Брайън Хейг
Преследваният (15)

15

Началото на октомври 1993 г.

 

Минаваше полунощ, а Елена лежеше будна в леглото и опресняваше английския си, гледайки стар американски уестърн по телевизията. В един момент престрелките бяха прекъснати от не по-малко досадна реклама на паста за зъби и тя превключи на Си Ен Ен, колкото да хвърли бегъл поглед на случващото се по света. Двамата с Алекс бяха в апартамента си в „Плаза“, брояха дните и очакваха обаждане от шефа на Воронин, който и да беше той.

Изведнъж тя се пресегна през леглото и разтърси съпруга си, който бе задрямал.

— Алекс, гледай какво става!

Алекс надигна глава, протегна се, хвърли поглед към екрана и замръзна. Колона танкове бяха заели позиции и бълваха залп след залп по неугледната сграда на руския парламент. Горните етажи бяха в пламъци. Снаряди се забиваха във фасадата, дъжд от стъкла и отломки се сипеха по бетонния плочник отдолу.

Гласът на невидимия кореспондент коментираше зад кадър с театрален тон:

— Върховният съвет, както все още е известен руският Конгрес, преди седмица гласува решение за освобождаването на Борис Елцин от поста президент на Русия и за замяната му с твърдолинейния вицепрезидент Александър Руцкой. Само преди няколко часа в същата тази сграда Руцкой подписа указа, с който се обяви за президент. Конфликтът между двамата продължава вече няколко месеца, като крайнодесните и комунистическите депутати, контролиращи мнозинството в парламента, за начало приеха закони, ограничаващи до голяма степен правомощията на Елцин и спъващи реформите му, а сега и решение за неговото отстраняване. През последната седмица в столицата се наблюдават изолирани престрелки. От днес Русия има двама президенти. А с последните развития на обстановката… на карта е заложена самата демокрация в страната.

Елена вдигна телефона, позвъни на румсървис и поръча две кани силно кафе с указания на всеки час да им се носи още по една кана, до второ нареждане. Драмата, за която световните телевизии непрекъснато предаваха все нови и нови факти, продължи през цялата нощ. Алекс и Елена не отлепяха очи от екрана. Отпиваха кафе, дъвчеха сандвичи, мълчаха и гледаха като хипнотизирани. Частите, обкръжили Парламента, бяха подразделения на Министерството на вътрешните работи, а танковете, които с такава наслада обстрелваха сградата, бяха доставени от армията.

Вътре в сградата вицепрезидентът Руцкой и неговата банда размирни депутати, подкрепяни от орди въоръжени мутри, се бяха окопали за последен бой. За втори път през последните години бъдещето на Русия зависеше от изхода на ожесточена схватка около същата тази сграда. Този път обаче ролите бяха разменени: вместо Елцин да показва среден пръст на старата кремълска гвардия, средният пръст беше насочен към него, а той бе изпратил танковете да смачкат опозицията.

В седем сутринта телевизионните камери показаха как Руцкой и унижените му съзаклятници вдигнаха бялото знаме и излязоха от все още горящата сграда само за да бъдат оковани в белезници, натикани в камионетки и откарани в затвора.

Американският президент незабавно излезе с официално изявление, възхваляващо тази забележителна победа на демокрацията — един болезнен, но крайно необходим ход от страна на неговия скъп приятел Борис.

От този момент нататък екранът се задръсти от говорещи глави, които — както обикновено ставаше в такива случаи — съумяваха с мазен глас и желязна убеденост да наговорят дивотии, нямащи нищо общо с действителността. Някакъв посивял авторитет с дебели стъкла на очилата направи аналогия с неуспешния мюнхенски пуч на Хитлер. Друг коментатор изкукурига възторжено, че Елцин бил Ейбрахам Линкълн на своята епоха — решителен и принципен държавник, който не се поколебал да встъпи в смъртна схватка със самия дявол и да го нарита едно хубаво по задника. Русия била спасена, демокрацията възтържествувала, Елцин бил героят на нашето съвремие — това бяха преобладаващите заключения в света на телевизионните мрежи.

