раздразнен почти до точката на кипене. Само преди двайсетина минути един сътрудник си бе пробил със сила път покрай портиера на клуба му и го бе докарал до командния център.

Новините бяха лоши: един убит агент, един безследно изчезнал клиент. Всяко от двете можеше да се случи, макар и рядко. Но и двете едновременно, в комбинация, бяха нещо нечувано, нещо, от което цялата фирма бе изпаднала в шок. Лорд Петълбоун крачеше нервно по протежение на дългата маса, около която бяха събрани най-добрите и най-способните му подчинени, опитвайки да смели това първо по рода си двойно фиаско, което ги бе връхлетяло тотално неподготвени. Той с мъка потисна прозявката си, изправи рамене и се опита да си придаде борбен вид.

И преди му се бе налагало да преодолява тежки кризи, и то не една и две. Почти всички връхлитаха посред нощ, една от друга по-заплетени, всяка със своите уникални особености и усложнения. Първите съобщения почти винаги се оказваха погрешни, вторите и третите — още повече.

— Кой точно е потвърдил смъртта на Бърни Лъчър? — попита той, поглеждайки изпитателно един от помощниците си, значително по-млади от него мъже със зачервени от безсъние очи, насядали около дългата маса. Този конкретен агент в резултат от предишната си работа в някакъв забутан отдел на МИ–6 имаше рядкото нещастие да говори свободно унгарски език, с което си бе заслужил мястото на горещия стол. Сега, преизпълнен с желание да бъде в услуга, той с трепет очакваше всяка заповед, всеки въпрос на Номер 8.

Младежът оправи вратовръзката си, опита се да събере мислите си и се надигна на стола.

— Съдебният лекар на будапещенската полиция. От охраната на летището са се обадили, след като са открили трупа. Това е станало в един и петнайсет местно време. След няколко минути е пристигнала полиция. Трупът е бил откаран в градската морга и поставен в хладилника до шест, когато е застъпила нощната смяна. Предварителният оглед е извършен от доктор Лаело — той погледна записките си — Фехер.

Лорд Петълбоун кимна — не като реакция на нещо от казаното, а за да подкани младежа да побърза.

— Ние, разбира се, поискахме пълна и незабавна аутопсия. Те помолиха за отсрочка до утре сутринта. Толкова за нашите унгарски приятели. Дори едно кърваво убийство на международното им летище на е в състояние да ги накара да се разбързат. Ала като предварителна констатация на причините за смъртта се посочва — младият мъж отново прелисти записките си — малка прободна рана в гърба.

Той се пресегна и с нетърпящ възражения показалец нарисува знак „X“ малко под лявата плешка на мъжа, седящ до него. После продължи:

— Лекото разкъсване около прободната рана показва, че при проникване в тялото острието е завъртяно на една страна. Използваното оръжие е стилет с дължина между трийсет и четирийсет сантиметра и ширина едва сантиметър-два. Това е сериозно оръжие на професионалист, не градинарски инструмент. Ударът е пронизал директно сърдечния мускул. — Той направи драматична пауза от няколко секунди, преди да представи следващото си разкритие: — Наред с това обаче зениците му са били разширени докрай, а лицето му било оцветено в мораво, което е признак за хипоксия, кислороден глад. Същевременно по шията му нямало белези от душене, било с ръце или с примка. Както знаем, подобни симптоми сочат смърт вследствие на отравяне с цианид.

— И двете допускания са верни. Прободен е с нож, намазан с отрова — обади се Петълбоун, преди помощникът му да бе успял да формулира сам това доста очевидно заключение. — Можем също така да допуснем, че извършеното е дело на професионален убиец.

— Моля за извинение, сър. Споменах ли за ясно проявената синина от натъртване малко под гръдната кост?

— Тъй да бъде. Значи са били двама. — Той огледа лицата на присъстващите. От всички страни закимаха разбиращо. — Свидетели?

