Брайън Хейг
Преследваният (21)

21

Тромбъл седеше зад голямото си бюро, шумолеше демонстративно с хартиите и се преструваше, че чете, докато Ханрън и екипът му чакаха чинно, строени в редица до отсрещната стена. С това доста елементарно упражнение той държеше да им покаже недоволството си от факта, че до този момент не са успели да спипат Алекс Коневич.

След пет минути игра на нерви Ханрън бе на косъм да притича през стаята и да го цапардоса по главата с дръжката на пистолета си.

Най-накрая директорът на ФБР благоволи да вдигне глава и да ги погледне.

— Минаха две седмици. Защо Коневич още не се е обадил? — запита той с такъв тон, сякаш Ханрън лично бе виновен за това.

— Не знам.

Беше пет следобед, петък. Последният работен ден на две безкрайни, безплодни седмици и Ханрън нямаше търпение да се отбие в най-близкия бар за една-две бири по намалената тарифа за този час от деня. Той се оттласна с гръб от стената и направи крачка към огромното бюро.

— Откакто си побъбрих с него, нито веднъж не са излизали от сградата. Поръчват храна от ресторантите, ходят на пръсти из апартамента, спотайват се. Изплашени са до смърт. Щяха да са пълни идиоти, ако не бяха изплашени.

— Откъде имат пари? Нали се бяхме погрижили за това?

— Предполагам, че са разполагали с известна сума в брой. Не всеки плаща с карти за всяко нещо.

— С колко пари разполагат?

— Нямам представа — каза Ханрън. — Едва ли са много. Карат на пица и китайско. Разпитахме няколко от разносвачите. Използват купони, скъпят се за бакшиш. Явно париците им привършват.

— Но може и да грешиш?

— Да, може и да греша.

— И това може да се проточи с месеци?

— Възможно е. Вероятността е безкрайно малка, но не мога да я изключа напълно.

Татяна от кабинета на Елцин се беше обаждала на Тромбъл през ден. Държеше се учтиво и уважително, но не спираше да го притиска. При това не пропускаше да му напомни как се е похвалил, че Коневич ще бъде върнат в Русия до една седмица. На него започваше да му писва. Двайсет способни агенти с няколкостотин години сумарен опит в борбата с организираната престъпност бяха подбрани и очакваха назначение в Москва. Всичко беше готово, само дето този Коневич им погаждаше номера.

— А какво правят нашите руски приятели? — запита Тромбъл, като се излегна назад в креслото и сплете пръсти зад тила си.

— Белият ван си е все там. Наши хора се промъкнаха до него и прикрепиха много чувствителен микрофон към каросерията. Тримата вътре са на края на силите си от бездействие. Сякаш започват да изперкват. Знаете ли какво правиха вчера например? Играха на руска рулетка, без майтап! — Той вдигна рамене. — Това май им е нещо като национален спорт.

— Друго?

— Мафията също регистрира известно присъствие. Във вторник една от техните е обиколила няколко пъти квартала. После тя и двама мъже са заели позиция в кола, паркирана на половин пряка от там. Живеят вътре, в колата. Там се хранят, там спят, нещо чакат.

Тромбъл с мъка криеше раздразнението си. От друга страна, Ханрън беше стара пушка, ветеран на безброй следения, изчаквания, преговори с похитители и всякакви други ситуации, изискващи търпение и присъствие на духа. В психологическия двубой, когато всяка от страните се опитва да надхитри другата, търпението е ключ към успеха. Този, който пръв изгуби търпение, губи играта.

Както и се очакваше, Тромбъл каза:

— Трябва да опитаме нещо различно. — После, след кратка пауза, през която се преструваше на замислен, добави: — Защо просто не ги арестувате?

— На какво основание?

— Не ме интересува! Ти измисли нещо.

Ханрън се почеса по главата.

— Можем да пробваме с някакво нарушение на имиграционните закони. Нещо дребно. Пресрочена виза, да речем. Според нашите руски приятели те са дали неверни показания, за да получат политическо убежище. Можем за по-сигурно да им друснем и едно обвинение в измама.

— Виж най-напред какво можете да изровите около визата им.

— Това е територия на СИН — отбеляза уместно Ханрън.

— Именно. Рано или късно трябва да ги въвлечем и тях. Защо не сега?

Ханрън кимна бавно. Очевидно работата беше далеч по-дебела, отколкото му бе съобщено в началото. Директорът не разкриваше докрай картите си, но това можеше да се очаква. Опитвайки се да изкопчи още нещо, той запита със съмнение в гласа:

— Значи, да ги приберем по обвинения в нарушение на имиграционните закони, така ли?

