Брайън Хейг
Преследваният (30)

30

На 18 септември 1996 г., точно година и два месеца след вкарването на Алекс във федерален затвор, Ем Пи Джоунс изкачи с енергична крачка стъпалата пред Федералния съд на окръг Колумбия, една от най-красивите и импозантни сгради във Вашингтон. Времето този ден беше променливо — ту топло, ту хладно, първи намек, че поредното горещо, душно лято в този построен насред блата град отива към края си. Придружаваха го Елена и един як, набит помощник-адвокат, помъкнал под мишница кашон с документи.

Преди два дни Елена бе позвънила на Ем Пи и изпаднала в истерия, бе поискала спешна среща. Ем Пи остави всичко и Елена пристигна в кантората му — бледа, изтощена, гневна, разстроена и обзета от мрачна решимост. Още в момента, когато му сподели идеята на Алекс, от устата на Ем Пи изригна порой от възражения.

Предлаганият ход бил твърде прибързан. Прекалено рискован. Той самият не се чувствал на мястото си във федералните съдилища. Освен това кой знае какво му били приготвили руските прокурори и онези от СИН, с какъв унищожителен доказателствен материал възнамерявали да погребат Алекс? Елена го увери, че двамата с Алекс имали същите съмнения и резерви, но му разправи и за четирите опита за убийство в затвора, което сложи край на дискусията. Ем Пи се обади на клиентите си с дела, насрочени за следващите седмици, и прехвърли преписките им на други имиграционни адвокати в града.

Ем Пи и двамата му придружители пристъпваха притеснено по дългите, добре осветени коридори на сградата, право към кабинета на секретаря на федералния съд. Ем Пи се записа в списъка на чакащите, после си намери място с другите двама в дъното на помещението и търпеливо зачака да извикат името му.

Когато го чу, той притича до бюрото на секретаря, който се оказа дама, със замах остави свитъка документи и обяви с приповдигнато официален тон:

— От името на моя клиент господин Алекс Коневич официално внасям искова молба за установяване правомерността на задържането му под стража. Умолявам съда за срочно придвижване на същата от името на въпросното лице, което е задържано в нарушение на всякакви разумно обосновани срокове и принудено да понася неописуеми несгоди.

Секретарката на съда — едра, енергична чернокожа жена — вдигна преписката и с отработено движение я пусна в дълбоката тава за входящи документи, пълна догоре с безброй подобни молби, петиции, жалби и всякакви други адвокатски творения.

— За пръв път ли сте тук? — попита тя, без да вдига поглед.

— Ъъъ… да.

— Не се намирате в съдебна зала. Тук разбираме и прост английски.

Ем Пи имаше вид, сякаш някой му бе изпуснал въздуха.

— Това е искова молба за установяване правомерност на задържане…

Жената пъхна в устата си късче дъвка и челюстите й се раздвижиха енергично, докато очите й се взираха в екрана на компютъра пред нея. На бюрото й имаше табелка с написано име: Телма Паркър.

— Чух ви какво рекохте — отвърна Телма. — От колко време е вътре вашият човек?

— Година и два месеца.

— Хм. — Телма не изглеждаше особено впечатлена. — Как се нарича мястото му, където е задържан?

— Понастоящем по договор с щатската управа е разпределен в щатския затвор на Юма. Това е третият му затвор от датата на задържането му.

Реакцията не настъпи веднага. Телма бавно премести погледа си от екрана към лицето на Ем Пи.

— Трети затвор? За една година? Правилно ли чух?

— По-точно, за четиринайсет месеца.

— Че какво е направил, да не е пречукал някой надзирател?

— Обвинен е в нарушение на визовите закони.

— Ти какво, бъзикаш ли се с мен?

— Кълна се в гроба на майка си!

— Това е въпрос за имиграционен съд. Къде се буташ във федералната система?

— Бих желал да получа това обяснение от държавата.

— Клиентът ти законно пребиваващ ли е в Съединените щати?

— Това е един от спорните моменти. Отначало правителството казваше да, но сега казва не.

Тя подпря брадичка върху ръката си, в която стискаше молив.

— Тоя затвор в Юма е бая гнусно местенце.

— И Алекс така разправя. Самият той бил сложен в крило „Д“, сред най-големите боклуци.

Тя се надвеси напред, така че главата й стигна почти до ръба на бюрото, и с тих, заговорнически глас попита:

— Хайде сега, изплюй камъчето. Кой му има зъб на твоя човек?

Ем Пи моментално влезе в тона й. Наведе се над нея и също шепнешком отвърна:

— Джон Тромбъл.

— Ясно. — Жената вдигна преписката на Ем Пи от тавата „Входящи“ и я пльосна на бюрото пред себе си. Прелисти намръщено свитъка, зачете се тук-там в текста, като поклащаше многозначително глава. — Имам братовчед, който работи в Бюрото — каза по едно време тя.

Изведнъж внезапна болка прониза гръдния кош на Ем Пи. Какъв идиот! Защо не си бе затварял устата! След малко Телма Паркър продължи:

— Той страшно мрази тоя Тромбъл. Разправя, че бил най-голямото нещастие за Бюрото още от времето, когато Едгар Хувър се е разхождал по рокля из коридорите. Чакай да те питам, ти водил ли си преди такива дела?

След петнайсет години на това бюро, през които бе виждала хиляди адвокати да влизат и излизат от службата й, Телма Паркър подушваше от километри новака с жълто около човката.

— Повечето ми дела се гледат от имиграционен съд — призна си с неохота Ем Пи.

— Така си и знаех. Значи не си водил?

— Ами може и така да се каже…

Тя стовари едрия си, заоблен лакът върху бюрото и подпря с длан месестата си брадичка.

— Хич да не ти пука, момче! Тая работа става по следния начин: молбата ти отива при съдията. Ако имаш късмет, може да попадне в ръцете на съдия Елтън Уилис. Той е справедлив и мъдър човек. А ако преди това някой е турил, да речем, на тази преписка печат „Срочно!“ — тя вдигна очи към Ем Пи и му намигна съзаклятнически, — което може да се случи примерно на третата секунда, след като си тръгнеш от тук… в такъв случай срокът за отговор е три дни. Чаткаш ли?