Алекс наблюдаваше всичко това с нескрито отвращение.

— Тия хора нямат никаква представа какво се случи току-що — прошепна той на Елена, която гризеше замислено филийка препечен хляб.

— Не, това са пълни идиоти — съгласи се тя.

— Нали видя кой се притече на помощ на Елцин?

— Силите за сигурност и армията.

— Именно. Всичките са хора на КГБ. И знаеш ли какво означава това? Че Елцин е сключил сделка с тях.

— Колко е сериозно положението ни? — попита Елена, макар да знаеше отговора.

— Много. Това е краят на руския демократичен експеримент. От днес нататък старата гвардия ще си върне всичко, което Елцин й отне, и няма кой да я спре. Онези, които откраднаха парите ни, вече от нищо не се боят. Дори да успея да се свържа с Елцин, той им е в джоба.

— Няма да си мръдне пръста да ни помогне — довърши мисълта му Елена. — Този човек продаде душата си.

 

 

Два дни по-късно телефонът в стаята им иззвъня. Гласът беше женски, гърлен и прелъстителен; представи се за Ана — просто Ана, без фамилно име.

Алекс прекъсна протоколните любезности и мина направо на въпроса:

— Предадоха ли ви моите изисквания?

— Да. Воронин ми обясни всичко.

— Добре. Какъв е вашият отговор?

— Трийсет процента може наистина да е разумно възнаграждение, но трябва да се структурира по различен начин. Ще съставя договор, в който вашият дял да е обвързан с конкретни показатели. — Като междувременно ще включа колкото се може повече клаузи във ваша вреда и в своя полза, продължи наум мисълта й той.

— Няма да кажа да или не, докато не видя подробностите — каза бързо той.

— Това е разбираемо. Но отсега ви казвам: забравете за петте милиона годишен бонус. Изключено.

— Според мен това е едно напълно разумно искане. Разбира се, нямам представа колко голяма е базата. Воронин спомена няколкостотин милиона.

— И вие решихте да се пробвате слепешката. Няма лошо. Но нека го кажем така: понастоящем парите са от порядъка на няколкостотин милиона. Занапред ще стават повече, значително повече. В един момент ще можем да говорим за фиксиран бонус в зависимост от постигнатите резултати. Но най-напред нека видим колко сте добър.

— Коя сте вие? — попита Алекс.

Ана, всъщност Татяна Лукина, се засмя закачливо.

— Алекс, твърде умен си, за да задаваш тъпи въпроси.

Което си беше истина. Освен това беше извънредно добър слушател. Тази жена много внимаваше да не си разкрива картите, но вече бе допуснала една капитална грешка: „Ще съставя договор.“ Алекс трескаво размишляваше върху чутото. Насреща си имаше жена, Ана със сигурност не беше истинското й име, най-вероятно юрист по професия, млада, около трийсетгодишна, плюс-минус година-две; Алекс предположи, че заема висок пост в Кремъл или някъде другаде в държавната администрация. Освен това беше арогантна, лукава и нагла — но, разбира се, това бяха все черти, характерни за адвокатското съсловие. По самонадеяния й тон той допусна, че освен всичко е хубава, може би дори красавица.

— Бихте ли ми обяснили как ще стане това на практика? — попита той. — Очевидно нямате намерение да ми предоставите пряк контрол върху парите.

— Вярно предположение. Ще работиш с екип от счетоводители и посредници, подчинени пряко на мен. Ще им казваш какво искаш да се направи, те ще ми докладват и аз ще давам разрешението. Без мое съгласие не се пипа нито копейка. Ще получаваш ежедневни рапорти от тях. Доволен ли си?

— Не особено. Системата не е идеална.

— От твоя гледна точка може и да не е, но от моя е перфектна.

