Брайън Хейг
Преследваният (32)

32

Викаха му Царският апартамент. С огромната си площ от петстотин квадратни метра, облицован с мрамор и тиково дърво, мебелиран с редки антики и натъпкан до тавана с всевъзможни предмети на лукса, апартаментът имаше две отделни, напълно обзаведени бани, всяка достатъчно обширна, за да побере цял ескадрон потни хусари заедно с конете. Една от стените беше във витринни прозорци от пода до тавана, от които се откриваше величествена гледка към Москва река и блесналите светлини на огромния град.

Пищната вечеря бе приготвена от международно известен готвач и поднесена от трима келнери, които кръжаха сервилно около масата, готови да нарежат месото и едва ли не да хранят с лъжичка в устата разглезените клиенти, които вечеряха със златни прибори в чинии от най-фин порцелан. След всяка глътка вино високите кристални чаши се допълваха сякаш от само себе си.

Към десет вечерта началникът на канцеларията на Елцин и неговата любовница, сити и доволни, с леко замаяни глави от изпитото вино и шампанско, бяха готови да поемат към гигантското легло с пухени възглавници в средата на огромната спалня. Началникът на канцеларията раздаде царски бакшиши на келнерите и ги отпрати.

С чашка шери в ръка, Татяна бе застанала до прозореца и гледаше с копнеж към звездното небе.

— Каква великолепна идея! — възкликна тя.

— Нали?

— Това е най-романтичното нещо, което сме правили досега.

— Какво мога да кажа освен: обичам те!

— И аз те обичам.

— Наистина ли?

— Разбира се. И няма да се уморя да го казвам: обичам те, обичам те, обичам те!

Той я погледна в упор иззад масата.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ах, как бих искала!

— Сигурна ли си?

— Да! Само че… не сега, разбира се.

— Защо не сега?

— Ти си нужен на Елцин. Нужен си на страната. Не искам да те отвличам от така важната ти работа.

— Ще се справя. И без това се виждаме всеки ден в офиса.

Двамата вече толкова пъти бяха водили същия разговор с на практика същите думи, че звучеше изтъркано. Тя хвърли бърз, изпълнен с любов и нега поглед на своя Ромео.

— Само дето не съм сигурна дали аз ще се справя. Това вече сме го говорили. Ако не си забелязал, аз също работя, миличък. И на мен времето все не ми стига.

Той се подпря с лакти на масата и попита:

— Сигурна ли си, че няма друг?

— Абсолютно! — сопна се тя. После премина към обичайната си защитна тактика: нацупи се. — Държиш се като влюбен глупак.

Той бръкна в джоба си, извади някаква снимка и небрежно я хвърли на масата.

— Познаваш ли тоя мъж?

Татяна погледна снимката и дори не трепна. Само присви леко очи.

— Не.

— Я погледни пак. Сигурна ли си, че не го познаваш?

Тя вдигна снимката.

— Кой е тоя? Изглежда доста симпатичен…

— Никой. Просто си помислих, че може да го познаваш отнякъде. До вчера беше голмайстор в националния футболен отбор.

— Беше?

Началникът на канцеларията се заигра с малка виличка на масата пред себе си.

— Именно, беше. Чувам, че му се е случило ужасно нещастие. Сблъскал се с друг играч на терена и си счупил крака. Всъщност и двата. Колената му са натрошени, със скъсани сухожилия, надробени кости. А на всичко отгоре, като паднал, някой се спънал в него и с бутоните на обувките си му разбил носа. Едното му ухо също липсвало. Горкичкият! Такъв жесток спорт! Явно, че с футболната му кариера е свършено.

Пръстите на Татяна стиснаха силно снимката.

Шефът й продължи дружелюбно:

— Рекох си, че може да го познаваш или поне да се сетиш кой е.

— Не съм футболна фенка. Откъде да го познавам?

— Оказа се, че сте били съученици, първо в отделенията, после в гимназията. От един град сте. И сте връстници.

— Как се казва?

— Саша Каменев.

— Смътно си спомням името… — Тя се замисли дълбоко, после си даде вид, че внезапно се досеща: — Ами да, струва ми се, че го помня! Пъпчив дребосък, ама я виж колко се е променил! Бяхме млади тогава…

Шефът й отпи голяма глътка от шерито и прехапа устни.

— Какво ще кажеш да послушаме музика, скъпа, преди да се оттеглим в леглото?

