Брайън Хейг
Преследваният (12)

12

Септември 1993 г.

 

Очакваното позвъняване от Москва не дойде до десет, както бе обещано, а часът наближаваше единайсет — още една неспазена уговорка, още една попарена надежда. Застанал до хотелския прозорец, Алекс наблюдаваше хаоса по улицата седем етажа по-долу. Сред човешката гмеж на Манхатън очите му различаваха безпогрешно хората на бизнеса — адвокати, банкери, предприемачи, дребни мошеници, които не спираха да сноват из този кипящ град в търсене на поредната сделка.

Докато съзнанието на Алекс бе изцяло обсебено от последната сделка.

От двойното легло Елена го наблюдаваше с тревожен поглед. Напоследък тя се безпокоеше силно за съпруга си, но за момента се въздържаше да го занимава със своите притеснения. Дни наред Алекс ходеше все с един и същ хавлиен халат, който висеше като на закачалка от измършавелите му рамене. Мъжът, издигнал в култ своя силен дух и несломима амбиция, в последно време нямаше сили дори да се надигне от леглото. Преди му бяха нужни три-четири часа сън, за да възстанови силите си; днес проспиваше половината от денонощието. Ястията, които им сервираха в хотелската стая, бяха превъзходни — при тези цени нямаше как да е иначе. Ала той човъркаше разсеяно с вилицата храната в чинията си, смачкваше я на каша и после я струпваше на безформени купчинки, без дори да я поднася към устата си. Елена смяташе, че е отслабнал поне със седем-осем килограма.

Алекс напълно се бе занемарил, изглеждаше отчаян, безразличен, победен от живота. Страдаше от обратното на безсънието — в резултат от много сън бе станал отпуснат и безсилен. Промяната, настъпила с него след пристигането им в Ню Йорк преди три седмици, я тревожеше неописуемо, а нямаше никакви изгледи тя да се подобри.

Когато слязоха от самолета на летище „Кенеди“, двамата минаха през паспортна проверка и хванаха първото такси за Манхатън, където се настаниха в този пищен апартамент в „Плаза“. Взеха си по един бърз душ и спаха три часа. После Алекс я измъкна от леглото и двамата почти тичешком излязоха навън. Обходиха набързо близките магазини и се върнаха с няколко торби дрехи, четки за зъби, тоалетни принадлежности — достатъчно вещи от първа необходимост и нищо повече, по изрично настояване на Алекс, колкото да им стигнат за два кратки, напрегнати дни.

Москва зовеше. Два дни са много, бе й казал той; най-вероятно всичко щеше да приключи за половин ден. Елцин като нищо щеше да изпрати военен самолет да ги прибере обратно. Дали да не го помоля за тази услуга? — бе се запитал на глас той. Не, няма какво да му се моля, направо ще изискам от него да го направи заедно с ескорт от изтребители, бронирана лимузина от Шереметиево до резиденцията, плюс цяла армия от следователи, които да изловят тези дръзки мръсници. Зад ъгъла Алекс бе открил магазин за канцеларски материали и след кратък престой вътре бе излязъл с решително изражение на лицето, натоварен с лаптоп, хартия за принтер, няколко тетрадки, моливи и химикалки, мобилен телефон, дори се бе сетил да си купи и програма за кирилизация.

Още същия следобед, напълно екипиран, той зае стратегическа позиция на едно отдалечено бюро в отлично оборудвания бизнес център, който се намираше на партера на хотела, и от там започна да бомбардира Москва с телефонни обаждания, имейли и факсове.