— Чуйте ме сега внимателно. Най-добрите възможности за инвестиции възникват без предупреждение. Една разлика между лихвените проценти например може да трае от порядъка на десетина секунди. Същото се отнася и за разликите в цените на стоките при арбитражната търговия. Моментът за нанасяне на удара е кратък — пропуснеш ли го, пиеш една студена вода. Ако искате голяма възвращаемост, не бива да завися от време. Колко души трябва да одобрят моите решения?

— Много си хитър. Питай друго!

— Къде са сега парите?

— Други въпроси?

— Какъв приход ви носят понастоящем?

— Започваш да ме отегчаваш.

— А, така ли? Виж какво ще ти кажа. Няма да работя за вас, ако Голицин участва в процеса на взимане на решения. Четох във вестниците докъде е докарал фирмите ми. Пълна катастрофа. Тоя човек не може на две магарета сено да раздели.

Нова сериозна грешка от нейна страна. Дълга, издайническа пауза, след което тя каза троснато:

— Кой и как взима решенията е моя грижа. — Помълча малко и добави: — Съветвам те да престанеш с исканията си. Не забравяй къде се намираш. Ти си разорен, беглец от закона, издирван престъпник. Но имаш още какво да губиш, и то много. А аз ти давам възможност да си възвърнеш част от загубеното.

— Твоето великодушие ме просълзява.

— Знам. И така, Алекс, приемаш ли или не?

Алекс погледна внимателно Елена, която си почиваше на леглото, прехапала устни, като се опитваше да изглежда незаинтересована, готова да подкрепи всякакъв негов избор, но това престорено безразличие никак не й се удаваше.

Дошъл бе моментът на истината: да приеме или да откаже? Да или не?

— Не — отвърна без колебание той.

— Не бъди глупак. Предлагам ти страхотна сделка.

— Страхотна за теб. За мен вони.

— Помисли си малко, Алекс. Успокой се и разсъждавай като бизнесмен, бъди разумен. Ти дори представа си нямаш колко сме силни, нали? Колко лесно можем да те достигнем.

— Ще рискувам.

— Ще съжаляваш. Повярвай ми, аз ще…

— Бих ти казал, че ми беше приятно да си побъбрим, но няма да е истина — прекъсна я той и затвори телефона.

В мига, когато Алекс положи слушалката, Елена я вдигна и мигновено позвъни на хотелската централа.

Нейната нова приятелка Амбър, главната телефонистка, живееше с някакъв мъж, който по случайност работеше за телефонната компания, обслужваща хотела. Амбър й обеща след малко да й съобщи телефонния номер, от който бе дошло позвъняването.

Само след минута тя действително й продиктува номера, който Елена припряно записа върху бланка на хотела. Алекс го взе, прочете го внимателно, после го пъхна в джоба на панталоните си.

Елена приседна на ръба на леглото, обзета от тихо задоволство, че съпругът й е отказал офертата. Макар и гениален във всичко, свързано с бизнеса и правенето на пари, Алекс нямаше никакви шансове срещу тези хора. Тя се надяваше досегашните му успехи да не са му размътили главата. В края на краищата те се дължаха на сляп късмет и на обстоятелството, че враговете му го бяха подценили. Това нямаше да трае вечно. Освен това в плановете си за реванш той бе разчитал на Борис Елцин — болезнено амбициозна личност, на която тя нямаше пълно доверие. За Алекс Елцин все още беше борбената фигура, дръзнала еднолично да се изправи срещу диктатурата и да проправи пътя на демокрацията в Русия. Елена беше убедена, че тази сляпа вяра не позволява на съпруга й да види реалните му недостатъци. Освен това Елцин беше политик, в добрия и лошия смисъл на тази дума. Той бе хванал тигъра за опашката, а тигърът беше разярен и гладен.

За да засити този ненаситен глад, Борис на драго сърце би хвърлил Алекс в зиналата му паст.

— И така, какво ще правим сега? — попита Елена.

