Брайън Хейг
Преследваният (26)

26

Ругаха я като добиче. Чувстваше се унизена до крайна степен. Това бе първата й среща очи в очи с директора на ФБР и министъра на правосъдието и докато стискаше зъби и ги псуваше наум, Ким Париш тайно се молеше тя да остане последна. И двамата не й бяха преки началници, но имаха огромна власт и я болеше да я обиждат.

Собственият й директор наблюдаваше сцената отстрани, като видимо избягваше да се навира между шамарите.

Само преди две седмици бе навършила петдесет. С Лора Тингълман бяха на една възраст, а Тромбъл беше с дванайсет години по-млад от нея. Което не му пречеше да я навиква, сякаш беше ученичка в отделенията, дошла в час, без да си е подготвила домашното.

— Не всичко е загубено — възрази неуверено тя, като избягваше пронизващите им погледи. — Той остава в ареста. Ще дойде и нашият ред.

— Тоя тип трябваше вече да е в самолета за Москва! — изрева Тромбъл, като удари с длан по масата. — Ти провали всичко. Случаят беше опечен, но ти го провали!

— Не беше мое решението за тези руски прокурори. Бях притиснала Коневич в ъгъла, когато Джоунс извади този коз.

— Че откъде може Джоунс да знае това?! — попита Тингълман, видимо озадачена.

Ким Париш вдигна рамене и каза:

— Вие ми кажете!

Тромбъл разглеждаше съсредоточено върховете на обувките си. Записите от подслушвателните устройства в кантората на Джоунс бяха тихомълком прослушани същия следобед от екип от десет агенти. Нищо по въпроса за руските прокурори. Нито в телефонните обаждания на Джоунс, нито дори в частните му разговори с колеги от кантората. Нито дума, нито дори намек.

Той изгледа злобно директора на СИН.

— Твоята служба тече отвсякъде като сито. Тоя тип Джоунс не работеше ли едно време за теб? Явно някой от вашите прокурори му е изтропал работата.

— Може пък да е бил някои от твоите — не му остана длъжен шефът на Париш, внезапно озлобен от факта, че се опитваха да го намесят и него. — Двамата с госпожица Париш бяхме единствените, които знаехме за това. Във всеки случай не съм му казал аз.

— Кога пристигат тия руснаци? — попита Лора Тингълман, колкото да ги прекъсне. Тя не обичаше конфликтите.

— Евентуално до няколко месеца — отвърна Тромбъл и още докато го казваше, му хрумна нова идея.

— После ще минат още поне месец-два, докато предадат информацията на някой от вашите прокурори — пресметна Тингълман, обръщайки се към директора на СИН, като подбираше внимателно думите си и избягваше погледа на Ким Париш. Изразът „някой от вашите прокурори“ бе ясен намек към нея: това момиче или трябваше да се старае малко повече, или лесно щяха да й намерят заместник.

— Горе-долу така стоят нещата — отвърна шефът на Париш, който явно нямаше намерение да я защити.

— Значи, да кажем, общо шест месеца? — попита Тингълман.

Тромбъл се усмихна и кимна.

— Може и повече — каза той. — Като нищо ще отнеме цяла година. Трябва да се обадите на съдията — добави той. — Кажете му да има търпение. Подчертайте важността на случая.

Тя кимна.

Шефът на Париш каза:

— Ще зачисля още двама прокурори към екипа на Ким. Това ще ускори нещата.

Тромбъл го изгледа, сякаш беше слабоумен.

— Нищо подобно няма да направиш.

— А, така ли?!

— След като Коневич е в ареста, какво сме се разбързали?

— Виж какво, досега всички ми дишахте във врата да свърша по-бързо работата. Какво ви става, че изведнъж престанахте да бързате?

Въпросът не смути Тромбъл ни най-малко.

— Госпожица Париш досега е работила под огромно напрежение. Погледнете я само, та тя е напълно изтощена! Но скоростта на производството вече не зависи от защитата, нали така? Трябва й време да се организира, за да изпипа добре нещата.

Този внезапен прилив на загриженост сам по себе си беше тревожен сигнал. Тромбъл прекоси помещението и потупа Ким Париш по гърба.

— На добър час, госпожице прокурор. Следващия път гледайте да отбележите точка, иначе…

Съвещанието приключи внезапно за всеобща изненада и за огромно облекчение на Ким Париш. Тя си тръгна толкова бързо, че мокетът под подметките й подпуши.

Останаха само Тромбъл и Лора Тингълман. Насаме. Само те двамата в обширния кабинет, изпълнен с толкова власт и такива тежки отговорности.

Тромбъл се извърна към нея и отбеляза:

— Съдията ти повери Коневич да го пазиш. Само кажи, и той веднага ще се озове във федерален затвор.

— Ами има едно много приятно затворно общежитие в Пенсилвания. Там слагаме всички магнати от Уолстрийт. Сред природата, в пасторална обстановка и така нататък.

— Ама ти няма да се оставиш някакъв жалък имиграционен съдия да ти нарежда какво да правиш, надявам се? И да въртиш опашка като пале в краката му…

Гадничка забележка, от която се бъзна. Но Тромбъл бе прав: Евърстън беше скромен съдия от някакъв забутан имиграционен съд. Докато Лора Тингълман в края на краищата беше министър на правосъдието на Съединените щати. Тя не откъсваше очи от лицето му.

— Какво си намислил, Джон?

— Нали разбираш важността на това дело?

— Я ми припомни!