— Нещо по-романтично ще ми дойде добре. — Татяна внимателно поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не повърне. Горкият Саша! Тя се загледа навън към светлините на града, като се насилваше да не мисли как ли изглежда любимият й с разбит нос и откъснато ухо. Но ужасният образ не напускаше съзнанието й.

Шефът й пристъпи към сложната стереоуредба, стисна зъби, натисна копчето на касетния дек и зачака да почне романтичната музика.

След секунди стаята се изпълни с креватните звуци на Татяна и нейния отскоро осакатен Саша, редуващи се с хапливи коментари по адрес на отвратителния й шеф, от който вече й се повръщаше.

Татяна се извърна. Двамата с шефа й се гледаха няколко мига — той, с присвити в тесни цепки очи, клокочещ от гняв след преживяната изневяра; тя с широко отворена уста, докато записът от касетата продължаваше неумолимо да изпълва помещението.

Накрая тя събра сили и изкрещя:

— Какво, по дяволите, е това?

Знаеше прекрасно какво. Катастрофа. Апартаментът й се подслушваше. Някой любопитен наглец си бе позволил да й сложи бръмбари в жилището, за да я следи и — което беше по-зле — записва. Но кой? Откога? Колко ли фатални грешки бе допуснала от невнимание и глупост, колко ли кал по неин адрес се съдържаше на тези касети?

Като при всеки опитен адвокат, мислите й накрая кристализираха в един въпрос, който обобщаваше ситуацията: точно колко съм прецакана?

— Това ли? — отвърна той, като намали звука. — Това е твоето уволнение.

— Какво?! Не можеш да ме уволниш!

Началникът на канцеларията се усмихна.

— Разбира се, че мога. Ето, слушай: уволнена си! Не е ли забавно? Ще ти го кажа пак: уволнена си! — Той натисна стоп-бутона и в настъпилата тишина двамата известно време се гледаха с дива омраза. После шефът й повтори още веднъж, сякаш изпитваше удоволствие да чува думите си: — Уволнена си!

Чашата с шери падна от ръката й върху мраморния под и се разби на хиляди парченца — уместна метафора на това, което току-що се бе случило с целия й живот. Тя скочи от стола си, тропна с крак и каза:

— Не ставай глупак! Без мен няма да изкараш и две минути. Цели три години те нося на гърба си.

— Не отричам.

— Докато ти и твойто приятелче Елцин осигурявахте пазар на спиртоварната промишленост, кой, мислиш, управляваше президентската администрация?

— И това не отричам. Ти работеше като вол.

Тя се опита да се усмихне.

— Виж, миличък, можем да превъзмогнем това.

— Аз вече го превъзмогнах. Тази сутрин ти назначих приемник. Интелигентен млад мъж с неизчерпаема енергия и организаторски талант. Още утре с радост ще ти седне на бюрото.

— Мръсник!

— Курва!

Татяна грабна палтото си и хукна към вратата. Отвори я със замах и трима мъже със сини униформи я сграбчиха, извърнаха я с гръб и закопчаха ръцете й отзад. Тя се опита да крещи и да буйства, но от това нямаше никаква полза, така че скоро се укроти.

Шефът й проследи сцената с хищно задоволство, после подхвърли на бившата си любовница:

— Ах, за малко да забравя! Казах ли ти за другата касета?

Друга касета? Краката й се подкосиха; Татяна усети, че й призлява.

— Нея я предадох направо на новия министър на правосъдието. Записана си как заговорничиш с доказани престъпници. — Той се засмя подигравателно и добави: — И знаеш ли какво още забравих да ти кажа? Че твоето мекере Фьодоров също е уволнен и днес следобед бе арестуван.

— Гадно, мръсно копеленце!

— Ще се радвам да ми пратиш картичка от затвора. Не забравяй да ми се обадиш, като пристигнеш, да те знам къде си.

 

 

Бяха се събрали толкова много по протежение на две преки, че кварталът бе заприличал на конгрес на наемни убийци. Сред тях имаше елитни професионалисти с опит в организиране на сензационни покушения — истински звезди, които се движеха с наперена стъпка сред останалите. Имаше и треторазредни гангстери, които се надяваха на сгоден случай за първия си удар. Както и напористи млади любители, амбицирани да се запишат в историята. Организация нямаше — действаше се на принципа всеки за себе си. Или всяка — ако се брояха няколкото привърженички на женското равноправие, които се мотаеха за цвят наоколо.

