Брайън Хейг
Преследваният (11)

11

Двете таксита спряха пред терминала през половин час едно от друго.

Колата на Алекс пристигна първа, точно в 6:45 ч. сутринта.

Елена слезе от нейното такси и прекоси тротоара в 7:14 ч., минута преди уреченото време, макар че това нямаше особено значение в случая.

Инструкциите, които Алекс й бе дал, бяха ясни и недвусмислени: да премине с таксито по цялата дължина на терминала и ако Алекс не е там, за да й помаха, да извика на шофьора да дава газ и да не се обръща назад. Ако ония междувременно бяха успели да спипат Алекс, тя нямаше да ги интересува повече. Елена им бе нужна само като средство да се доберат до него. Остатъците от двете хиляди долара на Юджин бяха навити на стегната пачка и скрити в сутиена й. Алекс й бе заръчал да използва парите, за да се добере някак до Америка и от там да се обади на родителите си за помощ. Да започне нов живот и да забрави миналото.

Но Алекс беше на уреченото място, на няколко крачки от вратите на терминала, и махаше с ръка — не лично на нея, а напосоки, сякаш бе видял някого в далечината. Тя се насили да не поглежда към съпруга си, когато премина на метър от него, влезе през стъклената врата и се насочи право към гишето на „Континентъл Еърлайнс“. Да, имам резервация, увери тя усмихнатата млада жена зад гишето. Затаи дъх и подаде паспорта си и тъкмо посягаше към сутиена за пари, когато жената отсреща учтиво я уведоми, че билетът не само е резервиран, но и предварително платен, при това първа класа. Дали госпожата би желала място до пътеката или до прозореца? След петнайсет минути щяха да викат пътниците за качване, а междувременно госпожата бе добре дошла да ползва ВИП салона. Елена нямаше никаква представа по какъв начин Алекс бе успял да уреди всичко това, но се усмихна облекчено, докато момичето зад гишето шумолеше с разни хартии и приготвяше бордната й карта.

Първа класа? След всичко, което бяха преживели през последните часове, самата идея за изстудено шампанско и черен хайвер, далеч от преследвачите, й изглеждаше неправдоподобно примамлива. Идваше й да заплаче от радост.

Усети го, преди да го бе видяла. Мъж на средна възраст с елегантен сив вълнен костюм я наблюдаваше внимателно. Елена хвърли бърз поглед към него и той отмести очи встрани. Тя пое хартиения плик с билета от ръцете на усмихнатата служителка на авиокомпанията и почти тичешком се отправи към ВИП салона. Няколко секунди беше с гръб към него, докато внезапно изпълни такъв пирует, на който биха завидели много професионални балерини — застана неподвижно на пътя му и го погледна в очите. Мъжът едва не подскочи от изненада, после се овладя, свали едно списание от близката стойка и забоде нос в него.

Първата й мисъл бе да се развика за помощ. Да посочи с пръст мъжа със сивия костюм, да запищи с пълни дробове и да не млъкне, докато от охраната на летището не дойдат да проверят какво се е случило.

Вместо това тя се обърна и закрачи към ВИП салона. В гърлото й се бе събрала буца, която не й даваше мира. Какво пък, каза си, все пак съм привлекателна жена, редно е мъжете да ме заглеждат. Обикновено тя не обръщаше внимание на мъжките погледи, но сега беше нащрек, а когато човек е уплашен, вижда навсякъде озъбени чудовища. Може би мъжът с костюма беше някакъв нещастен самотник, прекарващ времето си в оглеждане на млади привлекателни жени, унесен в мечти за неосъществимото? Тя стигна до вратата на ВИП салона, погледна през рамо и отново го видя да се доближава нахално към нея! Може би този път бе решил да се прави на хитър, защото списанието закриваше лицето му, но този сив вълнен костюм го издаваше от километри.

Елена тъкмо понечи да вдигне ръка и да си поеме въздух за оглушителен писък, когато някой я сграбчи изотзад.

Обзета от паника, тя се извъртя, готова да рита и хапе, но беше Алекс.

— Не се тревожи за него, скъпа. Хайде, ела.

