Брайън Хейг
Преследваният (22)

22

Надзирателят раздрънка връзката ключове и извика името на арестанта Коневич. Алекс си проби път между останалите тела и се приближи до вратата. Не се бе къпал от три дни. Почти не бе спал, ако не се броеше мъчителната дрямка, прекъсвана ту от нечии крака, които се опитваха да го прескочат, ту от пристигане на нов арестант в претъпканата килия. Беше небръснат, имаше уморен вид, косата му беше много мазна и рошава. Миришеше на пот и урина.

Излезе от килията и двама надзиратели поставиха белезници на краката и ръцете му, преди да го поведат с препъване и залитане към зоната за свиждания.

Ем Пи Джоунс седеше намръщено на една от масите, подпрял брадичка на длани и с куфарче в скута.

— Алекс, съжалявам, че се забавих толкова!

— Елена ти се обади в петък вечер, Ем Пи. Не ми се извинявай, а казвай какво става.

— Играят ми игрички. Звънял съм на всички известни телефони на СИН, а никой не щеше да ми каже къде си. Би трябвало да си в предварителния арест във Вашингтон. Там се водеше адресно регистриран, там те арестуваха. Вместо това са те преместили тук, в Александрия, за да ти загубя следите. Много ли беше лошо?

— Е, не беше приятно. Но аз не се боя за себе си. Гледай да отървеш Елена!

Ем Пи го погледна в очите.

— Това ще бъде доста трудно.

— Защо? Уреди да я пуснат под гаранция. И убийци внасят парична гаранция и ги пускат. Апартаментът ни е изцяло платен, заложи го и я изкарай навън.

— Не си мисли, че не съм опитал, Алекс! Спомняш ли си всички онези репортери пред „Уотъргейт“? Федералните са решили да те използват за назидание. През уикенда всички новинарски канали се занимаваха само с теб. Медиите вече са те признали за виновен и са ти произнесли присъдата. — Той вдигна пред очите му изрезка от вестник, на която се виждаха двамата с Елена на излизане от „Уотъргейт“, оковани с вериги като престъпници. — Явно държат руските власти да разберат, че тук се пипа здраво.

— Трябвам им аз. Елена не е направила нищо нередно.

— Не става, Алекс. Според тях имало опасност да избяга.

— И какво от това? Нали имат мен, в затвора!

— Ти май не слушаш какво ти говоря. Те искат и нея в затвора!

Трябваше му време, за да осмисли казаното от Ем Пи; истината му подейства като удар с юмрук в стомаха. Опита се да преглътне огромната буца, която се бе събрала в гърлото му, но не успя. Правителството на Съединените американски щати бе решило да използва Елена като заложник, за да го принуди да се върне в Русия. Той се молеше поне в затвора да я държат при по-добри условия, отколкото него. Надяваше се, че е в отделна килия. Неговата килия беше мръсна и толкова пренаселена, че арестантите се редуваха да спят на коравия под, биеха се за тоалетната, разменяха си ругатни и обиди на различни езици, което само засилваше чувството му на гняв и безсилие. В ареста беше студено и шумно. Освен че през няколко минути се пускаше водата в тоалетната, няколко десетки души роптаеха на глас срещу съдбата си и всичко това се сливаше в един неспирен шум, от който не можеше да се спи. Храната беше ужасна — претоплени на микровълнова фурна буламачи, сипани направо върху тенекиен поднос. Ем Пи продължи:

— По закон могат да те държат четири дни, преди да получиш право на пускане под гаранция. Поисках още утре да се явиш на изслушване. Не могат да откажат.

— В какво съм обвинен?

— Изтекла виза.

— Но ти лесно можеш да докажеш, че това не е вярно!

— Разбира се. Ако всички се придържат към истината, няма да е трудно.

— Моля те, Ем Пи, изкарай Елена от затвора. Не ме е грижа какво ще стане с мен, не ме интересува какво ще ми коства това, само я изкарай.

— Ще се постарая.

 

 

Първият сигнал, че за Юри Ходорин се задават тежки дни, беше повече от ясен: петима негови директори на компании се озоваха практически едновременно, за по-малко от три часа, в пет различни морги в Санкт Петербург. При убийствата им бяха използвани различни похвати — от разстрел през намушкване с нож до отрова. Вече втори руски град ставаше сцена на целенасочено избиване на висши мениджъри на компании; никой не можеше да каже кой е на ред и дали убийствата ще продължат.

