Брайън Хейг
Преследваният (33)

33

Съдебното заседание започна навреме. В 9:15 ч. Джон Тромбъл вече бе положил клетва и седеше на свидетелската скамейка, като нервничеше в очакване оня нахален сополанко прокурорът, който предишния ден бе привлякъл върху себе си полагащото му се медийно внимание, да благоволи да се захване за работа.

Случаят беше безпрецедентен, моментът исторически. За пръв път директор на ФБР сядаше на свидетелската скамейка, или по-точно казано, биваше призован да дава показания като свидетел, а не като обвиняем. Още една ярка червена точка към дългия списък забележителни постижения на Тромбъл, откакто заемаше този пост.

Новинарските емисии предишната вечер бяха изцяло запълнени с Алекс. Всички сутрешни вестници по Източното крайбрежие излязоха с обширни материали на първа страница за избягалия руски милионер, който бил измъкнат като охлюв от бърлогата му в „Уотъргейт“ — каква историческа символика се криеше в това митично име! — и сега отчаяно се съпротивлявал срещу неизбежното си депортиране в родината, където най-после трябвало да се изправи пред правосъдието. Правни експерти се надвикваха по вечерните ток-шоута; на другия ден същите физиономии бълваха същите глупости и в сутрешните блокове, сякаш бяха нощували в студиото.

По един пункт цареше пълно единодушие: адвокатите на Коневич бяха натикани в миша дупка и изходът от делото изглеждаше неизбежен. Единственото възражение дойде от един гръмогласен радикал и високоуважаван професор в Юридическия факултет на Харвард, който разви леко извратената теза, че ако Алекс Коневич бил действително чужденец, американските съдилища нямали юрисдикция над него. Но след като му се присмяха в две шоута, той подви опашка и се върна при студентите си.

Самият Алекс седеше както преди на масата на защитата, като имаше още по-жалък, немит и опърпан вид от предишния ден. Брадата му бе пораснала и изглеждаше някак по-тъмна и гъста.

От свидетелската скамейка Тромбъл му хвърли бърз поглед, но този път навреме потисна злорадата си усмивка. В някои от репортажите на сутрешните вестници се споменаваше инстинктивната му реакция при вида на обвиняемия, като коментарите не бяха особено ласкави.

Хубавецът Колдуел пристъпи напето към скамейката и попита:

— Бихте ли казали името и длъжността си за протокола?

Беше глупав, напълно излишен въпрос, но Тромбъл се подчини:

— Джон Тромбъл, директор на ФБР.

— Тоест вие сте най-високопоставеният служител на закона в страната?

— Формално погледнато, тази чест се пада на министъра на правосъдието — отвърна Тромбъл със снизходителна усмивка, сякаш и последният глупак знаеше това.

— Смятате ли, че Алекс Коневич е извършил в Русия престъпления, заради които заслужава да бъде депортиран?

— За престъпления не знам. Това е нещо, което руските съдилища ще преценят.

— Но сте прегледали доказателствения материал срещу него?

Пореден глупав и излишен въпрос — очевидно Тромбъл имаше много по-важни задължения, отколкото да се рови из купища книжа.

— Моите хора са го преглеждали. Аз съм чел само резюмета.

— Убедителни ли са доказателствата?

— Бих казал, неопровержими.

— Какво би станало, ако господин Коневич случайно избяга? — Прокурорът леко се намръщи. — Искам да кажа, ако избяга отново?

Тромбъл си даде вид, че мисли по въпроса, сякаш за пръв път си представяше подобна възможност. После каза:

— Ами това би било истинска катастрофа.

— Защо?

— Защото в днешно време голяма част от престъпността е международна. Също както съвременните корпорации, и престъпните групировки надхвърлят границите на отделни държави. Ето защо полицейските сили на държавите трябва да си сътрудничат и да могат да разчитат една на друга.

— И вие смятате, че евентуалното бягство на господин Коневич ще попречи на едно такова сътрудничество?

— В родината си той е това, което бих нарекъл ВИП престъпник. Ако го оставим да се измъкне, руснаците ще намерят милион начини да ни покажат неодобрението си. Което на свой ред ще бъде фатално за нашите усилия да противодействаме на новата вълна руска организирана престъпност.

— Нарича се реципрочност, нали така?

— Това е една от възможните дефиниции. Ако искаме от руснаците да предават нашите бандити на нашите законоприлагащи органи, ние сме длъжни да им предаваме техните. Ако искаме тяхната помощ да се преборим с престъпността по нашите улици, трябва да им помогнем да се преборят с тяхната.

— Изглежда ми логично — отбеляза Колдуел, сякаш някой бе казал обратното. — А сега, защо на господин Коневич е постановено задържане във федерално заведение? — Прокурорът ловко избягна думата „затвор“. „Задържане“ и „заведение“ звучаха къде-къде по-приятно, сякаш Алекс трябваше да изтърпи моментно неудобство, преди да се изясни какво да правят с него.

— Доколкото разбирам, съдията от имиграционния съд е разпоредил тази мярка. Процентът на избягалите от федерални заведения за лишаване от свобода е много по-нисък, отколкото от окръжни. Нашите руски приятели твърдят, че Коневич бил скътал стотици милиони долари. Не ми е приятно да го кажа, но допускам, че би могъл да купи свободата си в практически всяко окръжно заведение. А ако отново изчезне, той няма да повтори предишната грешка да живее открито сред хората. Допускам, че този път ще избяга от страната, ще си смени самоличността, може би ще си направи пластична операция и ще потърси убежище в някоя държава, където не се отнасят толкова строго с издирвани престъпници, да кажем, в Бразилия или на някой тихоокеански остров. Той има достатъчно пари, за да си купи благосклонно отношение и закрила от властите.

— А трябва ли да остане в затвора? Като бивш федерален съдия, вие сте изцяло компетентен да отговорите на този въпрос.

Съдията Уилис вдигна рязко глава и се извърна към прокурора. Въпросът му бе крайно обиден и представляваше нагло погазване на протокола. Действително, Колдуел за пръв път се явяваше във федерален съд, но би трябвало да е по-съобразителен. Със сигурност Тромбъл нямаше да повтори грешката му. Ако отговореше, независимо дали с да или с не, щеше да извърши непростимо нарушение на съдебната етика и куртоазия. В крайна сметка единствено съдията по делото имаше право да вземе такова решение. Никакви други съдии, бивши или настоящи, нямаха право да правят изказвания, които можеха да се изтълкуват като опит за намеса в прерогативите на съда. Във всеки случай не на публично място. И най-вече не в съдебната зала, където се гледаше делото.

Тромбъл се престори, че не е забелязал реакцията на Уилис или че не е схванал обидата, макар злорадата му усмивчица да го издаде.

— Според мен би било невъобразим гаф Коневич да бъде освободен, преди да се реши въпросът със статута му на имигрант. Само на глупак би хрумнало такова нещо.

Погледът на Уилис се премести от Тромбъл към Ем Пи Джоунс. Съдията упражни цялото си телепатично умение, за да внуши на адвоката да скочи от мястото си и да нададе гневен протест. За Бога, момче, дай му да се разбере! И въпросът, и отговорът плачеха за възражение. Самият той, Уилис, искаше това възражение; така го сърбяха ръцете да шамароса Тромбъл пред препълнената съдебна зала, че за малко сам не извика „Възразявам!“

Джоунс си седеше на мястото, леко объркан, и слушаше с безизразно изражение на лицето. Поне този път не рисуваше идиотските си фигурки в бележника. Само дето не каза гък. Дори не повдигна вежди и не направи гримаса.