— Три дни — повтори Ем Пи, като също й намигна.

— Ами значи действаме! Тия молби се придвижват доста бързо. Иначе знаеш ли си урока?

С всичката скромност, на която бе способен, Ем Пи отвърна:

— Ще им наритам задниците така, че да ме запомнят за вечни времена. Тромбъл ще го изкарат на носилка от залата.

— Ъхъ… — Тя бавно кимна. — Имаш ли помощ? Няма как да нямаш.

— „Парсевич, Ноултън, Ривърс“. Един състудент от Юридическия факултет е съдружник при тях. Обещаха да помогнат, гратис.

— Много мило. — Тя хвърли критичен поглед на евтиния му полиестерен костюм, примлясна и каза: — Не ми се сърди, момче, ама ще трябва да подсигуриш няколко костюма за по хиляда долара около твоята маса.

 

 

За човек, чиято ораторска кариера се люшкаше през годините между пламенни речи пред възторжени милионни тълпи и приспивно каканижене в душни зали, където въздухът лепнеше от скука, Борис Елцин бе на път да бие собствения си рекорд по отегчителност. Поне този път беше трезв — рядък и радостен случай според началника на канцеларията му, който се полюляваше нервно на токовете си и оглеждаше тълпата. През пет минути поглеждаха часовниците си. Някои спяха прави. Колкото и да се взираше, началникът на канцеларията не можеше да открие сред публиката нито един, който да слуша внимателно.

Шефът му го водеше винаги със себе си по такива мероприятия. Ако не за друго, за да има с кого да си пие водката по време на дългия и уморителен път за дома. Освен това той винаги можеше да разчита на своя доверен началник на канцеларията да го излъже в очите, че речта му е била блестяща и дълбоко вдъхновяваща. Двамата с Елцин бяха печени номенклатурчици от старата школа — хем лъжеха умело, хем си вярваха.

Някакъв мъж с черно кожено яке беше застанал твърде близко до него и го блъскаше с рамо. Началникът на кабинета се дръпна настрани, за да си отвори място. Мъжът също направи крачка встрани и отново се блъсна в него.

Изведнъж той се обърна, погледна го в очите и на лицето му се изписа радостно учудване:

— Хей, не ви ли видях онази вечер с Татяна Лукина?

— С кого?

— С Татяна Лукина. Работи при вас. — Взирайки се внимателно в лицето му, мъжът продължи: — Сигурен съм, че бяхте вие. Двамата влизахте заедно в един хотел на булевард „Тверской“. Същият, в който преспивате всеки вторник и четвъртък.

— Имате грешка! — прошепна, или по-скоро просъска, началникът на президентската канцелария и направи пореден опит да се дръпне встрани.

— Няма грешка. Ето, вижте! — И той тикна в ръцете му някаква пластмасова кутия. Всякакви следи от престорена неувереност бяха изчезнали. С подигравателна усмивка непознатият каза: — Препоръчвам ви да ги прослушате насаме. Повярвайте ми, не ви е нужна компания. Името ви се споменава доста често.

Преди другият да бе отворил уста да отговори, Михаил се отдалечи тичешком по посока към шосето, скочи в една кола с работещ двигател и потегли.

За момент началникът на канцеларията си помисли просто да изхвърли кутията. Да я запокити с всички сили нанякъде, после да се обърне и да забрави за случая. Вместо това отвори капака и надникна. Вътре имаше две аудио касети без етикети и няколко цветни снимки. Той я мушна във вътрешния си джоб, като си каза, че ще я изхвърли, щом се прибере у дома. Кой знае какво имаше записано на тия касети? Защо да рискува някой непознат да ги намери? Можеше да е и нещо сериозно.

Началникът на канцеларията се прибра у дома си в девет вечерта, наля си чаша водка и си свали сакото. Във вътрешния си джоб усети тежестта на пластмасовата кутия, за която почти бе забравил. Извади я и пристъпи към кофата за боклук. Пусна я вътре и няколко секунди остана, загледан в нея. Трябваше най-напред да я чуя, каза си той. Ами ако тоя тип ме шантажира? Кой би могъл да каже?

Когато извади двете касети, снимките изпаднаха на пода, но той не се наведе да ги вдигне. Нека първо чуя за какво става дума, каза си началникът на канцеларията.

Избра една от касетите и я постави в касетофона на бюрото. После седна на стола, облегна се назад и отпи глътка водка.

Известно време касетата се въртя безшумно в гнездото си, после заядлив мъжки глас, който не познаваше, каза: „Кой беше?“

„Оня идиот, полицаят.“ Това бе гласът на Татяна, нямаше никакво съмнение.

„Какво, и него ли чукаш?“

„Много си сладък, когато си ядосан. Хайде, чукай ме!“

Кръшен женски смях. Смехът на Татяна.

„Не си прави майтап! Писна ми да те деля с други.“

„Какъв си глупак! Сякаш не си виждал шефа ми. Та той е плешив, дебел и като мъж не струва нищо. Толкова е скучен в леглото, че трябва да се щипя, за да не заспя. Освен това ме е гнус от него и всеки път, като си отиде, повръщам. Правя всичко това само заради нас, Саша!“

„От години все това слушам.“

„Защото е истина! Чуй сега какво ще ти кажа. В момента сме хвърлили око на едно несметно богатство. Това са милиарди, Саша, милиарди! Моят дял ще бъде няколкостотин милиона. Още щом си получа парите, ще изритам оня дърт пръч и ще напусна. Тогава ще си купим яхта и ще обиколим света. Ще имаме толкова пари, че до края на живота си няма да можем да ги похарчим. Ще умрем богати и щастливи.“

Началникът на кабинета се задави и яростно се закашля. От ноздрите и устата му бликна водка, потече надолу по брадичката му, по гънките на шията. Той се хвана за сърцето; стори му се, че ще получи инфаркт.

Скочи от стола и се хвърли към касетофона. Натисна стоп, превъртя лентата назад и отново се заслуша. Това се повтори още три пъти.