— Руската мафия постепенно превзема големите градове по крайбрежието. Това е най-новият вид организирана престъпност и не е никак лицеприятна. По кръвожадност тия типове получават десетка по десетобалната система. В момента те са във война освен с нас едновременно и с италианската мафия, с чернокожите банди, с колумбийци и мексиканци, война за преразпределение на територии. Руснаците са много добри във водене на такъв вид война и са много, много жестоки. Те са научени да оцеляват и процъфтяват в най-тоталитарното общество на света. Нека не забравяме това. Представете си какво могат да постигнат в отворена, либерална демокрация като нашата. Та ние сме страшно уязвими. Успеят ли да се задържат тук, да пуснат корени, те ще се превърнат в поредната могъща криминална институция на Америка. Едно ново раково образувание, от което никога няма да се отървем.

— И Коневич е ключът към проблема, така ли? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно, подпряна на месестите си лакти.

— Да, руснаците ни го казаха пределно ясно. Той е доказан престъпник, Лора. Откраднал е стотици милиони. Дадем ли им Коневич, в замяна те ни дават право да поддържаме бюро в столицата им с двайсет души агенти, с пълен достъп до всякакви оперативни данни за руската мафия. Ще ни зачислят офицери за връзка и просто ще си обменяме информация. Това е направо златна мина за нас. Ще прекършим гръбнака на руските бандити.

— Разбирам.

— Разбери и още нещо. Тоя тип Коневич ни бърка с пръст в окото, Лора. За срам и позор! Пред очите на медиите. Някакъв скапан чужденец експлоатира слабостите в нашата правораздавателна система, кара ни да изглеждаме като евнуси! Това е много опасно.

Тя потъна още по-надолу в стола си. По челото й си появиха поне още десетина бръчки. Тромбъл удобно премълча факта, че лично е наредил медийната саморазправа със семейство Коневич, че заради него случаят вече месеци не слиза от първите страници на вестниците, като по този начин е привлякъл общественото внимание към изхода на делото. Сега той вече съжаляваше за това — беше ужасна грешка, — но нямаше какво да се направи, жребият бе хвърлен.

Той се наведе към Лора Тингълман и постави ръка на рамото й.

— Ти реши в кой затвор да го тикнеш. Ако се опитва да те разиграва, дай му да се разбере.

— Прав си — каза Тингълман, обзета от внезапен прилив на някакво подобие на решителност.

— Избери най-мръсната и воняща дупка от всички федерални затвори. Сложи го при утайката на обществото. В седмия кръг на ада, където храната не става за ядене, а насилието не спира и за миг. Остави го да гние там, докато почне да ни се моли да го изритаме от страната.

— Мисля, че като омекне, ще може да види и нашата гледна точка — съгласи се тя.

 

 

Михаил най-после бе успял да постави подслушвателни устройства в голямата черна лимузина. Месеци наред бе чакал своя шанс, но той просто не му се удаваше. Освен това трябваше да го направи така, че в никакъв случай да не го хванат, защото иначе цялата операция щеше да отиде по дяволите. Но един мразовит следобед шофьорът се бе мушнал в някакво кафене, за да се постопли, като бе оставил колата с работещ двигател и отключени врати. Михаил се приближи незабелязано, приклекна отстрани и полека отвори задната врата. Постави един бръмбар в дълбоката цепнатина между възглавниците на задната седалка; после за всеки случай прикрепи втори отдолу към металната рамка на предната.

Обхватът на предавателите беше по-малко от километър, и то при ясно време. Но все пак те даваха на Михаил две важни предимства. Първо, можеше да чува всичко, което си говореха пътниците в колата, и да записва всяка тяхна дума. И, второ, вече не бе принуден да поддържа визуален контакт с лимузината при седмичните им срещи по улиците на Москва. Засега те не бяха забелязали присъствието му, но Михаил бе твърдо решен да доживее дълбока старост и един ден да умре мирно и тихо в леглото си.

Този ден лимузината беше паркирана на няколко метра встрани от обичайното си място на брега на Москва река. Михаил бе заел позиция в колата през три преки; на коленете си държеше приемник — записващо устройство, с усилен докрай звук. Отпиваше малки глътки кафе от термос и слушаше напрегнато. Голицин, Татяна и Ники бяха на задната седалка с чаши в ръка и както всяка седмица обменяха информация, спореха и обсъждаха следващия голям удар.

Ники, кисело: „Доколкото си спомням, ти ми обеща, че ще е лесно. Детска играчка, така ми каза!“

Голицин: „Е, добре, излъгах те. И какво?“

Ники: „Как какво, бе?! Деветима от хората ми са убити. Взривиха ми две заведения, някой се опитва да прецака и наркобизнеса ми. Ето, миналата седмица един пласьор ми отмъкна половин милион долара. Всеки път когато ударя някоя фирма на Ходорин, и мен ме удрят, и то два пъти по-яко.“

Татяна, с примирителен тон: „Защо смяташ, че Ходорин стои зад това, Ники? Та той е само бизнесмен!“

Ники: „Защото на всеки труп намирам закачена бележка: Остави «Предприятия Център» на мира или ще ти насиним гъза! И знаеш ли какво? Гъзът ми е вече насинен!“

Голицин, раздразнено и леко разсеяно: „Тоя тип така и не се обади!“

Татяна: „Кой на кого не се обади, Сергей?“

Голицин: „Юри Ходорин. Досега не е помолил моя човек да поеме охраната на фирмата му.“

