Брайън Хейг
Преследваният (31)

31

Парадното стълбище на Федералния съд на окръг Колумбия приличаше на арена на спортно събитие. Няколко дузини телевизионни екипи бяха подредени отстрани, с включени прожектори и насочени камери, готови да снимат. Поне десетина репортери от печатните медии се щураха насам-натам, привлечени от шума, който бе вдигнала безупречно смазаната пиар машина на ФБР.

Вътре в съдебната зала още дузина журналисти вече бяха заели местата си на пейките в галерията; това бяха репортерите с покани, които след края на делото щяха да изтичат навън, за да споделят всичката чута и видяна мръсотия с по-малко привилегированите си братя и сестри.

На масата на обвинението седяха скупчени петима прокурори, предвождани от Джейсън Колдуел. Последният изглеждаше превъзходно с чисто новия си костюм на „Брукс Брадърс“ за петстотин долара, закупен специално за дебюта му в Шампионската лига. Цветът на костюма отиваше на сините му очи и правеше прекрасно впечатление на телевизионния екран. От лявата му страна седяха двама колеги от СИН, а на пода зад гърбовете им бе натрупана голяма купчина документи, които щяха да послужат за доказателствен материал. Двамата младоци от Министерството на правосъдието бяха изтикани чак в другия край на масата, но все пак допуснати да присъстват на процеса, макар че самите те най-малко от всички знаеха какво правят там.

На масата на защитата Ем Пи се съвещаваше с двама наконтени съдружници от „Парсевич, Ноултън, Ривърс“, една от чудовищно грамадните правни кантори във Вашингтон — град, в който адвокатите бяха три пъти повече от редовите жители. Непосредствено вдясно от Ем Пи седеше Мат Ривърс, негов състудент от Юридическия факултет, който навремето бе кумувал на аварийно свиканата сватба с приятелката му, която бе в напреднала бременност.

В трети курс, като отличник на випуска, Мат бе станал обект на ухажвания от страна на най-престижните адвокатски кантори в Ню Йорк и Чикаго, но предпочете ПНР, както беше известна фирмата сред широката публика. Привлече го репутацията й на ефикасна безскрупулност, с която отдавна си бе спечелила страха и уважението на конкуренцията. ПНР разполагаше със специализирани отдели, водещи всякакъв род дела — от корпоративни до наказателни; плюс офиси в шест американски града и още десет представителства по целия свят. Често самият факт, че ПНР изобщо се е ангажирала с дадено дело, принуждаваше и най-коравия опонент да преговаря за извънсъдебно споразумение. Негласното мото на фирмата беше: „Трупай, да има!“ Наистина, от ПНР не се колебаеха да зачислят и сто правни съветници по някое спорно дело. Колкото и адвокати да мобилизираше отсрещната страна, ПНР винаги можеше да изпрати двойно повече, за да се навиват човекочасове, да се изтощава конкуренцията и в крайна сметка опонентът да се откаже или да банкрутира. Най-меко казано, от „Парсевич, Ноултън, Ривърс“ не обичаха да губят. Ето защо напористият характер на Мат — с други думи безпогрешният му инстинкт на хищник — бе забелязан и оценен още от студентската скамейка и впоследствие внимателно култивиран. Процесът на култивиране включваше: статут на съдружник до пет години от постъпване във фирмата, триста хиляди годишна заплата плюс бонуси, плюс служебен автомобил.

Макар животът и социалният им статус да се бяха развили по съвсем различен начин, Мат и Ем Пи обядваха заедно по веднъж на няколко месеца и обменяха клюки от противоположните краища на адвокатската професия. Имаше едно условие, което се спазваше стриктно: Мат избираше заведението и Мат плащаше сметката. Това желязно правило датираше още от ранните години на приятелството им, когато Ем Пи го бе завел в „Бъргър Кинг“ и стомахът на Мат, отвикнал от подобен род изпитания, после се бе бунтувал в продължение на дни.

По молба на Алекс още преди няколко месеца Ем Пи се бе обърнал за помощ към своя стар приятел. Сам той нямаше да се справи с превъзхождащия противник и Алекс го бе насърчил да потърси подкрепление, но понеже с Елена нямаха излишни пари за съдебни разходи, да намери някого, който бе готов да поеме делото заради медийния интерес и безплатната реклама. Тромбъл бе успял със завидно майсторство да привлече вниманието на медиите, интересът вече беше налице и Мат отнесе молбата на Ем Пи до съвета на директорите на фирмата. Молбата беше пределно проста: ПНР да предостави про боно един-двама адвокати, по-скоро за кураж, отколкото за друго. Ем Пи щеше да свърши основната работа; присъствието на фирмата с името й му бе нужно по-скоро за сплашване на противника. Отначало съветът на директорите не прояви особен интерес към някакво тривиално дело за нарушение на имиграционните закони, но Мат изтъкна като довод твърде интересното минало на Коневич и невероятните престъпления, които се опитваха да му припишат в Русия. Интересът внезапно се засили, после премина в ентусиазъм и управляващите съдружници на фирмата единодушно решиха да поемат защитата на Коневич.