— Свидетелят е ваш — обяви Колдуел и с танцова стъпка си седна на мястото.

Съдията Уилис не отделяше поглед от Ем Пи. Със стиснати зъби и тон, изразяващ неодобрение и съжаление, той процеди:

— Допускам, че за да пестим време, господин Джоунс няма въпроси към свидетеля?

Много бавно, подпирайки се на лакти, Ем Пи Джоунс се надигна от мястото си.

— Всъщност, ваша светлост, имам един-два въпроса.

— Я виж ти! — Съдията имаше толкова изумен вид, че за момент не се сети какво да каже. — Ами задайте си ги тогава!

Ем Пи не се помръдна от масата си. Той погледна косо надолу към Алекс, който вдигна рамене, сякаш казваше: Е, какво пък, защо не?

— Господин Тромбъл — започна Ем Пи, като нарочно пропусна официалната му титла. — Вашето присъствие днес показва, че придавате особено голямо значение на това дело, така ли е?

Тромбъл се ухили.

— Повече, отколкото на някои дела, и по-малко, отколкото на други — отговори уклончиво той.

— Като директор на ФБР, на колко други дела сте давали свидетелски показания?

Няколко секунди Тромбъл потриваше с пръст долната си устна, сякаш въпросът изискваше сериозно напрягане на мисълта.

— Като че ли на нито едно.

— Като че ли?

— Е, добре, на нито едно.

— С какво това дело привлече вниманието ви?

— Не си спомням точно.

— Не си спомняте? Аз пък си рекох, че като директор на ФБР и така нататък, сте интелигентен човек. Не си спомняте нищо, така ли?

— Това може да ви изненада, но през ФБР всяка година минават безброй съдебни дела. Никой не очаква от мен да помня всяка подробност.

— Спомняте ли си да сте провеждали разговори с представители на руските власти относно Алекс Коневич?

Тромбъл се почеса по главата.

— Не си спомням точно.

— Може и неточно, ако така предпочитате.

— Не си спомням да съм провеждал такива разговори.

— Можем ли в такъв случай да допуснем, че сте провеждали такива разговори, а после сте ги забравили?

— Не, не можете.

— Още веднъж, господин Тромбъл: обсъждали ли сте, или не сте обсъждали случая „Коневич“ с руските власти?

— Не. Ако е станало дума, то е било само мимоходом.

Ем Пи вдигна лист хартия от масата пред себе си и се престори, че чете. След това с дразнещ тон, който намекваше, че знае всичко, попита:

— Онзи руски полковник и шефът на прокурорския екип, как се озоваха тук?

Това беше стар адвокатски трик, предназначен да смути и обърка свидетеля. Сам бивш съдия, при това наблюдателен, Тромбъл го бе виждал безброй пъти. Той го отигра невъзмутимо — облегна се назад и отговори:

— Руснаците проявяват силен интерес към това дело. Техните представители бяха изпратени, за да ни окажат съдействие в подготовката за екстрадирането му.

— Екстрадиране? Та ние имаме ли такъв договор с Русия?

— Не. Извинявам се… грешка на езика.

— Искате да кажете, че езикът ви изрече това, което мислите?

Колдуел изобщо не споделяше въздържаността на Ем Пи относно възраженията. Той скочи от стола си и изрева:

— Възразявам!

— Възражението се приема — обяви съдията.

Ем Пи се обърна отново към свидетелската скамейка и поклати глава.

— А сега, господин Тромбъл, опишете вашата лична роля при избора на затворите, в които да бъде вкаран господин Коневич.

— Това бе решение на министъра на правосъдието.

— И вие изобщо нямате принос? Никакъв?

— Ако щете, вярвайте, но аз съм достатъчно зает да ръководя ФБР. Федералните затвори не са по моята част.

Ем Пи завъртя подигравателно очи.

— Пардон, господин Тромбъл. Това също беше един от тези досадни преки въпроси. Отговаря се с да или не.

— Е, добре, не. — Формално погледнато, това си беше истина, макар че Тромбъл изглеждаше леко неловко.

Ем Пи се върна на темата за полковник Воронин и екипа от руски прокурори.

— Кой им плаща командировките? Кой покрива разходите им?

— Откъде да знам?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — отвърна скептично Ем Пи.

Девизът на Тромбъл беше: „Не чакай да те ударят — удряй!“ Подигравателният тон на този мижав адвокат по имиграционни дела започваше да му лази по нервите.

Той стисна облегалките за ръце на стола си и троснато попита:

— Това въпрос ли беше?

— Ако ви кара да се чувствате неудобно, нека го оставим засега. По-късно ще се върнем на него.

Ем Пи продължи да го върти на шиш още близо два часа, като скачаше без видима връзка от тема на тема и изпъстряше въпросите си с толкова намеци и инсинуации, колкото беше безопасно. Често се връщаше на някоя предишна тема, принуждавайки Тромбъл да отговаря отново и отново на едни и същи въпроси, зададени с малки вариации и с все по-отчетлив тон на недоверие.

Колдуел повдигаше възражения всеки път когато събереше смелост — най-често заядливи, колкото да прекъсне мисълта на Ем Пи, докато накрая съдията го предупреди да не злоупотребява.

След два часа седене на коравата дървена пейка Тромбъл го болеше задникът. Освен това му бе писнало от този нахален адвокат с неговите непочтителни, обидни въпроси; писнало му бе и от руския мошеник, който се инатеше и отказваше да си ходи в Русия. Писнало му бе от съдията, от цялата тази досадна процедура. Разкайваше се, че бе приел да се подложи на всичко това. Освен това, колкото и да се въртеше на пейката, не можеше да се намести удобно.

Изведнъж Ем Пи напусна масата на защитата и се приближи на не повече от половин метър от Тромбъл. Помисли няколко мига и каза:

— Господин Тромбъл, станал съм много разсеян напоследък. Припомнете ми, ако обичате: преди да седнете на свидетелската скамейка, положихте ли клетва да казвате истината? — Той се спря за по-голям ефект и после издекламира: — „Истината, само истината и нищо друго освен истината“?

Това преля чашата. Тромбъл наведе едрото си тяло напред и запръска слюнки в лицето на Ем Пи.

— Да не си посмял да ми предаваш уроци по почтеност, адвокатче пършиво! Аз съм уважаван държавен служител. Няма да позволя да ми говориш с този тон! И ако имаш още въпроси, ще се обръщаш към мен с „ваша светлост“ или „господин директор“! Това са официалните ми титли.

Ем Пи се усмихна.

— Свободен сте, господин Тромбъл. Може да си ходите.

Тромбъл се облегна назад, стъпи здраво с двата си крака на пода и не помръдна от мястото си. Не, той нямаше да позволи на тоя неудачник да му казва какво да прави!

След миг съдията Уилис се наведе напред и с висок глас, ясно и отчетливо каза:

— Господин Тромбъл, ако до три секунди не опразните свидетелската скамейка, ще ви подведа под отговорност за неуважение на съда!