Ники: „Все на някого се е обадил, това мога да ти кажа. Ще ти кажа и на кого. На някой, който не си поплюва, ама никак!“

Татяна: „Не можем просто така да го оставим. Не и сега. Тоя тип притежава два милиарда долара, Ники!“

Ники: „Само това повтаряш. Ама нали не си подлагаш ти задника на ритниците му! Казвам ти: тоя тип е хитър!“

Голицин: „Колко е хитър?“

Ники: „Миналата седмица няколко от моите хора отиват да му сложат малко динамит в един от складовете. Онзи, за който си говорихме. Изклаха ги като зайци!“

Михаил така се изсмя, че за малко не се задави с кафето си. Той бе подслушал плана им предната седмица и тихичко бе подал информацията на своя стар приятел от милиционерските години — същия, който сега отговаряше за охраната на Ходорин. Той бе свършил останалото, и то с брутална ефикасност според думите на самия Ники.

Татяна: „Възможно ли е друга групировка да ти е обявила война? Такива неща се случват във вашите среди или се лъжа?“

Ники: „Много умно, как не се бях сетил досега!“ И след кратка пауза: „Не си навирай носа в неща, които не разбираш! Никоя групировка няма да ми оставя бележки да не закачам Ходорин.“

Татяна: „Хайде, хайде, Ники! Ние инвестирахме месеци време в тази операция. «Предприятия Център» са идеалният обект. Петстотин милиона долара паричен резерв! Това са пари, Ники, в брой! Трябва да сме идиоти, за да се откажем в този момент.“

Ники, вероятно сочейки с пръст Голицин: „Той е виновен! Нали щеше да вкара свой човек вътре! Какво стана с неговия човек, а?“

Да бе, какво стана с бедния човечец? В този миг Михаил умираше от желание да се изхили в лицата им.

Настана продължително мълчание, през което Михаил се подсмихваше доволно на себе си. Той и без пари би приел да върши тази работа. Нямаше търпение да сподели чутото с капитан Юрченко, новия завеждащ сигурността на „Предприятия Център“. Двамата щяха да извият врата на бутилка водка, да се изтегнат на столовете си и да се хилят до припадък на безсилната злоба, която се изливаше от високоговорителя на коленете му.

След малко Голицин се окопити и каза: „Добре де, ще намеря начин да вмъкна свои хора при тях. А сега, как вървят нещата с оня Коневич?“

Ники, подигравателно, към Татяна: „Ами да, ти не беше ли казала, че работата е опечена?“

Татяна: „Нещата са под контрол. Тромбъл ми се обади тази сутрин. Коневич е във федерален затвор в Атланта. Тромбъл ми се закле, че е тикнал нашия общ приятел в най-смрадливата дупка на земята.“

Ники, с тон на познавач: „Чувал съм, че там имало такива пандизи, че направо не е за вярване…“

Татяна: „В момента им забъркваме такъв обвинителен акт, че техният съд ще го преглътне без водичка.“

Голицин: „Аз разполагам с експерти с десетилетен опит в този вид дела. Мога ли да помогна с нещо?“

Татяна: „Не смятам, че това е много уместно. Екипът, който е натоварен да изфабрикува доказателствения материал, после ще трябва да иде до Америка, за да го представи официално на техните прокурори. Ако ще лъжеш, трябва поне да го правиш убедително, не смяташ ли?“

Всички се засмяха на тази шегичка.

 

 

Трите дни, прекарани във федералния транзитен център в Атланта, докато онези от Министерството на правосъдието разгорещено спореха помежду си кой от многото затвори в щата е най-ужасният за момента, бяха истински подарък за Алекс. Въпреки многократните му и настоятелни му молби никой не благоволяваше да го уведоми къде точно го пращат.

Два дни след последното му явяване пред съда двама полицаи го изведоха от килията му в затвора на Александрия с думите: „Сбогувай се със сладкия живот.“ Един Боинг 737 на Дирекцията на затворите превози Алекс и двамата му пазачи до частен хангар на международното летище в Атланта, където ги чакаше лъскав черен ван без прозорци, за да ги откара до гигантския, разпръснат върху огромна площ федерален затвор край столицата на щата Джорджия.

Още щом постъпи в транзитния център, където го предупредиха, че е съвсем за кратко, Алекс вече знаеше, че не му е писано да се наслади на приятния курорт, обещан от съдията.

Заключиха го в тясна килия с един рецидивист изнасилвач на име Ърни, който си падал основно по малки момченца, но се задоволявал и с момиченца в зависимост от моментното си настроение. Беше дребен, подвижен и странно общителен човечец, когото всички останали затворници избягваха като прокажен. Дори Алекс се гнусеше да разговаря с извратен тип като него.

Транзитните затворници, които преминаваха през този портал към ада, се деляха на две категории: закоравели рецидивисти, обръгнали на всичко ветерани на затворната система, и такива като Алекс — новобранци с разширени от ужас очи, които тепърва очакваха да бъдат запокитени в този нов и плашещ свят.