Тя влезе в салона и последва Алекс до масичка край близката стена, далеч от прозорците. Един от столовете вече беше зает от друг мъж в костюм, този път тъмносин. Той седеше с гръб към стената и се забавляваше, като подхвърляше фъстъци във въздуха и ги ловеше с уста.

— Добро утро, госпожо Коневич — каза ухилено той, без да спира да дъвче. — Аз съм Ерик. Онзи човек отвън е Джейкъб. Не бих желал да си представям какво сте преживели през последните осемнайсет часа, но ви уверявам, че тревогите ви са били дотук. — Още един фъстък прелетя във въздуха и попадна като по чудо в устата му. — Джейкъб пази вратата, а за ВИП салона отговарям аз. Без да се хваля, ние двамата сме в състояние да се справим с всякаква ситуация. — Той се плесна артистично по челото. — Ах, как щях да забравя! Ние сме момчетата от „Малкъм Стрийт Асошиътс“.

Говорът и маниерите му бяха на типичен американец — имаше провлачен южняшки акцент, широка самонадеяна усмивка, черна коса, висок ръст и атлетично телосложение. Излегнат назад на стола си, Ерик си придаваше нахакан и безгрижен вид. Ала като професионална танцьорка Елена не пропусна нито една подробност от езика на тялото му. Той беше като навита пружина, готов във всеки миг да скочи до другия край на салона и да започне да троши глави или да извива вратове според нуждите на ситуацията. Дори когато разговаряше с нея, безмилостните му сини очи нито за миг не преставаха да шарят наоколо.

— Хайде, госпожо Коневич, отпуснете се. Вие сте в безопасност. Поседнете, да ви отпочинат краката. — С една ръка той бутна свободния стол към нея, докато с другата подхвърли още един фъстък във въздуха; лъскавата жълтеникава ядка се издигна на близо два метра над главата му, преди да улучи безпроблемно отворената му уста. През цялото време очите му не спираха да опипват внимателно помещението.

Елена бе обзета от внезапно желание да падне на колене пред него и да го разцелува. Този Ерик с безупречния си тъмносин костюм вероятно можеше да стреля едновременно с две ръце и да хвърля ножове с краката си, докато в същото време, за да не скучае, решава кръстословица. Хайде сега, помисли си тя, нека онези мръсници се опитат да ни нападнат! Ерик щеше да ги натръшка един върху друг.

Номерът с фъстъка му беше любим похват за предразполагане на клиента чрез отклоняване на вниманието и притъпяване на сетивата му. Той отново се усмихна като добродушно овчарско куче.

— Поръчайте си едно кафе. Опитайте и от сладкишите, не са за изпускане. — Поредният фъстък описа плавна дъга във въздуха, преди да бъде схрускан от хищните му зъби.

Алекс я хвана за ръката.

— Ела да си вземем кафе и да поговорим.

Двамата се отправиха към отсрещната стена, където имаше маса, отрупана с хромирани чайници и кафеници, огромни купчини сладкиши и петифури, бездънни купи с плодови салати, пържени и варени яйца, хрупкав бекон, палачинки, както и някакви подобни на сюнгер произведения на сладкарското изкуство, които само словак би могъл да назове по име. Ароматът на прясно смляно кафе, който се носеше във въздуха, беше неустоим. Единственото нещо, което още я държеше на крака, бяха петте чаши, изгълтани в онова мизерно кафене предишната вечер.

А от около половин час насам действието им бе започнало да преминава.

Алекс й подаде порцеланова чашка с чинийка и лъжичка.

— Когато късно снощи позвъних в централата на „Малкъм Стрийт“, ги заварих да се съвещават по нашия въпрос. Някаква свидетелка твърдяла, че е видяла как убивам охраната си на будапещенското летище. Била…

— Какво?! Та това е абсурд, Алекс! Кой го е казал?

— Била рускиня. Приятелят й, също руснак, потвърдил показанията й.

— Какво нечувано безочие! Те убиха бодигарда и сега се опитват да прехвърлят вината на теб?!

— Да, с кама, намазана с отрова, вероятно в същия момент, в който ни отвлякоха. От фирмата изпращат екип, който да изясни случая с унгарските власти. В тяхната версия имало големи пробойни. Паспортът на жената се оказал фалшив. Убийството е извършено професионално, докато аз съм аматьор. От „Малкъм Стрийт“ са убедени, че всякакви подозрения по мой адрес бързо ще бъдат разпръснати.