 

 

Най-после дойде дългоочакваната обедна почивка. Алекс и Елена бяха отведени в малка заседателна зала и оставени насаме да обядват на спокойствие. Отвън двама полицаи пазеха вратата. Сандвичи с шунка и кисели краставички, тлъсти камби туршия, пържени картофки и безалкохолни напитки — всичко купено и доставено от съда — ги очакваха в хартиени кесии върху дългата заседателна маса.

Ем Пи и момчетата от ПНР обядваха в отделна заседателна зала през три врати от тях. След четиринайсетмесечната раздяла Алекс и Елена заслужаваха да останат за малко насаме, казаха си адвокатите. Те не сметнаха за необходимо да добавят, че това можеше да им е за последно.

Освен това Ем Пи искаше да се консултира с тежката артилерия от голямата фирма по някои тънкости относно допустимостта на доказателствен материал. Работата му в имиграционния съд го бе направила мързелив и не искаше сега федералният съдия да го цапардоса с процесуалния кодекс по главата. През днешния следобед се очертаваше решителната битка и момчетата от ПНР искаха да отстранят всякакви процесуални пречки и нередности, които можеха да го препънат.

Те прекрасно знаеха, че по същото време Колдуел обядваше с един репортер на „Уошингтън Поуст“ в снобски ресторант на няколко преки от там, като му изнасяше леко прибързана лекция за неизбежната си и съкрушителна победа. От ПНР бяха наели частен детектив да го следи навсякъде извън сградата на съда и да ги осведомява по мобилния телефон — сравнително лесна задача, понеже прокурорът на СИН, докаран специално за случая от западните щати и свикнал с относителната коректност на взаимоотношенията в имиграционните съдилища, беше тотално неподготвен за вълчите нрави в шампионската лига. Тъкмо в този момент частният детектив седеше през една маса от него и нагъваше чийзбургер с кока-кола, докато по мобилния си телефон предаваше есенцията на гръмогласните му хвалби до един младши сътрудник на ПНР, заел позиция в коридора на съда, който след това изтичваше да докладва на шефовете в залата. Фирма като ПНР винаги играеше на сигурно.

Колдуел изобщо не подозираше какво му се гласи. Мястото му в този момент бе при най-добрите и способни юристи от Министерството на правосъдието, които да го подготвят за една контраофанзива, в която Алекс Коневич бе вложил цяла година от живота си и огромни суми пари. А вместо това, докато Колдуел дъвчеше салата от краставици, отпиваше от голяма диетична кола и се хвалеше с непобедимостта си в съдебната зала, неговите опоненти му залагаха капан.

Стратегията им можеше да се опише като последно залагане ва банк — отчаяна тактика, която едва ли биха си позволили срещу по-обигран противник. Подобна идея би могла да хрумне само в главата на пълен аматьор в правната материя, какъвто беше Алекс Коневич.

След пет дни най-внимателно обсъждане и претегляне на всички за и против, професионалистите от ПНР я бяха одобрили, но само като последна възможност.

Единственият й шанс за успех бе да свари властите неподготвени.

* * *

В мига, когато вратата на конферентната зала се затвори зад тях, Алекс и Елена се прегърнаха и целунаха. След това Елена се изтръгна от обятията му и каза:

— Михаил се обади тази сутрин. Новините от Москва са добри.

— Какво разбираш под добри?

— Голицин и Ники Козирев са били застреляни снощи.

— Как? — попита той. Без усмивка, без гримаса на задоволство. Просто: „Как?“

— Михаил е изпълнил всичко, което му беше възложил. Убедил Юри Ходорин да предложи пет милиона долара за премахването на Ники. Както и бе предположил, това не му е струвало никакви усилия. На Юри и без това му било писнало да изтребват хората му, не можел повече да търпи Ники да му съсипва бизнеса.

— Кой го е убил?

— Самоубил се е, Алекс.

— Колко поетично! А Голицин?

— Тук Михаил има само предположения, нали разбираш?

Алекс кимна.

— Ники научава, че има награда за главата му, искам да кажа, той трябваше да го научи, нали така? И явно допуска, че Голицин стои зад цялата работа.

— Няма доверие между разбойници. Нека отгатна: Козирев му е върнал услугата?

Тя кимна. След малко Алекс попита:

— А какво става с Татяна Лукина?

— Уволнена и арестувана. Снимките и касетите, които Михаил е дал на бившето й гадже, са свършили работа. Освен това е уволнен и министърът на правосъдието.

Алекс най-после си позволи да се усмихне. Той току-що бе предизвикал смъртта на двама души и съсипал живота на други двама. Разбира се, всички те се бяха опитали да го убият, и то неведнъж, като му бяха причинили неописуеми страдания. Усмивката му беше студена и някак отнесена, сякаш той не беше мъжът, когото Елена бе познавала допреди година.

— Значи, това е — каза той. — Нямаме повече врагове в Москва.

— Вече нищо не могат да ни направят, Алекс. Проблемите ни са само тук.

Алекс наведе глава и няколко мига оглеждаше замислено чехлите на краката си. После попита Елена:

— Колко време имаме?

Тя погледна часовника си.

— Около четирийсет и пет минути.

Той отиде до масата и взе един стол. Пренесе го до вратата и го подложи под голямата месингова дръжка така, че да не може да се отвори отвън. След това се обърна към Елена:

— Гладна ли си?

— Ни най-малко. А ти?

Храната бе избутана встрани. След по-малко от две секунди костюмът на Елена бе захвърлен на пода; неговият затворнически гащеризон му отне още по-малко време. Двамата се качиха на масата и през следващите четирийсет минути направиха всичко по силите си, за да наваксат четиринайсетте месеца раздяла.

Излишно бе да си казват — макар и двамата да го усещаха, — че това можеше да им бъде за последно.

 

 

Ем Пи призова първия си свидетел.

Задната врата на съдебната зала се отвори и Ким Париш премина с бързи стъпки по пътеката. Главата на Колдуел се извърна толкова рязко, че шията му за малко не се прекърши. Двамата с Тромбъл, който седеше точно зад него, размениха погледи.

И двамата никак не се радваха, че я виждат.

Тя се представи с името и длъжността си и положи клетва, след което седна на свидетелската скамейка и остана неподвижна, докато Ем Пи загряваше с общи въпроси.

— Вие сте адвокат?

— Да?

— И сте работили в правния отдел на Службата за имиграция и натурализация?

— Там, където и вие. В окръжната служба на Федералния окръг Колумбия.

— И сте водили делото на Алекс и Елена Коневич?

— В един момент бях водещ прокурор, отговарях за преследването им… искам да кажа, за съдебното преследване срещу тях — отвърна Ким, като първия път нарочно изпусна прилагателното. Тя хвърли бърз поглед към Алекс, който се усмихна и й кимна с благодарност.

— Но вече не сте?

— Не.

— Защо? Не е ли необичайно да бъдете отстранена от едно дело, което сама сте завели и сте отнесли към имиграционния съд?

— Не само е необичайно, но почти безпрецедентно. Поисках да бъда отстранена и заменена с друг прокурор.

Ем Пи повдигна вежди.