Ветераните се радваха на възможността да демонстрират богатия си опит и се държаха като палави колежани след великденска ваканция. Подвикваха си приятелски един на друг, с наслада разказваха пикантни историйки за живота отвън, разменяха си имена на познати другари по килия от предишни престои в затвора. Единствената забранена тема бе последното им престъпление — онова, за което току-що отново се бяха озовали зад решетките. Алекс попиваше всяка дума, всяка хвалба. Наблюдаваше всяко движение, всяка подробност по езика на тялото им, жестовете им, начина, по който носеха затворническите си дрехи — всичко това той запечатваше в съзнанието си с най-големи подробности и нюанси. Стой с наведена глава, казваше си той, но си отваряй очите и ушите. И на всяка цена избягвай да се взираш в човека насреща — едно малко невнимание в подобна среда можеше да се изтълкува като покана за групово изнасилване или нещо по-лошо. Пред приятели и врагове, пред затворници и надзиратели, няма значение пред кого, прави се, че не ти пука, или още по-добре, постарай се с усилие на волята действително да не ти пука. Не се доверявай никому. И най-важното — златното правило на затворническия живот — никога, при никакви обстоятелства не тропай другаря си.

На четвъртия ден наблюденията на Алекс бяха прекъснати от двама надзиратели с каменни физиономии, които го изведоха от транзитната му килия и през поредица от дълги коридори с килии от двете страни и някакъв голям вътрешен двор го доставиха в новия му дом. С пристигането си той бе подложен на дълга и уморителна обработка, включваща пореден душ, поредно обезпаразитяване и поредно обстойно претърсване, включително на естествените отверстия на тялото.

Ърни, бившият му съкилийник, го очакваше и в новата килия, ухилен до уши. Хладната неприязън на Алекс към този жалък извратен тип в транзитния център не бе убягнала от вниманието на надзирателите и те се бяха погрижили да ги съберат отново, с което да направят живота му в затвора с няколко степени по-непоносим.

Ърни бе пристигнал в килията им няколко часа преди това — достатъчно, за да се погрижи за вътрешното й оформление. Стените вече бяха облепени с цветни снимки на момченца и момиченца, някои почти бебета, изрязани от лъскави списания.

Този затвор със среден режим на изтърпяване на наказанията бе специално подбран за Алекс Коневич въз основа на последните статистики за бруталността и насилието в американската затворна система, отчитани по сложна комбинация от критерии и показатели, и то едва след като шефът на Дирекцията на затворите към Министерството на правосъдието лично се бе заклел, че по-отвратителен от него няма и не може да се намери на картата.

Истината бе, че откъдето и да се погледнеше, съседният затвор със строг режим превъзхождаше по-малкия си събрат по практически всеки показател: убийствата за последната година бяха с три повече, нападенията с особена степен на жестокост — с осемдесет процента повече, средният брой дни в карцера на глава от затворническа популация — с близо трийсет повече, а броят на регистрираните случаи на СПИН — със седемдесет процента повече, отколкото в конкурентното изправително заведение.

Като крайна равносметка затворът със строг режим край Атланта беше извън всякакво съмнение далеч по-непривлекателен от този със среден режим, разположен също недалеч от града. Можеше без преувеличение да се каже, че той представляваше истинска гнойна язва във федералната затворническа система.

Ала затворът със среден режим, на който се бяха спрели, притежаваше друго неоспоримо предимство, което в крайна сметка натежа в негова полза: тъкмо защото режимът беше по-свободен, Алекс щеше да бъде принуден да се движи сред останалите затворници. Два часа на ден в карето, през което време да се среща с всевъзможни убийци, наркотрафиканти, гангстери, серийни изнасилвачи, педофили и всякаква друга престъпна паплач. Два пъти седмично душ в открито помещение без преградни стени, при минимален надзор от страна на охраната. Три пъти на ден хранене в огромна столова, където свиванията бяха толкова често явление, колкото и породистите южни хлебарки.

Никой не се съмняваше, че още с влизането си Алекс Коневич ще се парализира от ужас. Та той беше руски новобогаташ, човек, свикнал от съвсем млад да си доставя всякакви удобства и най-изтънчени удоволствия и да не се лишава от нищо. Той просто беше абсолютно неподготвен за всичко това. Те бяха убедени, че още първите дни ще се прекърши и ще ги моли да го качат на първия самолет за Русия. Или пък преди това щеше да си навлече гнева на някой от останалите затворници и да го откарат в ковчег в родината му. В края на краищата руснаците не бяха уточнили как точно го искат — жив или мъртъв.

Ала най-важният аргумент в полза на този затвор, черешката на тортата, така да се каже, бе твърде високият процент кубински имигранти сред затворническата популация. Действително, в демографския състав присъстваше обичайната за такива заведения взривоопасна смес от враждуващи помежду си черни банди със зловещи имена; там бяха и членовете на Бялото братство с наперено полюляващи се походки и напомпани мускули; не липсваха и всякакви маргинални формации, чиито членове се събираха на тумби по ъглите, всеки с характерните си отличителни знаци за групова принадлежност и социален статус. Ала кубинците доминираха над всички. Те тероризираха останалите групи, тормозеха надзирателите, контролираха черния пазар и трафика на дрога в затвора и като цяло правеха каквото си искат.

Главатарите им бяха нещо като постоянна институция — шайка от трийсетина кръвожадни главорези с доживотни присъди, подбрани и изпратени с гемия от Кастро в края на масовото преселение през 1980 г., когато кубинските власти бяха натирили хиляди недоволни от режима с лодки и малки корабчета през Мексиканския залив, от пристанището Мариел до бреговете на Флорида. Тогава имиграционните власти бяха получили сигнал за пристигането им от кубински затворник, който се надяваше тази малка услуга да му бъде щедро възнаградена. Човекът ги бе предупредил, че Кастро готви най-голямото си отмъщение на Америка, и това никак не бе преувеличено: тези хора бяха непоправими злодеи, усъвършенствали се от най-крехка възраст в убийства, изнасилвания и обири. Утайката на утайките, която, веднъж оставена да плъзне по улиците на Америка, щеше да предизвика такъв хаос, какъвто малцина можеха да си въобразят.

