Брайън Хейг
Преследваният (18)

18

Фирмата на Ем Пи Джоунс се намираше на втория етаж на една седеметажна офис сграда, недалеч от идеалния център на Вашингтон. Самият Ем Пи бе завършил Юридическия факултет на „Джорджтаун“ — престижно учебно заведение, макар и не сред Топ 5 на американските университети. Бе постигнал това по трудния начин — след четири години вечерно обучение, през които бе работил паралелно на две места и бе спестявал всеки цент. От лекции и упражнения — директно в „Макдоналдс“, където за няколко часа избутваше исковете и договорите в задните гънки на мозъка си, за да подава хамбургери и мазни кесийки с пържени картофи на среднощни клиенти. Четири години, през които си бе съсипал стомаха от Биг Мак с кока-кола, а мозъка — от безсънни нощи и неравна конкуренция със задоволени дечица на заможни семейства, които можеха да си позволят редовно обучение. Четири години, през които твърде често се бе питал дали в крайна сметка е направил верния избор.

При дипломирането се бе класирал сред последната третина на випуска по общ успех, но поне не бе натрупал непосилни дългове, както повечето студенти. Нямаше интервюта с големи адвокатски фирми; всъщност нямаше интервюта с никакви фирми. От друга страна, бе успял да издържи от първо явяване изключително трудния изпит за адвокатска правоспособност.

По това време в Службата за имиграция и натурализация имаше вакантни места за юристи, а и никой друг не отговаряше на телефонните му запитвания, та Ем Пи си каза: Защо пък не? Нека се пробва, колкото да натрупа няколко години практически опит по имиграционно право, а после ще си наеме офис, ще си сложи табелката на вратата и за кратко време ще натрупа пари.

Към момента фирмата му се състоеше от него, плюс още двама адвокати, трима изнемощели от стрес и преумора стажанти и една неописуемо груба секретарка, която мразеше работата си и нямаше търпение да се чупи в мига, в който си намереше нещо по-добро. Помежду си тримата адвокати се наричаха съдружници, а скромния си офис — правна кантора. И тримата едва свързваха двата края, деляха си наема за помещенията и с общи средства се бяха обзавели криво-ляво с мебели втора ръка и второразредни служители. Не си прехвърляха изгодни дела с други адвокатски фирми, не си поделяха тлъсти бонуси в края на всяка успешна година по простата причина, че нямаха успешни години.

Женен, с две деца и симпатична съпруга, бременна в шестия месец с третото, Ем Пи се обливаше в студена пот при мисълта, че може да се окажат близнаци. Семейството живееше под наем в занемарена къщичка в скромен квартал на Южен Арлингтън, отвъд реката.

Имиграционното право, както твърде скоро установи той, не се рентираше. Почти всички негови клиенти бяха бедни, отчаяни хора, които с мъка говореха езика, а продаваемите им умения граничеха с нула. По много от делата — и то най-трудните — бе назначен като служебен защитник. Голяма част от клиентите му биваха изритвани от страната веднага след приключване на делото, което не ги мотивираше особено да си плащат сметките. Имиграционното право, научи от горчив опит Ем Пи, беше поприще за неудачници. Богати клиенти почти не се намираха. Малцината — най-често милионери, избягали от данъчните власти или от углавни дела в родината си — предизвикваха яростни боричкания между колегите му от бранша, като обикновено попадаха в мрежите на едри фирми, способни да мобилизират дузини адвокати в тяхна защита. Ем Пи отдавна бе загубил надежда, че и на неговата въдичка ще клъвне едра риба. Той си изкарваше хляба, превил гръб под огромната тежест на трупащи се дребни дела, като се молеше поне половината от клиентите му да успеят да си платят — молитва, която често оставаше нечута от Всевишния.

Ала Алекс и Елена Коневич не бяха като останалите. Техният случай е по-особен, помисли си той, докато ги наблюдаваше съсредоточено как седяха, хванати за ръце, на двата стола срещу бюрото му. Тези двамата изглеждаха сериозно уплашени. И вероятно имаше защо.