— Има и точно тук работата става интересна — каза младежът с доволна усмивка; подробностите, които се готвеше да съобщи, му бяха сервирани едва преди десетина минути. — Преди около два часа в будапещенската полиция са се явили някаква рускиня и мъж, който се представил за неин приятел. Тя се заклела, че е видяла с очите си как Коневич бил наръгал собствения си бодигард с нож в гърба, след което побягнал навън и се метнал в едно такси.

— Клиентът? Наръгал собствения си придружител — консултант по сигурността?! — Петълбоун изсумтя гневно и се намръщи. Неговата фирма не осигуряваше бодигардове, а „придружител — консултанти по сигурността“.

— Точно така, сър. Въпросният Алекс Коневич. Тя твърди, че го разпознала по снимките му от разни популярни списания в Русия. Оказва се, че той бил нещо като знаменитост в родината си, червив с пари и така нататък.

Петълбоун свали очилата си и разтърка очи с длан.

— И все пак са й били нужни десет часа, за да си припомни кой е?

— Поне тя така твърди.

— А въпросната дама няма ли си име?

Младият мъж отново се зарови в бележките си. Прелисти няколко страници.

— Аха, ето го. По паспорт се нарича Алиса Петровна. Разбира се, паспортът може да е фалшив. Аз си поговорих хубавичко с детектива, който е взел показанията й. По неговите думи трудно можела да се нарече дама. Доста била грубовата и недодялана.

— И така, въпросната жена видяла как Коневич наръгал с нож нашия човек. А видяла ли е кой го е ударил с юмрук в корема?

— Не е споменала такова нещо. Макар че предпазливостта изисква да допуснем, че може би ъгълът й на наблюдение не й е позволил да забележи тази подробност.

— Това ли е твоето окончателно становище?

— Ами, като се има предвид, че тя е наблюдавала сцената отзад и че Коневич е доста висок, а Бърни широк… дори, бих казал, дебел…

— И все пак това ли е окончателното ти и категорично становище?

По-категорично от това едва ли можеше да стане. Мъжът млъкна нацупено и от този момент нататък съсредоточи цялото си внимание върху примигващите лампички по отсрещната стена.

Петълбоун отново огледа насядалите около масата.

— Помните ли друг случай, в който клиент да е убил наш служител? Някой спомня ли си такова нещо?

Един от по-възрастните съдружници — отдавна пенсионер, който продължаваше да се навърта в офисите на фирмата, понеже нямаше какво по-интересно да прави на стари години, наруши мълчанието, с което досега внимателно бе слушал разправиите на по-младите си колеги.

— Аз помня. Беше през петдесет и девета, ако се не лъжа. Клайд Уидърспун бе убит от неговия човек. Говореше се, че оня го гръмнал, защото чукал госпожата му. Спипал го на местопрестъплението и го прострелял в… хм, в оная работа. — Старецът поклати глава и подсвирна респектирано: — Хем от десет метра разстояние. Много печен стрелец. Оставил бедния Клайд да се мъчи няколко минути, после го довършил с един куршум право между веждите.

Петълбоун намести очилата си на носа.

— Ммм, да. Благодаря ти, Бърти.

Бърти хвърли бегъл поглед към младоците, насядали мълчаливо около масата, после се усмихна и рече:

— Моля, няма защо.

— А сега може ли някой да ми каже защо клиентът е бил само с един бодигард?

— Боя се, че по негово лично настояване — отвърна отговорникът по наряда, като се намръщи неодобрително. — Ние по най-категоричен начин му препоръчахме да вземе четирима консултант-придружители. Той обаче не искаше и да чуе. Каза, че това щяло да се отрази зле на бизнеса му. — Мъжът повдигна рунтавите си вежди и погледна шефа си. — Ако държите да чуете разговора, имам го записан.