Трийсетте бяха прихванати още при слизането си от кораба на един живописен плаж южно от Маями и изпратени право в затвора със среден режим край Атланта. Това само по себе си беше грешка, но тъй като не им бе предоставена възможност да се проявят на американска територия, нямаше правно основание да бъдат тикнати в затвор със строг режим, където очевидно им беше мястото.

Още на втория ден след пристигането на Алекс в затвора един от надзирателите по изрични указания на директора намекна на кубинците, че новият младеж в килия 83Д е фрашкан с мангизи. Към средата на третата седмица от пребиваването му в неговия нов дом Хористите от Мариел — както бяха известни кубинските гангстери — решиха, че е време да го запознаят със себе си.

* * *

Алекс беше влязъл преди минута под душа, когато го наобиколиха трима мъже.

— Какво обичате, момчета? — попита той с престорено учтиво безразличие, докато всяка клетка от тялото му крещеше: „Бягай!!! Бягай колкото те държат краката и не се обръщай назад!“

Старшият на триото — дребен, но жилав мъж с мазна, леко прошарена черна коса и дълбоки белези от нож по челото и лявата буза — пристъпи към него.

— За какво си вътре? — попита той със силен кубински акцент.

— За нищо.

— Нищо, а? Просто така, на гости?

— Е, добре. По скалъпени обвинения.

Смехът на мъжа прозвуча като тебешир, стържещ по грапава черна дъска.

— Е, и ние сме така.

— Истината ви казвам. Делото ми още не е приключило.

— Ти си руснак — констатира мъжът, минавайки по същество.

— Бях. Сега съм американец.

Мъжът пристъпи още крачка напред и се спря на две педи от Алекс.

— А пък аз съм кубано — обяви с неприятна усмивка той, като изпъчи гърди — и мразя руснаците. Най-гадните копелета на света. Вие държите оня мръсник Кастро на власт.

Изведнъж къпещите се наоколо започнаха да спират душовете и един по един се заизнизваха към съблекалнята. Ако внезапно се бе задействала пожарна аларма, едва ли би изпразнила толкова бързо помещението. Тримата мъже, заобиколили Алекс, бяха напълно облечени със затворнически костюми, ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Воняха на стара пот и безброй изпушени цигари. Явно не им се случваше често път към затворническата баня.

Алекс преглътна страха си и продължи да се сапунисва под мишниците.

— Искате да кажете, че комунистите го държаха на власт — отвърна Алекс, като хвърли поглед наоколо. Прави се, че не ти пука, повтаряше си наум през всеки няколко секунди той. Не гледай уплашено, не се усмихвай, контролирай дишането си. Давай си вид, че да стоиш гол пред тези трима бандити не представлява по-голяма опасност за теб, отколкото да тичаш по пистата за тренировки на затворническото игрище. Надзирателят, който допреди малко се мотаеше край вратата, мистериозно бе изчезнал.

— А ти какво? Не си бил комуняга, така ли?

Алекс поклати глава.

— Определено не.

— А, така ли? А какво е това тук? — мъжът посочи с пръст сърпа и чука върху гърдите на Алекс.

— Спомен от бивши комунисти, които нещо ми бяха сърдити — информира го Алекс, без да изпуска от очи другите двама, които се бяха разгънали във ветрило и преграждаха пътя му отвсякъде.

— За какво ти се сърдеха?

— Защото финансирах избирането на Елцин за президент.

— Ти, сам? — мъжът се извърна към другарите си и се изхили. — С твои пари, а?

— Точно така. Аз сам. Помогнах му финансово, за да победи Горбачов.

Последното разкритие бе предназначено да снеме напрежението, но вместо това предизвика подигравателни усмивки.

— А знаеш ли кой съм аз?

Алекс продължи да сапунисва ръцете си, без да отговори.

— Наполеон Бонапарт. Ако ти си победил комунизма в Русия, аз съм оня дребен чешит, дето завладя цяла Европа — каза мъжът и се изсмя на собствената си тъпа шега. Другарите му го последваха; техният противен кикот отекна между стените на банята. Алекс се насили да изкриви устни в широка усмивка.

— Всъщност ти си Мануел Гонзалес, викат ти Мани. Роден си в малко селце на име Мадейра, на четирийсет и шест години си, от които трийсет и шест си прекарал в затвора. Убивал си хора с пистолет, нож и гарота, но предпочиташ с голи ръце. Пиеш кафето си с две бучки захар, без мляко. Любимото ти предаване по телевизията е „Маями Вайс“, макар да подозирам, че винаги си на страната на лошите. — Той млъкна за миг, колкото да се усмихне още по-широко. — Достатъчно неща ли научи за себе си?

Долната челюст на Мани увисна, но той бързо се окопити и отново зае позата на отегчено превъзходство със съответната презрителна усмивка на лицето.

— Хитър ми се пишеш, а?

— Просто поразпитах. — Колкото можеше по-небрежно, Алекс постави сапуна върху металната поличка на стената. — Бих ти препоръчал за следващия път и ти да си подготвиш домашното. — Той протегна ръка. — Алекс Коневич. Накарай някой от хората си да види в интернет кой съм.

— Вече е направено — отвърна оня, без да поеме ръката му. — Ти си много богат, Коневич, червив си с пари. Откраднал си стотици милиони. Впечатлен съм. Затова се занимавам лично с теб. Въпросът ми е: освен че си богат, дали си и щедър?