В продължение на седем напрегнати денонощия Алекс не мръдна от мястото си зад бюрото. Често във всяка ръка държеше по един телефон — новия си мобилен апарат и някой от стационарните телефони на бизнес центъра — и говореше едновременно по двата. Гласът му беше гневен, но овладян; умът му — бърз и точен, както винаги. Логическата последователност, с която излагаше случая си, се подобряваше след всеки разговор, като историята ставаше все по-кратка, стегната и ясна. Понякога поставяше единия от слушателите си на пауза, за да поеме друг, по-важен разговор, но нито веднъж не загуби нишката на мисълта си, нито за миг не отслаби темпото освен в случаите, когато Елена го подкарваше почти насила по разни лекари, стоматолози и пластични хирурзи, които да поправят стореното от Владимир. А когато процедурите се проточеха твърде дълго, Алекс изругаваше и си тръгваше. Кракът му зарастваше бавно. Той залиташе и се подпираше на уличните стълбове, но не забавяше крачка в желанието си час по-скоро да се върне в хотела. Нямаше търпение да заеме бойния си пост в бизнес центъра, откъдето да отправи пореден бараж от телефонни позвънявания към всеки, който се съгласяваше да го изслуша, поредна лавина от факсове до всички, които обещаваха да ги прочетат. След седем безкрайно дълги и изнурителни дни тази офанзива престана почти толкова внезапно, колкото бе започнала. На осмия ден той събра сили едва за кратка престрелка — няколко халосни изстрела във въздуха, дадени без особен ентусиазъм и с нулева надежда да произведат какъвто и да било ефект, последни отгласи от една епична битка, която той най-после се бе принудил да признае за загубена.

— Ела да си легнеш — подкани Елена съпруга си, като намести възглавницата му и подканващо я плесна отгоре с длан.

— Не съм уморен.

— Нито пък аз. Просто се намираме в най-луксозния апартамент на най-скъпия хотел на най-великия град на света. Искам да се любим!

— Не съм в настроение — отвърна той и миг по-късно, все така обърнат с гръб към нея, добави: — Съжалявам.

Известно време тя мълча, преди да попита:

— Би ли ми казал какво става? Доколкото разбирам, то засяга и моя живот, а ти не споделяш нищо с мен.

— Предпочитам да не говорим за това.

— Аз пък предпочитам да говорим. Дори настоявам.

— Какво, ще се караме ли?

— Още не. — Тя взе една възглавница и я подложи зад гърба си. — Но ако и този път не ми кажеш какво точно става, между нас ще избухне световна война. Никак не се шегувам.

— Не искам да се потискаш.

— Аз се потискам, като те гледам такъв. Честно казано, дори да са ни взели всичко, все ми е тая. Бих се радвала, ако вече някой друг се е нанесъл в онази мухлясала стара къща.

— Е, слава Богу. Защото наистина загубихме… аз загубих… всичко. Парите, нашия дом, фирмите, всичко отиде по дяволите.

— Мислех си, че поне парите са в безопасност.

— Очевидно са намерили номерата на банковите сметки и паролите за достъп. Тези хора се оказаха по-добре подготвени, отколкото очаквах.

— Е, какво пък… някакви си пари…

— Милион-два са някакви си пари, но двеста милиона плюс акции за още сто милиона… мисля, че някакви си не е най-подходящата дума в случая.

Тя не бе очаквала да чуе такива колосални суми.

— Елцин няма да допусне това да се случи. Та той ти дължи толкова много, Алекс!

Алекс въздъхна дълбоко.

— Не мога да се свържа с него. А, повярвай ми, опитах неведнъж. Безброй пъти звънях в кабинета му, затрупах го с факсове.

— Може пък да е зает. Сигурна съм, че това е обяснението. Това, което се случи, може да е жизненоважно за нас, но той сигурно си има предостатъчно други проблеми.

— Не е така, както мислиш. Аз се сблъсквам с каменна стена. Всеки път когато позвъня, ме прехвърлят от един сътрудник на друг, все по-дребни и маловажни. Много добре разбирам какво става.

— Хубаво, защо не ми кажеш и на мен?

— Някой отвътре дърпа конците. И този някой е достатъчно умен и влиятелен, за да издигне преграда между мен и Елцин. Всеки път попадам на някоя нова секретарка, на някой нов дребен чиновник и трябва да им разправям всичко отначало. Редуват се да ме разиграват. Целта е да ме изтощят и принудят да се откажа и очевидно са на път да я постигнат.

