Брайън Хейг
Преследваният (34)

34

Снегът беше натрупал близо метър, сух, мек и пухкав, и макар да беше още есен, снегопочистващите машини работеха с пълна пара, а напливът от туристи в Аспен бе достигнал връхната си точка. В миналото Алекс и Елена не бяха особено запалени скиори, но иначе обичаха спорта и бяха в превъзходна форма. След три седмици вече бяха овладели изкуството на спускането и по цял ден фучаха безразсъдно по най-опасните, черни писти, сякаш се бяха родили там.

Елена до последно бе настоявала да отидат някъде на топло. За предпочитане на някой малък, уютен, неотбелязан в туристическите брошури карибски остров, където местните хора бяха дружелюбни и не ги познаваха или дори да се сетеха кои са, да не даваха пет пари за тях.

Или пък, да речем, в един от онези затворени курортни комплекси във Флорида — с железни порти и висока ограда, с палмови горички, безкрайни голф игрища и добре зареден бар и най-важното — с частен плаж, където да се наливат от сутрин до вечер с ром и пиня колада и да почернеят като шоколадови понички.

Но на Алекс му бе писнало от жега и задух и не искаше да чуе. Най-напред един федерален затвор в Джорджия, после друг в Чикаго и накрая трети — онази зловеща дупка в Юма, и то посред лято.

Руските му корени го теглеха към някое местенце, където от ноздрите да висят ледени шушулки. Възползвайки се от желанието й да останат насаме, отначало той бе предложил експедиция из Арктика, но на Елена идеята не й се бе сторила особено привлекателна. Препирайки се, двамата тръгнаха надолу по картата, пресякоха Аляска, няколко канадски провинции и един-два северни щата и когато стигнаха Колорадо, Алекс отказа да мръдне и милиметър по-нататък.

В края на втората седмица им позвъни Ем Пи Джоунс. Елена отговори, а миг след това Алекс вдигна втората слушалка.

— Чухте ли голямата новина? — попита Ем Пи.

Елена гордо отвърна:

— Цяла седмица не сме пипали вестник, освен да си запалим камината!

— Тази сутрин онази Тингълман, министърката на правосъдието, подаде оставка. Явно кравите в Монтана я зоват.

— А какво става с Тромбъл?

— Ама вие наистина сте се откъснали от света! Уволнен е преди пет дни. Избягал в Пуерто Рико и не отговаря на телефона.

— А ти как я караш, Ем Пи?

— Супер! Веднага получих оферта от ПНР. Искат да ме правят съдружник. Досега никога не са се занимавали с имиграционно право, та искат от мен да създам и оглавя такъв отдел.

— Ще приемеш ли?

— Едва ли. Двамата с Тери поговорихме вкъщи. Предложението им е абсурдно щедро, но не мисля, че тази работа е за мен.

— Няма ли да съжаляваш за парите? — попита Алекс, практичен както винаги.

— Мисля, че ще се оправя. След тая шумотевица, дето се вдигна покрай теб, повиших тарифата си на триста на час. Досега никой не ми е отказал.

Тримата си обещаха да вечерят заедно, когато на Алекс и Елена им писнеше от Аспен или свършеха парите. Истината беше, че до момента никак не им бе писнало; тук беше пълно с удоволствия, а баровете и ресторантите бяха на всяка крачка.

Преди два дни Бичи Бийти бе минал да им се обади. Пристигна със самолет от Чикаго, където тъкмо бе внесъл капарото за къща на Северния бряг. Апелативният съд, който гледаше делото му, неотдавна бе подсилен с двама нови съдии, и двамата бесни фенове на „Джайънтс“, които скришом се бяха радвали на нещастието на побратимите си, привържениците на „Джетс“. Излишно бе да се казва, че и двамата ни най-малко не бяха възмутени от наказателната операция, проведена от Бийти в съблекалнята. Освен това писмото му до съда излъчваше такова благородство, преливаше от такова искрено разкаяние, че всички се бяха трогнали дълбоко. Пък и в края на краищата това бе първото му правонарушение.