Само преди две години „Парсевич, Ноултън, Ривърс“, подмамени от всеобщото оживление сред западните компании, опитващи се да пробият на руския пазар, бяха открили малък филиал в Москва, който едва креташе. За начало момчетата от ПНР бяха наети от малка, независима петролна компания, която се бореше да не бъде погълната от някакъв сенчест консорциум с дебели връзки в държавната администрация. Ден преди делото да се гледа в съда, ПНР бе уведомена от Министерството на правосъдието на Руската федерация, че адвокатските права на нейните юристи току-що са били отнети и че присъствието на клона в Москва е нежелателно. Хората й бяха изритани от Русия, а след два дни петролната компания бе погълната.

Сега управляващите съдружници видяха в делото „Коневич“ чудесна възможност да покажат голям, дебел среден пръст на руското правителство Сред многобройните добродетели на ПНР бе, че никога не забравяше стари унижения.

И така, мястото вдясно от Мат на масата се заемаше от Марвин Ноултън, „Н“-то в ПНР — осемдесетгодишен господин с подвеждащо патрицианска външност, зад която се криеше опърничав нрав на заядливец и скандалджия. Отдавна пенсионер, Марвин бе мобилизиран от фирмата си специално за този гастрол. Наситеният тен на лицето му, придобит по голф игрищата на Флорида, странно контрастираше със снежнобялата му грива. Присъствието на стария лъв в тази съдебна зала бе предупреждение към всички, които си даваха труд да следят внимателно събитията. В кариерата си на адвокат преди много години Марвин се бе специализирал в дела за клевета и нарушаване на човешки и граждански права. При най-малкия повод завеждаше дело и рядко губеше.

Стратегията на защитата бе пределно проста: подавайки молба за установяване правомерността на задържане — с други думи, принуждавайки държавата да докаже конституционните основания за продължаващия вече над година арест, — Алекс и Ем Пи изваждаха делото от имиграционния съд и го прехвърляха във федералната съдебна система, където обвиняемият се ползваше с много по-надеждна защита на правата си. Освен това системата допускаше обжалване, което означаваше шанс за повторно, дори за трето гледане на едно и също дело. Ем Пи щеше да се яви на първото като защитник на семейство Коневич. Ако загубеше, главорезите от ПНР щяха да влязат в играта на негово място, да привлекат още дузина или повече адвокати и да изпият кръвта на Тромбъл и СИН.

За момента обаче от Мат и Марвин се искаше единствено да си придадат свиреп вид, да изслушат внимателно аргументите на Ем Пи и да бъдат готови да се намесят само ако нещата отидеха на зле — което по тяхно общо мнение, след като се бяха запознали с доказателствения материал, беше най-вероятният изход от делото.

Зад Ем Пи беше седнала Елена, облечена в строг костюм с панталон и бели обувки с високи токове; стиснала ръце в молитвена поза, тя трескаво се обръщаше към Бога за помощ, но от време на време прекъсваше молитвите си, за да хвърли по някой убийствен поглед към масата на обвинението — към хората, съсипали живота на съпруга й.

В последния момент двама едри полицаи въведоха Алекс през една странична врата и го докараха право до масата на защитата. Бе му дадена възможност да си вземе душ и да се облече по-човешки, с костюм и вратовръзка, ала той учтиво, но твърдо бе отказал. Сега се яви със същия мръсен бял панталон, захабена бяла фланела и гумени чехли, които носеше в затвора. Лицето му бе потъмняло от набола четиридневна брада. Косата му беше все така изпъната назад в мазна конска опашка.

Дори Ем Пи го бе увещавал да си придаде по-приличен вид, но Алекс твърдо бе отказал — искаше съдията и репортерите да видят с очите си в какво го бяха превърнали неговите тъмничари. Жалкият му външен вид щеше да разпръсне веднъж завинаги мита за разглезения, свикнал с лукс и удобства милионер. Каквото и да бе представлявал в предишния си живот, сега Алекс Коневич беше просто един обикновен човек, смачкан и унижен от системата.