На следващия ден последният въпрос получи твърде категоричен отговор: още шест трупа. Това вече не беше съвпадение, нито проява на лично отмъщение или гняв. Убийствата бяха извършени професионално, методично и целенасочено и едва ли щяха да спрат дотук.

Едва на трийсет и три, а вече втори по богатство в Русия, Юри Ходорин беше амбициран след още една добра, доходна година да стане номер едно. Подобно на Алекс, и той бе започнал бизнеса си млад и навреме, преди рухването на комунизма да отприщи пътя към големите пари. В капитализма бе влязъл с летящ старт; империята му беше огромна, печеливша и силно диверсифицирана. Наричаше се „Предприятия Център“ — твърде невинно наименование за холдинг, контролиращ всичко: от петролни залежи до телевизионни канали, от заведения за бърза закуска до хотелски вериги, плюс още безброй други по-дребни фирми. Всеки месец холдингът поглъщаше нови и нови компании, които произвеждаха необозрим асортимент продукти и услуги.

На сутринта след втората вълна убийства пред офиса на „Предприятия Център“ в Москва се появиха двама лейтенанти от московската милиция. Бяха странна двойка — единият възрастен и дебел, другият кльощав и млад. Поискаха среща с Ходорин и му съобщиха неприятната вест, че е обект на тормоз от страна на мафията. И, не, добавиха те, много съжаляваме, но не сме в състояние да ви предложим защита, останали сме без хора и едва имаме сили да опазим участъка. Но на тръгване услужливо поставиха на бюрото му визитка на човек, който положително можел да му помогне.

На четвъртия ден рано сутринта в три офиса на Юри бяха хвърлени запалителни бомби. Местните пожарни команди подозрително бяха отправени от диспечерите си на погрешни адреси и трите сгради изгоряха до основи. Застраховките щяха да покрият щетите, но изпадналите му в паника служители заплашиха, че ще престанат да идват на работа. Към края на този изнурителен ден, след като за пореден път градската милиция му отказа охрана, Юри се обърна към най-високата инстанция — лично към министъра на правосъдието Анатолий Фьодоров, и отчаяно го помоли за помощ. Фьодоров издаде поредица от съчувствени звуци и с най-общи фрази му обеща цялата си подкрепа. Само дето пропусна да уточни в какво ще се изразява тя.

Ако Юри го бе разбрал правилно, в нищо.

Ден пети започна с взрив на кола-бомба на паркинга пред друг негов офис, при който загинаха още петима служители.

Същата вечер, зашеметен от шока на следващите една след друга лоши новини, Юри Ходорин седеше в кабинета си и мрачно разсъждаваше за бъдещето. Ако нещата продължаха още малко в същия дух, такова не се очертаваше. Цял ден бе прекарал по погребения, в утешаване на хлипащи вдовици и разплакани невръстни дечица. Беше в отвратително настроение. Искаше да бъде оставен на мира, за да се самосъжалява.

В този момент секретарката му прекъсна пристъпа на депресия, за да му съобщи, че отвън във фоайето чака някакъв човек.

— Тоя човек няма ли си име? — излая Юри.

— Отказа да ми го даде — отвърна секретарката.

— Разкарай го! — нареди Юри.

— Не бързайте — посъветва го тя. — Човекът твърди, че знае това-онова за серията убийства, извършени във фирмата.

— Май е единствен в това отношение — промърмори Юри. — Е, добре, нека влезе.

Мъжът влезе и седна на стола срещу бюрото му. Без ръкостискане, без излишни учтивости.

Няколко секунди Михаил Бердяев оглежда внимателно Юри. Късо подстригана тъмна коса, очила без рамки, способен и амбициозен, с бликаща енергия, която сякаш трудно успяваше да овладее. Постоянно се наместваше на стола си и през цялото време въртеше брачната халка на дългия си костелив пръст.

