Брайън Хейг
Преследваният (14)

14

Полковник Воронин имаше леко извратено чувство за хумор, или, ако трябва да се каже по-деликатно — представата му за ирония не беше съвсем безобидна. В течение на четири десетилетия Чекпойнт Чарли — печално известният граничен пункт между Източен и Западен Берлин — бе символизирал разделението на света на капитализъм и социализъм, на свободни граждани и поданици в окови. На това място Изтокът и Западът си бяха разменяли затворници с качулки на главите; тук се бяха сключвали тайнствени сделки, които да попречат на двете противостоящи страни да се превърнат взаимно в радиоактивен прах.

Алекс и Елена бяха хванали нощния полет от Ню Йорк до елегантното старо берлинско летище „Темпелхоф“, откъдето бяха хванали такси до един скромен пансион на закътана безлична уличка в демодиран квартал близо до центъра на града. Бяха се регистрирали под чужди имена и платили стаята си в брой.

Наскоро обединен, Берлин представляваше една огромна строителна площадка. Настръхнала гора от кранове бодеше небето с дългите си стрели. Орди строителни работници бяха превзели града, като вероятно превишаваха по численост местните жители. Цените на недвижимите имоти в източната половина вече се изравняваха с безбожно раздутите цени на западната. Гражданите на бившата Западна Германия се бяха втурнали да облагородяват занемарените източни квартали и да приобщават блудните си братя от вече несъществуващото ГДР.

Докато гледаше мрачно от прозореца на таксито, неусетно за себе си Алекс си възвърна един стар, попритъпен от времето рефлекс. Наоколо се трупаха състояния, строяха се нови сгради, целият град се преобразяваше със зашеметяваща скорост пред очите му. За броени минути той измисли поне десет начина да се впише в този пазар и да изкара милиони. Чувстваше се като олимпийски бегач с ампутирани крака, принуден да наблюдава отстрани как далеч по-неопитни от него спринтьори финишират първи и грабват наградата, докато той не може да направи две крачки, камо ли да се състезава.

Точно в три Алекс застана сам в западния край на Чекпойнт Чарли. Караулките, следящите прожектори, бариерите — всичко си беше на мястото, макар и без човешко присъствие и за негова радост с доста запуснат вид. Хора от всякакви националности и раси се шляеха безгрижно наоколо, щракаха с фотоапарати по останките от мрачното минало в този музей на една за щастие отминала епоха, оглеждаха пожълтелите снимки на хора, прибягвали до отчаяни — и често брилянтни в находчивостта си — способи за бягство от ужасите на комунизма и започнали нов живот на Запад.

Воронин накара Алекс да го чака двайсет минути. Посланието беше пределно ясно: ти си бивш магнат, но настоящ беглец от закона, издирван престъпник, жалък крадец, неудачник. Аз може да съм някакъв незначителен полковник, но съм и твоята единствена надежда за спасение и ти ще ми целуваш подметките или…

Най-после полковник Воронин се появи иззад ъгъла на някаква безлична ниска сграда — висок, строен мъж на средна възраст, с цивилни дрехи, загърнат във възстар шлифер. На крачка-две встрани и назад — единият отляво, другият отдясно — го придружаваха двама млади сътрудници, облечени почти идентично с шефа си. Тримата се приближиха с маршова стъпка, като армия завоеватели, и тържествено пресякоха Чекпойнт Чарли, сякаш се снимаха в някаква епична филмова продукция. Полковникът се спря на половин метър от Алекс и няколко секунди двамата мъже се оглеждаха подозрително един друг.

Накрая полковникът протегна ръка. Здрависаха се без излишен възторг. Воронин посочи двамата си колеги, които пристъпиха по-близо, без да вадят ръцете от джобовете си.

— Капитан Калинин, капитан Годунов. Двамата ми помагат в разследването.

— Благодаря, че дойдохте — каза Алекс без капка топлина в гласа. Беше се облякъл старателно за срещата — със същия шит по поръчка костюм, който бе носил при бягството си, почистен и безупречно изгладен; колосана памучна риза с монограм и копринена вратовръзка допълваха ансамбъла. Имаше вид на истински милионер — човек на действието, способен с едно драсване на писалката да разтърси цели пазари.

— А къде е съпругата? — попита Воронин.

— Наблизо.

— Сам сте, така ли?

— А вие не сте — отбеляза Алекс, без да отговори на въпроса. — Бих желал да видя документ за самоличност.

— Не смятам, че сте в положение да ми отправяте искания, господин Коневич. В Русия вие сте издирван от закона престъпник.

— Добре дошли в новата Русия, полковник. Аз съм данъкоплатец и имам права. Сега вие работите за мен. Документ за самоличност, ако обичате.

— Мога да ви арестувам още тук, на място, и да ви отведа в Русия. Това ще ме направи герой.

— В такъв случай добре дошли и в Германия. Тук нямате никакви правомощия.

Ръцете на полковника бяха в джобовете на шлифера му. Алекс внимателно го огледа. Имаше изпито лице, хлътнали очи, тънки устни; късо подстриганата му коса бе сресана настрани, за да прикрие олисяващото му теме. Лицето му не беше нито много противно, нито много симпатично; нито красиво, нито грозно — типично невзрачно лице на съветски апаратчик. Той изви дясната си ръка и нещо кораво и заоблено изду отвътре плата на шлифера.

— Ето моите правомощия — каза той. — Други едва ли са ми нужни. Двамата ми колеги също са въоръжени. Мога да ви застрелям на място. — Той млъкна за миг, колкото да се ухили зловещо. — Може и да реша да го направя.

Алекс също се усмихна.