Съдебни искове за професионална небрежност бяха истинска рядкост в техния занаят, понеже потенциалните ищци обикновено биваха покойници — една от малкото хубави новини в един бизнес, пълен с лоши новини. Рядкост, но не и невъзможност. Преди осемнайсет години фирмата бе въвлечена в шумно разгласен по медиите съдебен двубой, от който не можа да се съвземе цели пет години. След като се убеди, че този път задникът им е добре покрит, Петълбоун продължи нататък:

— А има ли някой от вас представа в каква посока е изчезнал нашият клиент? Някои предположения?

Такива нямаше. Най-добрите и най-способните се спотайваха, скрити зад папките си, отпиваха от чашите с чай и поправяха нервно раираните си вратовръзки.

— Е, добре. — Петълбоун се подпря с длани на масата и се наведе напред. — Тогава позволете аз да формулирам няколко хипотези.

Най-добрите и най-способните си казаха едновременно: Давай, старче! И без това собствените ти теории винаги ти харесват повече от нашите.

Петълбоун вдигна ръка и разпери във въздуха три дълги костеливи пръста.

— Коневич или бяга от полицията, понеже е извършил убийство, или е отвлечен, или е мъртъв.

Неговите подчинени следяха внимателно пръстите му. Никой не продумваше.

Същевременно всички си мислеха: Защо ни губиш времето, старче?! Това, което разправяш, е толкова очевидно, че и един новобранец, завършил онзи ден академията, може да се досети.

— Ала първата хипотеза, ще се съгласите, изглежда малко неправдоподобна. — Единият пръст се сви надолу.

Топло, старче — отвърна мислено залата. Тази възможност я отхвърлихме още преди два часа, докато ти и приятелчетата ти, до един вкаменелости като теб, къркахте шери във вашия мухлясал снобски клуб.

— Що се отнася до последната, там няма кой знае какво да се направи, освен да пратим букет рози, след като отмине бурята.

При което ти ще реагираш по познатия, добре изпитан начин: ще залегнеш ниско, ще прехвърлиш вината надолу по йерархията и трима-четирима от нас ще трябва да си обират чукалата. Първият рапорт за смъртта на Бърни пристигна в офиса преди шест часа и ти с такава скорост побягна към клуба си, че мокетът в кабинета ти още дими от подметките ти. При това предвидливо си забрави пейджъра и мобилния телефон, които открихме в най-долното чекмедже на бюрото ти, лукав мошенико!

— Защо в такъв случай похитителите още не са направили опит да се свържат с вас?

Двайсет чифта очи едновременно се вдигнаха нагоре и замислено се вторачиха в тавана. Защо, наистина?

Статистически, както всички те прекрасно знаеха, похитителите почти винаги отправяха исканията си през първите няколко часа след акта на отвличането. Подобно на добър картоиграч, те бързаха да вдигнат мизата, преди останалите около масата да са загубили интерес към играта.

Прелистиха още документи, отпиха от чашите с чай, поправиха за кой ли път раираните си вратовръзки. Магнетофонът, скрит в таванското помещение, запечатваше дискретно всяка дума. Всички присъстващи около масата бяха участвали и преди в разпитите на Петълбоун и пет пари не даваха за Сократовите му похвати. Първият глупак, дал грешен отговор, записан от машината на тавана, разпечатан, прономерован и прошнурован, щеше пръв да положи глава на дръвника, когато кризата отминеше и дойдеше часът за разплата.

Бърти, пенсионираният съдружник, нямаше какво да губи и реши да се пробва:

— Едва ли ще чуем нещо, ако това е работа на негови, вътрешни хора. Тези руски милионери са заобиколени от всякакви подлеци и мръсници. Легнеш ли си с вълци, не се изненадвай, ако те излапат на закуска. Ако е вътрешна работа, извършителите няма да разчитат на външна помощ. А, какво мислите?

— Свързахме ли се с фирмата му? — попита Петълбоун, съзнателно игнорирайки теорията на Бърти. Магнетофонът на тавана беше негова идея и той нямаше никакво намерение да оставя документални следи, за които впоследствие да дава обяснения.