— Ще наемем частен детектив в Москва. Познавам един, Михаил Бердяев, който винаги ми е вършил добра работа. Изключително компетентен, при това дискретен. Имам му пълно доверие.

— Знам, че Михаил е много добър, но какво точно целиш да постигнеш?

— Ще разберем едва когато той се разрови и научи нещо повече. Може би това ще ни помогне, а може би не. Поне ще имаме нещо, за което да се хванем.

— Ти искаш ли да си възвърнеш компаниите?

Той поклати тъжно глава.

— Явно отдавна не си чела бизнес новини в интернет. Онова, което е останало от тях, не струва нищо. Голицин е затънал в собствената си некадърност. В банковото дело всичко се основава на взаимно доверие. За два месеца той успя да съсипе всичко, което бях изградил.

— А какъв тогава е смисълът да наемаме Михаил?

— Искам да науча повече за тези хора.

— Това ще отнеме време. Може би много. А какво ще правим ние сега?

— Тръгваме. Незабавно.

— Отново ли сме в беда?

— Да, и то голяма. Офертата, която тази жена ми направи, бе окончателна. В края на разговора ни тя започна да ме заплашва.

— И ти ли си толкова уплашен, колкото и аз? — попита тя.

— Парализиран съм от страх! — призна Алекс.

Той отиде до гардероба, извади куфарите и пътните им чанти и ги пренесе до леглото. След половин минута двамата вече си събираха багажа.

— А сега какво? — попита Елена.

— Наемаме адвокат и подаваме молба за политическо убежище в Америка. Имам напълно легитимен повод. Ако се върна в Русия, ще ме убият.

— Ставаме американци, така ли?

— Защо не, Америка е страна на имигранти. Ние сме млади и можем да се приспособим. Какво ще кажеш?

Елена тъкмо се мъчеше да сгъне една от полите си — червена с множество дребни плисета, които не се поддаваха на усилията й.

— Тук е различно, но… мисля, че ще ми хареса — каза тя предпазливо и донякъде тъжно. До момента така и отказваше да повярва, че са напуснали Русия завинаги. Самата мисъл да скъсат окончателно с предишния си живот я разстройваше дълбоко.

— Може би предпочиташ да идем другаде?

Тя поклати глава. Родителите и приятелите й щяха да й липсват болезнено. Наред с това, разбира се, нямаше да й е лесно да свикне с особеностите на Америка — с небрежно-фамилиарните обноски на хората, с непринудения им начин на общуване и навика им да се месят един на друг в личния живот; пък и чувството им за хумор беше едно такова… Но тя обичаше Алекс, влюбила се бе в него от мига, в който за пръв път го зърна, и инстинктите й подсказваха, че Америка е мястото, където и двамата можеха да бъдат истински щастливи, да се реализират, да се чувстват в безопасност.

— А с какво ще се издържаме?

— Ще започнем всичко отначало. Ще подхванем някакъв бизнес.

— Виж, Алекс, ако съумя да натрупаш цяло състояние в Русия, няма причина да не успееш и в Америка. Всъщност тук би трябвало да е още по-лесно. Аз ще ти помагам. Америка е държава, където законът се зачита и частната собственост е свещена, където богатите не са обект на омраза.

— Ще ни трябва дом — каза той и Елена на драго сърце се съгласи. Само да не е като предишния, каза си наум тя. Една малка, уютна къща без слуги, във всеки случай достатъчно незабележима и непретенциозна, че да не се събират зяпачи и лумпени пред вратата им.

Двамата започнаха да изброяват изискванията си към своя бъдещ дом. Да бъде безопасен, каза твърдо тя, с портиери и охрана, за да не се страхуват денонощно от горилите на Голицин. Добре, каза той, но наред с това трябва да бъде в голям град или близо до него, защото в големите градове парите се ринат с лопата. Да не е прекалено голям, контрира тя, в никакъв случай Ню Йорк, Чикаго или пък Атланта. Калифорния и Флорида, целият Юг и Югозапад бяха твърде горещи и влажни за руската й кръв. Средният Запад беше прекалено провинциален, едва ли не пасторален, и тя се съмняваше, че ще може да се впише там. Внезапно се оказа, че просто няма къде да живеят.