— Това би било лошо. Не само за мен, но и за вас.

— Напротив, за мен би било чудесно. Така бих могъл наведнъж да си реша доста проблеми.

— Погледнете зад гърба ми, към онази висока жилищна сграда.

Воронин отмести очи от лицето на Алекс.

— По-нагоре — каза Алекс, като проследи погледа му. — На шестия етаж, третия прозорец отдясно наляво. Виждате ли насоченото дуло?

Воронин едва не зяпна от изумление, когато очите му най-после се спряха върху дългия, цилиндричен предмет, който стърчеше навън от открехнатия прозорец.

— Вижте го добре, полковник — каза Алекс. — Това е един от тримата снайперисти, които съм наел да ме охраняват. Само да повдигна ръка, и вие сте мъртъв. Надявах се да не се стига дотам, но… — Той повдигна леко ръка нагоре, почти на равнището на кръста си.

Мозъкът на полковника мигновено преосмисли ситуацията. От устата му рукна поток от думи:

— Свали си ръката! За Бога, свали я веднага надолу!

— Извади си ръцете от джобовете. С дланите нагоре. Затваряй си устата и прави каквото ти кажа. Покажи ми документ за самоличност и тогава… може би ще си сваля ръката.

Ръцете на тримата изскочиха като пружини от джобовете им, стиснали служебни карти. Докато ги подаваха, дланите им трепереха. Алекс махна презрително с ръка на служебните карти на двамата капитани, но взе тази на полковника, за да я огледа по-отблизо. Изглеждаше истинска, но можеше ли да бъде сигурен? Той му я хвърли обратно.

Воронин я улови във въздуха и я пъхна в джоба на шлифера си.

— Вашето поведение не подобава на невинен човек, господин Коневич.

— Засега никой не ме третира като невинен — отвърна Алекс.

— Вие застрашихте живота на трима офицери от Министерството на вътрешните работи. Това ще се прибави към и без това сериозните обвинения срещу вас.

— Не можеш да си представиш колко ме притеснява това. Имаш ли предавател?

— Защо ми е притрябвал предавател? — изсмя се подигравателно Воронин.

— Не казвам, че ти трябва. Просто не искам да ни се преплетат честотите.

— Аха… разбирам.

— Ти току-що ме заплаши с убийство. Това е записано. Кой те изпраща?

Няколко мига Воронин се взира напрегнато в Алекс. Младият мъж бе застанал в средата на едно открито пространство пред бившето КПП, далеч от стени на сгради и всякакви възможни укрития. Сега причините за избора му изведнъж се изясниха. Воронин и двамата му асистенти бяха попаднали в капан, изложени на прицел, уязвими отвсякъде, и той за миг се запита колко ли дула бяха насочени към собствения му череп в този момент. Усмихна се насилено и каза:

— Струва ми се, че нашето запознанство не започна добре.

Алекс кръстоса ръце на гърдите си и го изгледа сериозно.

— Аз съм тук, защото обеща да ми помогнеш — каза той. — А вместо това ми се явяваш въоръжен, с още двама души, и заплашваш да ме убиеш. Странни представи за запознанство, наистина.

— Добре де, добре! Сгреших, извинявам се. — Той отново се опита да се усмихне, да изглежда искрен и дружелюбен. — Мога ли да ти викам Алекс?

— Разбира се, защо не!

— Хубаво. Алекс, както ти казах вчера, бих желал да се върнеш с мен в Русия. Ако си невинен, както твърдиш, това ще се изясни в съда.

— Не ме разсмивай! Та аз няма да доживея до съда!

Очевидно за Воронин би било чисто губене на време да му противоречи — та той току-що бе заплашил сам да изпълни присъдата му тук, на място, на уж неутрална германска територия. Още по-глупаво би било да се опитва да се вмъкне под кожата на Алекс. Покрай тях минаха тумба русоляви, синеоки туристи, които дърдореха оживено на неразбираем език. Малките очички на Воронин се раздвижиха зад прихлупените клепачи и той отбеляза:

— Там някаква жена ни снима с камера.

— Ти май не слушаш какво ти говоря. Разбира се, че ни снимат; разбира се, че гласът ти се записва. А, да не забравя: в теб са насочени няколко снайперски пушки, а хората ги сърби пръстът на спусъка. Ако имаш още приятелчета, които дебнат наоколо, имай предвид, че моите са много и са въоръжени до зъби. Не прави глупости. Аз съм уплашен и отчаян човек. Всеки миг мога да се разсея и да вдигна ръка, за да избърша потта от челото си или да се почеша, и… вие сте мъртви, и тримата. И така, докъде бяхме стигнали? — Изведнъж Алекс раздвижи ръце и се плесна по хълбоците. — Хайде, полковник, не ми губи времето!

— Спокойно, Алекс! Не съм дошъл да те убия. Предлагам ти сделка.

— Слушам те.

— Престани да размахваш ръце. Притесняваш ме.

— Говори по-бързо. Сърби ме носът, искам да се почеша.

— Е, добре тогава. — Воронин разтърка очи. Обстоятелството, че Алекс бе дошъл на срещата подготвен, не го изненадваше особено. Той вече знаеше за бягството му от Унгария и за хитрия начин, по който се бе измъкнал от преследвачите си; беше инструктиран да очаква от него всякакви номера. Ала погледът на Алекс го пронизваше сякаш до дъното на душата му и той с все по-големи усилия успяваше да поддържа маската на безразличие. — Някои наши общи приятели са силно впечатлени от твоите заложби на финансист. Ако трябва да бъда откровен, много е жалко, че беше принуден да напуснеш Русия. Та ти си национален капитал! Ние се възхищаваме от постиженията ти.