Постави касетофона на пауза, облегна се назад и заразтрива челото си с длан. Внезапно така го заболя глава, че черепът му щеше да се пръсне. Поток от обидни думи отекваше в съзнанието му: „скучен в леглото“; „повръщам“; „плешив, дебел и като мъж не струва нищо“…

Ах, тази кучка! Тази лъжкиня и измамница, тази долна, нагла курва!

Спокойно, каза си той. Чу собствения си глас да отеква в голямата празна стая: „Спокойно, поеми си дъх, овладей се, за Бога!“ Отиде до хладилника и доля чашата си с водка, после с треперещи ръце си наля още една, и още една. От много глава не боли! Отнесе трите пълни чаши до бюрото, подреди ги в хронологическа последователност — от едно до три, според реда на наливане — и натисна старт-бутона. После се облегна назад и се заслуша. Знаеше, че онова, което му предстои да чуе, ще бъде ужасно. Но се зарече да не спира, докато не го изслуша докрай, до последната дума.

По средата на записа изтича до кофата за боклук и вдигна падналите снимки от пода. На първата се виждаше усмихнат, красив млад мъж с екипа на националния отбор по футбол. Началникът на канцеларията нямаше представа кой е той, но силно подозираше, че хленчещият глас от записа е негов. На другата беше министърът на правосъдието в момент, когато приемаше шепа долари от човек, чието лице му се стори познато.

Час по-късно, след като бе изслушал и втората касета, при това два пъти, той вече знаеше за Татяна Лукина повече, отколкото му бе необходимо. Най-обидно от всичко му беше усещането за баналност: той се бе оказал просто един глупак на средна възраст, застаряващ рогоносец и това го изпълни с безсилен гняв, самосъжаление и разкаяние. Най-отвратителното беше, че тя от самото начало го бе използвала. На записа Татяна се хвалеше на приятеля си Саша, че въртяла на пръста си цялата администрация на Кремъл, докато нейният отегчителен, дебел, вечно пиян любовник лижел задника на Борис. Обидите й към него бяха толкова много и разнообразни, че едва ли можеше да запомни всичките; но, от друга страна, можеше ли да ги забрави?!

— Е, добре, кучко! — изръмжа той, докато пиян и с несигурна стъпка се качваше към спалнята си на горния етаж. — Утре с теб ще се позабавляваме.

* * *

Девойката беше висока и руса, със стройни крака, които стигаха чак до небето, с красиви сини очи и поне с четирийсет години по-млада от него. Като нищо беше по-млада и от двете му внучки! Но това нямаше никакво значение за нея, а още по-малко за него. Тя го сграбчи за ръката и потърка едрите си гърди в рамото му.

— Толкова си забавен, генерале! Ще се пръсна от смях!

— Такъв съм си — изфъфли Голицин, докато двамата се кандилкаха към лъскавото беемве на паркинга, подпирайки се един на друг. Зад тях беше „Лидо“ — най-новото сборно място на новоизлюпените московски милионери, сцена на пиянски оргии и разврат. Между петото и осмото уиски — в главата му беше такава мъгла, че Голицин не помнеше точно кога — младата дама се бе закачила за него, а между десетото и дванайсетото той бе решил, че са лудо влюбени един в друг.

— Как, викаш, ти беше името? — попита я той.

— Надя. Моля те, запомни го най-после, генерале. Вече десет пъти ти го казвам. Не искам никога да ме забравиш.

За кой ли път тази вечер Голицин оглеждаше изящните й дълги бедра, когато от една тъмна уличка изскочиха трима мъже и се нахвърлиха върху него. Единият изви ръцете му зад гърба, другият набута мръсен парцал в устата му и след това със замах нахлузи на главата му качулка от груб тъмен плат. Младата дама направи крачка назад и понечи да изпищи, но третият мъж я сграбчи и запуши устата й с длан.

— Млъквай, курво! — изръмжа той, като размаха пред лицето й сгъваем нож, за да придаде тежест на думите си.

В този момент сякаш от нищото излезе черна кола и закова пред тях. Голицин бе натикан грубо на задната седалка и двама от мъжете седнаха от двете му страни. Третият пусна Надя да си ходи. Тя се извърна и му намигна. Той й отвърна и след миг тя изчезна в мрака. Мъжът седна отпред до шофьора и колата потегли.

След около двайсет минути, през които колата измина петнайсетина километра, мъжете бутнаха Голицин в някакъв голям вход на сграда, влачиха го трийсетина метра и го тръснаха върху дървен стол. Ръцете му бяха вързани отзад на гърба, късите му крака бяха пристегнати с въжета към краката на стола.

Нечия ръка свали качулката от главата му и я захвърли на пода. Голицин шумно изплю парцала от устата си; минаха няколко мига, преди очите му да се адаптират към светлината, и още няколко, докато преброи мъжете около себе си. Бяха общо петима, събрани в средата на помещението, което се оказа голям празен склад с висок таван от гофрирана ламарина и циментов под с петна от машинно масло. Мъжете бяха облечени с черни кожени якета и тъмни джинси. По лицата си имаха повече татуировки, обици и белези, отколкото можеше да преброи. Поне двама-трима бяха със смачкани носове.

Мутри, помисли си Голицин. Наемни биячи на мафията. Засега нищо страшно.

Освен това тия типове бяха допуснали капитална грешка. Та те бяха обикновени бандити, прехранващи се с отвличания на хора, които хвърляха напосоки мрежата си и за техен лош късмет бяха хванали най-кръвожадната акула на Москва. О, да! Това беше грешка, която щеше да им излезе през носа. И Голицин реши да ги информира отрано за този факт. Той изкриви лице в ехидна усмивка и попита:

— Вие знаете ли с кого се закачате, сополанковци!

— Сополанковци? — отвърна учудено единият от мъжете.

Шат! — главата на Голицин политна на една страна от жестокия плесник. От носа му бликна кървав фонтан.

— Не смейте да ме удряте!! Вие сте…

Шат! Шат! Шат!

— Добре де, добре! Стига толкова! — простена Голицин.