— Ти си по-умен от тях, мили мой. Просто трябва да си промениш подхода.

— Мислиш ли, че не съм се опитвал да го направя? Пробвах всички начини да стигна до Кремъл, за които можах да се сетя. Свързах се и с министъра на вътрешните работи, със секретаря на Съвета за сигурност, с министъра на финансите, с кмета на Москва, дори с управителя на централната банка.

— И какво ти казаха те?

— Че това, което им разправям, звучало ужасно и непременно щели да направят всички необходими проверки. — Той се извърна настрани и се загледа през прозореца. — Но това го казваха миналата седмица. А сега дори не ми вдигат телефона.

Елена се пресегна и извади бутилка шампанско от гласиерата. През дългите дни и нощи, прекарани в този хотел, тя бе успяла да завърже едно-единствено приятелство — с Амбър Линкълн, едрата и сърдечна чернокожа шефка на телефонната централа в сутерена. По време на бясната седмица на телефонни разговори, докато Алекс напълно я бе забравил и докато телефонистките си скубеха косите как да изпълняват несекващите му поръчки за различни номера в Русия, Елена бе счела за нужно да ги възнагради за усилията, като им носеше храна и от време на време по някоя бутилка вино.

Деликатните й пръсти свалиха алуминиевото фолио, после тя подаде шампанското на Алекс, за да го отвори церемониално.

— Какво смяташ, че става?

— Сергей Голицин.

— Какво, шефът на охраната? Онази смачкана жаба?!

— Той е замислил всичко заедно с онези бандити от КГБ, които довлече със себе си във фирмата. Превзе бизнеса ми отвътре, а сега дори има нахалството да нарече компаниите ми на свое име. Този човек открадна всичко, което успях да сътворя, Елена. И сега се разполага в семейния ни дом!

Ако е опрял до онази къща, да я влачи, помисли си Елена, после каза на глас:

— Всички знаят, че фирмата е твоя. Не може просто така да я открадне!

— Миналата седмица е уволнил всички вицепрезиденти. Повикал ги е в кабинета ми и им е наредил незабавно да се изнесат от сградата. Пратил въоръжени да ги изблъскат на улицата. Помниш ли Миша? Разправя, че това било най-страшният миг от живота му. Още преди да ги извика и уволни официално, горилите на Голицин вече се били нанесли в кабинетите им. — Алекс разтърка уморено очи и впери невиждащ поглед в пространството. — И сега тези свестни, почтени, трудолюбиви хора са на улицата. По моя вина!

— Откъде накъде по твоя?

— Защото бях глупак. Още по-лошо, безотговорен глупак. След онези убийства бях изпаднал в отчаяние и привлякох Голицин да пази фирмата. От дни размишлявам по въпроса и парчетата от мозайката ми се подредиха напълно. Той от самото начало е планирал присвояването й. А аз се оказах един глупак.

— Не, скъпи, ти си блестящ ум. Ти си най-способният мъж, когото съм срещала. И най-почтеният. Ти просто не мислиш като тях. — Ръката на Алекс стискаше бутилката, но тя се пресегна и му я взе. Не беше в негов стил да се самосъжалява, но в този момент изглеждаше напълно съсипан. И имаше защо — всичко, което бе съградил, му бе отнето, животът му бе преобърнат наопаки. В душата му бушуваше безсилна ярост. Тя се захвана с тапата. Присви очи, изпъшка и я заизвива на всички страни.

Алекс я издърпа от ръцете й. Дръпна веднъж тапата и тя изхвръкна с пукот; бликна пяна, златисти капки се стекоха по скъпия килим. Бутилката струваше двеста долара. Всяка глътка беше скъпоценна. Елена скочи от леглото и се втурна да вземе чашите.

Алекс продължи:

— Дни наред всички московски вестници пишели само за това, и то на първа страница. Обвиняват ме, че съм обрал собствените си банки и съм избягал с парите. Можеш ли да си представиш? Те ме обраха, а се опитват да ми го припишат на мен! Московската прокуратура била започнала разследване. Опитват се да ме натопят, а аз дори не съм там да се защитя!