— Кои са твоите приятели?

— Хора с власт.

— Кажи ми поне едно име.

— Губиш времето и на двама ни. Пък и не знам имената на всички.

— Хубаво, давай нататък.

— Искат да те наемат да управляваш финансите им. Парите са в офшорни сметки. Не е нужно изобщо да се връщаш в Русия. Тая работа със сигурност я умееш.

— И какво ще получа в замяна?

— Двайсет процента от печалбата. Става въпрос за стотици милиони, които в един момент може да нараснат и на милиарди. Разбира се, твоят дял ще зависи от това колко умело ще успееш да ги инвестираш. Ще получаваш прилично възнаграждение.

— Парите чисти ли са или мръсни? — попита Алекс, без да отговаря на офертата.

Воронин вдигна рамене.

— В днешно време кои пари в Русия са чисти? И какво изобщо ти влиза това в работа?

— Не ми влиза. А какво ще стане с делото срещу мен?

— Както ти казах, това са влиятелни хора.

— Колко влиятелни?

— Могат да подбутнат тук и там. — Полковникът намръщи чело и се престори на замислен. Повдигна ръка и разтри схванатия си врат. Алекс беше доста по-висок от него и бе застанал твърде близо. Самият Воронин никак не беше нисък и бе свикнал да гледа отвисоко на повечето хора, та сега му беше особено неприятно, че ролите са разменени. — Може отнякъде да се появят свидетели, които да ти помогнат да изчистиш името си. Наблюдаващият прокурор по делото е много сговорчив. Срещу съдийски пост и щедра добавка към пенсионния си фонд може да обяви случая за приключен по липса на доказателства.

— Престани да ме лъжеш. Моята история беше седмици наред на първа страница на всички руски вестници. Трудно ми е да повярвам, че това дело може току-така да бъде прекратено.

Полковникът се престори, че вдига безпомощно рамене.

— За съжаление и полицията, и съдилищата са толкова претоварени, че никой вече не ги притиска да довеждат докрай всеки отделен случай. Освен това напоследък в Москва един скандал трае ден до пладне, докато избухне поредната буря. В такива времена живеем и ти имаш немалка заслуга за това, Алекс Коневич.

— А парите ми?

— Не гледай по този начин на нещата — усмихна се кисело Воронин и понечи да го хване за лакътя. Алекс се дръпна гнусливо крачка назад.

— Мен ме пребиха от бой, едва не се простих с живота си. Жена ми беше отвлечена и заплашвана. Откраднати ми бяха триста и петдесет милиона долара. Бизнесът ми беше съсипан, доброто ми име окаляно. По какъв начин да гледам на нещата според теб? — попита той с равен тон, без следа от гняв.

— Било каквото било. Минали неща. Или, ако предпочиташ, гледай на това като на цената, която си платил за своя нов живот. Ти си изключителен талант, Алекс. И затова ние ти даваме шанс да си възвърнеш всичко.

— Много мило от ваша страна.

— Забрави миналото. След някоя и друга година с малко късмет и с по-остри лакти ще си отново там, където си бил. Може би дори още по-нагоре.

Подобна оферта беше последното нещо, което Алекс бе очаквал; нужно му беше време, за да осмисли чутото. Ситуацията граничеше с абсурда. Воронин със сигурност беше поредното колелце от огромната машина, съсипала живота му. Сега тези хора му даваха шанс да си върне откраднатото, да го инвестира и умножава, за да им донесе огромни печалби, от които да станат още по-богати.

Срещу което той щеше да получава малка част от нещо, което и без това си беше негово. На онези акули явно не им стигаше да му отнемат всичко. Сега искаха да го направят и свой роб, да го принудят да обслужва финансовите им интереси. Той щеше да се превърне в тяхна собственост, да направи сделка с дявола, която, веднъж сключена, не подлежеше на разтрогване.

Тези хора притежаваха неговите компании, парите му, имотите му; сега искаха да притежават и него.

Прекрасно го бяха намислили, няма що. Алекс щеше да бъде офшорен параван за престъпната им дейност, да пере парите им, да ги прикрива и увеличава и ако нещо се размиришеше, да изгърми като бушон.

— Ти си лъжец, а онези, които те пращат, са крадци — каза накрая простичко той, констатирайки очевиден факт. — Защо да ти имам доверие?

— Е, споразумяхме ли се или не?

— Още не. Нещата се развиват прекалено бързо за мен.

— Ние ти даваме шанс да живееш. Да предположим, че не приемеш офертата ни. Ще те открием, където и да се завреш, и ще те убием.

— Аз си мислех, че преговаряме, а ти вече ме заплашваш.

— Е, добре. Преговаряй.

— Двайсет процента са малко — каза Алекс. — Една такава сделка трябва да почива на ясни условия и клаузи. Ако увелича първоначалната сума с десет процента или по-малко, не заслужавам повече от двайсет процента от разликата. От друга страна, ако постигна по-голям процент увеличение, това трябва да се отрази във възнаграждението ми. Да кажем, при петдесет процента реализирана печалба моят дял да е трийсет процента от нея.

— Ами ако ни загубиш пари?

— Това няма да се случи.

— Голям си оптимист…

— Дотук ти изложих песимистичния сценарий. Всеки умен бизнесмен залага в договора стимули за по-добра резултатност. Аз мога с достатъчна степен на увереност да заявя, че съм в състояние да реализирам годишна печалба над сто процента. Ако това се случи обаче, искам годишен бонус от пет милиона в добавка към трийсетте ми процента.

Воронин се извърна към подчинените си и тримата се спогледаха смаяни.