— Поискали сте? Изявили сте желание да ви отстранят от такова крупно, важно дело? Защо? Предполагам, че всеки адвокат в СИН би дал какво ли не, за да го поеме! Такова медийно внимание, представете си само жадните за новини репортери отвън на стълбището! Ето, господин Колдуел е толкова замаян от славата, че едва се владее…

— Възразявам! — изрева Колдуел, като пронизваше Ем Пи с яростен поглед.

— Приемам възражението.

Ем Пи не му обърна внимание и продължи, сякаш изобщо не бе чул.

— А защо сте искали да ви отстранят, госпожице Париш?

— Защото… защото с времето все повече започнах да се убеждавам, че господин Коневич е обект на…

— Възразявам! — изпищя отново Колдуел, като едва не падна от стола си.

— На какво основание?

— Госпожица Париш току-що наруши изискването за конфиденциалност между адвокат и клиент.

— Страните на съвещание! — троснато нареди съдията.

Адвокатите от двете маси станаха от местата си и чинно се строиха пред банката му. Този път Ем Пи взе със себе си Мат Ривърс, а Колдуел влачеше подире си Бил, един от двамата некадърни младоци от министерството, който се насилваше да си придава свиреп вид, докато вътрешно беше напълно объркан — не знаеше нито коя е дамата, нито какъв е проблемът, и изобщо се питаше какво прави самият той в тази зала.

Съдията се вгледа в лицата на четиримата, след което просъска на Колдуел:

— Изложете основанията за възражението си!

— Познанията й по случая са придобити по служебен път, в качеството й на прокурор, представител на държавата.

— Господин Джоунс?

— Служебното й правоотношение с клиента ми е прекратено. Тя има право да дава каквито показания си поиска.

— Остава обвързана от положената клетва като прокурор! — настоя Колдуел.

— Трябваше да се сетите за това, преди да я уволните — сопна се Ем Пи.

— Склонен съм да се съглася с господин Колдуел — намеси се съдията, който вътре в себе си беше на противната страна, но не можеше да наруши закона.

— Добре, ще огранича обхвата на въпросите — каза Ем Пи, като с мъка прикриваше разочарованието си. Мат му кимна. Добър ход.

— Свидетелката трябва да бъде отстранена — изплака Колдуел.

— Тя сега е редови гражданин и може да дава показания — заяви негова светлост. — Но в определени граници. Внимателно, господин Джоунс!

— Ще те наблюдавам — каза Колдуел и се изхили злорадо в лицето му.

— Наблюдавай, колкото си щеш! — отвърна Ем Пи и също му се изхили. — Обичам да съм център на внимание.

Адвокатите се върнаха по местата си. Ем Пи изчака малко, за да подреди мислите си, после попита:

— Госпожице Париш, спомняте ли си екипа от руски специалисти, изпратени тук, за да помагат по делото?

— Да, разбира се! Петима души: един следовател и четирима прокурори.

— А спомняте ли си кой плаща всичко това?

— ФБР.

— Всичко?

— Да, ФБР изцяло поема разноските им. Те са тук вече близо година.

— А къде са отседнали? Толкова далеч от родината, не им ли доскучава? С какво се занимават?

Ким присви очи. Думите изхвръкнаха от устата й като ракета, насочена право към Тромбъл:

— Настанени са в хотел „Медисън“. Четиримата прокурори са там, в отделни апартаменти за по хиляда долара на нощ. Вече близо година, като сметките им са астрономически. Хранят се в най-скъпите ресторанти, всеки уикенд летят в първа класа до Лае Вегас, където играят в казината, наемат проститутки и изпиват невероятни количества алкохол. И всичко, до последния цент, се покрива от ФБР.

— Ще ви помоля за една груба преценка. Колко пари според вас е прахосало досега ФБР за издръжка на тия палячовци?

— Възразявам, ваша светлост!

— Възражението се приема. Господин Джоунс, внимавайте какви думи използвате. И така, госпожице Париш, колко?

— Милиони. Много милиони долари, взети от джоба на данъкоплатеца. Както ви казах, те са тук близо година и си живеят като царе.

Ем Пи се върна на мястото си.

Строго погледнато, Колдуел нямаше никаква причина да подлага Ким Париш на кръстосан разпит. С предишното си, навреме заявено възражение той бе запушил устата й, същевременно връзвайки ръцете на Ем Пи. От последвалите й показания не произтичаше нищо. Кой изобщо се интересуваше от някакви си руснаци? Ако щат, нека забременят половината курви на Лае Вегас! Да заложат хазната и да я проиграят на зарове. Много важно! Това нямаше нищо общо с оставането на Коневич в затвора.

Ала той бе ядосан на Ким Париш за това, че се бе обърнала срещу собствената си служба. Това си беше предателство и той знаеше как да я накаже. Време бе за малко очерняне.

Той стана от мястото си и попита:

— Как точно станахте свидетел на защитата?

— Не разбирам въпроса ви.

— Много е просто. Господин Джоунс ли се свърза с вас или обратното?

— Аз се свързах с него. След като бях…

Преди да бе довършила мисълта си, Колдуел я прекъсна:

— Вие още ли работите към СИН, госпожице Париш?

— Не, напуснах.

— Искате да кажете, че бяхте уволнена. Отидохте при господин Джоунс, понеже ви беше яд и искахте да си отмъстите.

— Не, напуснах. След което господин Тромбъл ме уволни.

— Нищо подобно, вас ви уволни директорът на СИН.

— Не си спомням да сте присъствали на уволнението ми. Бях уволнена от господин Тромбъл, за да не подам сама оставка като водещ прокурор по едно дело, съшито с бели конци.

Колдуел почервеня. Погледна съдията.

— Зачеркнете този отговор от протокола!

— Вие зададохте въпроса — отвърна съдията — и вие накарахте свидетелката да развие отговора си. Допускам вписването му.

Бе направил глупава грешка. Но какво от това? Вредата беше минимална. Незначително, временно поражение на фона на очакваната триумфална победа. Ако не друго, с уместното си възражение той й бе попречил да разкрие неща, вредите от които щяха да са сериозни.

Ким Париш бе освободена и Ем Пи Джоунс призова следващия си свидетел. Ким се отправи към изхода, като на пътеката се размина с някакъв дребен, опърпан човечец, който немощно пристъпваше в обратната посока.

Пьотр Арбатов положи клетва и зае мястото си на свидетелската скамейка.

Известно време Ем Пи го разпитва за него самия — професионалната му кариера със сигурност представляваше интерес за съдията и всички присъстващи. Двайсет години в КГБ, след което неочаквано бе избягал. Диплома по право от Московския държавен университет, но нито дума за аналогичната диплома от Католическия университет.

Ем Пи не го попита за нея.

Публиката в съдебната зала попиваше жадно всяка дума. С малки изключения никой от присъстващите не бе виждал жив агент на КГБ — а този Пьотр изглеждаше толкова невзрачен и смачкан от живота, толкова жалък… Кой можеше да повярва, че пред тях се е изправил зловещият демон, дал храна на безброй автори на шпионски романи, пресъздаден в безброй холивудски филми! Как така Америка не бе спечелила Студената война още преди трийсет години! Пьотр, който за пръв път през живота си влизаше в съдебна зала, бе видимо притеснен и отговаряше със запъване на въпросите.

Ем Пи Джоунс премина нататък — към въпроси от по-общо естество, с които да го предразположи и накара да се отпусне: как е бил привлечен като свидетел по делото, първоначалната му среща с Ким Париш и така нататък.