— Имаш проблем с времената, Мани.

— Може би английският ми не е достатъчно добър. Какво имаш предвид?

— Че група бивши кагебисти ми отмъкнаха парите и ми отнеха бизнеса. Малкото, което ми беше останало, впоследствие бе конфискувано от ФБР. Бях богат, сега съм разорен.

Мани не изглеждаше особено доволен от този отговор.

Той доближи лице на два пръста от Алекс.

— Не е много здравословно да се бъзикаш с мен.

— Знам това, уверявам те.

Мани имаше вид, сякаш ръката му всеки момент ще измъкне онова, което стискаше в джоба.

— А, така ли? Тогава…

— По-полека, Мани. Помисли си само. Ако имах стотици милиони, щях ли сега да гния тук, в тоя вонящ затвор? Та това е Америка, земята на свободните и на храбрите, където правосъдието се купува с пари! Богаташите сега набиват пържоли и се пекат на слънце в затворнически общежития, които повече приличат на курорти. Докато аз съм тук, с теб. Сещаш ли се какво ти приказвам?

Вместо да отговори, Мани погледна към мъжа, застанал от лявата страна на Алекс — огромно, космато чудовище на име Мигел. Независимо от външния им вид от двамата Мани беше изпълнителят, а Мигел — мозъкът. Двамата бяха приятели още от Куба, бяха пристигнали с едно и също ръждиво корито и вече близо две десетилетия деляха една и съща тясна, миризлива килия на втория етаж.

Мани спеше на горния нар и винаги беше на предна линия в отношенията им с другите затворнически банди. Той тормозеше, заплашваше и принуждаваше останалите да се подчиняват, докато Мигел спеше на долното легло и прекарваше голямата част от времето си в библиотеката, измисляйки всевъзможни схеми за измама и обогатяване. Той лично бе проучил Алекс, след като надзирателят им бе открехнал кой е. Той бе намислил и примитивния план да го изнудят за пари.

След момент на размисъл Мигел пристъпи напред и попита:

— Ти наистина ли си финансирал Елцин?

Нито дума за останалите вестникарски сензации по адрес на Алекс, с които положително бе пълен интернет.

Усетил присъствието на по-силния, Алекс се обърна с лице към Мигел.

— Навремето ми изглеждаше разумно.

— Но вече не, а?

— Схватлив си. Виж само докъде ме докара това — отвърна Алекс, като повдигна рамене с престорено безразличие, сякаш му беше все едно дали ще гние тук, сред тези престъпници, или ще се изтяга по плажовете на някой карибски остров, заобиколен от красиви момичета. От усилието да се преструва започваше да му се гади. — Същите кагебисти, които отмъкнаха парите ми, ме тикнаха тук.

— А защо те тикнаха тук, човече?

— Искат американците да ме върнат в Русия, за да им падна в ръцете, или някой да ме пречука в затвора.

— А, така ли? — Мигел облегна масивното си телосложение на стената на банята и замислено заизвива козята си брадичка. Високият руснак току-що бе направил фатална грешка с това самопризнание. Изведнъж в главата на Мигел започнаха да се блъскат десетки въпроси. Дали руснаците щяха да си платят за пречукването на тоя тип? С кого трябваше да преговарят Мигел и другарите му? И най-важното: колко щяха да получат за смъртта на Коневич? Това беше въпросът на въпросите.

Може би ситуацията предлагаше големи възможности.

Алекс започваше да се чувства неловко. Беше гол, уязвим, от тялото му капеше вода. Кой можеше да каже какво стискаха в джобовете си тия тримата? Всеки един от тях с радост би му прерязал гърлото и би наблюдавал как кръвта му изтича в канала. Алекс се пресегна и затвори крана на душа.

— Нали не възразявате, ако си взема една хавлия, за да се подсуша? — попита той.

— Защо не? — изръмжа Мигел и му намигна. — Спира ли те някой?

Алекс полека се запровира покрай него по посока към съблекалнята.

— Между другото за какво са ви притрябвали пари? — попита небрежно през рамо той. — Нали сте в затвора, какво ще ги правите?

Кубинците го последваха на около крачка зад него.

— Ти нищо ли не разбираш? — сопна се Мигел, докато си мислеше колко ли пари може да смъкне за убийството на този руснак. — Парите са всичко, приятел. Все едно дали си в пандиза или навън. Добри адвокати, цигари, дрога, жени, дори надзиратели се купуват с пари.

Алекс се престори, че размишлява върху чутото, после внезапно смени темата:

— Ти чувал ли си за АОЛ? Америка Онлайн?

Мани и третият мъж, чието име Алекс не знаеше, размениха озадачени погледи. Явно нямаха представа за какво говори. Мигел си помисли, че като че ли бе чувал нещо подобно, имаше смътен спомен, нищо повече. Но за да не го помислят за тъп, кимна разбиращо.

— Разбира се. Е, и? — попита важно той, сякаш беше в състояние да напише книга по темата.

— Това е най-новото, една базирана в интернет компания, истинска печатница за пари. Акциите й могат като нищо да скочат четворно или дори повече пред следващите години.

Мигел се обърна към колегите си.

— Съвет от един тарикат, който е отмъкнал милиони от банките си в Русия. Абе тоя за какви ни взима, за идиоти ли?!

— Забравяш нещо. Самият аз съм спечелил стотици милиони.

В отговор последва едва забележимо кимване.