— И какво, тогава онези от ФБР просто си тръгнаха, така ли? — запита Ем Пи, докато слушаше внимателно разказа им. — Станаха и си излязоха?

Пред него имаше разтворен жълт бележник, първите десет страници от който вече бяха изписани с нечетливи бележки, изпъстрени със стрелки, подчертавания, питайки и удивителни.

— Взеха и компютъра ми — уточни Алекс. — Може ли да си го получа обратно?

— Влезли са без заповед за обиск?

— Алекс изрично ги запита — отвърна Елена. — Те не го удостоиха с отговор.

— Ясно, не са имали заповед — заключи Ем Пи с мрачната увереност на човек, врял и кипял в тези неща. Имигрантите в Америка нямаха практически никакви права. Полицията знаеше това и често издевателстваше над тях по начини, които биха били немислими за пълноправните американски граждани. Действително, Алекс и Елена бяха получили политическо убежище. Но както е добре известно, това, което държавата ти дава с едната ръка, лесно може да ти го вземе с другата и често го прави. Самият Ем Пи бе виждал това неведнъж. Фактът, че федералните се бяха отнесли толкова грубиянски към клиентите му, сам по себе си беше лош знак.

— А вие сигурен ли сте, че не сте извършили някакви закононарушения в Русия? — запита той Алекс. Само преди година им бе задал стотици пъти същия въпрос, докато ги подготвяше за изслушването им от комисията. Но и сега си каза, че не би било лошо за свое успокоение да чуе още веднъж отговора.

— Никакви — отвърна Алекс. — Веднъж ме глобиха за нарушение на правилника за движение. Бях паркирал неправилно и си платих глобата.

Елена се размърда на стола си и добави:

— Когато бях на шестнайсет, се събирах с лоши приятели, пиехме и нарушавахме обществения ред. Арестуваха ме, но ме пуснаха като непълнолетна.

— Сигурни ли сте, че не сте източили пари от банката? — Този въпрос очевидно бе насочен към Алекс.

— Не съм докоснал и цент — отвърна решително Алекс. — Според медиите в Русия са откраднати петдесет милиона долара. Но това е дело на хората, които ми отнеха банката, не мое.

Известно време Ем Пи не се сещаше какво да каже — чертаеше замислено линии с писалката си и обмисляше следващите си ходове. Накрая каза:

— Бихте ли излезли навън за момент? Искам да се обадя по телефона.

Двамата се подчиниха и си намериха място за сядане в тясното неуютно фоайе. Ем Пи прекара на телефона близо двайсет минути. Беше събота привечер; той звънеше на домашни номера и отвсякъде получаваше очаквания отговор. Познатите му юристи от Службата за имиграция и натурализация или наблюдаваха съпругите си как пазаруват, или блъскаха малки бели топчета с метални пръчки, или пък подвикваха на децата си, които се препъваха по футболните игрища. Най-после откри Томи Кравиц на мобилния му телефон.

Кравиц бе закотвен до живот в имиграционното съдопроизводство и единствената му цел беше да свърши колкото се може по-малко работа за парите, които му плащаха, а единственото му умение — да се прави на вечно зает и да си навира носа в чуждите дела. Когато вдигна телефона, някъде около него отчетливо се долавяше грохотът на бейзболен мач. Самият той едва-едва чуваше какво му се говори в слушалката.

— Кой бие? — изрева с всички сили Ем Пи.

— Не са моите, мамка им! Защо изобщо викам за тия кретени?! Щото и аз съм кретен…

— Така си е, Томи, кретен си. Деветнайсет години в окопите на СИН. Трябваше да напуснеш още преди десет години, да си уредиш живота.

— А, тъй ли? Ти като си се уредил, колко мангизи смъкваш? Много, а?