Кандидатите за слава и пари чакаха в паркирани коли, джипове и пикапи, пиеха кафета и пушеха цигари, като не сваляха очи от бърлогата на Ники. Да проникнат вътре беше не само невъзможно, но и безразсъдно. Във всеки случай някакъв безстрашен идиот се бе опитал, преди градушката от куршуми да бе изхвърлила безжизненото му тяло обратно на улицата. Двайсетина от бодигардовете на Ники се бяха барикадирали вътре, въоръжени до зъби, и ревниво охраняваха територията си. Бракониери не се допускаха. По покривите бяха разположени снайперисти, които геройски се бореха с лютия студ. Отсрещната жилищна сграда — жалък, полуразрушен бордей — внезапно бе увеличила населението си. През последните дни обитателите на всички апартаменти, които гледаха към имота на Ники, бяха стреснати в един или друг момент от енергично думкане по вратите си; когато отвориха, яки мъжаги с нетърпящи възражение лица започнаха да им навират пачки банкноти в ръцете като компенсация за временното — според тях — неудобство да им станат квартиранти. Разбира се, интересът към апартаментите по отсрещната страна на коридора беше нулев.

На цялата улица имаше едно-единствено кафене — тясна, вмирисана дупка, стопанисвана от трътлеста, спаружена бабичка с изпадали зъби. Изведнъж сякаш от небето й се изсипа клиентела — някакви навъсени, съмнителни типове, които поръчваха кафе денем и нощем. Бабичката бързо сключи сделка с една долнопробна закусвалня през три преки — изкупуваше цялото им меню, състоящо се главно от борш и сандвичи, утрояваше цената и за кратко време реализира огромни печалби. Към момента тя, кажи-речи, единствена виждаше някаква полза от обявената за главата на Ники награда и скришом се молеше на Господ да му даде още няколко седмици живот.

Късно във вторник вечер още една кола се присъедини към стълпотворението — огромен, лъскав черен мерцедес, който се плъзна тихо до бордюра и остана няколко часа на място с работещ двигател. Присъствието на непознатия моментално бе регистрирано от поне дузина изгладнели акули, които от няколко дни кръжаха около плячката — голямата награда за главата на Ники Козирев.

През цялата нощ черната лимузина не се отдели от бордюра. В четири сутринта от нея излязоха четирима мъже, протегнаха се и се огледаха. Бяха с костюми — крайно неподходящо облекло за квартала и сцените, които предстоеше да се разиграят в него.

Миг по-късно още един, пети мъж слезе от колата и се присъедини към първите четирима. Нисък и дебел, мъжът беше облечен в тъмносин блейзер със златни копчета, които проблясваха на лунната светлина. Той също се протегна, колкото да раздвижи изтръпналите си крака, после с тромава стъпка се отправи към кафенето. Четиримата го последваха на почтителна дистанция, от което шефът ясно изпъкваше на всеобщия фон като кит сред рояк дребни рибки.

Сергей Голицин избягваше да се движи сред простолюдието. По тази причина нямаше как да знае, че негови снимки с цифрата милион и половина долара, изрисувана на задника му, циркулираха из подземния свят на Москва. Впоследствие съдебният лекар щеше сериозно да се затрудни при идентифициране на куршума, непосредствено причинил смъртта на Голицин, измежду стотината, които почти едновременно се бяха забили в тялото му при внезапно изсипалата се градушка от олово. Петте, пронизали сърцето му, биха били сред по-убедителните кандидати, ако не бяха десетте, надробили черепа.

Въпросните десет куршума обаче се оказаха изстреляни от шест различни дула, под различни ъгли и от различно разстояние. За жалост мозъкът беше смлян по такъв начин, че беше невъзможно да се определи кой куршум е попаднал пръв в него, а още по-малко — кой е причинил най-тежките увреждания. Всъщност в черепната кутия мозък почти нямаше. Каквото беше останало, трябваше да се изстъргва от цимента.

Спорът се реши след цели три дни, през които съдебният лекар бе бомбардиран с настойчиви молби и едва прикрити заплахи и накрая подкупен от един от стрелците с половината от наградната сума — седемстотин и петдесет хиляди долара, — за да присъди нему първото място.

До този момент никой не му бе предлагал повече от една трета.

При тази щедра оферта и последните съмнения в съзнанието на специалиста се разпръснаха, отстъпвайки място на непоколебима увереност.