Той каза:

— Значи вие сте били нает да превеждате документите, предоставени на СИН чрез ФБР, нали така?

— Аз с това се прехранвам напоследък. Превеждам документация за американски фирми и организации, които работят с Русия.

— А работите ли още като адвокат?

— Не. Прекратих адвокатската си практика преди шестнайсет години.

— Защо?

— Предполагам, че заради работата си в КГБ. Беше ми оставила неприятен вкус в устата.

— Какво беше естеството на работата ви?

Пьотр се огледа наоколо; явно не бързаше да отговори. Напрежението в залата се покачваше с всяка секунда. Накрая той каза:

— Моята работа, господин Джоунс, бе да съставям компромати.

Пьотр говореше тихо и репортерите трябваше да наострят уши и изпънат шии, за да го чуват, докато излагаше в подробности естеството на своята специалност. Доста увлекателна материя. Всички слушаха, затаили дъх, без да мръднат от местата си. През следващите минути Пьотр им изнесе подробен урок за начинаещи, стъпка по стъпка, по съсипване живота на невинен човек с цел вкарването му в затвора или нещо по-лошо.

Последва въпрос от Ем Пи:

— И до какво заключение стигнахте, след като се запознахте с предоставените от Русия материали по делото „Коневич“?

— Възразявам! — излая Колдуел.

— На какво основание? — попита съдия Уилис, подпрял с юмрук брадичката си.

— Ъъъ… още веднъж, нарушаване на изискването за конфиденциалност между адвокат и клиент.

Негова светлост погледна Пьотр от високия си стол.

— Припомнете ми, ако обичате. Вие все още ли сте практикуващ адвокат?

— Не, от много години не практикувам. В днешно време съм обикновен преводач.

Ем Пи попита, сигурен в отговора:

— Подписвали ли сте договор, който ви забранява да разкривате наученото в хода на вашата работа?

— Не. Просто посочих цената си и Ким Париш ме нае.

— В такъв случай възражението се отхвърля — обяви съдията. — Моля, отговорете на предишния въпрос.

Пьотр погледна към Алекс, който си седеше кротко на масата.

— След като се запознах с материалите по делото, заключих, че господин Коневич е жертва на компромат.

— Защо?

— Тези неща смърдят отдалеч, господин Джоунс.

— Смърдят? Искате да кажете, изпускат миризма? Бихте ли се пояснили?

Пьотр посочи с пръст полковник Воронин, който седеше най-отзад в качеството си на наблюдаващ делото.

— Да вземем например този човек, господин Джоунс. Той може да се представя, че е служител на Министерството на вътрешните работи, но преди това определено е бил офицер от кариерата в КГБ. Може да ви уверява, че единствено прилага закона, но ръцете му са изцапани с кръв. Това е една воня, която никакъв душ не може да отмие.

Всички шии в залата се извиха назад, всички погледи се приковаха в полковник Воронин. Някой с повече чар би отвърнал с разоръжаваща усмивка, би се пошегувал или поне би вдигнал рамене, преструвайки се, че не разбира какво му се говори, но не и Воронин, който беше приковал в Пьотр малките си, присвити, злобни очички, сякаш искаше да го изпепели с поглед.

Този път нямаше съмнение — полковникът имаше вид, сякаш бе излязъл от някой холивудски трилър. Само дето на челото си нямаше надпис „КГБ“.

— А самите документи? — попита Ем Пи. — Те миришеха ли?

— Вижте, ключът е в изработването на перфектния доказателствен материал. Тези четирима прокурори, които са тук на издръжка на ФБР, са експерти по тази част. Това е тяхната специалност.

Още известно време Ем Пи го разпитва за някогашния му занаят: окачване на въжето на невинен човек посредством плетеница от лъжи, фалшификации и скалъпени, подхвърлени улики. След това внезапно смени темата и попита:

— Между другото вие присъствахте ли, когато госпожица Париш беше уволнена?

— Бях там, да. Седях до нея. Само че тя не бе уволнена.

— Прокурорът твърди, че е била.

— Или греши, или лъже. Тя напусна по собствена воля.

— А защо напусна?

— Тя бе докладвала на шефа си, че делото е скалъпено. Съшито с бели конци. Чист компромат.

Ем Пи направи пауза, за да може думите на свидетеля да стигнат до всички.

— И какво стана после?

— Госпожица Париш е човек с чувство за чест, господин Джоунс. Тя постъпи така, както аз не можах навремето.

— А именно?

— Опита се да прекрати делото.

Ем Пи се престори на силно изненадан.

— Водещият прокурор е искал да прекрати делото?

— Да.

— Ами тогава… защо не е прекратено?

— Тя бе вкарана в една стая с този човек — той посочи с пръст Тромбъл, който се правеше, че не го забелязва — и с нейните шефове от СИН. Умоляваше ги да прекратят делото. Те отказаха, при това доста грубо. След това тя помоли да я сменят с друг водещ прокурор, което между другото е задължение на всеки правист, който смята, че дадено дело не отговаря на изискванията. Те я навикаха, след което този човек — Пьотр отново насочи обвинителен пръст към Тромбъл — й изкрещя, че е уволнена.

Ем Пи му благодари и се върна на мястото си. Пьотр седеше на свидетелската скамейка и наблюдаваше Алекс. Алекс срещна погледа му и едва забележимо му кимна в безмълвна благодарност към един сънародник, който най-после е намерил изгубената си съвест.

Когато съдията му предложи да разпита свидетеля, Колдуел отказа. Той не знаеше почти нищо за Пьотр Арбатов, но усещаше, че човекът е пълен с изненади и че по-нататъшният му разпит само може само да навреди.

Освен това вредите дотук не бяха особено сериозни. Действително, тоя Тромбъл си беше гадно копеленце, но това едва ли бе новина. И сигурно предния ден бе послъгал малко в показанията си. Но това си беше проблем на Тромбъл, не негов.

Колкото повече мислеше Колдуел по въпроса, толкова по-доволен беше от себе си. В крайна сметка в тази съдебна зала имаше място само за едно его — ярък пример за вярна служба на истината и справедливостта — и този дребен, смачкан руснак току-що бе подложил крак на Тромбъл и наврял физиономията му в калта.

Когато дойдеше моментът за заключителната пледоария, Колдуел щеше изрично да спомене, че руският тъй наречен „експерт“ е изказал лично мнение — не неоспорим факт, а именно мнение, изсмукано от пръстите и непочиващо на никакви аргументи, — при това след като недвусмислено бе дал да се разбере, че доказателственият материал по делото е издържан във всяко отношение. По неговите собствени думи: перфектен. Освен това гласът на Пьотр беше един срещу много. Гласът на бивш професионален съставител на компромати срещу колективния глас на руската държава — на едно реформаторско, демократично избрано правителство, щеше да подчертае дебело той, а не на някогашната комунистическа диктатура, заради която Пьотр Арбатов е изпращал хора на бесилката.

Дребният руснак бе освободен и с облекчение скочи от свидетелската скамейка. Докато минаваше по пътеката, двамата с Воронин се размениха изпълнени с омраза погледи. Ем Пи обяви, че няма повече свидетели, но въпреки това остана прав, погледна съдията и попита:

— Мога ли да помоля за минута време, ваша светлост?