— Тоя е страшно нахакан — каза той.

— Ако не беше такъв глупак, щеше да разбереш, че ти правя много щедра оферта — продължи Алекс. — Намери си друг човек с моята кариера и доказани способности и виж какви условия ще ти предложи той. На Уолстрийт има хора, които ще ти поискат трийсет процента, дори да не ти изкарат цент печалба. Особено пък ако знаят, че парите са мръсни или съмнителни, тогава шейсет процента не ти мърдат. Ако не ми вярваш, питай.

Воронин започна да нервничи.

— Ще трябва да се допитам до моите приятели.

— Разбира се. Ти си само чирак — отвърна Алекс, не пропускайки да го ритне по кокалчетата. — С теб нямам какво повече да си кажа. Занапред ще разговарям с шефа ти или с никого — добави той. — И ако се окаже невъзпитан простак като теб, ще му затворя телефона и няма да ме видите повече.

Воронин присви очи. Ах, как само го сърбеше ръката да извади пистолета и да пръсне черепа на тоя нагъл хулиган! Щеше да го гръмне и окото му нямаше да мигне, ако не бяха невидимите дула на пушките, насочени в главата му.

— Ще предам където трябва — промърмори той и прехапа устни.

— Има и още нещо, което искам да им предадеш.

— Какво?

— Предвид на случилото се между мен и тези хора искам някаква гаранция, че изобщо ще си получа заработеното.

— Каква например?

— Още не съм решил. Ще помисля и ще ти кажа. — Той се обърна и направи две крачки, после сякаш се сети за нещо и каза през рамо на Воронин: — Ако мръднеш от мястото си или дори само си бръкнеш в джоба, за да извадиш телефон, онези юначаги с пръста на спусъка имат инструкции да ви направят на кайма.

Воронин зяпна. Зад ъгъла дебнеха петима специалисти по проследяване, които само чакаха позвъняването на шефа си, за да тръгнат по петите на Алекс и да го спипат в бърлогата му, а там вече щяха да му окажат нужното въздействие, докато вземеше правилното решение.

Той размърда крака, но си припомни предупреждението на Алекс и замръзна на мястото си. Няколко мъчителни мига прекара в размисъл върху абсурдния въпрос как се бе оставил да го надхитри един аматьор. Но преди Алекс да се бе отдалечил, се сети да попита:

— Как да те открием?

— Както преди. Кажи на шефа си да ме търси в хотела в Ню Йорк.

С тези думи Алекс се обърна още веднъж и с решителна крачка тръгна на запад, към свободата и Елена, която крачеше нервно зад голямата сива жилищна сграда, като се молеше съпругът й да не преиграе с блъфирането. Двамата се хванаха за ръце и бързо извървяха двете преки до близкия булевард, където хванаха такси, сляха се с уличното движение и след известно криволичене из града се прибраха в пансиона.

Воронин и двамата му помощници стояха като заковани и кършеха нервно пръсти, като не отделяха очи от прозореца на шестия етаж. Докато цевта оставаше насочена към тях, и те щяха да останат по местата си. Мина стадо малоумно кикотещи се японски туристи, които вероятно ги взеха за пенсионирани шпиони, дошли да се поклонят пред този паметник на Студената война, да обменят поукрасени историйки и откровени лъжи за славното минало. Цели пет минути японците не спряха да снимат с джобните си фотоапарати тримата намръщени мъже с омачкани еднакви шлифери. Пристигна автобус и от него се изсипа нова тумба туристи, които веднага бяха привлечени от атракцията, наизвадиха своите фотоапарати и защракаха с останалите.

— Това са някакви треторазредни актьори, наети да придадат автентичност на обекта — обясни екскурзоводът и групичката около него избухна в смях.

— Като актьори хич не ги бива! — извика някой и смехът се усили. И тримата вече изгаряха от желание да извадят пистолетите си и да подхванат тълпата наред.

Чувстваха се като идиоти. Мълчаха, никой не смееше да помръдне, а очите им не изпускаха подаващата се от прозореца цев.

След двайсет мъчителни минути, теглиха устно жребий. По-високият от двамата капитани загуби и тръгна предпазливо напред, отначало едва-едва влачейки подметките си по цимента, после замижа, изпсува гръмогласно и направи три скока по посока към сивата сграда. Не се чуха изстрели, не паднаха трупове. Тримата придобиха кураж и вкупом пробягаха разстоянието до основата на сградата. Влетяха във входа, извадиха пистолетите си и поеха с тежки стъпки нагоре по стълбите. На стълбищната площадка към шестия етаж, запъхтени от усилието, откриха наетия от Алекс снайперист — парцал за миене на под, подпрян върху обърната с дъното нагоре метална кофа по такъв начин, че дръжката му се подаваше две педи навън през прозореца.

Тримата се гледаха няколко мига, докато първоначалното им смайване отстъпи място на дълбока покруса и унижение. Изобщо не се стигна до дебат, фактите говореха сами за себе си: тази последна подробност щеше само да внесе нежелани усложнения в рапорта им до Татяна Лукина.

* * *

Беше им писнало от хотелски стаи. Искаха да излязат навън и да се поскитат на воля из този великолепен град, наситен с богата история, да се смесят с тълпите и да усетят духа на Германия. Но не смееха. Казаха си, че е твърде опасно. Нямаше никакъв смисъл да се навират насила в ръцете на Воронин и неговите убийци. Обадиха се на румсървис и вечеряха тихо в стаята си.