Изведнъж й хрумна една идея и понеже не разполагаха с много време, а изборът не беше особено богат, Алекс на драго сърце се съгласи.

Вашингтон. Очарователен град — нито твърде голям, нито прекалено малък, изобилстващ с внушителни паметници, гъмжащ от шумни политици и заринат в пари. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече идеята й харесваше. Щяха да си намерят хубав дом, да го обзаведат, да започнат нормален живот и — бързичко и тихомълком — да натрупат ново състояние.

Освен това Вашингтон беше все пак и град на адвокатите. Едва ли щеше да им е трудно да си намерят добър адвокат с голям опит и връзки, който да задвижи нещата с натурализацията им.

Алекс я предупреди:

— Ще трябва внимателно да си заличим следите.

Тази отрезвяваща мисъл върна Елена на земята.

— Онези ще продължат да ни преследват, така ли мислиш?

— Да, поне на първо време. — Той помълча, загледан през прозореца. — Трябва да ги пратим по грешна следа. За което ще ми е нужна помощта ти.

— Това вечно ли ще продължава, Алекс?

— Не. Ако изчезнем безследно, рано или късно ще ни оставят на мира. Може би в един момент дори ще забравят за нас. Важното е да решат, че не си струваме времето и усилието да ни гонят повече.

* * *

До шест вечерта бяха наели кола, запасили се бяха с пътни карти и бяха натоварили всичките си вещи в багажника. За бивш индустриален магнат и съпругата му личните им притежания бяха смешно малко — канцеларските материали на Алекс и дрехите и тоалетните принадлежности, които си бяха купили след пристигането. Алекс плати сметката им — в брой, след което придружи Елена до сутерена, където обсъдиха плановете си с нейната приятелка Амбър. Въпреки гръмогласните й протести Алекс успя да напъха три хиляди долара в шепата й с указания да задържи една-две хилядарки за себе си, а останалите да раздаде щедро между персонала.

Амбър прегърна Елена, млясна я по бузата и им пожела късмет и на добър час.

Наказателният отряд пристигна точно четиринайсет часа след заминаването им. Групата наемни убийци нахълтаха през главния вход на хотела и пребродиха фоайето, оглеждайки се за плячката си. Бяха шест: петима мъже и една дама — Катя, тяхната някогашна мъчителка от Будапеща, дошла специално преди броени часове с нощния полет от Русия, за да инструктира новите попълнения за способностите на Коневич да се изплъзва от всякакви ситуации, както и за да потвърди успешното приключване на операцията.

Самите екзекутори бяха американизирани руснаци, жители на Брайтън Бийч и родени убийци, свързани чрез поредица от фиктивни фирми с глобалната организация на Ники Козирев.

Не им бе никак трудно да проследят телефонния номер, който Татяна бе дала на Ники, след като Алекс я бе пратил по дяволите; кратка справка в телефонния указател на Манхатън ги бе отвела до хотел „Плаза“.

Алекс беше там, те бяха сигурни в това. Единствената загадка беше номерът на стаята му, но те бързо щяха да научат и него. Двама щяха да останат долу във фоайето, по един до всеки изход, за да преградят пътя му за бягство. Останалите щяха да изтичат до стаята, да разбият вратата с метален лост и да изхвърлят съпрузите Коневич през прозореца на оживената улица няколко етажа по-долу. Ако се окажеше, че стаята им е на нисък етаж, щяха да ползват ножове и гароти.

Служителите на рецепцията отказаха да им дадат исканата информация въпреки настойчивите молби на Катя и подкупите, които им предлагаше. В хотел като „Плаза“ поверителността на личната информацията на клиента бе нещо, което се възприемаше с нужната сериозност. Убийците се пръснаха във ветрило и започнаха да спират келнери и камериерки, хопове и всякакъв друг нископлатен персонал, които срещу съответното заплащане биха рискували да нарушат корпоративната етика.