Шат! Шат!

— Моля ви! Казах… стига!

Един от мъжете примъкна дървен стол и го възседна с облегалката напред. Наведе се, докато лицето му се доближи на сантиметри от Голицин. Мъжът беше около петдесетгодишен, по-възрастен от останалите, и се държеше като техен началник. Беше корав на вид, с обветрено лице и тъмни, пронизващи очи.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Сергей. Това, което искаме, може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Разбираш ме, нали?

Този сополанко го бе нарекъл Сергей. Той знаеше името му! Значи това изобщо не беше случайно отвличане. За момент Голицин се изкуши да напомни на този нещастник как е правилно да се обръщат към него: генерал Голицин! Но може би точно сега не беше моментът да показва мускули. Може би точно сега беше по-разумно да си затваря устата! От последния удар главата го цепеше жестоко.

— Може ли да поговорим? — попита той, като се стараеше да изглежда сговорчив, дори леко сервилен.

— Разбира се, Сергей. — Мъжът се наведе напред. — Но ще ти кажа как ще стане това. Аз ще говоря, а ти ще мълчиш.

Останалите четирима се запревиваха от смях, като се пляскаха с длани по бедрата. На какво се смееха толкова?! В цялата ситуация нямаше нищо смешно. Тия типове си го просеха и щяха да си го получат!

— Може ли поне да ми кажете името си?

Мъжът на стола отвърна:

— Тази вечер съм Владимир. Утре може да съм някой друг. Но не мисли отсега за това. Първо ми дай основание да те оставя жив до утре.

— Няма нужда от заплахи. Какво искаш?

— Да започнем с лесното. Къде са парите?

— Какви пари?

Дълга въздишка.

— Наистина ли държиш да започнем отначало, Сергей?

— Аз съм най-обикновен офицер от запаса с деца и внуци. На една пенсия съм, едва свързвам двата края. Пенсията ми не е голяма, но може да уредим нещо…

Шат! Шат! Шат! — този път плесниците идваха някъде изотзад.

— Стига! Престанете! — изквича Голицин.

— Парите, Сергей. Къде са парите?

— Ама какви пари?!

— Двеста и петдесет милиона. Парите, които открадна. Къде са?

Откъде бяха научили точната сума? — запита се смаян Голицин. Та това се знаеше от най-тесен кръг: от Татяна, Ники и, разбира се, от самия Коневич, жертвата, ама какво можеше да направи той! Та Коневич беше в затвора и броеше дните до завръщането си в Русия, когато с него щеше окончателно да е свършено!

— Може би — започна предпазливо Голицин, като се наведе напред и свря глава между раменете си, очаквайки поредния удар, — ако ми кажете за кого точно работите, ще успеем да се договорим…

Шат! Шат! Завряната в раменете глава не гарантираше защита. По тила му се изсипа такава серия удари, сякаш поне трима души го налагаха едновременно. Голицин чу собствения си глас да циври и моли за милост.

След известно време ударите престанаха, но Владимир не му остави възможност да се окопити.

— Слушай ме внимателно, Сергей! Ще ти дам един безценен съвет. Ти никога не си се поставял на мястото на жертвите си, винаги си бил от другата, безопасната страна и само си се наслаждавал на мъките им. Петдесет години си ги наблюдавал как пищят и молят за пощада, за бърза смърт. Слушаш ли какво ти говоря, Сергей? Разбираш ли ме?

Гласът беше равен и студен и някак странно завладяващ. Глас на хипнотизатор. Колко въздействащ можеше да бъде един глас, когато контролираше болката!

Безброй пъти през годините Голицин бе слушал същия или подобен диалог — между равния, студен тон на палача и отчаяното пищене на жертвата, която молеше за милост и пощада, докато в един момент се прекършеше и бе готова да подпише всичко, което й сложеха отпред, всичко без изключение — пълни самопризнания, свидетелски показания срещу собствените й родители, деца, съпруга, братя и сестри! Всичко, само и само да престане тази болка!

Да, Голицин определено разбираше какво му се говори. Той бавно кимна.

— И знаеш колко по-лошо може да стане, нали?

Ново кимване: да, да, разбира се, че знаеше! По месестите му бузи и двойната гуша се стичаха сълзи.

— Болката ще се усили, Сергей. Не искам да се изненадваш. В един момент ще се молиш да те убием. Ще просиш смъртта си. Обаче ние няма да те убием. Защото, ако не си жив, няма да усещаш болката. Много съжалявам, но предпочитаме да я усещаш.

— Чакай!!! — Една мисъл не му даваше покой. Всички тези приказки за болка и изтезания, пък и името на този жесток човек. Имаше връзка между двете, Голицин бе убеден в това.

— Какво да чакам? Ще ми кажеш ли къде са парите или не!

— Владимир, а? Да, да, Владимир! Като оня, който работеше за мен.

Мъжът сведе за миг очи.

— Нямам представа какво ми говориш.

Голицин се наклони напред, колкото му позволяваха въжетата.

— Той приятел ли ти беше? За това ли била цялата работа? Много съжалявам за горкия човек. Той се самоуби, нали разбираш? Това беше чисто самоубийство! Голяма трагедия.

Водещият разпита скочи от стола си, посочи Голицин с пръст и се обърна към един от четиримата.

— Донесете апарата за кръвно и го наблюдавайте. Тоя е стар и дебел, не искам да пукне без време, преди да сме свършили.

Мъжът хукна да изпълни заповедта.

— Подай инструментите! — нареди Владимир на друг от хората си, който също потъна в мрака. После към останалите двама: — На вас май ви е скучно. Поработете върху него, докато чакаме.

Те пристъпиха към Голицин и побоят започна отново. Без юмруци, с отворена длан, както се бие жена. Тези хора искаха да му причинят повече срам, отколкото болка. Той пищеше и виеше, но без резултат.

Владимир се отдалечи в един ъгъл на обширния склад, извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и долепи апарата до ухото си.