* * *

На третия ден, откакто се бе барикадирал в своя импровизиран бункер, волята на Ники Козирев се сломи. Два дни и три нощи бе седял в непрогледен мрак, с пистолет в скута, броейки часовете, питайки се кога ще свърши всичко. Три денонощия в очакване на неизбежното. От време на време собствените му бодигардове организираха по някой все по-вял опит да превземат убежището му. Той ги чуваше през вратата как си дават кураж един на друг, нашмъркани до козирката с водка, надрусани с дрога, но малкото им смелост се беше изпарила.

В началото на второто денонощие бяха предприели нескопосана атака — с голи тела срещу яката, подсилена с метални шини дървена врата, но тази глупост им струва скъпо. Ники изпразни пистолета си през дъските и с блажено задоволство се заслуша в писъците и ревовете от другата страна.

По-късно същата нощ направиха повторен опит — този път по-хитър, или поне не толкова ахмашки като първия. Някакъв идиот допълзя до вратата, прикрепи ръчна граната към дъските, дръпна халката и избяга, за да се спаси от взрива. Ники бе изумен и сериозно потиснат от глупостта на собствената си охрана. Само като си помислеше, че на тези кретени бе поверил живота си! Истинско чудо беше, че след толкова години бе оцелял. За него беше детинска игра да предвиди всичките им ходове. Всеки предмет в стаята — мебелите, матракът, килимите — всичко бе струпано при вратата на висока купчина, която пое взрива и осколките. Когато онези се появиха край дупката, Ники отново изпразни пистолета си в тях сред хор от писъци и ревове и ги изпрати със зловещ смях, докато бягаха презглава към скривалището си.

След този случай обаче те явно бяха решили да бъдат по-хитри и внимателни. Никакви самоубийствени атаки с голи тела, никакво влачене по коридора на надупчени от куршуми трупове, от които после да се чудят как да се отърват. Сега бяха решили да го издебнат, докато заспи — допуснеше ли това, беше мъртъв. Редуваха се да дежурят пред вратата му и се ослушваха дали хърка. В стаята му нямаше храна. Банята беше от другата страна на коридора, така че и водата беше проблем. Затова пък хероин и кокаин имаше в изобилие. На всеки час Ники шмъркаше по една линия. На всеки четири часа иглата се плъзваше във вената му. Той седеше на пода, дрогиран до без памет, и от време на време избухваше в налудничав кикот, който отекваше чак до дъното на коридора.

Трупът на най-близкия му приятел беше на по-малко от метър, подут като балон. Вонята беше непоносима, но ноздрите на Ники бяха задръстени с бял прах, така че не усещаше нищо.

Към края на третото денонощие в замътения му от дрога, изтощен от безсъние мозък се оформи идея. Той се замисли и колкото повече мислеше, толкова повече си я харесваше. В живота му не липсваха гениални идеи, но тази наистина щеше да бъде негов достоен завършек. За Ники Козирев щеше да се говори, след като него отдавна нямаше да го има. Всички щяха да запомнят последния, най-големия среден пръст, който щеше да им покаже.

Той се пресегна и измъкна електрическото фенерче от вкочанената ръка на приятеля си. Намери лист хартия и писалка и надраска кратка бележка.

После, стиснал хартийката в едната си ръка, той пъхна пистолета в устата си и без капка колебание си пръсна черепа.

Бодигардовете му изчакаха цял час отвън, преди да теглят жребий. Изтеглилите късата клечка бяха изпратени, с разтреперани колене, да огледат обстановката. Като се молеха Ники да не ги надупчи от засада, те предпазливо се приближиха до вратата на стаята му. Всички бяха чули изстрела преди час. Но споровете и караниците помежду им бяха толкова ожесточени, че не бяха сигурни дали са чули правилно.

Пък и този Ники беше толкова хитър, толкова коварен! Той не би се поколебал да инсценира собственото си самоубийство само за да подмами още неколцина от тях да му кацнат на мушката.

Накрая те пристъпиха на пръсти до вратата, разбиха я и нахълтаха вътре. Някой се сети да запали лампата. Вонята от трупа на бодигарда и от изпражненията на Ники по пода беше като ритник на кон в ноздрите. Те стиснаха носове и предпазливо запристъпваха към тялото на Ники, облегнато на стената.

В ръката на мъртвеца имаше бележка: „Аз, Ники Козирев, настоявам да получа петте милиона долара награда за моята смърт. Оставям на вас, идиоти, да откриете кое от копелетата ми е първородно. Изпратете на него парите. Или на нея. Все ми е тая.“