Прегърбен, със свити рамене и наведена глава, влачейки немощно крака, Алекс се дотътри до мястото си и с изкривено от болка лице, бавно и внимателно понечи да се отпусне на стола. Някаква жена от третия ред се наведе към съседа си и възмутено подхвърли така, че всички я чуха:

— Видя ли? Бедният човечец е пребит и изнасилен от тези зверове!

Щом чуха тази реплика, Ем Пи и Мат скочиха на крака и с пресилена грижовност помогнаха на бедния Алекс да се настани по-удобно. Същевременно Елена се хвана с две ръце за гърлото, сякаш не бе виждала от месеци съпруга си, и нададе задавен писък, който отекна под сводовете на съдебната зала.

В този момент задната врата на залата се отвори с трясък и Джон Тромбъл влезе вътре с маршова стъпка, след като току-що бе дал поредица бомбастични интервюта на парадното стълбище. Погледът му обиколи присъстващите, докато накрая се спря на арестанта, седнал до масата на защитата. Той за пръв път виждаше на живо Коневич — този досаден тип, който бе отнел четиринайсет месеца от скъпоценното му време. Очите му регистрираха мръсните затворнически дрехи, наболата остра брада, мазната опашка, изнурения поглед и Тромбъл реагира инстинктивно на всичко това — усмихна се самодоволно.

Тази реакция бе на свой ред отчетена от дузината поканени съдебни репортери на задните редове, които зашушукаха многозначително помежду си.

Тромбъл закрачи целеустремено към първия ред, където един негов сътрудник му пазеше място. Той не бе стъпвал в съд още от времето, когато сам бе служил като съдия, но бе уверен, че самото му присъствие в залата ще окаже нужното въздействие върху съда.

Миг по-късно се отвори една странична врата, съдия Елтън Уилис влезе през нея с развята тога и се насочи към банката си. Приставът обяви влизането му, всички станаха на крака, съдията си седна на мястото и останалите сториха същото.

 

 

Елтън Уилис беше петдесет и девет годишен, учудващо нисък, с гарвановочерна коса и фини, леко женствени черти. Бивш йезуитски свещеник, една сутрин той се бе събудил, обзет от съзнанието, че Божията воля не може да бъде изпълнена в църква, а в реалната борба между доброто и злото, която се водеше навън, на улицата. Той бе захвърлил църковните одежди и в продължение на пет години бе разливал супа в кухни за бедните и възпитавал чернокожи деца в дивите гета на Вашингтон, докато накрая и в това си поприще бе загубил кураж. Илюзиите му, че е в състояние да спаси света, бяха попарени от кокаина, уличните престрелки и несекващото насилие, което клокочеше в гетата на този град. Толкова много от децата, с които се бе занимавал, бяха мъртви или обвиняеми по наказателни дела, лишени от надеждна адвокатска защита или натикани в затвора, от който нямаше да се измъкнат напълно до края на живота си. Елтън Уилис реши, че е време да пренесе битката със злото на друг терен. Той завърши право в Университета на Вирджиния, където самата новина, че един бивш йезуит се е записал да изучава по-низши закони, забавляваше неимоверно преподавателите му. След това се върна във Вашингтон и бързо си изгради репутация на адвокат по наказателни дела, с който съдии и прокурори бяха принудени да се съобразяват. Всеки кандидат за негов клиент, имал неблагоразумието да влезе в кантората му, облечен в костюм, биваше незабавно отпращан да си ходи.

Сега, вече като федерален съдия, Уилис продължаваше битката си със злото от една по-висока трибуна. Йезуитите по принцип се славят като хора с корав характер и висока интелигентност, но дори сред тях Елтън Уилис беше забележителен и по двата показателя.

Няколко секунди очите му оглеждаха разсеяно съдебната зала. После той с тих глас обяви предмета на делото и със значително по-силен — правилата за вътрешен ред. Това, каза той, не е наказателно дело със съдебни заседатели. Всъщност изобщо не е дело, а разглеждане на молба за установяване законосъобразността на задържане на ответника, в което съдията е само посредник. Като такъв, той няма да търпи драматични изблици; адвокатите на страните имат право на възражение само при крайна необходимост, а краткостта на изложението се счита за върховна добродетел. Докато излагаше тези свои изисквания, той изгледа намръщено седящите край двете маси.