В същото време Юри си мислеше: това си е моят кабинет и няма да позволя на някакъв непознат да ме зяпа, както му скимне, без да му отвърна със същото. И той на свой ред впери поглед в Михаил, но колкото повече го оглеждаше, толкова по-малко научаваше за него. Обикновен човек, среден на ръст, наближаващ петдесет, с кораво, обветрено лице, спортно облечен — нищо запомнящо се.

След като им омръзна да се гледат, Михаил пръв наруши мълчанието.

— Алекс Коневич ме информира, че с него сте стари познати.

— Двамата с Алекс сме работили много заедно. Беше ми трудно да го догонвам. Сега ми липсва. Приятел ли ви е?

— Добър приятел.

Юри се поуспокои.

— Къде е сега?

— В Америка. Във Вашингтон.

Юри плесна радостно с ръце.

— Знаех си! Всички тези истории, че бил в Бразилия, в клиника за наркомани… аз през цялото време разправям, че това са пълни измишльотини. — Лицето му отново стана мрачно. — Жалко, че открадна онези пари. Нали ви казвам, липсва ми.

— Така ли мислите, че е откраднал парите и е избягал? — Допреди година за това говореше цяла Москва: Къде е Алекс? Къде са парите? Колко е откраднал?

— Разбира се! — Юри кимна решително. — И по телевизията го казаха.

— Страхотна история, нали? А вашата собствена теория каква е?

— Аз съм от тези, които мислят, че човекът е превъртял, не е могъл да издържи.

— Просто са го прихванали, награбил е толкова пари, колкото е можел да носи, и е офейкал, така ли?

— Ами нещо такова. Вероятно на мен ми изглежда много по-логично, отколкото на вас. Повярвайте ми, понякога ми идва и аз да го направя.

— Май не е особено забавно да имаш толкова много пари, а?

— Работиш по двайсет и четири часа, хиляди хора са ти на главата, редуват се кризи една след друга, през цялото време имаш чувството, че всичко ще рухне върху теб и ще те затрупа. И това ако е забавно, нямам думи. — Кратка пауза, през която Юри яростно въртеше венчалната халка на пръста си. — А сега, кой сте вие и какво искате?

— Михаил Бердяев. Алекс ме е наемал много пъти като частен детектив. И сега работя за него.

— И какво? Алекс ли ви помоли да се отбиете при мен?

— Да. — Михаил изпъна крака и се облегна назад. — Алекс ме помоли да следя внимателно новините, за да разбера кой ще е следващият. Явно сте вие.

Юри нервно потръпна.

— Следващият? Какво означава това?

— Означава, че се намирате в първата фаза на същата операция, която проведоха с Алекс. По някаква причина към вас подхождат по-брутално, отколкото към него. Доста мърляво при това. За което нямам обяснение. Освен, че може би оттогава са станали по-самонадеяни.

— Не разбирам за какво изобщо ми говорите.

— При вас идваха ли двама блюстители на закона от московската милиция? — По изражението на лицето му Михаил получи отговора на въпроса си.

— Да.

— Един плондир и един маркуч, нали? — Това дори не беше въпрос. От паркинга насреща Михаил бе видял двамата да влизат предния ден в офиса на Юри.

Предпазливо кимване.

— И ви оставиха визитка на човек, който може да се справи със ситуацията?

Юри се опита безуспешно да сподави изненадата си. Този особняк знаеше твърде много. Всъщност въпросната визитка беше затъкната отстрани в подложката за писане на бюрото му, за да му бъде под ръка. Само преди няколко минути той за малко не посегна към нея, за да набере номера и да помоли за помощ.

Сега той плъзна визитката по бюрото към Михаил, който се наведе напред и я огледа. Името върху нея не му говореше нищо. Но то нямаше значение. Ако си дадеше труд да провери, което нямаше намерение да прави, на телефонния номер щеше да отговаря кариерен офицер от КГБ, свързан по някакъв начин със Сергей Голицин.

— Знаете ли историята с Троянския кон? — запита Михаил, като плъзна визитката обратно към Юри.

Отново предпазливо кимане.

— Разбира се, кой не я знае!

Михаил посочи с пръст визитката.

— Ето го вашия троянски кон! Онези двама милиционери са корумпирани до мозъка на костите си. Изпратени са ви, за да сложат крак във вратата ви. След като се обадите на този номер, варварите ще проникнат в крепостта.