— Не се оплаквам. Децата са в частно училище, Тери ме натиска да сменим вилата с нещо по-скромно, че много й завиждали приятелките, а пък аз се оглеждам да продам ягуара, който стана на шест месеца, и да си купя мерцедес. Някой ми е одраскал предния ляв калник на паркинга и не мога да ходя на работа така. Хвърлил съм око на новата S-класа, но още не мога да реша 500 ли да поръчам, или да додам още малко пари и да си взема направо 600 дванайсетица. Чувам, че били много икономични за кубатурата си.

— И като лъжец за нищо не ставаш — засмя са Томи. — Още ли се свирате в оня тесен курник в Арлингтън?

— Да, бе. Миналата година ни изгоря климатикът, но ние сме тъпи и упорити, ще устискаме някак, докато Тери спечели от лотарията.

— Не разчитай на нейния късмет, приятел! Тя се остави да й направиш дете още на четвъртата ви среща.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— И все оня очукан бус крайслер ли караш? Чудя се как те пускат инспекторите на годишния преглед…

— Много ти разбират инспекторите от коли! Караме си го, какво му е… Чакай да те питам: ти чувал ли си за човек на име Коневич? Алекс Коневич?

Дълго мълчание, през което се чуваше само ревът на бейзболния мач. Накрая Томи попита шепнешком:

— Клиент ли ти е?

— Кой води?

— Не са моите. Е, клиент ли ти е или не? Не питам току-така. Любознателността е майка на интелекта.

— Да, клиент ми е.

— Чупи го. Разкарай го веднага и дим да те няма.

— Ама какво става, Томи? Казвай!

— Не ме питай, не казвам! Всичко е много потайно, грифът е „строго секретно“ на куб. Не става, брат ми. Знай едно: твоят човек го е закъсал яко. И самият той още не го знае, ама скоро ще го разбере.

— Просто така, а?

— Накарай го да ти плати в брой, и то предварително. Тоя има мангизи, повярвай ми. И си ги преброй внимателно, че е голям мошеник!

— Кой е прокурор?

— Ким Париш. И това не е добре за теб, приятел.

Името му звучеше познато, с нещо отнякъде я бе запомнил. Ким се бе появила през последната му година в СИН, когато той вече се оглеждаше за друго поприще и не му бе до запознанства с новоназначени, с които така или иначе скоро щеше да се сбогува. Подобно на всички нови прокурори, и тя бе започнала с по-лесните дела, при които нямаше риск от злепоставяне на службата — имигранти, промъкнали се незаконно през границата, такива с изтекли зелени карти или други дребни закононарушения. Само след шест месеца — рекордно кратък срок — бе изстреляна стръмно нагоре, към висшата лига: наркотрафик, данъчни измами, организирана престъпност и други шумни дела, каквито обикновено се поверяваха на най-способните и амбициозни млади юристи. Самата тя беше стара за начинаещ прокурор — на четирийсет и пет, може би петдесет. Но пък беше умна и много, много добра в това, което вършеше. Неомъжена, без деца, вечно нащрек; единственият й живот беше правото, службата на закона.

— А кой е наблюдаващ делото? — запита Ем Пи с многозначителен тон.

— Ама ти глух ли си?! Не мога да ти отговоря на въпроса, Ем Пи. Заклевам ти се, не мога да говоря!

— Ех, Томи, Томи… Помниш ли делото „Гонзалес“? Дето беше оплел конците и директорът искаше да те…

— По дяволите, Ем Пи! Знам, че съм ти задължен. Но няма да ти отговоря. Просто не мога, разбери!

— Разбирам те. Наистина те разбирам.

— Радвам се. Повярвай ми, стига да имаше начин, всичко щях да ти разправя.

Кратка пауза.

— И какво е това, което по никой начин не можеш да ми кажеш?

— Ама и ти си един упорит кучи син, знаеш ли това!

— Знам. Направо не мога да се понасям. Изплюй камъчето, Томи!