През това време двамата мъже пердашеха Голицин до побъркване. По бузите, по врата и тила, понякога и по ушите — там болеше най-силно. Той хленчеше, цивреше и стенеше, молеше ги задавено да престанат, докато накрая примирен отпусна брадичка на гърдите си и продължи стоически да понася ударите. С всеки плесник главата му се мяташе насам-натам като на парцалена кукла.

Стиснал зъби, прехапал език, Голицин с неистово усилие на волята сдържаше писъците си. Само да спрат да го бият, само веднъж да престане този тормоз, молеше се той наум. И не след дълго Господ чу молитвите му. Биячите престанаха. Единият извика:

— Владимир, тоя тип припадна!

— Хич да не ти пука! — отвърна разсеяно Владимир и продължи телефонния си разговор.

Голицин овладя дишането си и остана притихнал, като се молеше онези двамата да не разберат. След малко Владимир заговори на висок глас, без да се притеснява, че той го чува.

— Не, не се безпокойте. Ние тъкмо започваме. — Дълга пауза. — Вижте, не ми е за пръв път. Аз… — Нова пауза. — Ники, обещавам ти, че всичко ще си изпее. При нас всички пропяват. Като почнем да ги късаме парче по парче… — Пауза, последвана от зловещ смях. — Знам, Ники, знам. Виж, като остане без пръсти на ръцете и краката, като му строшим коленете, ще си изпее… Окей, Ники, чао!

Владимир затвори телефона и се върна при мястото на изтезанията. Мозъкът на Голицин крещеше в черепната му кутия. Ники!!! Тоя въшлив кучи син! Тоя гнидав лъжец и предател! Това бяха негови хора и Голицин с мъка потисна желанието си да ги наругае, да ги заплаши, да излее върху тях цялата сила на демоничния си гняв.

След малко един от мъжете се върна отнякъде с апарат за кръвно налягане. С бързо движение уви маншета около ръката на Голицин и го пристегна здраво. Малко след това се върна и другият, като мъкнеше голям черен куфар, който постави на пода.

— Отвори го! — заповяда Владимир. — Приготви инструментите.

Голицин чу как закопчалките на куфара щракнаха и капакът изтрака върху пода. Не погледна натам — нямаше никакво желание да вижда всичките ужасяващи, дяволски пособия за причиняване на болка, наредени вътре. Затвори очи! — заповяда си той. Не гледай към куфара, прави се, че го няма! Накрая не се сдържа. Трябваше да погледне, да види, да знае какво го чака. Полека, едва-едва отвори едното си око и надзърна през процепа.

Владимир и двама от хората му стояха прегърбени над широко отворения куфар и ровеха из съдържанието му, като се съвещаваха с кое да започнат.

Ох, божичко! Не, само не това! Тия мерзавци бяха донесли целия си арсенал. В куфара имаше поне три-четири наточени като бръснач триончета с всякакви големини, плюс разни други странни неща — всичките до едно лъскави, остри, зловещи. Плюс малка ацетиленова горелка. И желязо — същото като онова, с което Владимир бе жигосал Коневич. Плюс цял набор хирургически инструменти за изваждане на очи и трошене на стави. Голицин познаваше всеки един от тях и знаеше точно за какво служи.

Все пак малко ли нощи гордо бе наблюдавал с каква гениална изобретателност и виртуозна вещина неговите хора в мазетата на площад „Дзержински“ ползваха същите тези пособия! Той познаваше и последния инструмент в куфара, както добрият механик познава ключовете и отвертките си.

Голицин отново затвори очи и стисна клепачи. От стегнатото му гърло излезе тих стон на ужас.

Пет чифта очи едновременно се приковаха в него.

Владимир се усмихна.

— Аха, Сергей, ти се събуди! — Той пристъпи към него и с престорено двоумение го попита: — Виж какво сега, нещо не мога да реша, та ще те питам теб. Откъде предлагаш да започнем?

— Да не сте посмели да ме докосвате с тия гадости!

— Малко е късничко за заплахи. Хайде, Сергей, оцени великодушието ми. — Той се засмя и останалите го последваха. — И така, какво избираш?

— Кълна се, нямам повече от онези пари.

— Нямаш?

— Свършиха.

— Всички? Двеста и петдесет милиона? — попита недоверчиво Владимир.

— Да. Похарчени са до последно. Кълна се! — Голицин за нищо на света нямаше намерение да подари състоянието си на Ники. Можеха да го изкормят, да го нарежат на парчета, но нямаше да видят и грош.

Владимир отново се наведе над куфара и внимателно заоглежда съдържанието му, докато накрая вдигна едно трионче.

— Ами… жалко! — промърмори той, сякаш на себе си.

— Моля те, трябва да ми повярваш! Постъпих глупаво, направих го от алчност. Профуках парите за разни идиотщини. Няма ги!

Владимир беше на три метра от него; той направи крачка напред, като опитваше с палец остротата на инструмента. Двама от хората му бяха застанали непосредствено зад Голицин и по даден знак го сграбчиха за ръцете и шията. Той изпищя, но хватката им бе желязна и не му позволяваше да мръдне.

— Откъде да почна, откъде? Това е въпросът! — каза Владимир. Пронизителните му тъмни очи заоглеждаха преценяващо Голицин. — Защо не от пръстите на краката? — попита логично той. — По-добре да караме отдолу нагоре, от малкото към по-важното, нали така?

Той клекна пред Голицин и изу обувките му, после със замах смъкна чорапите. Късите му месести пръсти се мятаха отчаяно, сякаш се опитваше да ги свие в юмрук, да ги скрие под ходилата. Владимир се насочи към палеца на десния крак. Стисна го с железните си пръсти, изпъна го напред и поднесе триона. После вдигна глава:

— Трябва да те предупредя, че почна ли веднъж, обикновено се увличам. Едва ли ще се отървеш с един-два пръста, дори след втория да пропееш и да си кажеш всичко. Като нищо ще ти ги резна и десетте. Такъв съм си — каза той някак извинително. — Просто ми става нещо и аз не знам какво…

— Добре де, добре. Парите са у мен. Само не… по дяволите, остави ми пръста на мира!

Владимир стисна палеца и леко го изви. Голицин за малко не падна от стола.