И двете страни направиха встъпителни изявления. Джейсън Колдуел се увлече в красноречието си и просто не можеше да се спре. След месеци старателна подготовка и репетиции пред огледалото, той се чувстваше като начинаеща холивудска звезда, за пръв път попаднала на снимачната площадка. Пристъпваше театрално и чупеше стойки пред журналистите от задните пейки, които скоро започнаха да се прозяват. За съжаление освен суетен той беше и способен юрист с твърде остър език и още преди да бе приключил с встъпителната си пледоария, Алекс Коневич бе изкаран олицетворение на злото — брутален изверг, който заслужаваше да гние в затвора, да бъде екзекутиран или като висш акт на милост да бъде качен на самолета и експедиран в родината си, в лапите на руското правосъдие.

След като приключи и за един последен път озари репортерите с ослепителната усмивка на току-що избелените си зъби, Колдуел си седна на мястото.

Когато дойде неговият ред, Ем Пи едва се надигна от стола си и каза простичко:

— Моят клиент е преживял четиринайсет кошмарни месеца в затвора, без да бъде признат за виновен в каквото и да било. Настоявам за неговото незабавно освобождаване.

След което си седна. Толкова. Изказването му бе микроскопична капка в океана от аргументи на обвинението.

На Джейсън Колдуел му идеше да скочи и изръкопляска. Ах, как щеше да смачка този Коневич, да го навре в миша дупка! При това без всякакво усилие! Той стана и призова първия си свидетел — полковник Воронин.

Полковникът се отправи с твърда стъпка към свидетелската скамейка, положи клетва и седна.

Колдуел се приближи към него — същински Пери Мейсън, само че без инвалидна количка.

— В какво качество присъствате тук, сър?

— Специален сътрудник на министъра на вътрешните работи на Русия.

— Руският еквивалент на нашето ФБР, така ли?

— Може и така да се опише.

Воронин се облегна назад и невъзмутимо кръстоса крака.

— Какво отношение имате към проведените разследвания във връзка с господин Коневич?

— Ръководех следствените действия от страна на моя отдел. Престъпленията му се оказаха толкова тежки и обхващаха толкова много сфери, че в крайна сметка бях назначен да наблюдавам работата на трите разследващи ведомства.

Колдуел се обърна и величествено кимна към един от тримата адвокати на СИН, скупчени около масата на обвинението. Адвокатът сграбчи купчина книжа и послушно притича до него. Колдуел прелисти книжата, извади стиска хартии и запита:

— Бихте ли ми казали какво е това?

Воронин се наведе напред.

— Това е английският превод на констатациите от разследването, проведено от Министерството на правосъдието.

— А това?

— Констатациите от разследването на Министерството на финансите.

— А това?

— Констатациите от разследването на собственото ми ведомство.

— И тези три разследвания стигат до подобни заключения?

— Бих казал, идентични.

— Бихте ли описали накратко въпросните заключения?

— Накратко? Коневич е откраднал двеста и петдесет милиона долара. Източил е и съзнателно е разорил собствената си компания. Почти сам е съсипал доверието в руската банкова система. Престъпленията му са такива, че е невъзможно да бъдат обобщени в няколко кратки изречения.

Колдуел обърна гръб на полковника и се усмихна на репортерите в галерията.

— Сигурно е така, както казвате. Има ли някакви сериозни различия и между констатациите на тези три разследвания?

— Не. Фактите са категорично установени. Доказателствата са неоспорими. Може би сто различни следователи са достигнали до едно и също заключение.

— Че Коневич е мошеник?

— Крадец. Лъжец. Измамник.

— От него искано ли е някога да се завърне в Русия?

— Да. Аз лично го помолих. При това на два пъти, в два отделни случая. Уверих го, че ще получи справедлив процес. Предложих му личната си закрила. Ако Коневич беше невинен, щеше да се възползва от възможността да изчисти името си.

— Два пъти, казвате?

— Това казах.

— И как реагира той?

— Изсмя се. Посочи, че между нашите две страни няма договор за екстрадиране. Заби пръст в гърдите ми и заяви, че ще се скрие зад американското знаме.

Колдуел не можеше да пропусне такъв шанс.

— Ще се скрие зад националния флаг на Съединените щати? Зад нашия флаг, този с райетата и звездите?

— Това бяха думите му.

Нов документ бе измъкнат от купчината и разтворен пред свидетеля. Колдуел запита:

— Бихте ли обяснили на съда какво е това?

Малките, остри очи отново се присвиха.

— Това е обвинителният акт, издаден срещу Алекс Коневич за извършени от него престъпления. — Воронин се наведе напред, сякаш имаше нужда да огледа по-отблизо документа. — Подписан е от Анатолий Фьодоров, руския колега на вашия министър на правосъдието.

Колдуел погледна към съдията.