Елена напълни чашата си с кафе. Взе си едно кексче от масата, отхапа предпазливо малко късче и отпи голяма глътка от ароматното кафе. Не помнеше да е опитвала по-вкусно нещо през живота си.

— И са изпратили Ерик и приятеля му да ни пазят?

— Ерик и Джейкъб са били с клиент в Прага, но от фирмата им е било наредено да оставят всичко и да тръгнат насам. Помниш ли онези двамата, които видя в бялата кола снощи?

Почувствала внезапен глад, Елена решително отхапа половината от кексчето в ръката си.

— Това са били те? Пушили са в колата?

— Не точно.

— А кой тогава?

— По-добре да не знаеш.

— Ако държиш отново някога да спиш с мен, ще ми кажеш! — Втората половина от кексчето изчезна в устата й и тя задъвка с настървение.

— Е, добре. Ерик и партньорът му пристигнали половин час преди нас и по същия начин най-напред огледали терена от колата. Онези двамата се мотаели отвън пред терминала. В два през нощта, пред заключената врата на празна сграда, по-тъпо не биха могли да се издадат. Този, който ги е пратил, явно няма високо мнение за нас. Ерик се върнал пеша, изненадал двамата в гръб и ги принудил с пистолет да се качат в колата. Цигарите били техни, пушели, докато Ерик ги разпитвал.

— И какво са казали?

— Твърдели, че били изпратени от шефа си просто да ни убият. Нямали представа нито защо, нито кои сме.

— Кой е шефът им?

— Името е непознато и на двама ни. И всъщност няма никакво значение. Те са част от престъпна групировка, дребни изпълнители на мокри поръчки. Правят каквото им се нареди.

— А къде са сега? — попита Елена. На дъното на някоя дълбока река, надяваше се тя. След като бяха убили невинен човек, след като брутално бяха изтезавали съпруга й и след като сега се опитваха да добавят още три убийства към подвизите си, тези подлеци не заслужаваха нищо друго освен бавна и мъчителна смърт.

— Не ги питах — отвърна Алекс. — Едва ли ни е притрябвало да знаем.

— Не бъди толкова деликатен. Аз лично бих искала да знам.

— Съмнявам се, че ще научим истината.

Изведнъж видяха до себе си Ерик, който сякаш се бе материализирал от въздуха. Казвай, ти ли ги уби — искаше да попита тя — и не се опитвай да ни спестиш детайлите!

— Време е да се качваме — каза той с познатата си предразполагаща усмивка. — Двамата с Джейкъб пътуваме с вас, само че не ни се полага първа класа. Ще бъдем някъде назад, но от местата си ще можем да ви наблюдаваме. Така че спокойно. Събуйте си обувките, пийнете си шампанско, хапнете си и поспете, докато пилотът не ни каже, че сме вече в Ню Йорк.

Самолетът излетя десет минути след като Елена и Алекс бяха заели местата си и вече пресушаваха втората си чаша шампанско; идеята беше да се наливат до Ню Йорк или докато загубеха съзнание — което от двете се случеше по-рано.

Елена свали назад седалката си и попита:

— Бодигардовете ще останат ли с нас и в Ню Йорк?

— Не — отвърна Алекс, като даде знак на стюардесата да му долее. — Сметките за охрана се плащаха от фирмата ми. Някой от там е изпратил снощи до „Малкъм Стрийт“ уведомление за прекъсване на договора, влизащо в сила незабавно. Нашите врагове мислят за всичко…

Елена се замисли.

— Това не е добър знак, нали?

— Това е ужасен знак. Който и да стои зад цялата история, очевидно контролира всичките ми компании, поне за момента. Ерик и Джейкъб ще останат с нас, докато се настаним в безопасен хотел. След това ни оставят да се оправяме, както можем.

— А онези мошеници притежават всичките ни пари, така ли?

Алекс се облегна назад и свали докрай седалката си, докато заприлича на легло; шампанското бе започнало да му действа, притъпявайки тревогите и физическата му болка. Той притвори очи.