— После можем да им предявим каквито си искаме допълнителни обвинения. Ще ангажираме и медиите, може да излезем със съобщение за печата, с което здравата да очерним тоя Коневич. Засега ги искам клиенти на правосъдието.

— Искате ги? — Харнън замълча и го изгледа невярващо. — И двамата ли?

— Току-що го казах.

— А в какво се е провинила тя?

— Омъжена е за него.

Ханрън се покашля, решен да не оставя нещата така.

— Значи, казвате да я използваме, за да окажем натиск върху него? Искам да се убедя, че съм чул правилно.

Пръстите на Тромбъл си играеха нервно с преспапието върху бюрото му.

— Да съм казал такова нещо?

Ханрън не посмя да отговори.

Тромбъл вдигна някакъв документ от бюрото и се престори, че чете.

Ханрън не помръдна от мястото си. Вече бяха нагазили в дълбокото, а Тромбъл се опитваше да го набута още по-навътре, за да се удави. Оставаха му две години до пенсия. Беше си го намислил до най-малката подробност — скромна къщичка в близост до игрище за голф някъде във Флорида; някакви ангажименти като частен консултант, колкото да си добавя по нещо отгоре към пенсията; най-после щеше да дойде редът и на онази противна вещица, за която беше женен от толкова години — време беше да я смени с някоя по-млада, знойна мацка, която да изглежда еднакво добре по бикини и без нищо. Не, Ханрън нямаше намерение да рискува всичко това. Искаше да получи недвусмислена заповед в присъствието на двамата свидетели, които чакаха мълчаливо, изправени до стената.

Когато стана ясно, че тримата са в състояние да му висят над главата цяла нощ, Тромбъл отстъпи. Без да вдига поглед от документите, той каза:

— Този човек пребивава на наша територия под фалшив претекст. Жена му го придружава, заедно с него е дала фалшиви показания към молбата им за политическо убежище. Това я прави съучастник, който заслужава подобно третиране.

— Ясно. Кога трябва да стане това?

— Още тази нощ. Петък е и техният адвокат ще може да се намеси чак в понеделник.

 

 

В три сутринта на входната врата се почука. Както и предишния път, Алекс се заметна с халата и тихо пристъпи към вратата. Надникна през шпионката — беше Марти Бренън, техникът по поддръжката на сградата, който изглеждаше разтревожен.

Алекс отвори.

— Какво има, Мар…?

Внезапно Марти бе изблъскан встрани и в апартамента нахлу група от осем мъже, единият от които при по-внимателно взиране се оказа едра, мускулеста жена с мъжки дрехи. Агентите се пръснаха във всички посоки из апартамента и обходиха стаите, което не им отне много време, понеже стаите бяха само три.

Откъм спалнята се чу писъкът на Елена. Алекс хукна нататък, но бе задържан от двама мъже с широки рамене и грапави длани, които извиха ръцете му зад гърба и с отработено движение му поставиха белезници.

— Кои сте вие? — извика той.

— Служба имиграция! — отвърна мъжки глас откъм кухненския бокс.

— Не сме направили нищо. Имаме политическо убежище!

— Имахте. Минало време — озъби се мъжът, като се върна в хола и застана срещу Алекс. — Сега то ви е временно отнето до изясняване на случая, след което ще ви бъде отнето завинаги.

— Добре. Имаме и визи. Паспортите са в куфарчето ми — каза Алекс, като посочи с брадичка към кухненската маса, която едва се крепеше на трите си здрави крака.

Мъжът отиде до масата, отвори със замах куфарчето и извади двата паспорта. Разлисти ги, намери страниците с американските визи, хвърли им съвсем бегъл поглед, после вдигна глава и отсече:

— Очевиден фалшификат.

— Като Американската конституция, доколкото виждам.

— Претърсете апартамента — нареди мъжът на хората си. Всички с изключение на един, който си стоеше тихо в ъгъла, се впуснаха както преди да преобръщат мебели и да изсипват чекмеджета на пода.

— ФБР претършува дома ми само преди две седмици — информира го Алекс. — Какво очаквате да откриете?

Отговор не последва. Алекс се извърна да не гледа опустошенията и погледът му се спря на самотния мъж, който стоеше облегнат в ъгъла. Облечен беше с евтин сив костюм като другите, макар че бе дошъл по-скоро да наблюдава, отколкото да участва в погрома.

— Вие сигурно сте от ФБР? — запита го Алекс.

Отначало мъжът го погледна неуверено, после се окопити и сговорчиво отвърна:

— Познахте!

— Искам да се обадя на адвоката си. Всички документи относно политическото ми убежище и правния ми статут са при него. Сигурен съм, че ще искате да ги видите, или греша?