— В Швейцария — изрече задъхано той. — В швейцарска банка.

— Да не ме послъгваш нещо? Много мразя лъжците.

— Не, не, кълна се! В Швейцария са парите!

— В коя банка?

Голицин се поколеба за миг и острието на триончето се вряза в кожата му, тъкмо в основата на големия пръст.

— „Люцерн Национал“! — извика припряно той. — Всичките са там, до последния цент!

— Колко?

— Двеста.

Триончето леко захапа месото под кожата.

— Стига, стига!… Двеста и двайсет…

— Какво, профукал си трийсет милиона? — За момент Владимир имаше вид, сякаш ще отреже пръста. И не защото не вярваше на Голицин, а просто така, от яд.

— Много… съжалявам.

— Не се съмнявам, Сергей. А сега да минем на трудните въпроси.

Голицин не отделяше очи от триончето.

— Готов ли си, или да режа?

— Моля те, недей! Питай ме каквото щеш!

— Дай ми номера на сметката и паролите. Съсредоточи се! Диктувай!

— Не ги… помня наизуст. Имам ги записани. Трябва да отида до офиса.

Шат! Шат! Шат!

— Ох, Боже! — изстена Голицин и от устата му рукна порой от цифри и букви.

Докато говореше, друг мъж, скрит в задната стаичка, набра кодовете на лаптоп и с мълниеносна бързина ги изстреля по електронна връзка до централния компютър на банката в Цюрих. След по-малко от две минути цялата сума — 225 милиона долара и нещо отгоре — бе прехвърлена в друга сметка, в различна швейцарска банка, която по някакво съвпадение се намираше само на две преки от „Люцерн Национал“.

Мъжът с лаптопа подаде едрата си глава с дълга конска опашка през вратата и направи на Владимир знак с вдигнат нагоре палец.

— Какво ще правите с мен сега? — каза Голицин.

— С теб ли? — попита учудено Владимир.

— Няма ли да ме убиете?

— Честно да ти кажа, нямам ясни указания по въпроса. — Владимир се почеса замислено по брадичката, давайки си вид, че се колебае. — Ти си разорен. Жалък, дебел неудачник, принуден да живее на една пенсия и до края на живота си да си спомня, че някога е бил милионер. Трябва ли да те мисля и теб?

— Не, не! Абсолютно не е необходимо! Прав си, вие съсипахте живота ми. Аз не съм никой, един жалък неудачник. Дори не знам кой си! — излъга той.

— Знаеш ли какво, вече не съм толкова сигурен. — Мъжът бръкна дълбоко в джоба на палтото си, сякаш търсеше нещо. Нож или може би пистолет. — Всъщност може би за по-сигурно…

— Не, моля те, недей! — запротестира Голицин, който вече не можеше да се спре. — Ще се махна от Русия. Обещавам ти. Ще се кача още на следващия влак. Ще изчезна вдън земя и повече няма да чуете за мен. Моля те, моля те, само ме остави жив!

Известно време мъжът го наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето, после мрачно вдигна мускулестите си рамене.

— Е, добре. Поне няма да се чудим какво да правим с дебелия ти труп.

Голицин едва не изпъшка от облекчение.

— Именно! Много си прав! Не искам да ви затруднявам.

— Към девет сутринта работниците във фабриката насреща започват да идват на работа. Викай силно, Сергей, за да те чуят. Кой знае, може пък и да ти се притекат на помощ.

Инструментите бяха опаковани обратно в куфара и след пет минути Владимир и хората му угасиха лампите и се пръснаха в нощта.

След половин час Голицин се опита да затвори очи и да поспи. Имаше остра нужда от сън. Ужасът и болката бяха изцедили силите му докрай, но за нищо на света не можеше да заспи. Цялото му същество кипеше от гняв и омраза. Още в девет и половина на следващата сутрин той щеше да се разплати с Ники за всеки миг от понесеното унижение и за всеки откраднат долар. Засега не бе решил как, но щеше да бъде бавно и болезнено. Той си го обеща.

После се облегна назад на стола и сънува смъртта на Ники.

 

 

Слухът плъзна още същата вечер. В подземния свят на Москва слуховете бяха като клюките — колкото по-сочни, толкова по-добре, а този специално бе толкова сочен, че се разпространи със скоростта на радиационен облак. Към полунощ вече обикаляше московските бардаци, мутренските заведения, бърлогите на наркоманите, шушукаше се от джебчиите на улицата и се предъвкваше с апетит в баровете, където се събираха мафиотските босове.

Някой искаше смъртта на Ники Козирев. И този някой не си поплюваше. Беше сериозен, и то по начин, който единствено имаше значение в този град — бе готов да предложи сериозни пари за изпълнението на желанието си. И тъкмо това бе темата, около която неизбежно се завъртаха всички разговори. Пет милиона долара. Пет милиона за смъртта на Ники. Без всякакви условия — начините и средствата бяха изцяло предмет на свободен избор от страна на изпълнителя, никакви ограничения, никакви уговорки. С нож, куршум, отрова, при автомобилна катастрофа — пълна свобода на действие. Кинжал в сърцето звучеше стилно за разбойник като него, но и всякакви други методи се приемаха, стига да водеха до желания резултат. Пет милиона причини Ники Козирев да умре.

С мафиотските босове се бяха свързали чеченски бандити, които действаха като посредници между възложителя на тази щедра поръчка и евентуалния изпълнител. По напълно разбираеми причини клиентът предпочиташе да остане анонимен. Подбрана група свидетели бяха събрани в малък апартамент в центъра на града, от килера бяха довлечени пет куфара с банкноти и разтворени пред очите им, за да се уверят, че парите ги има. Никой не си даде труд да ги брои — бяха твърде много. Това тук са пет милиона долара, беше им казано. Вижте ги, пипнете ги, порадвайте им се. Никакви блъфове, никакви напразни обещания — истински пари за истинска работа. Хайде сега, пръскайте се по улиците и разгласете офертата.

В град като Москва, където и за хиляда долара се намираха хора да извършат масово клане, пет милиона щяха да предизвикат истинска златна треска сред гилдията на професионалните убийци.