Тя му подаде високите кристални чаши, които бе заела от ресторанта. Той бавно наля виното, Елена грабна своята чаша и се притисна до него. Почти нищо от онова, което й разправяше, не бе новина за нея. През последните дни тя на няколко пъти се бе усамотявала в стаичката на Амбър и бе звъняла в Русия. Имаше си свои източници и ако съпругът й бе решил да я държи в неведение, тя знаеше към кого да се обърне.

Роднините и няколко близки приятели я бяха осведомили за всичко, за цялата гнусна история. Дни наред цяла Москва говореше само за Алекс, а и навсякъде в Русия личността му беше обект на засилен интерес. Подобна сензация не беше за изпускане и медиите я бяха подхванали по своя характерен начин. За разните телевизионни и радио канали и за жълтата преса Алекс беше не просто заподозрян или обвиняем, а признат за виновен и осъден. Милионерът гений с ръка, пъхната в чуждия джоб. Мошеникът банкер, откраднал парите на вложителите си и избягал в чужбина. Зад целия този фалшив блясък, зад цялата си загадъчна фасада на сдържана брилянтност, Коневич се бе оказал обикновен крадец и обирджия, интелигентен разбойник в костюм.

В деня, когато медиите съобщиха новината, пред банките на Алекс се разразиха сцени на необуздана ярост, които след два мъчителни дни утихнаха до умерена паника. Оказа се, че били откраднати само петдесет милиона — капка в безбрежното море. А пък и обещаните двайсет процента лихва си бяха солидна примамка. Рекламните клипове с привлекателната млада дама, която обожавала мъже с висока лихва, и симпатичната възрастна двойка, влюбено загледана в нов лъскав мерцедес, отново заляха ефира. Голяма част от изтеклите навън пари започнаха, макар и предпазливо, да се стичат обратно вътре.

Както обикновено става в такива случаи, първоначалните новини и коментари бяха кратки, повърхностни и безобразно неверни. Малко се знаеше извън фактите по същество: Алекс Коневич се бе оказал хитър мошеник, безскрупулен крадец, който бе откраднал цяло състояние и избягал в неизвестна посока. Ала някой отнякъде пускаше в обръщение нови и нови подробности, подхранвайки обществения интерес към един пожар, който и без това не се нуждаеше от гориво. С всеки изминал ден новините ставаха все по-подробни, коментарите все по-усукани и подвеждащи. Алекс бил откраднал петдесет милиона долара, които полека-лека станаха сто, двеста, петстотин, милиард. Криел се в някакъв тайнствен дворец в джунглите на Бразилия, защитаван от кръвожадни бандити, и от там показвал среден пръст на света. Под фалшива самоличност бил настанен в калифорнийска клиника за рехабилитация на алкохолици и наркомани, където си правел компания с утайките на Холивуд. Или пък се укривал в самата Москва, в таен бункер, охраняван от въоръжени до зъби мафиоти, на които бил обещал дял от плячката.

Хипотезите за местонахождението му се променяха ежедневно. Говореше се, че не бил издържал на напрежението и избягал от пазачите си, като се шляел из улиците, дивашки ухилен, и размахвал пазарски торбички, пълни с долари. Твърдеше се също, че той от самото начало бил планирал да обере собствената си империя. Всичко, което бил успял да изгради и придобие, имало едно-единствено предназначение — някой ден да бъде ограбено с подобен грандиозен удар; единственият неизяснен момент бил защо всъщност му е трябвало да чака толкова дълго? Алекс страдал от раздвоение на личността и ето че доктор Джекил успял да надделее над мистър Хайд. Между медиите се разгоря необявена война кой ще успее да съчини най-безумните разкрития, да посее най-абсурдните съмнения. Вестникът, който навремето го бе нарекъл „Царевич Мидас“, сега го бе преименувал на „Господин Лепкави пръсти“.