— Ваша светлост, представяме на вниманието на съда тези следствени документи и обвинителни актове като доказателство за извършени от Алекс Коневич тежки престъпления в Русия, които след бягството си тук той се е опитал да прикрие с измама и неверни показания пред властите.

Купчината документи бяха предадени на съдебната секретарка, която бързо им постави входящи номера, след което ги подреди на стегнато топче върху бюрото си. През цялото време Алекс си седеше кротко на мястото, без да покаже каквато и да било изненада или притеснение относно сериозността на представените доказателства.

Негова светлост погледна Ем Пи.

— Бихте ли желали да подложите свидетеля на кръстосан разпит?

— Не, ваша светлост — отвърна Ем Пи, без да вдигне глава.

Воронин бе освободен. Следващият свидетел беше ръководителят на екипа от руски прокурори, който чинно каза името си и положи клетва.

Когато седна на свидетелската скамейка, Колдуел го попита:

— Бихте ли описали своята роля в проведеното разследване?

— Получих нареждания от министъра на правосъдието да изготвя обвинителния акт и обобщения доказателствен материал по делото срещу Алекс Коневич.

— Той се издирва в Русия, доколкото разбирам?

— Номер едно в списъка на най-издирваните престъпници.

— Вие лично смятате ли, че е виновен?

— Това ще го реши съдът.

— Но господин Коневич твърди, че руските съдилища не са справедливи?

— Глупости. Може би е било така при старата система на комунизма. Но сега сме демокрация. По отношение на справедливост и законност нашите съдилища по нищо не отстъпват на вашите.

— Следователно ще му бъде ли разрешено да наеме адвокат?

— Не един, а колкото иска и може да си позволи. А ако не може, държавата ще му предостави служебен защитник.

— А ще му бъде ли разрешено да представя доказателства в своя защита?

— Също както в Америка, господин Колдуел, Алекс Коневич ще се ползва изцяло от презумпцията за невинност до доказване на противното.

— Сигурно съзнавате, че някои американци имат лошо мнение за вашата съдебна система?

— А вие може би съзнавате, че някои руснаци имат лошо мнение за вашата?

— Touche. — Колдуел реши да рискува, насочи погледа си към Алекс и попита:

— А защо господин Коневич смята, че в Русия няма да получи справедлива присъда?

Руснакът също изгледа втренчено Алекс, който отвърна на погледа му и дори му кимна, но не изглеждаше ни най-малко уплашен.

— Може би справедливата присъда е последното нещо, което желае да получи.

Колдуел направи кратка пауза, изчаквайки неизбежното шумно възражение на Ем Пи Джоунс. Та той току-що бе задал подвеждащ въпрос на свидетеля! Открито го бе подтикнал към спекулации — по какъв начин можеше водещият прокурор да знае какво всъщност си е мислил Алекс?!

Пълно мълчание. Ем Пи си седеше на мястото и рисуваше фигурки в бележника си. До него Алекс, изцяло погълнат от заниманията на защитника си, следеше движенията на ръката му, сякаш изучаваше творческия процес на някой възкръснал Леонардо.

— Благодаря ви — каза накрая Колдуел на свидетеля си, след което остана няколко секунди загледан в тавана, сякаш чакаше Господ да му подскаже следващата реплика. Изведнъж щракна с пръсти, озарен от внезапно вдъхновение. — Един последен въпрос. Става дума за парите, откраднати от господин Коневич. Успяхте ли да ги намерите?

Водещият руски прокурор погледна към Алекс.

— Част от тях, да. Открихме няколко милиона в една банка на Бермудите.

Друг сътрудник на Колдуел скочи от мястото си и навря лист хартия в лицето на свидетеля. С престорено любопитство Колдуел попита:

— Това тук не са ли данните на банковата сметка? — сякаш можеше да е друго.

След внимателен оглед на листа свидетелят отговори:

— Да, точно така.

— Каква сума се намира понастоящем в сметката?

— Два и половина милиона долара.

— Само толкова?

— Да, само толкова.

— Аз пък си мислех, че Коневич е откраднал двеста и петдесет милиона. Къде са останалите му пари?

— Тези пари не са на Коневич, сър.

— А, така ли? — Колдуел го погледна учудено. — Че на кого са тогава?

— Това са пари, ограбени от бедния руски народ. От хора, които му се довериха и сега са разорени. Но ние няма да разберем къде е скрил парите, докато не го откараме в Русия, за да направи пълни самопризнания. Само тогава тези хора ще получат обратно това, което им принадлежи.