Предприемчиви букмейкъри се опитаха да организират залагания за изхода от ситуацията. Никой не искаше да играе — при пет милиона миза изходът можеше да бъде само един: Ники Козирев беше мъртъв.

В три сутринта шефът на охраната на Ники — най-довереният му сътрудник и приятел от детските години, с когото бяха израснали в един и същ бедняшки квартал в Новгород — тихо бутна вратата на спалнята му и надникна вътре. В продължение на три щастливи десетилетия двамата бяха убивали, изнасилвали и продавали дрога по улиците. Рамо до рамо се бяха надхитряли с милицията и КГБ; заедно бяха измамили, пребили, пречукали и отвлекли повече хора, отколкото можеха да си спомнят. О, какви хубави времена бяха! Бодигардът пристъпи безшумно в стаята и като следваше очертанията на стената и внимаваше да стъпва само върху килима, предпазливо се запромъква навътре. Ники обичаше тъмни помещения. Той не можеше да заспи в стая с прозорци, а тази тук беше като саркофаг. Само хъркането му отекваше между стените. Проститутката, просната напреко на леглото в краката му, беше така надрусана с хероин, че нямаше да чуе и танк Т–80, ако минеше на сантиметри от главата й.

В ръката си бодигардът стискаше пистолет със заглушител и патрон в цевта. В другата си ръка държеше миниатюрно фенерче, като пръстът му беше на копчето, готов да го включи в последната секунда. Беше на три метра от спящия Ники. После на два, после на метър и половина. Когато го доближи на около метър, внезапно получи силен удар в гръдния кош. Тялото му полетя назад, блъсна се в стената и се смъкна на пода. Странно, той не усети самия изстрел, дори когато единият му бял дроб излетя навън през гърба.

Миг по-късно Ники стоеше надвесен над него и се взираше в мрака в очите му.

— Боли ли?

— Боли, та мамата си трака!

— Защо? — попита Ники.

— За пет милиона.

— От кого?

— Кой да ти каже? И на кой му пука?

— Наистина ли?

— Абе парите си бяха истински.

— Защо тъкмо ти?

— Глупав въпрос.

— Пет милиона… Да, прав си.

— А ти си мъртъв.

Ники заби от упор още два куршума в устата на най-добрия си приятел, изправи се и с един ритник изхвърли изпадналата в кома проститутка от стаята си.

Заключи вратата и я барикадира с голям шкаф. После се спря, седна на леглото и се замисли. Кой ли бе обявил награда за главата му? Пет милиона долара си бяха доста високо равнище на мотивация. Кой го мразеше чак толкова? Кой имаше мотив да го премахне? И кой разполагаше с толкова много пари?

След миг в съзнанието му изскочи едно име: Голицин. Беше съвсем логично — само той и никой друг! Ники взе мобилния си телефон и набра един номер по памет. Отговори му мъжки глас и той каза:

— Георгий, аз съм.

— Ей, чувам, че здравата си я закършил! — извика през смях Георгий.

— Виждам, че се е разчуло.

— Това са пет милиона, Ники! Целият град само за теб говори.

— Прав си. Слушай сега какво ти предлагам. Ти ми дължиш два милиона за оная дрога, нали така?

— Имам ги! Ама нали се разбрахме да ти ги дам чак утре вечер?

— Зачерквам ти ги.

— Сериозно?

— Сериозен съм като сърдечна атака. Пусни слух, че плащам милион и половина за този, който пречука Сергей Голицин. Останалите си ги задръж.

— Ми що не взема аз да го пречукам и да прибера всичко?

— Твоя работа, Георгий. Но искам Голицин мъртъв, иначе ти си на ред. — И той му затвори телефона.

Върна се на леглото и седна с пистолет в скута. Пет милиона долара!

Най-добрият му приятел бе напълно прав. С Ники беше свършено. Може би след час, ден или седмица, но извън всякакво съмнение той беше мъртвец.

 

 

Към осем същата сутрин Тромбъл събра целия екип в кабинета си. Съставът бе същият: двамата му послушни лакеи, агенти Ханрън и Уилсън, полковник Воронин и шефът на руските прокурори, плюс нова група юристи от СИН, подсилени с две млади и извънредно амбициозни кариеристчета от Министерството на правосъдието. Всички седяха, стиснали писалките, с готови бележници, и очакваха личните указания на своя лидер.

— Нещо такова действително трябваше да се очаква — заяви единият младок от Министерството, който се казваше Бил. Сферата на неговите компетенции покриваше всичко, което се бе случило през последните пет минути.

— Аз лично не го бях очаквал — отбеляза Джейсън Колдуел, като изтри с ръка малко останала пяна за бръснене зад лявото си ухо. След бруталното уволнение на Ким Париш Колдуел бе избран лично от директора на СИН за неин приемник и привлечен към екипа от бюрото на Службата в Сан Диего, където си бе създал легендарна слава с безцеремонната ефикасност, с която изригваше мексиканските имигранти обратно през границата. Колдуел беше самонадеян, гръмогласен фукльо, неспособен на капка милост към който и да било обвиняем независимо от естеството на обвиненията му. Хубавото му беше, че вършеше работа. Със завидна стръв се захващаше с най-заплетените, най-тежките и амбициозни дела и окото не му мигаше за истината или за последиците.

Амбициите му бяха добре известни сред колегите, които не питаеха особена любов към него. За Джейсън Колдуел държавната служба бе само трамплин към по-важни дела: той възнамеряваше да се кандидатира за конгресмен и в даден момент да оглави Комисията по имиграционните въпроси; и тогава всички щяха да се редят на опашка, за да му целуват задника. Не можеше да му се отрече, че там щеше да си пасне точно на мястото.

