Брайън Хейг
Преследваният (3)

3

Възрастната дама с птичето лице най-отпред на опашката тръсна чантите си на шофьора и немощно пропълзя през отворената задна врата на синьото беемве, на което отстрани с едри букви пишеше „ТАКСИ“.

Двойката непосредствено преди Елена и Алекс пристъпи крачка напред; в този момент един черен мерцедес, който изчакваше малко встрани с работещ двигател, потегли рязко, сви пред колоната таксита и закова спирачки на една педя от стоянката. Владимир, облечен в черните дрехи с бяла якичка на католически свещеник, огледа припряно обстановката, след което със замах отвори задната врата, докато Катя, предрешена като монахиня, насочи в лицето на Алекс грозния черен пистолет, който по чудо се бе появил в ръката й изпод гънките на расото.

Партньорът й се извърна назад и на чист руски каза на Алекс:

— Избирай: качвате се и двамата в колата или умирате тук и сега.

Алекс срещна погледа му; нямаше никакво съмнение, че този тип ще изпълни заканата си. След миг на размисъл той каза.

— Хубаво, ще дойда с вас. Но младата дама ще я оставите на мира. Не я познавам, не е с мен.

— Не се прави на глупак, Коневич! Катя ще убие теб, жена ти или и двама ви. За нас е все едно.

Алекс замръзна. Тия двамата ги познаваха. Мъжът го бе нарекъл по име, знаеше, че Елена му е съпруга. В продължение на три години той се бе подготвял за този миг. Бе сънувал, че нещо подобно се случва, и се бе събуждал, скован от страх. А сега, когато най-после то се бе случило, не знаеше какво да мисли и как да реагира.

Едрите лапи на Владимир се стрелнаха напред и сграбчиха Елена за шията, той я завъртя като кукла, пръстите на едната му ръка се плъзнаха под брадичката й, с другата я подпря отзад за тила. Отначало тя се извиваше и се опитваше да се съпротивлява, но Владимир беше огромен и много силен. Стисна я леко за шията и Елена извика задавено от болка.

Владимир се обърна към Алекс:

— Чувам, че си имал черен колан. Тогава сигурно знаеш тази хватка. Едно малко движение на тялото ми, и вратът й ще се прекърши като съчка. А сега, ако обичаш, качвай се в колата.

Точно както бяха очаквали, Алекс се подчини без колебание и повече приказки. Миг след това мъжът блъсна Елена на седалката до него и тя се стовари тежко, като почти го закри с тялото си. Мъжът явно знаеше какво прави — смяташе да я използва като буфер срещу ръцете на Алекс, когато се настани от другата й страна. Жената с монашеското расо, която можеше да бъде всичко друго, но не и Божа служителка, седна отпред, извърна се на една страна и насочи пистолета в главата на Алекс.

Шофьорът — техен съучастник, неведнъж участвал в подобни операции — пусна съединителя и колата потегли с припрян писък на гуми. Никой не продумваше. Сякаш по даден знак жената от предната седалка премести пистолета от Алекс към Елена. Мъжът с дрехи на свещеник каза на Алекс:

— Вдигни нагоре ръце, една до друга.

Алекс се подчини, мъжът се пресегна през Елена и стегна дебели найлонови ленти вместо белезници най-напред около неговите китки, после и около китките на Елена.

След кратка пауза Алекс попита:

— Какво искате от нас?

— Млъквай! — троснато отвърна Владимир, измъкна отнякъде две черни качулки и несръчно ги нахлузи на главите им.

През март 1992 г., точно два месеца след началото на медийната истерия около Алекс Коневич, бяха засечени и първите атаки срещу фирмите му.

Някой се бе опитал на няколко пъти, и то със завидна професионална вещина, да проникне в компютърните мрежи на „Коневич и сие“. И изглежда, че бе успял. Като всичко, наследено от комунизма, руската комуникационна инфраструктура, която се ползваше за достъп до интернет, беше невероятно примитивна и неефикасна. Алекс се бе принудил да наеме специализирана американска фирма, която да изгради фирмената му съобщителна мрежа, и бе инвестирал милиони долари в частни сървъри, рутери и фиброоптични кабели, които да свързват всичките му компании. Единствените уязвими места на системата бяха интерфейсните връзки между частните му трасета и държавните руски телефонни компании, но те за съжаление бяха неизбежни. Очевидно, хакерите се бяха възползвали от това слабо звено и бяха насочили атаките си именно там.

Пробивът в системата бе открит броени минути след инсталирането на една нова американска антивирусна програма — на практика магическо сито, което пресяваше огромни масиви информация и откриваше и най-незабележимото чуждо присъствие. С нейна помощ бяха засечени няколко десетки хиляди шпионски програмки — малки следящи устройства, които бяха проникнали навсякъде в цялата му мрежа. Това бяха извънредно сложни и съвършени минипрограми, чието засичане с наличния руски софтуер бе напълно невъзможно. Те не само проследяваха целия интернет трафик, но и подаваха команди за автоматично копиране на всяко входящо или изходящо съобщение и ги пренасочваха към външен интернет адрес.

Частните детективи на Алекс с лекота проследиха физическото местоположение на този интернет адрес; оказа се малък апартамент в покрайнините на Москва. Те проникнаха с взлом и намериха няколко празни стаи, без отпечатъци от пръсти и каквито и да било други следи от човешко присъствие освен малко бюро, върху което се мъдреше изключен от контакта прашасал компютър с демонтиран твърд диск.

Ама какво става тук? — попита тревожно Алекс техническите експерти. Някой следи цялата делова кореспонденция и всички транзакции на фирмите — бе отговорът. Откога? — попита той. Може би от седмици, по-вероятно от месеци, от което можело да се заключи, че хакерът вече е събрал планини от информация за начина, по който бе възникнала цялата бързо разрастваща се империя, как отделните й части се свързваха помежду си, откъде идваха и в каква посока се движеха паричните потоци, дори за самоличността на основните играчи, които дърпаха конците. Компютрите на отдела за човешки ресурси например бяха наблъскани с толкова шпионски програми, че бяха почнали да си говорят сами.

Компютърната мрежа бе напълно прочистена, пръснаха се нови купища пари за най-съвременни защитни програми — все внос от Америка, разбира се — и известно време нищо повече не се чу по въпроса. Като причина за атаката хората на Алекс подозираха някаква форма на рекет: плати си и цялата източена информация ще бъде унищожена, а набезите срещу фирмата ти ще престанат. Но след няколко напрегнати седмици, през които компютърните гении на Алекс очакваха със затаен дъх поредната атака, а такава не настъпи, те се спряха на друго, по-оптимистично обяснение — вероятно зад първото проникване стоеше хакер самодеец, един от безбройните компютърни терористи, които се въдеха в последно време. Това беше ежедневен проблем на Запад, увериха го те. Никому неизвестни младоци прекарваха безсънни нощи, надвесени над домашните си компютри, измисляйки все по-гениални начини за проникване в системите на големи корпорации и дори на държавни учреждения, колкото да докажат на себе си, че са нещо повече от презрени нищожества, каквито всъщност бяха.

Можеше да е и по-лошо, предупредиха те: хакерът е можел да парализира цялата му мрежа, изтривайки планини от информация. Това беше един вид предупреждение, добавиха те, и то твърде навременно, за което можем само да им бъдем благодарни. Да вземем предохранителни мерки, да похарчим още пари, колкото е нужно, и да си отваряме очите. Бъди благодарен, че засякохме проблема навреме и го елиминирахме, добави главният техник — американски компютърен експерт, на когото Алекс плащаше малко състояние.