Един от умниците, насядали в средата на масата, се обади:

— Аз разговарях с шефа на фирмената охрана. При това три-четири пъти. Казва се Сергей Голицин, бивш генерал от КГБ. Не е особено симпатичен. Разговорите ни не бяха никак приятни. Твърди, че безопасността на Алекс извън границите на Русия е наша грижа, не тяхна.

— А чувал ли се е с похитителите? Получавал ли е заплахи, искания за откуп, нещо подобно?

— Изрично го попитах и това, сър.

— Е, и?

— Той се изсмя, напсува ме и ми затвори телефона.

 

 

— Няма да се връщаме в Русия — обяви Алекс с решително изражение на лицето. След десетина минути напрегнато взиране през прозореца, като от време на време прелистваше купчинката паспорти в скута си, той взе окончателно решение. — Би било твърде очевидно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Юджин.

— Те тъкмо това очакват. Всъщност надяват се да го направим. Първия път ни провървя. Не искам обаче да разчитам на късмета си.

— Кои са „те“? — попита Елена. Уместен въпрос, но Алекс не знаеше отговора.

— Във всеки случай големите играчи в тази история не са Катя и Владимир, нито останалите бандити, които видяхме — отвърна мрачно Алекс.

— И други ли има? — попита Юджин. В края на краищата и той беше накиснат до шия в тази каша и имаше право да знае с кого си има работа.

— Не знам, но във всеки случаи тези дотук бяха твърде тъпи, за да организират подобен удар. Явно работят за някого. И този някой евентуално… не, положително разполага с още хора, които да изпрати по дирите ни. — Но кой можеше да каже колко души всъщност участваха в операцията? Техните похитители може би бяха от мафията или пък наемници, работещи за пари. За удар с такива мащаби положително щяха да се явят стотици, ако не и хиляди доброволци.

Едно нещо беше извън съмнение: един или повече служители на „Коневич и сие“ бяха замесени в тази мръсна история. Някой, който знаеше закъде пътува Алекс, къде смята да отседне и прочие. Някой, който бе успял на момента да засече обаждането на Юджин до секретарката му, за да се осведоми защо закъснява и къде се намира по това време.

Алекс си даваше ясна сметка какво означава това: някой по високите етажи на корпоративната йерархия подаваше вътрешна информация на мутрите и се опитваше да нахлузи примка на шията му.

Той напрегна мозъка си, но потенциалните заподозрени бяха толкова много, че се отказа да ги брои. За него работеха на щат няколкостотин бивши служители на КГБ. Някои от тях бяха свестни хора — умни, порядъчни, изпитващи искрено облекчение от възможността да си изкарват хляба по честен начин и да могат да се погледнат сутрин в огледалото без отвращение. Мнозина от останалите бяха главорези в костюми. Почти всички заемаха длъжности, свързани с фирмената охрана. Почти всички имаха достъп до информация, свързана с пътуването му. Охраната получаваше подробни планове за всичките му задгранични пътувания — една неприятна, но неизбежна необходимост. Само малка част от тези хора обаче биха могли да научат за обаждането на Юджин до Соня.

Къде бе сгрешил? Някога той се гордееше, че лично е подбрал и наел на работа основните си сътрудници, както и значителна част от останалите служители на фирмите си. Ала взривообразното разрастване на бизнес империята му се бе случило толкова бързо, че той вече не смогваше да се грижи за всичко. За по-малко от две години персоналът му бе нараснал от хиляда на двайсет хиляди души. Бяха времена на истинска златна треска — лъвския пай щеше да грабне онзи, който успееше да наеме най-много хора да копаят и пресяват златоносния пясък. Кандидати за ключови мениджърски позиции се набираха по документи, без събеседване, без проверка за благонадеждност, дори без формален телефонен разговор с бившите им работодатели. Парите мамеха неудържимо. Всяка реализирана възможност пораждаше нови, още по-големи. Всякаква предпазливост отдавна бе изоставена.