След десерта, на чаша вино, Алекс й разправи подробностите по офертата им. Елена го изслуша, но не каза нищо. Плюсовете и минусите бяха очевидни. На тях отдавна им бе омръзнало да живеят като бегълци, постоянно да поглеждат през рамо, да замръкват и осъмват в страх от най-лошото. А колкото и да се занимаваше със спорт напоследък, Алекс беше човек с неизтощима енергия и изключителен интелект, който се нуждаеше от поле за изява. Ала същевременно офертата беше унизителна, позорна. И все пак перспективата да неутрализира злодеите, които се опитваха да го премахнат, си имаше своите плюсове.

— Какво ще направиш, ако удовлетворят исканията ти? — попита го накрая тя.

— Може да приема.

— Смяташ ли, че зад тази оферта стои Голицин?

— Сериозно се съмнявам в това. Мисля, че той иска премахването ми.

— Кой тогава?

— Там е въпросът. Възможностите са много. Има само един начин да се разбере точно кой.

— Тоест ти възнамеряваш да приемеш офертата, за да разбереш кой стои в дъното на цялата история? — предположи тя.

— Това е идеята. Ако приема, ще потърся начин да ги измъкна от бърлогите им.

— Защо точно теб? — попита тя, като отпи от виното си.

Уместен въпрос.

— Отчасти защото още ги е страх от мен. Затова искат да ме привлекат да работя за тях и по този начин да ме неутрализират. Защо иначе ще полагат такива усилия, за да ми попречат да се свържа с Елцин? Набъркат ли ме в играта, ще си осигурят моето мълчание.

— Казваш, отчасти. А каква е другата част?

— Голицин има съдружник. Това е ясно. Почти сигурен съм, че е някой от най-близките сътрудници на Елцин. Помисли си само, Елена. Знаем, че мафията е замесена. Знаем, че са замесени също Голицин и неговите приятелчета от КГБ. А сега изведнъж се появява този Воронин с двамата си помощници.

— Мислиш ли, че наистина е от министерството?

— Убеден съм в това. Обадих се на един приятел в Москва и го помолих да го види кой е и що е. Работил е някога в КГБ, но сега е точно този, за когото се представя. И действително е натоварен с разследването на случая.

— Значи тази конспирация е доста широка.

— Като с всеки изминал ден се разширява все повече. Би ни било от полза, ако можехме да разберем точно кои са замесени и с кого си имаме работа.

— И тогава? — попита Елена.

— Ще търся друг начин да се свържа с Елцин. Ще разполагам с конкретни имена и доказателства, които да му навра в лицето. Ако могат да постъпят така с мен, Елена, значи могат да го направят с всеки. И съм сигурен, че няма да се спрат. А ако това стане, щетите ще са неизмерими. Просто никой вече няма да иска да си вложи парите в Русия.

 

 

Облечена беше в дълга черна рокля с цепка до талията; докато пристъпваше, цепката пропълзяваше дори още по-високо, почти до подмишниците. Роклята не беше скъпа, но това не бе и необходимо — жена като нея можеше да побърка един мъж и по работен комбинезон. Влезе в ресторанта и се запровира между масите, където кавалерът й за вечерта я очакваше нетърпеливо в едно продълговато сепаре с кожени канапета в задната стаичка.

Голицин бе пристигнал десет минути преди нея, а вече беше преполовил третия си скоч за вечерта — от добра вносна марка, към която бе развил вкус през дългите си години в КГБ.

Самият ресторант беше най-ексклузивният и най-зашеметяващо скъпият в цяла Москва. Поне за момента, доколкото модните заведения в града се сменяха всеки месец и след още седмица-две опашки, списъци на чакащи и хилядадоларови подкупи за маса, и това щеше да потъне в забвение. Масите бяха претъпкани с подобни нему сенчести „бизнесмени“ и обикновени мошеници, които поръчваха черен хайвер с килограми и изливаха в гърлата си количества шампанско, достатъчни да изтровят рибата в Москва река. Във въздуха висяха кълба дим като след артилерийски бараж. Красиви жени пърхаха около масите, висяха сладострастно по шиите на загладени мъже, смееха се с пълно гърло на най-дребната им шегичка и като цяло полагаха неистови старания да им се харесат дотолкова, че да си спечелят благоволението им за още една нощ, още една седмица или — дай, Боже! — месец, преди да бъдат изритани заради поредната амбициозна блондинка с още по-дълги крака и по-кръшен смях.

Да живее капитализмът!

— Приятно местенце — отбеляза Татяна, любезно усмихната. — Имаш добър вкус. — Разбира се, в думите й нямаше и капка искреност.

Голицин не се надигна да я посрещне, не си даде дори вид, че е чул комплимента й. Тя се плъзна на канапето срещу него, като за миг му показа фантастичните си бедра в цялата им дължина. Деколтето й беше толкова дълбоко, че ако се наведеше още малко, гърдите й щяха да се изсипят.

— Как е в Кремъл? — попита той.

— Напрегнато. Както винаги. Зад всеки ъгъл дебне катастрофа.

Келнерът притича до масата им. Тя си поръча английски джин — чист, без тоник, лед или вода. Голицин надигна почти празната си чаша и му даде знак да я долее. В ъгъла неколцина музиканти с казашки носии изпълняваха стари руски романси пред публика, играеща нови руски игри.

— А сега нека ти кажа защо сме тук — започна делово Голицин. — Чувам слухове.

— Какви слухове?

— Лоши. За палячото.

— Колко лоши?

— Силите на реакцията планират да го съборят.

— Те от години обещават все едно и също.

— Вече са минали фазата на обещанията. Набират бандити направо от улицата, въоръжават ги и се готвят за решителна схватка.

Тя повдигна вежда.

— Доколко надеждни са слуховете ти?