— Както са постъпили с Алекс?

Михаил кимна многозначително и през следващите двайсет минути разказа на Юри всичко за Алекс: как работи схемата, отвличането, изтезанията, набеждаването, че е обрал собствената си фирма. Цялата грозна история. Като доказателство показа на Юри удостоверения от моргата за смъртта на служителите на „Коневич и сие“, както и копие от факс, който преди година Алекс бе разпратил до всички сътрудници на Елцин.

Михаил се облегна назад и остави Юри да прегледа доказателствения материал, за да види сам приликите и да се убеди, че той е поредната мишена.

Юри още не бе привършил, когато вдигна поглед. В очите му се четяха объркване и смъртна уплаха. Той стисна ръцете си една в друга и наведе поглед към бюрото.

— А сега какво да правя?

— Мисля, че имате две възможности. Първата е да съберете колкото можете пари и да избягате.

След всичко, което непознатият току-що му бе разправил, тази възможност му се стори неустоимо привлекателна. По дяволите другата! Той бе скътал милиони в частен сейф в трезора на швейцарска банка — пари, с които можеше да живее в охолство до края на живота си. Разбира се, те бяха само частица от сегашното му състояние, но поне щеше да бъде жив, за да си ги харчи. Частният му самолет се намираше в хангар на летището, зареден и готов за полет. Можеше, ако поиска, да закусва в просторния си лондонски апартамент и да обядва в любимия си ресторант на Азорите. Колебанието му продължи части от секундата. Британците проявяваха особена куртоазия към богатите руски изгнаници, които все по-често се отбиваха в Лондон, било за да закусят, било за да поискат политическо убежище.

Михаил го остави известно време да се наслаждава на илюзиите си, след което го върна на земята:

— Разбира се, този сценарий не е изцяло лишен от неудобства.

— Защо?

— Ами защото онези все още се опитват да премахнат Алекс. Изпратили са екипи наемни убийци да го дебнат. Освен това по някакъв начин са подлъгали американското ФБР да го върне в Русия. Човекът отдавна вече с нищо не може да им навреди, но това не ги интересува. Искат го мъртъв.

— А каква е втората възможност? — попита мрачно Юри.

— Да се борите с тях.

— Не ставайте глупак. Аз съм бизнесмен, изобщо не знам с кого си имам работа, нямам представа дори кои са тези хора.

Михаил стана от стола и закрачи напред-назад в пространството срещу бюрото.

— Затова съм тук. Защото аз ги знам кои са. И всеки път когато се срещат, където и да си провеждат срещите, все повече научавам за тях. Това са много силни, много опасни хора. И невероятно корумпирани. Става въпрос за огромен заговор, подхранван с много пари, който с всеки изминал месец се разраства все повече.

— Това за кураж ли ми го казвате?

— Ако ме слушате внимателно, трябва да ви подейства окуражаващо. Самите мащаби на операцията вече работят против тях. А и както вече казах, откакто успяха с Алекс, са станали прекалено самонадеяни. Искам да разберете, че номерът минава само когато има елемент на изненада. За целта те трябва да действат много предпазливо, да не се издават, да стоят в сянка.

— И какво трябва да направя аз?

— За начало да забравите името на тази визитка. Ще ви дам телефонния номер на един бивш капитан от милицията. Кадърен специалист, минал през много битки, железен мъж. Обадете му се още утре сутринта, платете му колкото ви поиска и не очаквайте незабавен резултат. По-скоро се подгответе за още убийства и пожари. С времето той ще намери начин да защити вас и хората ви. Ако ви поиска още пари, подпишете му чека, без да задавате въпроси. Тук нещата не опират до организиране на допълнителна охрана и предпазни мерки. Алекс бе тръгнал по този път и вижте докъде го докара. Моят човек ще трябва да дава подкупи, вероятно да ви осигури помощта на някоя конкурентна групировка. Срещу огъня се бориш с огън.

— А вие какво ще правите?

— Ще стоя в сянка. Ще ги държа под око. В един момент може и аз да ви поискам пари. Няма да ви струва евтино, но, повярвайте ми, това ще са най-разумно вложените пари в живота ви.

— Значи, от мен искате да бъда търпелив.

— Търпелив или мъртъв, така виждам аз нещата.