Колдуел направи поредна пауза, за да може слушателите да си представят тези невинни жертви, гладни и премръзнали, които очакваха да си получат парите от Алекс.

После каза:

— А запознат ли сте с една фирма, наречена „Орангутан Медия“?

— Разбира се, че съм запознат.

— По каква линия сте запознат с въпросната фирма?

— Преди около две години тя привлече вниманието на следствените органи.

— По какъв начин?

— Получи се сигнал от наш източник, внедрен в един от престъпните синдикати. Чеченска групировка, извършваща широк спектър противозаконни дейности, от трафик на дрога през отвличания до убийства.

— Както ги описвате, приличат на нашата мафия.

— Ще ви се! В сравнение с тия хора вашата мафия е скаутски летен лагер. След получаване на сигнала бяха проведени оперативно-следствени действия със специални разузнавателни средства и Коневич бе засечен как организира плащания и трансфери на крупни суми, използвайки фирмата „Орангутан“ за прикритие при изпиране на пари, придобити с престъпна дейност.

— А какво всъщност представлява тази фирма „Орангутан Медия“?

— Представяше се за рекламна агенция. Регистрирана и упражняваща предмета си на дейност в Австрия, за да избяга от полезрението на руските власти. Парите на престъпните синдикати са постъпвали в нея под формата на фиктивни договори с клиенти. Същите пари са били превеждани обратно на синдикатите във вид на възнаграждение за подизпълнители. Много добре измислено!

— Звучи ми доста сложно като схема.

— Всъщност никак не е сложно. Използването на фиктивни стопански субекти е доста разпространена практика. Детска игра за финансов гений като Коневич.

— И вие разполагате със запис на господин Коневич, който обсъжда подобни схеми с престъпен синдикат?

— Ето го пред вас, на масата — отвърна прокурорът, като посочи с пръст масата на Колдуел. — Това, разбира се, е преведена стенограма. Самите разговори са на руски, поради което ги оставих в Русия. Така или иначе, нямаше нищо да разберете от тях. По тази причина предадох на хората ви само снетия текст.

— Така е — съгласи се Колдуел. Сътрудникът му схвана това като знак да помъкне пореден куп книжа към банката на съдията. — Представяме на вниманието на съда тези преведени стенограми от телефонни разговори — каза бавно и отчетливо Колдуел, като отново разкри блестящите си зъби. — Заедно с това представяме свидетелски показания на служители на „Орангутан Медия“, взети от руски прокурори, с които се разкриват схемите за пране на пари във фирмата.

Той млъкна и затаи дъх, очаквайки Ем Пи Джоунс да скочи гневно от стола си. Без оригиналния запис нямаше никакъв начин да се докаже, че въпросните стенограми са автентични или че такива разговори изобщо са проведени. Не, този път непременно трябваше да последва възражение — шумен, яростен протест. Колдуел не се съмняваше в това.

И наистина, за миг Ем Пи изглеждаше готов да се надигне от стола, но Алекс се пресегна и го сграбчи за ръката, после се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Ем Пи се поколеба, после се отпусна обратно на стола и продължи да си рисува фигурки в бележника.

Колдуел мълчаливо се поздрави. Направил бе брилянтен ход и още не можеше да повярва, че му се бе разминало безнаказано. Току-що водещият прокурор бе дал свидетелски показания, с които практически бе обезсилил дискредитиращата защитна стратегия, която Ем Пи Джоунс успешно бе приложил в имиграционния съд. Добре дошъл в шампионската лига, приятел!

Колдуел тържествуващо обяви:

— Нямам повече въпроси към свидетеля!

След което си седна.

Съдията Уилис погледна от високата си банка към Ем Пи. Адвокатът изглеждаше все така погълнат от драскулките в бележника си.

— Господин Джоунс, желаете ли кръстосан разпит?

Ем Пи вдигна глава.

— Моля? Аха, ъъъ… не, благодаря, ваша светлост.

— Сигурен ли сте?

— Да, напълно.

Уилис разтърка уморено очи.

— Вие чухте ли какво заяви току-що свидетелят?

— Чух.

— И сте сигурен, че нямате въпроси към него?

— Напълно.

— За пръв път ли се явявате във федерален съд, господин Джоунс?

— Да, сър. За пръв. Много повече ми харесва от имиграционния. Атмосферата е чудесна.

— Радвам се, че моят съд отговаря на вкусовете ви. Разбирате ли процедурните ни правила?

— Мисля, че да, ваша светлост.

— След като веднъж освободя този свидетел, няма как да го извикам обратно.

— В такъв случай освободете го по-бързо, ваша светлост. Започна да ми писва от него.