— Можеш да им вярваш. Моите приятели от КГБ твърдят, че е възможно всеки ден да започне.

— А Руцкой? Той в играта ли е? — попита шепнешком Татяна.

Имаше предвид, разбира се, вицепрезидента Александър Руцкой, герой от иначе мизерно провалената съветска авантюра в Афганистан, когото Елцин бе взел в екипа си с надеждата, че ще усмири десните лумпени и бившите комунисти, които хранеха към него безумна омраза. Ала този брак по сметка се бе оказал необмислен и семейните разпри започнаха от самото начало. Двамата мъже бяха много различни помежду си: единият хлъзгав политик до мозъка на костите; другият — военен по душа, който се прекланяше пред абсолюта във всичко с изключение на собствената си етика. Освен по някои външни полови белези единственото, по което си приличаха, бяха легендарното им самохвалство и бездънната жажда за власт. В последно време двамата практически не разговаряха помежду си. С помощта на многобройните си другари и съюзници в руската Дума вицепрезидентът Руцкой неуморно плетеше интриги против шефа си и саботираше реформите му на всяка крачка. Елцин също не му оставаше длъжен. Ползвайки се от съветите на своите американски ментори, той го бе изолирал напълно и не пропускаше случай да го натири някъде по света за поредното погребение на малко известен държавник. Дори го бе кръстил „Оплаквачката“ — прозвище, в което влагаше немалка доза злоба.

— Вътре е до шията — потвърди Голицин, допивайки чашата си.

Нейният джин пристигна. Тя отпи бавно и предпазливо.

— Знам, че го мразиш, но за плановете ни и за нас самите би било лош късмет, ако Елцин бъде свален тъкмо сега.

Без изобщо да я слуша, Голицин гледаше над рамото й към някакъв мъж, който тъкмо бе влязъл с наперена походка в заведението. От двете му страни висяха шест дългокраки жени с еднакъв ръст и приблизително еднаква степен на анорексия; косите им бяха боядисани в еднакъв яркочервен цвят, облечени бяха в еднакви яркочервени вечерни рокли. Отначало Голицин си каза, че е започнал да вижда двойно или дори тройно и че е време да намали алкохола. Наистина, славни времена бяха настанали за богатите в Русия!

— Може би при тази ситуация за всички нас се предлага една златна възможност — подхвърли тя.

Думите й привлякоха вниманието му. Той премести задника си върху канапето и се наведе напред.

— Каква?

— Сега твоите стари приятели от КГБ управляват Министерството на вътрешните работи и силите за сигурност. Ако се стигне до кръвопролитие, те са единствената надежда на Елцин.

— Така е. А какво ще получим в замяна?

Тя тъкмо отвори уста да импровизира нещо, когато на съседната маса избухна разгорещен спор. Двама новобогаташи се препираха на висок глас кой кого е завлякъл с повече пари; единият скочи от стола си и извади пистолет. Двете апетитни блондинки, придадени към тях, за да се грижат за доброто им настроение, изпищяха на два гласа и едновременно се проснаха по лице на пода. Мъжът с пистолета, почервенял от гняв, бълваше мръсни псувни и размахваше оръжието пред лицето на другия. Подобни сцени до такава степен се бяха превърнали в ежедневие за московските бизнес среди, че останалите клиенти на заведението дори не вдигнаха глави. Повечето продължаваха да се хранят невъзмутимо, момичетата се кикотеха, шампанското се лееше като река. За техен късмет като всички останали търговски предприятия в Русия и този ресторант имаше сключен договор за охрана с една от престъпните групировки. Буквално след секунди дотичаха двама здравеняци, с един удар свалиха на земята фукльото с пищова, посритаха го по навик, после го хванаха за краката и го извлякоха навън. Татяна се възползва от краткото представление, за да поразмисли по-внимателно по въпроса на Голицин.

Когато нещата наоколо се поуспокоиха, тя попита:

— Какво ще кажеш, ако в отплата за услугата поискаме ние да посочим новия министър на правосъдието?

Разбира се, идеята беше блестяща. Голицин моментално видя възможностите, които тя предлагаше. Ако министърът на правосъдието беше в джоба им, всякакви евентуални проблеми с Алекс щяха да отпаднат. Нямаше да им се налага да се оглеждат през рамо всеки път, когато поглъщаха поредната компания; никакви проблеми със съда, докато главата на съдебната система беше техен човек. Той се наведе още по-ниско към нея и попита:

— Смяташ ли, че Елцин ще клъвне?

— Ако уцелим подходящия момент, няма да има избор.

Голицин сплете пръсти зад тила си и се облегна назад.

— Ще изчакаме, докато по улиците се пролее кръв, докато стигнем до ръба на гражданска война. А когато положението стане неудържимо, той сам ще ни падне в ръцете. Да, наистина страхотна идея!

— Именно. А ти в състояние ли си да осигуриш подкрепата на Министерството на вътрешните работи?

Голицин се изсмя. Що за глупав въпрос!

— Ще погъделичкам патриотизма им, а наред с това ще им раздавам пари като за последно. Може да се окаже, че и те самите имат искания. Ще им кажа да съставят списък.

Келнерът спря до масата им. Наближаваше полунощ, затова и двамата избраха специалитета на заведението: пържола от глиган, панирана с галета. Ястията се появиха почти мигновено — огромни парчета тлъсто месо, заринати в купища разтопено сирене и удавени в гъст, лепкав сос.

Татяна отпиваше пестеливи глътки шампанско с вечерята си, а Голицин продължи на уиски, от което поглъщаше неимоверни количества. Докато тя си взимаше малки късчета от огромната порция, той лакомо тъпчеше мръвките в устата си и мляскаше шумно.