— Колкото ви е нужно — отвърна съдията Уилис, доловимо намеквайки, че времето не работи за Ем Пи и клиента му.

Алекс стана от мястото си, после Мат, след което тримата се събраха на плътна групичка и известно време оживено шепнеха помежду си.

— Какво мислиш? — попита Алекс Ем Пи.

— Че сме го загазили, и то здраво — отвърна откровено Ем Пи. — Ким беше нашата ключова свидетелка. Но Колдуел ни попречи да снемем най-важната част от нейните показания.

— И вие не смятате, че Пьотр компенсира загубата? — попита Алекс, като оглеждаше изпитателно лицата им.

Мат Ривърс — професионалистът с опит в десетки наказателни дела — отговори от името на двамата:

— Колдуел ще го размаже в заключителната си пледоария. Аз със сигурност бих го направил. От една страна, имаме човек, който по собствени признания е фабрикувал „доказателства“ срещу набедени лица, а от друга — едно цяло правителство. На кого ще повярва съдът, Алекс? Ем Пи кимна пред този неоспорим аргумент.

— Точно така ще постъпи. А ако се опитам да го контрирам в моята пледоария, ще прозвучи, сякаш защитавам Пьотр.

— Тогава да действаме — каза твърдо Алекс.

Мат и Ем Пи се спогледаха. И двамата тайно се бяха надявали да не се стига дотам. Идеята на Алекс беше пълна с правни капани. След миг размисъл Мат каза на Ем Пи:

— Съдията умело се прикрива, но на мен ми се струва, че е на наша страна.

Ем Пи кимна без особен възторг.

Алекс се обърна към двамата.

— Играем ва банк. Всичко или нищо.

— Да се надяваме, че си късметлия… — отвърна Мат, който вътрешно си мислеше, че по-скоро е луд.

— Ако беше такъв късметлия, нямаше да се докара дотук — отвърна сухо Ем Пи.

Алекс и Мат заеха местата си. Ем Пи остана на крака и след кратък размисъл каза неуверено:

— Бих желал да представя на съда още едно доказателство.

Мат му подаде възпроизвеждащото устройство — полупрофесионална уредба „Боуз“ с малки, но чудовищно мощни високоговорители. Алекс я сглоби върху масата, старателно насочвайки говорителите към прокурорската групичка. Междувременно приставът донесе отнякъде удължител, за да я включат. След това Мат сложи на масата пред Алекс пластмасова кутия, в която имаше може би двайсетина касети. Алекс ги прерови, избра една и я подаде на Ем Пи, който я постави в касетофона. Докато пръстът на Алекс чакаше върху старт-бутона, Ем Пи обяви:

— Това е телефонно обаждане до Татяна Лукина, специален сътрудник на началника на кремълската канцелария. Тя е юрист по образование и правен съветник на Борис Елцин.

Алекс натисна бутона.

Най-напред се чу звън на телефон.

„Кой се обажда?“ — попита женски глас на руски език; дори на записа си личеше, че собственичката му е силно раздразнена.

„Моля, изчакайте да говорите с директора на Федералното бюро за разследване“ — каза друг женски глас, на английски език, видимо отегчен.

„Здравей, Татяна! Чу ли новината за вашия човек Коневич? Голям шум се вдига покрай него отсам океана.“

„Кой ти даде домашния ми номер?“

„След като не можах да се свържа с теб в офиса, моите момчета от посолството го издириха.“

„Е, добре. Знам, че си го вкарал в затвора. А защо просто не го прати насам?“

„Не било толкова лесно, колкото си мислех. Слушай, трябва ми една услуга.“

„Джон, ти обеща да ми доставиш Коневич!“

„Просто му изслушай! Някои съдии са пълни идиоти. Трябва да ми скалъпиш някакъв обвинителен акт.“

„Защо?“

„Защото не мога просто ей така да го кача на самолета и да го изритам от тук. Виж, Татяна, подробностите не ме интересуват. Разбираш ли? Хайде де, твоите хора са експерти по тия работи.“

„По какви работи, Джон?“

Дълга пауза.

„Виж, подай ми каквото искаш, само да звучи убедително.“

„Това толкова ли е наложително?“

„Може би не. След седмица той отново ще се изправи пред съда. Няма начин да не бъде депортиран. Но я си представи, че съдията е луд! Наречи го презастраховане.“

Колдуел най-после се опомни от шока и направи нещо, което трябваше да стори преди минута — скочи на крака и закрещя:

— Възразявам! Възразявам!

Алекс се пресегна и усили докрай звука, за да заглуши протестите му. Гласовете на мъжа и жената от високоговорителите изпълниха цялата зала.

„… можеш да го държиш в затвора, нали? Тук има много противници на идеята ти да поддържаш бюро на ФБР към посолството, нали разбираш? Правя каквото мога, Джон, но сама си знам какво ми струва това. Подобна липса на взаимност от ваша страна няма да остане незабелязана, уверявам те.“ — Тромбъл промърмори нещо неразбираемо, но тя го прекъсна: „Ето, тази сутрин лично президентът Елцин ме пита за случая. Искаше да знае дали има нужда да занимава лично вашия президент.“

„Виж какво, аз ще уредя нещата. Дори да се наложи да подкупя съдията или да отвлека съпругата му, ще намеря начин да стане.“

Колдуел подскачаше като луд на място и крещеше с пълни гърди:

— Възразявам!!! Възразявам!!!

Алекс се пресегна и натисна стоп-бутона. Записът най-после спря, макар че още дълго време гласовете на двамата продължиха да отекват в главите на присъстващите. Той се изправи и огледа лицата в съдебната зала.

Тромбъл се бе спихнал на стола си. Всички погледи бяха насочени към него.

Колдуел бе изпаднал в ступор. Минаха няколко секунди, преди да се свести и да изпищи с една октава по-високо от преди, но с видимо отслабнал глас:

— Възразявам, ваша светлост!

— Съвещание! — обяви съдията и се надигна от банката си. Ем Пи отново извика Мат Ривърс, като този път прибави и Алекс към антуража си. Колдуел пристигна зачервен и треперещ от гняв, като влачеше подире си единия от младите кадри на министерството.

— Съвещанието е само за адвокати! — сопна се Колдуел, като размаха пръст пред лицето на Алекс. — Нямате работа тук!

— Присъствието му е необходимо за установяване автентичността на записите — отвърна любезно Ем Пи. — Това е процедурно изслушване, а не наказателно дело. Вие какво ще кажете, ваша светлост?

— Струва ми се уместно — отвърна Уилис, който още не можеше да се отърси от шока на чутото.

— Очевидно този запис е незаконен и процедурно недопустим! — кресна Колдуел на съдията, Ем Пи и всички, които го чуваха.

— Напротив — възрази Ем Пи с глас, преливащ от фалшива самоувереност. — Записът е напълно законен и допустим.

— Да не искате да кажете, че е направен със съгласието на разговарящите? — попита заядливо Колдуел.

— Това е по американските закони — отвърна Ем Пи с надменна усмивка, решен да блъфира докрай.

Алекс бързо се намеси:

— Записът е направен в Русия. Руснаците могат да се подслушват и записват колкото си щат. Няма закон, който да го забранява. Всъщност това е нещо като национален спорт.