— Е, добре де, добре! За начало няма да ти кажа, че миналата седмица нашия директор го привикаха в Министерството на правосъдието. Няма да ти кажа също така, че министърката и директорът на ФБР го навряха в кучи гъз, понеже бил допуснал оня мазен боклук да получи с измама политическо убежище. Още по-малко смятам да ти кажа, че цялата машина на министерството е задействана, за да може въпросният мазен боклук да бъде изритан от страната. Надявам се, че ме слушаш внимателно, Ем Пи. С него е свършено, изгаря.

— Благодаря ти за всичко, което не ми каза, Томи. Довечера поне ще се наспя спокойно, след като знам, че случаят е толкова лесен.

— Тоя човек си заминава за Русия.

— Той ме е наел за свой адвокат.

— Казвам ти, Ем Пи, той е бита карта. Нищо не можеш да направиш за него.

— Ти само стой и гледай.

— Ще се опариш, приятел! Опитваш се с глава да спреш валяк. На тоя тип скоро ще му пари под краката. Вземи си хонорара в аванс, после хвърляй бялата кърпа на ринга. Не оставай за втория рунд, само ще те млатят без нужда.

— Благодаря, много съм ти задължен — промърмори Ем Пи.

Но Томи вече бе прекъснал връзката.

Той повика Алекс и Елена и двамата се върнаха омърлушени в кабинета му. Ем Пи крачеше нервно зад бюрото си, като се опитваше да не изглежда твърде угрижен. Но бръчките по челото му го издаваха. Хванати за ръце, двамата седнаха на столовете.

— Положението е лошо, нали? — запита Алекс.

— Ще бъда откровен с вас. Да, лошо е.

— Колко е лошо, Ем Пи?

— Директорът на ФБР и министърът на правосъдието искат да ви няма. — Той им даде няколко секунди да осмислят чутото, после продължи: — Питам се защо? Имате ли някаква представа?

— Да. Моите врагове в Москва имат могъщи покровители в Кремъл. Явно са ги използвали за оказване на влияние пред вашето правителство.

— Но тези хора не могат да ни върнат обратно, нали? — Елена се бе навела напред на стола си и стискаше коленете си с ръце. — Та те ни дадоха политическо убежище! Пък и нямаме договор за екстрадиране. Ако Алекс бъде върнат в Русия, онези ще го убият!

— Това реално може да им попречи. Иначе имат голяма власт — отвърна Ем Пи, като кимаше замислено, опитвайки се да балансира между разумния оптимизъм и съзнанието за надвиснала опасност. Истината бе, че на моменти едва се сдържаше да не извика: „Какво чакате?! Събирайте си куфарите и бягайте в Канада! Тук на нищо не можете да разчитате!“

— Но?… — запита Алекс.

— Но те така или иначе ще се опитат да заобиколят тези пречки.

— По какъв начин?

— Всеки случай е различен, Алекс. Не мога да предвидя как. Но ви съветвам да се подготвите и делата ви да бъдат в ред. Може да стане напечено.

 

 

Първият удар им бе нанесен в понеделник сутринта. Елена отиде в банката да осребри един чек. Двамата искаха да останат и да се борят, но бяха реалисти. Бягството бе единственият им шанс за спасение. За да се възползват от този шанс, те трябваше да се запасят с пари — достатъчно, за да минат границата и да започнат нов живот. Тегленето на суми над 10 хиляди долара незабавно подаваше сигнал до данъчните власти, а Алекс и Елена бързо губеха доверие в системата; ето защо чекът бе за $9999. Касиерката на гишето — възпълно момиче с учтива усмивка — набра номера на сметката в компютъра си. Внезапно усмивката й се стопи. Тя вдигна учудено поглед към Елена.

— Не мога да осребря чека ви.

— Моля? Какво… искате да кажете?

— Сметката ви е блокирана. — Пръстът й сочеше върху екрана нещо, което Елена не можеше да види.