Бени пристигна с такси, което бе взел от международното летище на Денвър, изтупан в костюм с жилетка на „Брукс Брадърс“, и приличаше повече на банкер от Уолстрийт, отколкото на бивш затворник, макар че в костюма му имаше място за четирима банкери. Като видя Елена, той я повдигна с една ръка от земята и шумно я целуна. След месеците, прекарани в една килия с Алекс, знаеше всичко за нея. После прегърна Алекс и понечи и него да целуне, но там вече Алекс се възпротиви.

По време на продължилата до среднощ вечеря Бени ги осведоми, че преговарял с отбора на „Беърс“, като междувременно адвокатите му натискали футболната комисия да му възстанови състезателните права преди започването на пролетния тренировъчен лагер. Бени беше оптимист. От комисията се правели на важни, ама негови източници го уверявали, че всичко било само за очи. Все пак той цели две години бе играл в професионалната лига, а на всичко отгоре беше и бивш пандизчия! Тази комбинация сама по себе си бе достатъчна, за да привлече зрители и да вдигне телевизионния рейтинг на отбора. Освен това той не се съмняваше, че „Беърс“ ще притурят още милион отгоре към трите милиона по предишния му договор. Само репутацията му струваше поне толкова — помислете си само, кой отбор би се изправил срещу противник, който имаше Бичи Бийти в състава си!

Елена покани Бени да се попързаля с тях на другия ден, но той любезно отказа и остана в хотелската си стая. Истината бе, че за нищо на света не би се качил на лифта — страховитият Бичи Бийти изпитваше ужас от височини.

И така, Алекс и Елена бяха сами, на върха на величествената планина, и гледаха към равнината долу в ниското. Слънцето бе изгряло. Снегът блестеше под лъчите му. Стотици скиори под тях вършеха онова, което върши всеки, принуден да балансира върху две тесни, хлъзгави дъсчици — блъскаха се, състезаваха се, мъчеха се да не паднат, понякога се пребиваха.

Алекс не бързаше да се спусне по пистата. Той седна на земята и се загледа в слънцето, което летаргично следваше своя път по небосклона. Елена приседна до него. Хванаха се за ръце. И двамата знаеха, че е дошло време за онзи Разговор. Седмици наред го бяха отлагали, прекарвайки времето си в сън, изтощителен секс, пиене на вино и особено на шампанско, въздържане от работа и често напомняне колко всъщност се обичат. Но и двамата усещаха разликата отпреди. Близо две години, прекарани в преследване и тормоз, заплахи и терор, плюс година и нещо на принудителна раздяла, ги бяха променили. Бракът им трябваше да се приспособи към тази промяна.

През годината, която бе прекарала без него, Елена бе станала по-самонадеяна, по-независима и упорита. Сама, без чужда помощ, бе развила процъфтяващ бизнес, сама бе надхитрила хора, които се опитваха да я убият. Невъзможно беше да се върне отново към предишната си същност, нито пък го искаше.

Що се отнася до Алекс, споменът за бруталните изтезания и за четиринайсетте месеца, прекарани в затвора, трудно можеше да бъде заличен. Елена не беше сигурна дали изобщо някога съпругът й ще се възстанови напълно. Той рядко се усмихваше и очите му шареха неспокойно насам-натам. Отнасяше се с недоверие към непознати, като първо ги гледаше в ръцете; Елена беше сигурна, че търси самоделен нож.

— Искаш ли да останем тук? — попита накрая той.

— Имаш предвид в Америка? — отвърна Елена.

— Има и други страни. Може да си пробваме късмета и в Русия.

— Семейството ми е там. Всичките ни приятели също.

— Това са важни причини.

— Но за теб не би било добре, нали?

— Мисля, че не. Русия се променя, Елена. Мошениците и КГБ са на път отново да я превземат. Елцин е провален, държат го като чучело, докато подготвят ходовете си.

— И може още веднъж да ни се случи същото, така ли?

— Следващия път ще бъдем по-хитри.

— Те също!

— Така е. Ти избирай. На мен просто ми трябва място, където да правя пари.

— Това ти е проблемът, Коневич!