— Не, засега не искам.

— А правата ми, сър?

— Незаконните имигранти не се ползват с права.

— Искам да бъда наясно, сър. Вие ми отказвате правото на адвокатска защита?

При един от многобройните им разговори Ем Пи го бе предупредил, че може да се стигне дотук. Не обръщай внимание на обидите и униженията, запази самообладание, не се конфронтирай с тях, колкото и да те предизвикват, бе го посъветвал той. Няма да направи добро впечатление нито пред имиграционната комисия, нито пред съдията, ако нещата опрат до съд за това, че ответникът е демонстрирал незачитане на американските институции. Бъди твърд, но учтив. Внимателно им напомни за правата си, постарай се да запомниш колко процедурни правила са нарушили, за да може впоследствие, в съдебната зала, да им ги натрием в носа.

Точно в този момент обаче жената агент — същата, която приличаше на мъж в женски дрехи, извлече Елена от спалнята. Съпругата му беше по нощница — оскъдна, почти прозрачна камизолка, която не прикриваше нищо. Неколцина от мъжете я зяпаха похотливо. Елена пет пари не даваше. Тя стоеше гордо изправена и пронизваше мъчителите си с поглед, който би срязал танкова броня.

Човекът от ФБР също я оглеждаше с лъстива усмивка, но Алекс забеляза това и му се сопна:

— Дори навремето в КГБ не държаха на работа такива перверзници.

Агентът, който се казваше Уилсън, поруменя и сведе поглед към обувките си.

— Женен ли сте? — запита го Алекс. Оня не отговори и Алекс повтори натъртено: — Питам ви, имате ли жена?

— Да — отвърна Уилсън, навел глава като слаб ученик на изпит.

— Ще ви бъде ли приятно, ако видите да се отнасят по този начин към жена ви?

— А откъде можехме да знаем, че е по нощница?!

— Вече знаете, сър. Но това не ви пречи да зяпате и да се хилите на голата ми жена като някакви извратени пубертета. Ако имахте капка приличие, щяхте да я пуснете да иде в банята да се преоблече.

Агент Уилсън разглеждаше напрегнато обувките си — връзките, езика, бомбето, шевовете отстрани. Указанията, които бе получил, бяха пределно ясни и брутални: да унижи Коневич. Да го дразни и провокира, докато извърши някоя глупост: жалък опит за съпротива, обида или — още по-добре — насилие срещу длъжностно лице, след което да му щракне белезниците. Обвиненията срещу Коневич издишат отвсякъде, ако трябва да бъдем откровени, бе му казал неговият шеф Ханрън. Съшита са с бели конци, няма да издържат в съда. Затова ти гледай да му прикачиш още нещо, за което съдията да се хване.

А вместо това оня го бе нарекъл „перверзник“. Това го жегна дълбоко. Без да поглежда към великолепната, почти гола блондинка на две крачки от него, той нареди на жената агент:

— Остави я да си вземе дрехи и да се облече в банята.

Елена бе отведена; Уилсън чу ядовитите й стъпки, които се отдалечаваха по коридора.

Облегнат на стената, Алекс наблюдаваше примирено агентите от СИН, които за пореден път опустошаваха апартамента им. Малкото им вещи, които не бяха повредени и изпочупени, включително някои, които Елена с търпение и любов бе възстановила, сега бяха окончателно съсипани. Това си беше тежък, изнурителен труд и — за тяхна чест — този път никой от агентите не се усмихваше.

След още около пет минути вакханалията бе прекъсната от силни удари по врата някъде в задната част на апартамента. Плътен женски глас крещеше яростно:

— Какво правиш там вътре? Отвори вратата! Казах, веднага отвори тази скапана врата! Не се шегувам!

Изведнъж агент Уилсън от ФБР забрави предишната си сдържаност и хукна към банята в дъното на коридора. След още няколко секунди на яростни крясъци и гръмки заповеди да се отвори вратата, които оставаха без отговор, се чу силен трясък. Миг по-късно Елена отново бе домъкната в хола, този път облечена в джинси и раздърпана тениска и с войнствено изражение на лицето.

— Какво правехте вътре? — запита агентът от ФБР, като доближи лицето си на два пръста от нейното.

— Преобличах се.

— Друго?

Елена не се сдържа и се разхили.

— Не ви ли се струва просташко да питате една дама какво е правила в банята?

Човекът от ФБР направи гримаса и излая на останалите агенти:

— Претърсете банята!

След две минути един от тях се върна, хванал смутено в ръка мобилен телефон, от който капеше вода.

— Това беше скрито в тоалетната чиния.