Известно време разговаряха за незначителни неща, но Татяна имаше към него един въпрос, който от доста време я вълнуваше. Въпросът беше деликатен и за да му го зададе, тя трябваше най-напред да се убеди, че стомахът му е пълен, а невероятната му интелигентност — притъпена от алкохола.

Когато минаха на десерта, тя попита:

— Как ти се харесва новата къща?

— Великолепна е! — отвърна той, като се опитваше да изтрие злобната усмивка от лицето си. — Доставя ми удоволствие да спя в леглото на Коневич със съзнанието, че лично аз съм му го отнел. Надявам се, че той и разглезената му женичка се въргалят на въшлив сламеник в някой мръсен бордей, заобиколени от вонящи клошари и вечно надрусани наркомани, и си мислят за мен.

— А как върви бизнесът напоследък? — продължи тя, макар да знаеше отговора и да бе сигурна, че ще я излъже.

Както и предполагаше, той отвърна:

— Добре! Заринати сме с пари.

Тя погледна надолу и пръстите й се заиграха с лъжичката до чинията с десерта.

— Чувам, че три от компаниите ти са обявили банкрут.

— Временни затруднения — обяви самонадеяно той, като даде знак на келнера да му долее чашата. — И без това нямахме намерение да се занимаваме с хотели и ресторанти. Ама че тъп бизнес! Просто изчиствам всичко излишно, което наследих от тоя идиот Коневич.

— Току-що на още две банки бяха издадени държавни лицензи за обмяна на валута — продължи тя. — Вече имаш сериозна конкуренция.

— Много трябва да тичат, докато ме настигнат — отвърна той. — Няма да им се дам лесно.

— Вдигнал си комисионната на пет процента. Те взимат само два.

— Да, ама ние предлагаме по-добро обслужване.

По-добро обслужване — дръжки, сърбеше я езикът да му каже. Алчната глутница некадърни ченгета от КГБ, които Голицин бе назначил да управляват компаниите му, съсипваха с бясна скорост империята на Коневич. Направо беше страшно да се гледа. Един от тези кретени бе взел фаталното решение да прехвърли туристическия бизнес към нискобюджетна авиокомпания. Още първата група туристи бяха загинали на връщане в ужасна катастрофа, от която бяха останали само овъглени тела. Нещо повече — на пътниците бе обещана секс ваканция в Тайланд, а всъщност самолетът ги бе откарал в някакъв съсипан полски санаториум.

Строителният бизнес също потъваше стремглаво. Без името на Коневич върху официалните бланки нямаше никакви нови договори. А последният инцидент с наполовина построен небостъргач на външния градски пръстен, който се бе сринал зрелищно, затрупвайки десетина работници под отломките си и изпращайки още поне двайсет в болница, едва ли щеше да допринесе особено за възраждане на интереса на инвеститорите. Причина за трагедията бе невероятното по своя идиотизъм решение на един друг кретен да замени дебелите стоманени подпорни греди за кофража, които се изискваха по техническа документация, с по-евтини дървени талпи. С връзките си по високи места в следствието и прокуратурата Татяна успя да потули случая, но злото вече бе сторено. Половината строителни работници напуснаха още тогава, на мига, а останалите заплашваха със стачка.

Друг нещастник, поставен да управлява банката, бе пропуснал да забележи нарастващото несъответствие между възвращаемостта на държавните облигации и неговия собствен лихвен процент. Едно моментно разсейване, едно едва забележимо примигване на компютърния екран, и — хоп! — сто милиона загуба. Да не повярваш просто!

Списъкът на проблемите беше безкраен, ужасяващ и на всичко отгоре растеше главоломно. Фирмата за внос на автомобили бе изпратила петстотин мерцедеса седан в погрешни градове, като при това им бе поставила такава надценка, че цялата стокова наличност ръждясваше по складовете. Стоте кабриолета, доставени в Якутск — скован от вечен лед, заобиколен от трудови лагери град, бяха практически непродаваеми. Впоследствие въпросният олигофрен се бе оправдавал, че компютърната програма била прекалено сложна и го объркала.

Друг идиот, този път в бизнеса с арбитражни сделки, бе закупил две хиляди тона от най-скъпата желязна руда в историята на металургията, понеже бе разчел погрешно кода и я бе помислил за сребърна руда на изключително изгодна цена.

Ако нещата продължаваха в същия дух, след още няколко месеца от бизнеса на Коневич нямаше да остане нищо.

По силата на първоначалната договорка Татяна беше съдружник в „Обединени предприятия Голицин“ — в условия на пълна анонимност, разбира се — и случващото се я изпълваше с тиха ярост. От самото начало Голицин бе поискал ликвидните авоари на Коневич за себе си. Идеята била негова, планът за осъществяването й — също; всичко било извършено под неговото вдъхновено ръководство, ето защо имал право на своето незабавно възнаграждение. Тогава тя нито бе отхвърлила исканията му, нито дори се бе опитала да спори с него — нещо, за което сега искрено се разкайваше. Като погледнеше назад, бе постъпила извънредно наивно. Като глупачка. Но откъдето и да го гледаше, навремето собствената й печалба възлизаше на около петдесет милиона дялово участие в процъфтяващи дружества, като имаха всички изгледи за една-две години да се удвоят или утроят. Тогава това й се бе видяло повече от щедра компенсация за труда й.