— Не знаех, че имам проблем.

— Виждаш всичко наопаки. Представи си страната, която ще избереш, като място, където да си харчиш парите.

— Още не сме богати, скъпа моя. Имаме само два милиона и половина в банката. Няма да ни стигнат за вечни времена.

— От делото можем да спечелим още пет до десет милиона.

— Американското правителство ще се съпротивлява отчаяно. Може да отнеме и десетилетие. И в крайна сметка да загубим.

— Ем Пи смята, че ако напишеш книга, която след това да се екранизира, като нищо ще изкараш десет милиона.

— Написването на книга отнема до две години, а хонорарът може да се окаже нищожен. А договорите за екранизация не струват хартията, на която са написани.

— Ти си бил голям песимист!

— Не, реалист съм.

След малко Елена посочи с пръст малкото градче, сгушено долу под тях.

— Красиво е, нали?

— Много. Прилича на френско или германско село, пренесено в рая.

— Какво ще кажеш да си купим къща тук?

— Къщурка с две спални в Аспен струва над милион. А след четиринайсет месеца в килия аз имам нужда от пространство.

Погледът й продължи да се рее надолу, към живописния градец, докато посочи с ръка вилна зона с големи къщи, накацали по склона откъм западната страна. Вилите бяха огромни, на значително разстояние една от друга, с борови дървета, които се извисяваха над стръмните покриви, и в всичко това — на не повече от десет минути от най-долната писта.

— А в онзи квартал там?

— Сигурно почват от десет милиона нагоре.

Двамата се облегнаха назад в снега, хванати за ръце, загледани в синьото небе над главите си.

— Алекс? — обади се по едно време Елена.

— Какво? — отвърна той.

— Забравих да ти кажа нещо.

Той стисна ръката й.

— Михаил беше говорил с Голицин в деня, преди да го убият.

— Знам. Такива му бяха указанията. Да му се обади и да го сплаши. За да може онзи да повярва, че Ники е в дъното на цялата история.

— Да де, ама аз му казах да говори с него и по един друг въпрос, та Михаил взел, че завел и няколко свои приятели, и те… хм, го поканили да поговорят за пари. — Тя помълча малко, като се любуваше на небето.

Алекс бавно се изправи.

— И доколко са били убедителни в поканата си?

— Ами… достатъчно, мисля. Голицин им дал двеста двайсет и пет милиона причини да си тръгнат и да го оставят на мира.

Алекс се извърна и изгледа втренчено съпругата си.

— Михаил е открил парите ни?

— Аз му казах да си приспадне пет милиона. Може да се каже, че човекът си ги е заслужил.

— Къде са сега парите?

— В Швейцария. Вече нямам доверие на тия бермудски банки. А ти?

Алекс се изправи и няколко минути остана загледан в долината под тях. След малко Елена също се изправи и застана до него.

След малко той попита тихо:

— И точно коя вила на хълма си купила?

— Голямата, точно по средата на склона. — Тя се опита да я посочи с ръка. — Ей онази там, с четирите големи каменни комина.

— Отвътре обширна ли е?

— Съседите й викат „Колизея“. Досегашните собственици си говорели с портативни радиостанции, за да не се провикват по цял ден.

— А уютна ли е?

— Кристални полилеи, шест или седем огромни камини, грамадна винарска изба, киносалон с двайсет места. Ако си падаш по такива работи, може да се каже, че е доста уютна.

— С колко спални?

— Не съм ги броила. Шест-седем, може би осем? Някак си са разпръснати, не можеш да ги обхванеш с поглед.

— А в тях има ли деца?

— Не. Собственичката каза, ако искаме деца, да си направим свои.

— Брей! Много била важна тая собственичка…

— По този пункт беше категорична.

— Кога ще си имаме дете?

— Тая работа не става току-така, когато ти се прииска, скъпи. Срокът за доставка е доста дълъг, поне девет месеца.

След малко Алекс каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Ще се надбягваме ли до спалнята?

— Ще ми дишаш праха, Коневич!

— Снега, скъпа. В случая снега.

— О, я млъквай! И се опитай да ме хванеш!