— Блокирана ли?! Как така блокирана! — За момент Елена си помисли, че нещо не е наред с английския й, че може би „блокирана“ е някакъв загадъчен банков термин като „пресрочено плащане“, „овърдрафт“ или нещо такова. Малко неудобство, което лесно ще се разреши. — Ние имаме стотици хиляди долари в тази сметка — настоя тя.

— Да, знам. Но банката е получила нареждане от полицията или от някой друг да не изплаща пари от сметката ви. Много съжалявам.

На Елена й се доплака. Само не тук, каза си тя, не пред всички тези непознати! Изтича навън и позвъни на Алекс по мобилния си телефон. Той й каза да не се разстройва, сигурно е станало някакво недоразумение. Ще се обади на Ем Пи, който ще направи магия и ще реши проблема.

Още щом й затвори, Алекс веднага позвъни на банката си в Бермуда, където се намираха повечето им пари. Беше благодарен на съдбата, че си бе открил тази офшорна сметка и че не бе прехвърлил сумите в американска банка, подмамен от значително по-високите лихви. Като бизнесмен съзнаваше, че това му коства хиляди долари годишно в нереализирани доходи, което беше непростимо прахосничество. Но сега се радваше, че е послушал инстинктите си.

На позвъняването отговори някакъв помощник-управител и веднага го постави на изчакване. След секунда телефона вдигна един от подуправителите на банката.

— Съжалявам, господин Коневич…

— За какво съжалявате?

— Нищо не може да се направи.

— По кой въпрос?

— Ами… — Човекът се покашля неловко. — Сметката ви, сър… е блокирана.

Разговорът продължи още около пет минути. Само преди час губернаторът на Бермуда бил извикал при себе си управителя на банката и му дръпнал едно конско. На самия него пък малко преди това му се обадил някакъв високопоставен чиновник от Министерството на правосъдието на САЩ и го навикал по телефона като слаб ученик. Макар, че банковите закони в Бермуда били печално известни с това, че никой не ги спазва, в този конкретен случай правилата трябвало да бъдат приложени най-стриктно и докрай. Разменени били заплахи и в двете посоки, но в крайна сметка изходът от диспута бил предрешен. Нито губернаторът, нито банките на Бермуда имали интерес страната им да бъде включена в черния списък като перачница на престъпни пари. Това, че тя бездруго си е такава, нямало никакво значение в случая; важното било да не й се лепят грозни етикети. Това щяло да убие туризма, а бермудските експортни стоки щели да изгният по пристанищата на САЩ. Бермуда, изцяло зависима от парите на богати американци, щяла да се превърне в пустиня от празни плажове и затворени хотели, улиците щели да бъдат залети от разгневени тълпи безработни и т.н. и т.н. Губернаторът оказвал решителна и героична съпротива в продължение на десетина секунди, след което капитулирал пред заплахите на щатския чиновник.

ФБР вече държеше здраво в ръцете си и двете банкови сметки на Алекс.

Не мина и половин час, и от Австрия се обади Иля:

— Алекс, какво става?! — крещеше той, изпаднал в истерия.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не разбираш?! Тук всичко се сгромоляса!

— Успокой се, Иля. Поеми дълбоко дъх и ми кажи какво става.

Минаха няколко безкрайни мига, преди превъзбуденият му приятел да успее да подреди разбърканите си мисли.

— Тази сутрин ме уведомиха, че лицензът ни за извършване на търговска дейност в Русия е отменен. От тогава цял ден ми звънят клиенти, за да анулират договори.

— На какво основание?

— Американските клиенти били информирани от ФБР, че фирмата е прикритие за престъпна дейност.

— А руските?

— Без всякакви причини. Получили указания от Министерството на вътрешните работи да прекратят деловите си отношения с нас, в противен случай…

Алекс се напсува наум. Всичко беше в онзи компютър! Той бе поставил пароли на файловете си — едно напълно измамно чувство на сигурност, както със закъснение си даде сметка сега. ФБР разполагаше с квалифицирани специалисти, за които бе детска игра да разгадаят паролите му. Той се опита да си припомни какво съдържаха всички тези файлове. Всичко и нищо. Прекалено много. Той никога не си бе представял, че ще му се наложи да се защитава срещу полицейски произвол. Не и тук, в Америка!