За късмет руснаците, по природа скептици, в последно време бяха обръгнали на всичко. След седемдесет години облъчване с комунистически лъжи и измишльотини, всякакви материали по медиите бяха толкова тенденциозно изкривени, че предизвикаха единствено тяхното недоверие. Освен това фабрикуването на конспиративни теории си беше част от руския национален характер, а новината за бягството на Коневич се бе появила в публичното пространство, богата на всякакви сюжети и възможности за творчество. Пък и дългогодишната кариера на Голицин в КГБ не работеше в негова полза. Цялата история имаше привкус на нещо, съчинено в кабинетите на „Лубянка“, а както знаеха всички, старият вълк козината си мени, но нрава — не. Из Москва веднага плъзнаха всевъзможни слухове, повечето от които бяха в полза на Алекс.

От самото начало хората подозираха нечиста игра, макар че никой не можеше да каже по какъв точно начин Голицин бе успял да осъществи удара си.

Самата идея, че Алекс би могъл да обере собствената си банка — но преди да офейка, да си даде труда по законен начин да прехвърли всичките си активи не на друг, не на съдружник или колега бизнесмен, а на шефа на фирмената си охрана, — миришеше на гнило. Каква логика имаше в това?! И какво го интересуваше кой ще обере трохите, които бе оставил след себе си? Защо му бе да източва само тези петдесет милиона от авоарите на банката си? Нима човек, притежаващ — както се твърдеше — милиарди, би опетнил името си с такава сума? Или пък, щом не се бе посвенил да задигне петдесет милиона, защо се бе ограничил само с тях, след като в банката имаше още няколко милиарда?!

Дори измежду скептиците обаче малцина бяха онези, които изпитваха жал към Алекс. Обрали някакъв си там богаташ — голяма работа! Всъщност на повечето обикновени хора тази история им се струваше твърде забавна. Който за долари живее, за долари умира, беше преобладаващото настроение сред тази нация от бивши комунистически поданици. Освен това нищо не би зарадвало средния руснак повече от гледката на един унижен, поставен на колене бивш тузар. Падението на Коневич се превърна в храна за разговори около кухненската маса, в източник на тиха радост за трудовия народ.

— Е, какво правим сега? — попита Елена, като отпи солидна глътка от чашата си.

— Честно казано, и аз не знам. Вече опитах всичко, което ми дойде на ума.

Тя беше притисната плътно до него и между две глътки шампанското Алекс успяваше да хвърли крадешком по някой поглед към прозрачната й нощница. Тя остави едната от презрамките да се плъзне надолу по голото й рамо.

— Какво е най-лошото, което би могло да ни се случи, Алекс?

— Това е най-лошото.

— Не, изобщо не е това! Та ние можехме сега да сме в някоя морга в Будапеща!

— Така е. Но ако се върнем в Москва, все още могат да ни убият.

— Но няма как да ни завлекат насила в Русия, нали? Без договор за екстрадиране не могат с пръст да ни пипнат. Могат да съчиняват каквито си искат обвинения, но ти си тук, а те там. Просто си оставаме тук и това е.

— Няма ли да ти липсва Русия?

— Разбира се, поне малко. Но да съм жива където и да било по света с теб е далеч по-добре, отколкото да съм там, умряла. Само че оттук нататък искам едно нещо да се промени.

Той се обърна и я погледна.

— Ние сме заедно във всичко. Докато живеехме в Москва, не се бърках в бизнеса ти. Нямаше нужда да се меся, а и, честно казано, не ме интересуваше. Но сега животът ни е различен. А с него и бракът ни.

— Какво значи това?

— Отсега нататък искам да ме държиш в течение на всичко, колкото и да е лошо и потискащо. Може да съм уплашена, но не съм някаква порцеланова кукла и не желая да ме третираш като такава.

— Съжалявам…

— Недей да съжаляваш. Аз те обичам и искам да ти бъда в помощ.

Той обви ръката си около нея. Елена се отпусна назад и го придърпа до себе си. Чашите от шампанското се претърколиха и тихо паднаха върху мекия килим на пода. Скъпата нощница описа дъга във въздуха и кацна върху абажура на лампиона.