— Това, върху което искам да ви обърна внимание — продължи неумолимо Алекс, след като уви хавлията около кръста си, — е, че докато вие тук си губите времето, отвън борсите кипят. Вие се опитвате да изстискате някой и друг долар от глупаците около вас. А лесните пари, големите пари са навън. При това всичко е напълно легално и никой не може да ви каже гък.

— Пандизчии като нас нямат право да купуват акции — сопна се Мани, сякаш това слагаше край на дискусията. От всичко, което Мигел му бе разправил за този руснак, той очакваше да го одрусат еднократно и после години наред да си харчат парите. Предната нощ Мани се бе мятал буден на нара си в килията, облян в пот, представяйки си всичките тези купища пари и какво би могъл да си купи с тях.

Подобно на всички останали от групата на Хористите, и Мани бе подал искова молба за предсрочно освобождаване, която мъчително и със запъване се придвижваше напред през лабиринтите на съдебната система. Бяха събрали пари помежду си, за да наемат адвокат — далечен братовчед на един от бандата. Адвокатът им бе предложил голямо намаление, като ги бе засипал с обещания. Оказа се пълен некадърник, който редовно губеше преписки между бара и казиното и единственото нещо, за което можеше да му се разчита, бе да изтърве срока за подаване на поредния документ. Този нещастник трябваше да си ходи.

С питане насам-натам Мигел най-после се бе добрал до перфектния защитник на техните интереси. Мистър Перфектен беше безскрупулен адвокат от Маями, който взимаше по четиристотин долара на час, но срещу това правеше чудеса. Работеше за колумбийската мафия — натруфен дърдорко, който си бе създал завидна репутация заради лекотата, с която осигуряваше оправдателни присъди за убийците, мулетата и уличните им пласьори. Владеенето на правната материя бе само част от обяснението, и то не най-важната; значително по-решаващо в случая бе умението му да различава безпогрешно кой съдия или прокурор се нуждае от помощ за издръжката на децата си, за изплащането на ипотека или други подобни нужди. През свободното си време той работеше частно за всеки, който бе готов да му плати.

Като цяло начинанието беше рисковано. Мистър Перфектен струваше скъпо. Щяха да се натрупат часове за хоноруване. Делото щеше да се влачи с години. А пък за такава голяма група клиенти — при това банда убийци, които не се бяха отличили с примерно поведение в затвора — рушветите щяха да бъдат астрономически.

И все пак мистър Перфектен си оставаше единствената им надежда. Кубинците разговаряха с часове помежду си как рано или късно ще си излязат през портала на затвора, ще се оттеглят в някой малък градец във Флорида, където животът тече бавно, има стриптийз барове и заложни къщи за рекетиране, бирата се лее, а стриптийзьорките са сговорчиви, и ще оставят мрачното минало далеч назад.

Алекс наблюдаваше съсредоточено Мани, който беше видимо разочарован и се тресеше от гняв, че обектът се е оказал неплатежоспособен. Той грабна още една хавлия и започна енергично да бърше косата си.

— Искаш да кажеш, че не можете да купувате акции на свое име — поправи го той с равен тон. — Ами тогава наемете адвокат да ви влага парите. Адвокатът е положил клетва да защитава интересите ви, няма как да ви издаде.

Мигел хвърли бърз поглед на Мани, който би трябвало да означава: Това звучи интересно, трай засега.

— И как става тази работа? — попита той.

— Много просто. Предполагам, че вече разполагате с парите и с адвокат, нали?

— Може би — отвърна Мигел, като размени погледи с приятелите си.

— Имам приятел навън, който ще ви открие сметка за текущи сделки. Допускам, че имате начин да комуникирате с външния свят. Трябва това да става в реално време. Ще продаваме и купуваме всеки ден. Обединете парите си. Още в момента мога да ви посоча акции на десет компании, които всеки момент ще скочат стръмно нагоре, а и диференциалните цени при стоковите пазари никога не са били по-изгодни.

— Как може да сме сигурни, че няма да ни проиграеш парите?

— Знаеш ли какво е буферно нареждане?

Мигел не можеше повече да се преструва, че е чувал за неща, от които нямаше ни най-малка представа. Той поклати бавно глава.

— При всяка покупка определяте активираща цена, която брокерът програмира в компютъра си. Ако акциите паднат до това равнище, получава автоматично указание да продава. — Показалецът му прониза въздуха пред него. — Едно натискане на бутона, и всичко заминава.

— И ние нищо повече не правим?

— Казах ти, Мигел, много е лесно! — увери го Алекс, оставяйки го да разсъждава върху немаловажния въпрос откъде знае името му. Никой не ги бе запознал официално. Никой не се бе обърнал към него по име. Какво и колко знаеше Алекс за Хористите от Мариел? Започна да го гризе подозрение, че руснакът е очаквал тази среща, може би дори я е инсценирал.

Не, едва ли беше чак толкова хитър.

Алекс отиде до металното шкафче, извади си бельото и мръсния затворнически костюм и започна да се облича.

— Но вие не се бойте, момчета — продължи той. — Акциите, които ще ви подбера, никога няма да задействат буферно нареждане. Кажете на вашия адвокат да наблюдава процеса един месец. Пък после, ако му хареса, може и той да се присъедини. Най-добре сключете сделка с него: вие ще му управлявате инвестициите, а срещу това той ще ви защитава безплатно.

— Ами ти? — попита Мани. — Ти какво получаваш?