Всичко, което двамата с Елена бяха постигнали с „Орангутан“ — привлечените от тях клиенти, имената и координатите на партньорите им в Австрия. Друго? Номерата на банковите му сметки, разбира се. Това последното обясняваше бързината, с която от ФБР бяха блокирали всичките му финанси. Мина му и друга мисъл, от която кръвта във вените му замръзна.

С максимално равен и спокоен тон той каза в слушалката:

— Събери си багажа, Иля, и се махай от там.

— Но защо, Алекс, та аз…

— Не задавай въпроси, на които не мога да ти отговоря. Просто изчезвай от там, веднага!

— Алекс, аз имам триста служители. Не мога просто да изчезна. Имам отговорности и задължения към тях.

— Искаш ли да живееш?

— Да, разбира се, но…

— Вземи пари в брой, Иля. Не оставяй следи. Не се обаждай на близки и роднини. Скрий се на някое място, където никой няма да се сети да те търси.

Внезапно телефонната линия прекъсна мистериозно.

 

 

Тримата мъже, седнали в паркирания през една пряка бял ван без отличителни знаци, намалиха звука, отпиха от изстиналото кафе в пластмасови чашки, размениха многозначителни погледи и се усмихнаха доволно. И тримата се водеха „пресаташета“ към руското посолство — с други думи шпиони под съвсем формално прикритие. Точно така, Иля, бягай, бягай колкото те държат краката, крий се и се озъртай зад гърба си, плащай навсякъде в брой, забрави за семейството си, за близки и приятели, заври се в най-тъмната и тясна дупка във Вселената. Ние ще те открием.

В апартамента на Алекс почти нямаше квадратен сантиметър, където Воронин да не бе поставил подслушвателни устройства. Двамата федерални агенти го бяха наблюдавали мълчаливо как се преструва, че прави оглед, а ръси микрофони след себе си. След известно време Воронин бе престанал и да се преструва. Очевидно на тях не им пукаше какво върши. Бяха получили указания от най-високо място да предоставят на руснака максимална свобода на действие — стига, разбира се, да не убива хора. Все пак, намираха се в Америка — страната на законността и неотменимите човешки права. Виж, да пребие някого, това беше под въпрос, в сивата зона между забранено и разрешено. Може би зависеше от степента на побоя.

Телефонът в апартамента също се подслушваше. Мъжете във вана едва се бяха сдържали да не избухнат в смях същата сутрин, когато Елена се бе обадила на съпруга си, за да му съобщи проблема с банковата сметка. Алекс, нямаме пари! Ох, Алекс, как ще платим на адвоката? Как ще си купим храна, Алекс? Въпросите и скубането на коси щяха да започнат съвсем скоро — може би още тази вечер.

Друг ван, оборудван по подобен начин и също пълен с руски „пресаташета“, бе паркиран на половин пряка от кантората на адвоката им. Неговите телефони — и служебни, и домашни — също се подслушваха. Техни хора бяха проникнали в къщата му предишния ден, през задната врата, докато цялото семейство беше на църква. Оказа се толкова лесно! Беден, западнал квартал. Съседите си седяха у дома и не се интересуваха от нищо, което ставаше извън входната врата. Адвокатската кантора също бе обкичена с микрофони като звукозаписно студио.

Така мъжете във вана знаеха със сигурност, че адвокатът още не си е вкъщи; вероятно се щураше по коридорите на СИН и се чудеше колко сериозно е положението на неговия клиент.

Сериозно, приятел. Доста сериозно.

И нито адвокатът, нито семейство Коневич бяха в състояние да си представят колко по-сериозно ще става тепърва.