На Катя, която притежаваше значително повече опит в поръчковите убийства, й хрумна по-добра идея — взе асансьора за сутерена, където се намираше телефонната централа. Вратата беше заключена и тя почука. Отвори й млада жена и Катя ловко се шмугна вътре, преди онази да бе успяла да й прегради пътя. Едра чернокожа дама, очевидно началничката, надигна задника си от стола срещу пулта и пристъпи към нея.

— Извинете, но трябва незабавно да напуснете. Тук е забранено за външни лица — изкудкудяка гневно тя, като зае заплашителна стойка.

Катя говореше безупречен английски, но се направи, че не разбира добре какво й се казва. С ужасен акцент тя каза:

— Аз търси своя сестра. Тя отсяда в този хотел, аз сигурна.

Чернокожата събра пети и кръстоса ръце на гърдите си.

— Качете се горе и питайте на рецепцията. Тук е разрешено само за служители на хотела.

— Моля вас, вие трябва мен помогне! — изблея Катя, като бърчеше неразбиращо вежди. — Тя казва се Елена. Елена Коневич. Тук с неин съпруг.

Едрото лице на Амбър се набразди от хиляди малки бръчици на съмнение.

— Как така не знаете къде се намира сестра ви? — попита тя.

— Тя и неин съпруг избягали от Русия. Съпруг направил там лоши работи. Сега крие се.

— Лоши работи, а?

— Да-да, много лоши работи. Но наша майка, тя тежко болна. Умира, мисля аз. Дошла да каже на Елена, тя трябва знае. — Катя я погледна умоляващо. — Моля, много-много моля вас, вие трябва мен помогне.

Сестрата на Елена — дръжки, каза си Амбър. Кого си въобразяваше, че лъже тази руска кучка?! Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Е, разминали сте се. Вчера двамата опразниха стаята и си тръгнаха. Бързаха много. Мисля, че заминаха за Чикаго.

— Чикаго?! — повтори Катя, зашеметена от новината.

— Чикаго я! Казаха, че им писнало от Ню Йорк и имали намерение да се заселят там.

— Оставиха ли адрес за кореспонденция? Телефонен номер, нещо такова?

Едрата ръка на Амбър се стрелна напред. Отначало Катя изглеждаше объркана, после се окопити, извади двайсетачка от джоба си и я плесна върху дланта й. Ръката не помръдна. Добре дошла в Америка, кучко! Последваха още двайсетачки и ръката накрая се прибра.

— Не — отвърна Амбър.

— Няма адрес? Нищо?

— Точно така. Нищо.

— С кола ли тръгнаха? Със самолет? С влак? — Разстроена от факта, че отново ги е изпуснала, Катя забрави акцента и дървения си английски.

— Ако трябва да изкажа предположение, сестра ти и мъжът й имаха намерение да потънат вдън земя. Много ще ти е трудно да ги откриеш, сещаш ли се какво ти викам?

Катя я изгледа с омраза, после се завъртя на пети и хукна обратно. Вратата се затръшна гневно зад гърба й.

В това време Мария Санчес, камериерката на етажа, доволно опипваше чисто новата стодоларова банкнота в джоба на престилката си, докато рецитираше буквално същата измислена история на двамата убийци от наказателния отряд. Чикаго, каза им тя с непоколебима увереност, като добави, че преди два дни била чула семейство Коневич да взимат решението си, докато чистела стаята им. На нощното им шкафче имало купчина карти и рекламни брошури за Чикаго; двамата изглеждали приятно възбудени в очакване да видят новия си дом.

Амбър си каза, че може би е издействала на Алекс и Елена известна отсрочка — няколко седмици или ако имаха късмет, месеци. Ала ако тия убийци се бяха захванали сериозно с тях, те със сигурност щяха да ги открият, рано или късно.