Колдуел нямаше никаква представа дали това е истина.

— Ваша светлост, много ви моля! — проплака Колдуел. — Този запис е процесуално недопустим! Очевидно е направен с подслушвателно устройство.

Негова светлост погледна Ем Пи.

— Нещо да кажете?

— Вчера обвинението представи като доказателствен материал запис, направен с подслушвателно устройство, който им бил предоставен от ръководителя на руския прокурорски екип. Ставаше дума за уж престъпната дейност на „Орангутан Медия“. Аз не оспорих допустимостта на този запис, не попитах дали е направен с прокурорска заповед и сега съм смаян, че господин Колдуел изобщо повдига въпроса. Та нима самият той не направи прецедент! Аз трябва да се ползвам със същата свобода на действие.

— Имате ли още касети, господин Коневич?

— Около двайсетина тук. И още петдесет в банков сейф.

— Всичките ли държите да прослушаме?

— О, не! — отвърна Алекс. — С жена ми подбрахме по-изобличителните.

— Все разговори между Тромбъл и въпросната дама?

— Не, с тях двамата имаме само още една — каза Ем Пи, който видимо се бе заразил от увереността на Алекс. — Много бих желал да я пуснем. На нея Тромбъл се хвали на дамата в какви отвратителни затвори смята да прати Алекс. Обещава й, че ще го държи там, докато се пречупи и почне сам да моли да го върнат в Русия.

— А какви материали има на останалите записи?

— Въпросната Татяна Лукина е имала двама… да ги наречем, съдружници…

— Продължавайте!

— Единият е Ники Козирев, известен престъпен бос. Криминалното му досие в Интерпол и в руската полиция може да напълни цяла библиотека. Другият е генерал Сергей Голицин, бивш заместник-директор на КГБ, който е бил нает от Алекс като шеф на охраната на фирмите му.

— Телефонни разговори, така ли?

— Някои от тях — отвърна Алекс. — Другите са записани, докато са разговаряли на задната седалка на някаква лъскава лимузина.

— И каква е тяхната роля в тази история?

Време беше адвокатите да се намесят и Ем Пи отговори:

— Добре че попитахте, ваша светлост. Тези хора са си присвоили компаниите и парите на Алекс. След това са инсценирали срещу него съдебно дирене по скалъпени обвинения, което са прехвърлили на американското правораздаване.

— И тези записи потвърждават вашите обвинения?

— Това вие ще прецените.

— А по какъв начин се сдобихте с тези записи?

— От моя клиент.

— А вие откъде ги имате? — попита съдията, като изгледа Алекс.

— Наех частен детектив. Той ги записа и ми ги изпрати.

След кратък размисъл съдията каза:

— Вижте какво ме тревожи, господин Джоунс. Вашият клиент може като нищо да е наел актьори да разиграят тези сцени.

Беше ред на Мат Ривърс да поеме топката и той започна от воле:

— Моята фирма поръча анализ на записите, който бе проведен през уикенда от престижна лаборатория. Клип на Тромбъл, даващ интервю по телевизията, бе сравнен със записа, който току-що чухте. Абсолютно съвпада. Гласовите графики са идентични. Констатациите от анализа са приложени към доказателствения материал.

— Разбирам.

— Сравнихме също така и гласа на госпожица Лукина от касетата, където разговаря с Тромбъл, с останалите записи, на които заговорничи със съучастниците си.

— И които са на руски?

Отново Мат:

— Наехме актьори да озвучат записа на английски. Прилагаме и оригиналите, за да сравните точността на превода. Не сме жалили средства. И преводът, и озвучаването са много добри.

Мат нямаше търпение съдията да се зарови в новите доказателства. Бяха наели професионални актьори от Ню Йорк, които озвучаваха драматизирани романи. През уикенда, преди да запишат превода, те бяха репетирали репликите с часове. Резултатът беше повече от убедителен — и най-малките нюанси бяха предадени с разбиране, чувство и максимална правдоподобност. Презрителното пръхтене на Ники. Стаената заплаха в гласа на Голицин. Актрисата, която играеше Татяна, беше фантастична — с прелъстителното си мъркане тя просто оживяваше пред очите на слушателя. Колдуел стоеше отстрани като бито куче. Вече бе повече от очевидно на чия страна е съдията. С всяка изминала минута делото се изплъзваше от ръцете му. И нищо не можеше да направи, за да предотврати това. Истината беше, че самият той умираше да чуе записите.

Съдията каза:

— Искам да прослушам касетите при затворени врати, преди да взема решение. Държа и двете страни да присъстват — добави той, като погледна адвокатите. — Вие не! — Последното бе насочено към Алекс. — Въпросът е от компетенциите на обвинението и защитата.

След три минути съдебното заседание бе закрито до второ нареждане. С мрачно лице и тържествен тон съдията издаде едно многозначително нареждане: Тромбъл да присъства при подновяване на производството. Отношението му към директора на ФБР не беше никак християнско, за което съдията изпитваше известно чувство за вина, но пък, от друга страна, Тромбъл си го бе заслужил изцяло.

Докато съдията и адвокатите на страните се бяха оттеглили в кабинета на Уилис, присъстващите в залата репортери се върнаха при колегите си на парадното стълбище, за да споделят с тях сензационните новини от тази сутрин и да предадат колкото се може повече материал до редакциите си, преди съдът да се събереше отново на заседание. След минути говорещите глави застанаха пред камерите на телевизиите, за да споделят последна информация, да правят прогнози и да навират нищо не значещите си оценки за случилото се в лицето на всеки, който си даваше труд да ги слуша.

Разбира се, предвижданията за изхода от сагата бяха полярно противоположни. Половината смятаха, че в конкретния случай съдията ще направи изключение, понеже в крайна сметка делото беше за установяване правомерност на задържане, а при такива дела презумпцията за невинност действаше подчертано в полза на обвиняемия, докато другата половина бяха на мнение, че защитата няма никакъв шанс.

Съдът възобнови заседанието след точно четири часа. Медиите бяха уведомени малко преди това и репортери и фотографи се сборичкаха за по-предни седалки в залата и дори за удобни правостоящи места. Дали съдията щеше да допусне първата касета като доказателство? И ако да, как щеше да постъпи с останалите? Но въпросът на въпросите беше: колко прецакан бе Джон Тромбъл, директорът на ФБР? Злорадото любопитство доминираше над всичко останало. Всеки телевизионен канал настояваше пръв да научи съдебното решение още в мига, след като бъдеше обявено.

С мрачни лица адвокатите излязоха от кабинета на съдията и заеха местата си. След четири безкрайни часа, прекарани в арестантска килия, Алекс бе отведен обратно до масата на защитата. Междувременно обаче той бе избръснат, изкъпан, подстриган и преоблечен в строг костюм и вратовръзка. Според него бе дошло време да представи пред публиката и другото си аз.

И наистина, контрастът между презрения престъпник и този висок, атлетичен, красив мъж на масата на защитата беше смайващ. Вече видяхте в какво ме превърнаха онези, крещеше външният му вид; а сега вижте какъв бях навремето, преди да попадна в лапите им.

Страничната врата се отвори. Уилис, повдигнал тогата си от земята, пристъпи към съдийската банка. Изглеждаше едновременно тъжен, яростен, разтърсен до дъното на душата си и донякъде объркан.