Алчност. Пари. Алекс се бе превърнал в истинска печатница за пари. Всичко живо напираше да работи за него, да топне пръст в кацата с меда. Той се закле наум, че след като всичко приключеше, ще предприеме безмилостна чистка сред хората си. Измежду висшите му мениджъри се брояха на пръсти онези, на които имаше пълно доверие.

— Наближаваме границата — обяви внезапно Елена, прекъсвайки мислите му.

Алекс измъкна два паспорта от купчината и внимателно прибра останалите. Елена натисна рязко спирачките; гумите изскърцаха, малката количка занесе встрани, потрепери и спря. Двамата затаиха дъх и казаха наум по една молитва.

Шосето беше с две платна, по които почти не се движеха коли. Наоколо се виждаха малки живописни селца, сгушени сред ниски хълмове и зелени ливади. Самият граничен контролен пункт се състоеше от жълта метална бариера, дървена барака и няколко електрически стълба с примигващи крушки — всичко това набързо струпано след припряното съветско изтегляне от Източния блок и последвалото отваряне на границите между държавите.

До прозореца откъм страната на Алекс се приближи длъгнест младеж със зелена униформа, която не му беше съвсем по мярка. Иззад близката барака се чуваше шум от дизелов генератор, който сърдито кашляше, задъхваше се и се давеше. Никой не каза дума. Младежът протегна небрежно ръка и Алекс, който се опитваше да изглежда също толкова отегчен, му подаде двата паспорта, прозявайки се.

От задната седалка се протегна ръката на Юджин, която също стискаше паспорт.

Граничарят огледа най-напред Юджин, след което го попита на ужасен английски:

— Вие американец?

— Не, аз съм от Бруклин — отвърна Юджин, глуповато ухилен. Граничарят го изгледа подозрително; очевидно в съзнанието му Бруклин някак си не се връзваше с притежаването на американски паспорт. Престани с тъпите си шеги, искаха да извикат Алекс и Елена.

Юджин подаде глава от прозореца, широко усмихнат.

— Разбира се, че съм американец. Защо, ти обичаш ли американците?

— О, да! Американци добро. Роналд Рейгън за мене герой. Всичко словак много обича Рейгън. Той казал на руснаци да целува него по задника. Вие познава Рейгън? — попита дружелюбно младият граничар.

През този забутан граничен контролен пункт не минаваха много американци. Всъщност, като напъна паметта си, той не се сети за нито един случай на американски турист по време на негово дежурство. Дебелият мъж на задната седалка беше първият американец, когото виждаше на живо. Очевидно младежът беше извънредно доволен от възможността да упражни своя ограничен английски. На светлината на близката лампа той приличаше по-скоро на ученик в прогимназията, отколкото на мъж, призван да охранява границите на родината си — хилав, с пъпчиво лице и дребни черти, които странно контрастираха с голямата като тиква глава. Разбира се, че Юджин познаваше Рейгън — Америка беше толкова малка страна, че практически всички се познаваха.

— Ами да, как да не го познавам, той ми е близък приятел, много се имаме с него. — Веднъж почнал да дърдори, Юджин не можеше да се спре. — Двамата с Рони… между другото по-близките приятели му викаме Рони… ехе! Може да се каже, че сме много гъсти.

— Рони… — повтори замислено младокът. — Да, така по-добре, аз мисли, отколко Роналд. По-приятелски така. — Междувременно пръстите му механично прелистваха задните страници от паспорта на Елена. Това бе напълно излишно, защото съветските паспорти нямаха нужда от словашка виза. — Ама той наистина ваш приятел?