— Защита — отвърна Алекс, докато си връзваше обувките. — Освен това искам да ходатайствате да ми сложат нов съкилийник. Тоя Ърни ми лази по нервите. Писна ми да свалям от стената снимки на малки дечица.

— Това е лесно — отвърна Мигел от името на всички. — Още един въпрос.

— Давай!

Мигел се усмихна благо, после лицето му се изкриви в озъбена гримаса.

— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако загубиш парите ни, тарикатче?

— Имам известна представа. Да ти изглеждам разтревожен?

Не изглеждаше. Никак при това.

 

 

Още не бе минал месец, а Елена вече се чувстваше кажи-речи у дома си в малкия нает апартамент във вашингтонското предградие Южен Арлингтън.

Пазарът на недвижими имоти във Вашингтон беше прегрял и нейната брокерка я молеше на колене да не сваля стоте хиляди долара от продажната цена. Все пак имотът беше в „Уотъргейт“, на такъв адрес кой продаваше на безценица? Да не говорим, че на самата брокерка това щеше да струва седем бона от комисионната… Съседите също никога нямаше да й простят, задето по този начин е подбила цените на техните имоти. Но Елена беше непреклонна. Подмамени от голямото намаление, само за два дни десет семейни двойки се записаха за оглед. Разрази се истинска битка, кандидатите наддаваха помежду си за апетитния имот. Цената скочи нагоре. След първоначалното намаление със сто хиляди, тя се повиши с цели 120, което беше с 20 бона над средната цена за малък двустаен в комплекса „Уотъргейт“.

Победителите в наддаването бяха младо боливийско семейство без деца, но с много пари, които изгаряха от желание да се похвалят в родината си, че са станали част от вашингтонския светски елит. Елена преговаряше безмилостно. Сто хиляди капаро, в брой, настоя тя, и то още преди имотът да бе проверен за тежести и да бе започнала сложната и изтощителна процедура по прехвърляне на вещните права. Боливийците се поколебаха за момент, но Елена се похвали колко са й харесали условията на втората поред двойка кандидати, след което стоте хиляди в брой бяха сложени на масата.

Досега с всички дела на семейството се бе занимавал Алекс и Елена се гордееше, че като за пръв път се справя толкова добре. Тя веднага плати двайсет хиляди за един последен модел сървър, производство на „Сън Майкросистъмс“, и си набави мебели от евтин склад на едро. Ем Пи й помогна да си намери апартамент недалеч от собствения му скромен дом в западналото вашингтонско предградие. Цената от седемстотин долара на месец й се стори приемлива и Елена подписа наемния договор под името Елън Смит. Неколцина от клиентите на Ем Пи, опитни в тези неща, й направиха шофьорска книжка и карта за социални осигуровки на същото име. Кредитни и дебитни карти не й трябваха, бяха твърде лесни за проследяване и тя се бе заклела да живее с пари в брой.

Хазяинът и за миг не допусна, че е тази, за която се представя, но това явно не го интересуваше. Половината му наематели бяха незаконно пребиваващи. След като си плащаха наема в брой, и то в американски банкноти, можеха да се представят и за Бил Гейтс, ако това им доставяше удоволствие. Телефоните на апартамента, стационарен и мобилен, както и интернет достъпът се водеха на адвокатската кантора на Ем Пи, който плащаше сметките.

Единствената следа, останала от предишната Елена Коневич, бе автомобилната й застраховка. Тя се обади на застрахователната компания, уведоми ги, че си е сменила адреса, и им даде координатите на кантората на Ем Пи.

Убийците дебнеха някъде наоколо. Докато Алекс беше в ареста, те можеха да се доберат единствено до нея и тя го знаеше. Това бяха професионалисти с голям опит. Съществуваха хиляди начини да я издирят и щяха да я търсят под дърво и камък. За пръв път през живота си беше съвсем сама и отговаряше за всяко свое решение. Налагаше се да бъде внимателна и дисциплинирана.

Навремето в университета Елена бе изкарала курс по компютърни езици и се бе справяла доста добре. С едно отиване до най-близкия мол тя се запаси с наръчници по програмиране и всякакви други компютърни помагала.

Оставаше й да свърши още само едно нещо. Докато отпиваше от чая си, Елена разгъна на масата едно листче, което Алекс й бе пъхнал в ръката при последната им среща в съдебната зала. Тя набра номера, който й бе написал, и зачака търпеливо.

Отговори мъжки глас:

— Михаил Бердяев, частен детектив.

— Здравейте, Михаил. На телефона е Елена Коневич. Алекс ме помоли да се свържа с вас.

— Да, току-що научих, че бил в затвора — отвърна Михаил. — Как е той?

— Добре. Вътре поне е в безопасност. — Елена замълча за миг, после продължи: — Отсега нататък се обаждайте и изпращайте всякакви материали на мен, адресирани до Елън Смит. — Тя му продиктува адреса на новия си апартамент и на електронната си поща, после каза: — Материалите, които вече ни изпратихте, са скрити в частен сейф в една банка. Само преди три дни прегледах лично всичко.

— Невероятно, нали?

— Вие сте невероятен, Михаил!

— Не, Алекс е невероятен. Всичко това беше негова идея.

Цялата ситуация беше невероятна, но Елена продължи с делови тон:

— Има промяна. Отсега нататък аз се занимавам с всичко. Алекс ме информира в общи линии за вашата дейност, но би било добре да ме посветите и в детайлите.

— Това може да отнеме време.

— Алекс е в затвора, така че имаме предостатъчно време. Предлагам да започнете от начало.