Думите на Ем Пи предизвикаха сподавен кикот сред съдебните репортери. Негова светлост обаче не оцени шегата.

— Бих ви посъветвал, господин Джоунс, да се съсредоточите върху свидетелите и въпросите, които следва да им задавате, отколкото да развличате съда с опитите си за хумор.

— Мога ли да бъда откровен, ваша светлост?

— Ами пробвайте, господин Джоунс.

— Не искам да ви губя времето.

— Напротив, господин Джоунс. Работата ми е да изслушвам и двете страни. Това е същината на състезателното начало в юриспруденцията. Приканвам ви да участвате по-активно в процеса.

— Вижте, не бих желал да подтиквам този човек към още лъжи.

— Разбирам. Свидетелят е свободен.

Колдуел стана от мястото си, за да призове следващия свидетел, но съдията вдигна ръка и го спря.

— Изчакайте за момент — каза той, после се обърна към Алекс. — Бихте ли станали?

Алекс се подчини.

Съдията Уилис се надвеси напред, подпрян с лакти на банката.

— Давате ли си сметка, че вашият защитник няма никакъв опит във федералната съдебна система?

— Той сам ми призна това още миналата седмица.

— Сигурен съм, че много бързате да се измъкнете от затвора, господин Коневич. Но се питам дали сегашното дело не е малко прибързано.

— Напротив, ваша светлост. Прибързани бяха арестуването и вкарването ми в затвора.

— Познавате ли в задоволителна степен нашата съдебна система?

Алекс погледна към Тромбъл, който седеше, кръстосал крака.

— От четиринайсет месеца съм затворник, без съд и присъда. Може да се каже, че тази процедура ми е твърде добре позната. Тя по нищо не се отличава от начина, по който действаха съветските съдилища.

Уилис стисна носа си с два пръста и с мъка се овладя да не се намръщи.

— Доволен ли сте от адвоката, който ви представлява? Питам ви за протокола, господин Коневич. Защото, ако в един момент се опитате да обжалвате решението ми по причини на некомпетентна правна защита, така ще стане ясно, че съзнателно сте избрали господин Джоунс.

Ем Пи примигна няколко пъти при тази очевидна публична обида. Чувстваше се унизен да го третират като неравностоен опонент на обвинението, но това далеч не беше най-страшното. Далеч по-лошо бе, че защитната им стратегия, изготвена от него и момчетата от ПНР, отчасти се основаваше именно на неговата некомпетентност. До този момент Ем Пи се бе възползвал от всяка възможност да се покаже като некадърник. Оставил бе прокурора да се движи по ръба на закона, докато самият той си траеше и се преструваше на глупак.

Умно замислено, но започваха да се появяват засечки.

След минута размисъл Алекс заяви:

— Доволен съм от адвоката си.

После си седна немощно на мястото.

Процесът продължи в същия дух до обед. Съдията даде едночасова почивка, след която Колдуел продължи да призовава свидетели, всички до един потвърждаващи и доказващи отново и отново очевидния факт, че Алекс Коневич е мошеник, закоравял престъпник, който може да избяга, ако бъде пуснат под гаранция, поради което трябва да бъде държан на сигурно място в затвора. На свидетелската скамейка се изредиха и трима агенти на ФБР, следвани от двама дипломатически служители, работили доскоро в Русия, които картинно описаха какъв обществен фурор бе предизвикало бягството на Коневич с всички тези пари.

Всеки път Ем Пи учтиво, но твърдо отказваше да разпита свидетеля. Часовникът на стената показваше 4:30, когато и последният свидетел на обвинението бе освободен да си ходи.

Съдията Уилис погледна собствения си часовник и каза:

— Обявявам кратко съвещание с адвокатите на страните.

Ем Пи Джоунс и Колдуел се надигнаха и застанаха чинно пред банката.

Съдията изгледа сурово Ем Пи.

— Не внесохте ли вие молбата за установяване правомерност на задържане? — попита шепнешком той.

— Разбира се, че аз я внесох, ваша светлост — отвърна Ем Пи, също шепнешком.

— Защо, господин Джоунс?

— Защо ли? Защото моят клиент от четиринайсет месеца насам се намира във федерален затвор. Всъщност не в един, а в три различни затвора, всеки по-противен и по-опасен от предишния. На няколко пъти е вкарван в карцера, а през останалото време целенасочено е разпределян в килия със затворници, категоризирани като пета степен на риск. Вие, предполагам, знаете какво означава тази категоризация: че въпросният индивид е агресивен и изключително опасен за останалите затворници и за охраната. Накратко, в нашето федерално правителство има някой, който желае моят клиент да умре или да се моли за незабавно депортиране.