— Без номерата на сметките и паролите ми за достъп не притежават нищо. А те са заключени в сейфа в личния ми кабинет. Докато цялата тази бъркотия не премине обаче, и аз не мога да разполагам с парите си — добави той. — Освен с два милиона долара, които съм скътал в една банка на Бермудите. Пари за черни дни, които така и не вярвах, че ще дойдат. Номерата на сметките са в главата ми, така че колкото и да се напъват, ония не могат да ги пипнат.

— Някакви други изненади да си ми приготвил? — попита Елена през смях.

Но Алекс вече спеше дълбоко.

 

 

Пръстите на три чифта ръце заудряха едновременно и уверено по клавишите. Този ритмичен, леко монотонен звук беше музика за ушите на Голицин. Операцията продължи всичко на всичко десет минути, през което време той стоеше изправен, със скръстени на гърдите ръце и се наслаждаваше на всеки миг. Трака-трак, трака-трак, пет милиона насам, още десет натам, още пет не знам си къде… Парите на Коневич се разлетяха на огромни електронни ята по всички краища на земното кълбо — до банкови сметки в Швейцария, на Бермудите, на Каймановите острови, по разни невидими на картата архипелази в Тихия океан с имена, които никой не можеше да произнесе. Но какво значеше някакво си име? Парите едва щяха да пристигнат там и както се казва, нямаше да събират прах, а отново, трака-трак, трака-трак, трака-трак, щяха да литнат към следващата банка. Този прекрасен процес щеше да трае няколко часа.

Само десет минути след началото на работното време от огромното лично богатство на Коневич не бе останала и следа. Близо двеста милиона долара се пръснаха като златен прашец по света. Операцията бе планирана с безкомпромисна прецизност и бе репетирана, докато пръстите на тримата пианисти започваха да се схващат, а очите им да сълзят от дългото взиране в компютърните екрани.

По обед цялата сума щеше да се събере отново на едно място — в някакъв мрачен швейцарски трезор, където никой нямаше да може да я пипне освен Голицин.

В джоба на сакото му се намираше тайният код към новооткрита сметка в друга швейцарска банка, до която достъп имаше само той. След като всичко приключеше, щеше да се вмъкне горе в кабинета си, да набере кода на един компютър, който след това щеше да изхвърли, и да скрие парите в миша дупка, която никой нямаше да знае къде се намира. Никой освен той самият.

Трийсетминутна обедна почивка. След това компютърните гении щяха да се съберат отново и да започнат процеса отначало. Този път със спестовните сметки на клиентите на Алекс. Трака-трак, трака-трак, трака-трак, не всичко в сметките, само петдесетина милиона — колкото Алекс да бъде обвинен, че е обрал собствената си банка и е изчезнал на някой остров с хубавата си млада женичка.

Репортерите на „Комерсант“ — руския еквивалент на Уолстрийт Джърнъл — търпеливо изчакваха реда си долу във фоайето. Обещано им бе да научат сензацията на годината: как онзи вундеркинд Коневич се е оказал най-долен мошеник, но все пак е имал доблестта, офейквайки в неизвестна посока, да подпише декларация, с която прехвърля всичките си бизнес активи и имоти на своя верен шеф на охраната.

Да! — щеше да заяви пред тях Голицин, кимайки с подобаваща сериозност. — Заради нашите двайсет хиляди служители, заради нашите безбройни и високо ценени клиенти по света аз, генерал Сергей Голицин, ще работя неуморно, без да жаля сили, за възраждане на доброто име на фирмата, пострадало в резултат на тази срамна афера, и за процъфтяване на нашия бизнес.

Може би вече забелязахте новата табелка до входа? „Обединени предприятия Голицин“?

Добре звучи, а, какво ще кажете?

До края на работния ден операцията щеше да привърши. Двеста милиона долара лични пари на Алекс, плюс още петдесет милиона, източени от спестовните сметки на клиентите на банката му — това правеше 250 милиона. Освен това акциите на Алекс в собствените му компании щяха да се поделят между съзаклятниците, с което Голицин щеше да придобие още стотина милиона в ценни книжа. Пред московската резиденция на Алекс вече беше паркиран камион, от който разтоварваха вещите на новия собственик.