Беше безсмислено да питат Елена дали е говорила по телефона, нито на кого е звъняла. В този момент адвокатът им сигурно вече летеше с пълна газ към „Уотъргейт“.

— Сложете й белезниците — нареди агент Уилсън от ФБР. — И да се махаме от тук.

 

 

Явно някой бе уведомил медиите, защото, когато ги извеждаха от сградата — в 3:15 ч. сутринта!, — наоколо се бе струпала тълпа възбудени репортери, които отпиваха кафе от пластмасови чашки, разменяха плоски шегички за историята на „Уотъргейт“, настройваха прожекторите си и очакваха веселбата да започне.

До момента седмицата беше сравнително постна откъм събития. Холивудските звезди се държаха неподобаващо прилично; имаше доста убийства наистина, но нито едно достатъчно кърваво и извратено, за да разчупи монотонността на новинарския поток; разбира се, обичайните за Вашингтон политически скандали, свързани с кражби и секс, си вървяха както винаги, но вече никой не се интересуваше от тях. Момчетата от службите за връзки с обществеността на ФБР се бяха разтичали с всички сили да осигурят подобаващо медийно отразяване на сензационната новина за ареста на тези двама закоравели руски престъпници. „Милионерът беглец“ бе прозвището, което бяха измислили за Коневич. Номер едно в списъка на най-издирваните руски мафиоти. Той и съпругата му бяха знаменитости, при това млади и красиви — истински медийни звезди, и на новинарските канали бе обещана сочна вътрешна информация, изпъстрена с всякакви пикантерии, които да приковат интереса на жадната за сензации аудитория.

Зад гърбовете на тълпата дебнеше самотна блондинка, стиснала под палтото си голям пистолет, и псуваше наум многото свидетели. Да вървят по дяволите, изруга накрая Катя. Дадените й от Голицин указания бяха ясни и недвусмислени: смъртта да изглежда като нещастен случай, обир с неочаквана трагична развръзка или — в краен случай — като ритуално самоубийство на семейна двойка, изпаднала в безизходица. Ала в цялата си дългогодишна кариера на поръчков убиец Катя никога не се бе оставяла жертвите й да я обсебят до такава степен. Към унижението да й избягат под носа в Будапеща се бяха прибавили едногодишните й несгоди в Чикаго, които едва не я бяха довели до психически срив, само за да научи накрая, че господин Хитреца отново я е надхитрил. Не, вече изобщо не й пукаше за указанията на Москва. Само да й паднеха на мушката, щеше да изпразни пистолета си в двамата, да ги направи на решето и после да се метне на първия самолет за Мексико. А това, че щеше да извърши заветното убийство пред телевизионните камери, само подсилваше тръпката й.

Трябваше непременно да се сдобие с копие от записа. Щеше да прекара остатъка от живота си, гледайки себе си как надупчва с куршуми своите архиврагове.

Изведнъж вратите на сградата се разтвориха с трясък. Заобиколени от плътна група агенти, Алекс и Елена бяха изведени навън, право срещу обективите на камерите. Проблеснаха светкавици, лентите се завъртяха, срещу хората от СИН и ФБР заваляха въпроси, които останаха без отговор. Катя се опита да си пробие път през тълпата, но репортерите бяха врели и кипели в подобни битки. С бруталната ловкост на защитници от Националната футболна лига те я избутаха обратно с телата си, докато я повалиха на земята.

Алекс и Елена бяха преведени през плътния шпалир от репортери и наблъскани на задната седалка на голяма синя кола. Говорител на ФБР пристъпи напред и започна да дава изявление за печата — очевидно предварително наизустено и репетирано.

— Алекс Коневич се издирва в родината си Русия за тежки престъпления. Той и съпругата му Елена са присвоили стотици милиони долари от невинни вложители, след което са избягали в Съединените щати. Тук живеят като богаташи, укриват се в една от най-престижните жилищни сгради във Вашингтон, бягат от руските власти и се преструват…

В този момент вратата се затръшна и Алекс не чу останалото.

Пътуването до централата на СИН не продължи дълго. Там зловещата двойка бе фотографирана, снеха им отпечатъци и ги вкараха в процедура за депортиране.

Алекс получи оранжев затворнически костюм и разрешение да ползва мъжката тоалетна, за да се преоблече. Когато излезе от там, Елена я нямаше. Изведоха го обратно навън и го наблъскаха в някакъв ван, приковаха го с верига за пода и с бясна скорост го откараха в градския затвор на Александрия, щата Вирджиния, където попадна в една арестантска килия с испаноговорящи, китайци, албанци и всякакви други несретници, нарушили разтегливото имиграционно законодателство на Съединените американски щати.