— Това са тежки обвинения.

— Най-меко казано.

— А сега мога ли аз да бъда откровен с вас? — попита съдията.

Ем Пи кимна и съдия Уилис заизлива върху него натрупания в продължение на едно денонощие гняв.

— Доколкото вие поискахте това дело, от вас се очаква да свършите нещо повече, отколкото да седите и да си рисувате в бележника, господин Джоунс. Американската съдебна система е така замислена, че да дава възможност на защитата да брани разгорещено интересите на ответника. Вие сте длъжен от време на време да възразявате на изказвания, които са спорни по своята същност, както и да подлагате на кръстосан разпит свидетели и да атакувате онези моменти от показанията им, които според вас са лесно оборими или неподкрепени с доказателства. Аз съм смаян от вашето поведение. Намирам го за крайно безотговорно и, честно казано, абсолютно некомпетентно.

— Извинявам се. Обещавам занапред да бъда по-ангажиран.

— Убеден съм, че и клиентът ви ще оцени това.

После съдията се обърна към Колдуел, който с мъка сподавяше усмивката си. Ах, как му се искаше да се разсмее с глас! Шефовете му го бяха предупредили, че Ем Пи Джоунс е силен и хитър опонент, способен на всякакви изненади. В края на краищата не беше ли той човекът, изхвърлил завинаги Ким Париш от играта! „Хей, а кой е сега по-силният?“ — изкушаваше се да извика страшилището на мексиканските имигранти. Идваше му да завре лицето си на два пръста от физиономията на Ем Пи Джоунс и да му се изсмее в очите.

— Господин Колдуел, имате ли още свидетели?

Имаше още трима, запланувани за същия ден следобед. Какво пък, можеше да ги освободи и тримата. След катастрофалните вреди, които бе причинил на ответника — при това без каквото и да било възражение от страна на адвоката му, — защо бе нужно да го унижава допълнително? Пък и въпросните свидетели просто щяха да потвърдят вече казаното, да циментират и без това железния доказателствен материал. Съдията вече бе готов да отсъди в негова полза.

— Само един. Но това може и да почака до утре.

— В такъв случай, ако не възразявате, господа, закривам заседанието до девет утре сутринта.

Негова светлост хвърли един последен поглед на Ем Пи Джоунс. В очите му се четеше всичко друго, но не и съчувствие.

— Съветвам ви тази вечер да поразмислите малко. Вие поискахте това дело. Ако утре не видя по-енергична защита от ваша страна на интересите на клиента ви, ще ви подведа под отговорност за неуважение на съда.

 

 

В мига, когато съдията закри заседанието и страничната врата се затвори зад гърба му, в залата настана хаос. Като спринтьор след пистолетен изстрел Колдуел хукна към изхода. Притича през широките коридори, разтвори със замах вратите към парадното стълбище и полетя надолу, като за малко не се препъна в бързината.

Три дузини снимачни екипи с камери и микрофони незабавно се скупчиха около него. Той приглади с длан косата си, произведе най-мъжествената си и същевременно чаровна усмивка и се обърна към обективите.

— Дами и господа, аз съм Джейсън Колдуел, прокурорът по делото. Сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Моля да ги задавате един по един и да не прекъсвате отговорите ми.

Точно когато Колдуел приключваше своето драматично встъпление, вратите зад гърба му се разтвориха с трясък и на стълбите се появи Тромбъл. Без дори да поглежда към него, Колдуел продължи мазно:

— Убеден съм, всички познавате нашия любим директор на ФБР. Той активно ми съдейства при воденето на това дело. Разбира се, ползата от съдействието му е доста ограничена, но човекът прави каквото може. За което му изказвам благодарност. Ако още не сте чули, утре сутринта смятам най-напред да призова него като свидетел.

Тромбъл изпита желание да го цапардоса с юмрук в мазната физиономия. После да го стисне за гърлото и бавно да го удуши. Вместо това той се усмихна, вдигна ръка за поздрав към камерите, после изтича по стълбите към чакащата го лимузина, като подвикна през рамо:

— Съжалявам, нямам време за интервюта!

Колдуел остана още два часа на стълбите. Дори най-глупавите въпроси получиха неговия отговор, дори най-незначителният репортер бе удостоен с лъчезарната му усмивка. Той мъжествено понесе медийния интерес и сигурно щеше да стои още, ако репортерите не се бяха сетили, че имат срокове, и не се бяха разпръснали в падащата вашингтонска вечер.