— Обичам го като брат — заяви на висок глас Юджин, който всячески се опитваше да се хареса на младежа. Сталин ли? Обожавам го! Спанак ли? Любимото ми ястие! Хубавото беше, че в случая дори не бе принуден да лъже. Като богат играч на Уолстрийт и доживотен републиканец, той не изпитваше и грам вина за натрупаното със спекулативни сделки състояние. Нито пък хранеше особени симпатии към изменниците сред своята пасмина, които наричаха себе си демократи и правеха всичко възможно, за да докарат онези крадливи прахосници обратно в Белия дом. Освен това му се струваше полезно да отклони, доколкото бе възможно, вниманието на младия граничар от непосредствените задачи. — Аз бях един от най-големите дарители за кампанията му — каза той, което си беше самата истина. — Толкова пари му изсипах! А той от благодарност ме е канил на няколко пъти в Белия дом. Готино местенце!

В този момент граничарят сравняваше снимката от паспорта на Алекс с лицето му. Това също бе напълно излишно. Очевидно го правеше, за да продължи разговора. Този Юджин не можеше ли да млъкне? Свободата беше само на десетина метра напред, стига Юджин да си затвореше за миг плювалника.

Младежът за пореден път запрелиства паспорта на Алекс, като вниманието му очевидно бе погълнато изцяло от бръщолевенията на Юджин. Той попита:

— Значи вие голям приятел на Рейгън? А тогава може мен каже защо пътува с тези руснаци?

Устата му изплю думата „руснаци“ с такова ледено презрение, че сякаш всеки момент щеше да извади пистолета и да им пръсне черепите за назидание на всички техни сънародници.

— Ами… те са мои приятели — отвърна съобразително Юджин.

По лицето на младежа се изписа недоумение. Той се почеса по немитата с дни коса, премести тежестта на тялото си от единия крак на другия и продължи да се взира озадачено в паспорта.

— Това име, Коневич, аз мисли чувал и преди — каза накрая той.

— Нищо чудно — заобяснява Юджин, на когото явно не липсваше вдъхновение. — Алекс е… беше… виден дисидент, световноизвестен борец срещу режима. Автор е на блестящи есета против комунизма, които навремето се изнасяха тайно от Русия и се печатаха на Запад. — Юджин придаде заговорническо изражение на лицето си и каза поверително: — Можеш ли да се сетиш откъде се познаваме?

Младокът повдигна рамене.

— Рони ни запозна! Представи си само: навремето той лично ми беше доверил, че есетата на Алекс го вдъхновили да подкани руснаците да се махат от Източна Европа!

Граничарят се наведе и за пореден път внимателно огледа лицето на Алекс. Очите му бяха присвити, устните му се изкривиха в гримаса на любопитство. Изведнъж лъжите на Юджин престанаха да звучат чак толкова умно. Алекс се опитваше да запази спокойствие, да изглежда едновременно горд с постигнатото и подобаващо скромен предвид обстоятелствата и най-вече убедителен в невинността си. Дали този младок щеше да го попита за раните му? А може би дивотиите на Юджин изобщо не минаваха пред него? Или пък междувременно се бе досетил откъде му е познато името Коневич? Алекс и Елена се бореха с желанието да скочат от колата и да побягнат през границата, колкото ги държат краката, да хукнат през нивите и да се надяват стрелбата на младежа да не е по-добра от английския му. Двамата стискаха ръце една в друга и се молеха. Паспортната проверка сякаш нямаше край.

— Ако той толкова известен — каза накрая младежът, — тогава защо вие пътува в таз бричка?

Елена посочи с пръст към задната седалка.

— В чест на нашия американски приятел. — Тя намигна на граничаря и го озари с най-чаровната си усмивка. — Решихме да му дадем възможност да изпита на гърба си цялата прелест на социалистическото производство. Откакто сме тръгнали, не е престанал да се оплаква.

Граничарят се засмя, върна паспорта на Алекс, дръпна се крачка назад и махна с ръка.

— Добре дошли в независима Словакия. Ако обича, да шофира внимателно.