Приставът призова за ред и залата утихна. Няколко безкрайни секунди съдията Уилис остана, загледан в тавана — обичайният му навик, преди да обяви решението на съда. В този жест имаше нещо дълбоко символично — някогашният свещеник търсеше мъдрост и подкрепа свише. За разлика от съдията Тромбъл имаше напълно смачкан вид. Той се виеше и гънеше на стола си и все не можеше да си намери място.

Съдията сведе поглед надолу, към залата.

— След като изслушах всички предоставени касети и след задълбочен размисъл аз реших да ги допусна като доказателствен материал.

Алекс се отпусна назад в стола си, докато Елена за малко не извика от радост.

Но понеже съдът бе чул само една от касетите, истинският смисъл на обявеното решение оставаше загадка за присъстващите. Репортерите мълчаха в очакване.

Съдията погледна Алекс.

— Сър, бихте ли станали?

Ем Пи стисна ръката на клиента си. Това „сър“ бе добър знак. Алекс стана.

— Позволете ми най-напред да ви поднеса най-дълбоките си извинения. — Уилис направи кратка пауза, за да намести тогата. — Към това бих добавил и една настоятелна лична препоръка. Очаквам от адвоката ви да заведе граждански иск срещу ФБР и Министерството на правосъдието. С вас са постъпили крайно несправедливо, сър. Никакви парични обезщетения няма да поправят тази несправедливост, но няма и да ви навредят, мисля аз.

Тромбъл седеше на стола си, като се насилваше да изглежда уверен и неуязвим и едновременно с това с опитваше да се разтвори в пространството.

След това съдията се обърна към съда, като говореше на доста висок глас, за да го чува и последният репортер. За начало предаде сбито, но с достатъчно подробности съдържанието на касетите. Беше си водил бележки, но ги поглеждаше рядко, най-вече когато предпочиташе точен цитат пред обобщен преразказ. В Москва бе организиран заговор с чудовищни мащаби, чиято първа жертва се бе оказал Алекс Коневич. Цялото му състояние бе откраднато, фирмите му бяха присвоени, като преди това изпратени от заговорниците лица го бяха изтезавали брутално. Заговорът се простираше до най-висшите ешелони на властта, до кремълската администрация.

— Ние самите сме имали подобни проблеми — обясни съдията. — Спомнете си скандала с държавния петролен резерв при Тийпот Доум, аферите „Уотъргейт“, „Иран-контри“ и прочие. Сегашният случай е едно от тези знакови исторически събития, които покриват с позор цели нации.

Запъвайки се на руските фамилни имена, Уилис изброи заговорниците и накратко очерта приложената престъпна схема. След това подробно описа начина, по който в нея са били въвлечени и използвани като маша американски законоприлагащи институции. За всяка измама е нужен глупак, подчерта той, и директорът на ФБР се бе оказал точно такъв. Сделката е била пределно проста, каза съдията: срещу връщането на Алекс на каквато и да било цена Тромбъл е можел да постави още неколцина свои агенти в Москва. Последва кратко резюме на всичките законови текстове и процедури, които Тромбъл бе нарушил, преследвайки и тормозейки Алекс и Елена Коневич. Те бяха толкова много, че съдията дори не си бе дал труд да ги преброи, но това щяха да свършат впоследствие правни експерти с достатъчно време, за да изслушат внимателно предоставения доказателствен материал.

СИН, ФБР и Министерството на правосъдието — трите държавни институции, представлявани от масата на обвинението — се бяха оказали чисто и просто задгранични филиали на един злодейски кабал. На съвещанието Ем Пи бе подсказал на съдията още любопитни подробности по третирането на Алекс от американските власти — безкрайното му разкарване по все по-отвратителни и опасни затвори; безпричинните наказания, които му бяха налагали техните директори по инструкции от Вашингтон; поставените в апартамента на семейство Коневич подслушвателни устройства; неправомерните обиски; абсолютно безсмисленото съсипване на имуществото им; конфискуваните им от федералното правителство финансови средства и умишленото разоряване на предприятието им.

В продължение на десет минути никой в залата не отклони и за миг вниманието си. На два пъти директорът на ФБР се опита да си излезе, но и двата пъти се върна с подвита опашка на стола си след гневни предупреждения от страна на съдията.

Джейсън Колдуел седеше нацупено на мястото си, докато бляскавото му бъдеще се сриваше пред очите му. Той живо си представяше новинарските емисии същата вечер: самонадеяните му пози на стълбището пред сградата на съда и в следващия кадър — глутница хлевоусти правни анализатори, подлагащи на дисекция унизителното му поражение от някакъв треторазреден адвокат. Щеше да бъде ужасно, непоносимо за гледане и той го знаеше.

И беше прав.

Накрая съдията Уилис приключи с поредно многословно извинение към Алекс и разпореди незабавното му освобождаване от ареста.

После си грабна тогата и напусна съдебната зала.

Тромбъл си плю на петите и хукна към вратата, разблъсквайки репортерите, които го бомбардираха с въпроси. В коридора се обърна към един полицай:

— Има ли заден изход тази сграда?

Човекът се усмихна.

— Има, разбира се.

— Къде?

— Намери си го сам, боклук скапан!

 

 

Целувките, прегръдките и облекчението на лицата около масата на защитата наред с неизбежните многословни поздравления между Алекс, Елена, Ем Пи, Мат и Марвин продължиха около пет минути. Накрая Марвин величествено вдигна ръка и всички утихнаха. Старият лъв стисна рамото на Алекс и тържествено го увери, че той лично ще състави и подаде исковете срещу ФБР, Министерството на правосъдието и СИН, като ще следи внимателно придвижването им в системата.

С блеснали очи старецът обеща безпрецедентен по мащабите си съдебен процес и колосални суми на исканите компенсации.

— Какви са шансовете да спечелим и кога ще си получим парите? — попита Алекс, делови както винаги.

Марвин се усмихна и потри ръце.

— Не е въпросът дали ще спечелим и кога, а колко да искаме. — После обясни, че за начало щял да подаде иск за десет милиона долара и когато им пусне достатъчно кръв, да свали на пет.

— И все така про боно? — попита Алекс.

Марвин се ухили с хищните си зъби.

— Ще ти се!

Тогава се намеси Елена:

— Обаче в такъв случай забравяте за обичайните си трийсет процента — заяви тя. — Или двайсет, или се заклевам, че до довечера ще наема друга адвокатска фирма!

Един поглед бе достатъчен на Марвин, за да се убеди, че Елена Коневич говори сериозно.

— Става! — каза той.

Междувременно ги бяха наобиколили глутница репортери, които се дръпнаха едва след като Ем Пи Джоунс им обеща, че ако трябва, ще остане цяла нощ на стълбището пред съдебната сграда. Тогава той не подозираше, че още преди да се е съмнало, ще бъде ангажиран за пет ток-шоута през следващия ден и ще получи шест телефонни обаждания от агенти на издателства и филмови продуценти.

Марвин събра адвокатите около себе си. Няколко минути се съвещаваха каква най-ефективна стратегия да възприемат за планираните искове; следващият ден се очертаваше много напрегнат.

Когато се обърнаха, Алекс и Елена вече ги нямаше.