В продължение на месец Колдуел бе проучвал огромния по обем доказателствен материал — педантично събран, преведен и подреден от Ким и Пьотр. Други вече бяха свършили тежката работата вместо него и това бе добре. От него се искаше само да се яви в съда и да се усмихва ослепително пред камерите. През въпросния един месец той бе прекарал значителна част от времето си в пъчене пред огледалото и наизустяване на ефектни реплики, в самообожание и самонахъсване да срита тия нагли руснаци в задниците.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, върху главата му се бе стоварила исковата молба на Ем Пи за установяване правомерността на задържането на клиента му. Без всякакво предупреждение. Без намеци и заплахи, които да го подготвят за това, което щеше да се случи. Ала тази коварна атака на Ем Пи ни най-малко не го тревожеше. Нещо повече, той — Колдуел — се бе надявал тя да се случи. Радваше че, че адвокатът на Алекс го бе направил. Това му даваше шанс да прескочи, и то с такова сензационно дело, от невзрачните имиграционни съдилища във висшата лига на федералното съдопроизводство и тази неочаквана възможност го радваше неимоверно много. Защото Джейсън Колдуел не се съмняваше, че и там ще се справи блестящо. Както във всичко, с което се бе залавял до момента. Ако онзи Коневич подозираше с кого си има работа, той щеше сам да си купи билета за Русия.

Без да губи време, Тромбъл зададе дневния ред. Няколко встъпителни бележки за важността на делото. Злокобно напомняне за жизнената необходимост от победа на всяка цена. Смразяващ поглед към събралите се, докато им свеждаше за кой ли път императивната задача: Коневич да бъде експедиран в Русия, където да отговаря за безбройните си грехове.

Руснаците слушаха, без да се намесват. Воронин презираше Америка и нямаше търпение да се върне в родината си, където очакваше генералска звезда като награда, задето бе помогнал на каузата. Шефът на прокурорския екип се надяваше Колдуел да оплеска всичко, да се препъне в собствената си некомпетентност и да загуби делото и на свой ред да бъде изритан и заменен. Човекът имаше интерес процедурата да се влачи до безкрай. Той и тримата му другари си бяха намерили гаджета във Вегас — едрогърди бар-дами, винаги готови за парти и не особено придирчиви към мъжката компания. След като бяха загубили близо сто хиляди долара — пари на ФБР — на рулетка, руските прокурори най-после бяха получили нещичко в замяна.

— Ей, вие там! Кой е съдия по делото? — попита Тромбъл, поглеждайки с присвити очи двамата младоци от Министерството на правосъдието, чиито имена все не можеше да запомни, просто защото не го интересуваха.

— Елтън Уилис — отвърна Бил, изпълнен с гордост от самото си присъствие в кабинета на директора на ФБР.

Тромбъл направи такава физиономия, сякаш в гърлото си имаше натъпкан лимон.

— О, не! Само не Уилис! — изохка той.

— Ползва се с доста добро име — настоя младокът, очевидно незагрявайки за какво става дума.

През краткия си мандат като съдия Тромбъл неведнъж бе присъствал на едни и същи конференции с Уилис и двамата ожесточено бяха кръстосвали шпаги по въпросите на човешките права, гражданските свободи и много други теми, по които възгледите им се разминаваха диаметрално. И доколкото публиката беше съставена главно от съдии, резултатите от тези дебати бяха лесно предвидими. Уилис беше високоинтелигентен, методичен, премерен в изказванията си и владееше правната материя с интелектуалната дълбочина на бивш йезуит. Докато теориите на Тромбъл, най-меко казано, не намираха благодатна почва сред публиката на тези конференции. Освиркванията и дюдюканията още отекваха болезнено в ушите му.

— Уилис е един надут пуяк — изръмжа Тромбъл и изгледа злобно присъстващите, сякаш ги предизвикваше да оспорят преценката му. После се облегна назад в креслото си и изпука с пръсти. — Готов ли си за представлението? — попита той Колдуел.

— Считайте работата за опечена — отвърна Колдуел. — Делото ще приключи най-много за два дни, може и за един.

Тромбъл срещна погледа на Ханрън.

— Какво изпускаме?

Ханрън нямаше представа.

— Медийното отразяване! Коневич трябва да е на първа страница на всички вестници!

Това особено допадна на Колдуел.

— Страхотна идея! — почти извика той. — Ако ние не се възползваме, защитата ще го направи. Длъжни сме да ги изпреварим!

— Нашите руски приятели трябва да се убедят, че пипаме сериозно. Мина много време наистина, но ние не сме забравили ангажимента си към тях.

— Бих могъл да организирам пресконференция — предложи сговорчиво Колдуел.

Тромбъл прочисти гърлото си.

— Е, ще преценим дали ни трябваш. — Кратка пауза. — Ханрън, кажи на момчетата долу да задействат нещата. Виж дали могат да ме включат в „Найтлайн“ и „Добро утро, Америка“. И непременно се обади на оная руса правна коментаторка във „Фокс Нюз“, тя винаги е готова да ме интервюира.

— Толкова скоро… До делото остават само два дни, шефе.

— Кажи им, че това е съдебният процес на годината.

Ханрън сведе поглед към полирания плот на масата.

— Може да стане, а може и не. — Истината бе, че на вестниците и телевизионните мрежи им бе писнало от шефа му с неговата досадна настойчивост да бъде в центъра на медийното внимание. Умението му да се набутва пред всяка включена камера беше легендарно. „Момчетата долу“ от Отдела за връзки с обществеността на ФБР работеха по осемдесет часа седмично, за да му уреждат участия в новинарските емисии, но отдавна бяха изчерпали всички разумни основания, гледни точки, лъжи и примамки за тази цел.

— Е, добре — каза Тромбъл, на когото веднага му хрумна нов повод за интервю. — Кажи им, че аз лично ще свидетелствам по делото. Историческо събитие: за пръв път в историята директорът на ФБР се явява като свидетел в съда.

— Добра идея — каза Ханрън.

Колдуел също нямаше възражения. Давай, пробвай се! — идеше му да извика в лицето на Тромбъл. Обяви това дело за съдебния процес на века, а защо не и на всички времена! Ти може да се явиш като свидетел, но аз съм водещият прокурор и ще направя всичко по силите си, за да свириш втора цигулка.

Съвещанието приключи с взаимни уверения, че този път най-после Коневич ще получи своето заслужено възмездие от американската съдебна система.