Сега вече се съмняваше, че би могла да се отърве от акциите си на каквато и да било цена. По-интелигентните инвеститори отдавна бяха закрили сметките си в банката на Голицин; дори глупаците вече бяха започнали да изтеглят парите си от нея. Трупаха се искове за некачествено изпълнение и небрежно обслужване; за нарушени обещания, неизпълнени доставки и пропуснати срокове; опечалените роднини на онези злощастни туристи, изгорели като факли в летящия ковчег, нает от олигофрените на Голицин, също нямаха намерение да ги оставят на мира. Кой би могъл да каже каква ли поредна катастрофа дебнеше да ги връхлети? Тя нямаше приятели сред съдийското съсловие, но затова пък познаваше много адвокати, които наблюдаваха с нарастващо внимание „Обединени предприятия Голицин“. Мисълта за предстоящите съдебни дела ги караше да точат зъби.

Но Татяна беше реалистка. Тя с нищо не бе в състояние да промени нещата. При цялата си интелигентност и злодейска изобретателност Голицин нямаше нито таланта, нито търпението да се занимава с бизнес. Що се отнасяше до главорезите, които работеха за него, те бяха толкова годни да управляват компании, колкото тригодишно дете да си играе с ядрени бойни глави. Едно бе да изтръгваш ноктите на политически затворници, а съвсем друго — да изкараш печалба от недоверчиви клиенти.

— Аз се свързах с Коневич — каза тя почти шепнешком.

— Моля?!

Тя се наведе напред.

— Чу какво ти казах, Сергей. Свързах се с Коневич. Изпратих един служител от Министерството на вътрешните работи да му направи делово предложение.

— Ти какво, може би не ти е мил животът? Нямаш никакво право да предприемаш солови инициативи!

— Моля да ме извиниш, но… го направих от загриженост за общите ни интереси. — Дори актриса като нея не бе в състояние да придаде на думите си нужната искреност.

Голицин почервеня, очите му се присвиха гневно.

— Ако обичаш, отговори ми на един въпрос, Сергей. Каква лихва получаваш от банките, където си скътал парите си?

— Не е твоя работа.

— Няма да те заболи, ако ми кажеш. Колко?

— Това са много пари. Купища. И малко лихва е все нещо.

— Ако са в швейцарска банка, взимаш около процент. Така ли е?

— Горе-долу — озъби се Голицин. Не че един процент от двеста и петдесет милиона беше нещо, от което можеше да се срамува. Освен това човек не избира швейцарска банка заради лихвата.

— А какво би казал, ако Алекс Коневич можеше да ти ги удвоява на всеки две-три години? Той е гений. Разбира се, при съответните предохранителни мерки. Няма и да се докосва до парите ти. Срещу малък дял от печалбата можем да купим златните му пръсти.

— Не ме интересува.

— Защо? Защото печелиш страхотно от „Обединени предприятия Голицин“ ли? — попита тя с ехидна усмивчица.

За миг той се запита точно какво и колко знае Татяна. Очевидно знаеше твърде много, ако се съдеше по нахакания й тон. Той отпи солидна глътка уиски, след което си призна:

— Действително имаме някои временни затруднения.

— Ники знае ли за тях? — попита тя, забивайки по-дълбоко ножа. — Той също е съдружник, доколкото знам.

Голицин махна небрежно с ръка, сякаш този дребен факт не го притесняваше ни най-малко. Самият факт обаче, че тя повдигаше въпроса, никак не му беше приятен. Ники определено не беше съдружник, когото бе здравословно да изненадаш с лоши новини.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита злобно той.

— Две неща. Първо, Коневич е много печен в правенето на пари — започна тя. Намекът беше повече от прозрачен: Голицин и неговата банда идиоти бяха в състояние да превърнат златото в кал. — Второ, ако го привлечем на работа при нас, той става наш. В никакъв случай няма да иде да ни издрънка, защото няма да е в негов интерес. Ще ни стане съучастник.

— Къде се намира той?

— В Ню Йорк.

— Това е голям град. Къде точно?

— Не знам със сигурност.

Голицин знаеше, че тя лъже. При нея всяка втора дума беше лъжа.

— Ако не знаеш, как успя да се свържеш с него?

— Какво значение има? Приемаш ли или не?

— Какво ще получиш ти, ако приема?

— Разумен дял от печалбата. Не прекомерно голям. Да кажем, трийсет процента. В края на краищата идеята е моя.

Голицин прекрасно разбираше какво си е наумила тя. Искаше да докопа парите му. Неговите милиони. Най-напред щеше да се сдуши с Коневич, после двамата щяха да намерят начин да го оберат до шушка.

Е, хубаво. Голицин също знаеше какво иска. Повече от всякога, повече от всичко той желаеше смъртта на тоя хлапак. Искаше го мъртъв. Просто умрял, вкочанен, изстинал. Фактът, че съсипваше компаниите му — а той ясно чуваше подмятанията и злобния кикот около себе си, — само го караше да ненавижда Коневич още повече.

Той се облегна назад и си пое дълбоко въздух на няколко пъти, за да проясни мозъка си. Може би да убие Коневич все пак би било грешка. Може би се бе поддал на емоции и се държеше незряло, късогледо. Всъщност да го привлече на своя страна наистина беше велика идея. С всеки изминал момент при мисълта за това му ставаше все по-добре — нека да остави гения да удвои и утрои богатството му, нека да му помогне да си изцапа ръцете, а ако Коневич си позволи макар и един грешен ход, ще намери начин да го ликвидира така, че да го унижи за последно. Защо пък не?

Да го убие беше най-лесното.

Той попита с привидно безразличие:

— И как реагира Коневич на офертата ти?

— С интерес. Постави някои свои искания. Не се безпокой, знам как да се оправя с него.

— Е, добре — изръмжа Голицин. — Действай. Сключи сделката. Да видим какво ще излезе от тая работа.