Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

ISBN–976–954–769–210–7

История

  1. — Добавяне

17

Краят на 1994 г.

 

Апартаментът, купен от Алекс и Елена Коневич, се намираше на шестия етаж на огромната жилищна сграда, с изглед към реката; от прозорците му се виждаха калните кафеникави води на Потомак, на един хвърлей от величествения Кенеди Сентър. След цяла година, прекарана в това жилище, Алекс не спираше да се изумява на абсурдно малките му размери. Две спални — едната за сън, другата превърната в претъпкан с вещи кабинет, в който двамата едва се побираха, но бяха принудени да делят помежду си. На цена от близо милион долара, това като нищо бяха най-скъпите седемдесет квадратни метра в целия град.

Но поне се намираха в безопасност. В тази прочута сграда бяха намерили убежище известни и важни хора, които държаха на добра охрана и неприкосновеност на личното си пространство и бяха готови да платят всякаква цена за тази привилегия.

Елена обожаваше простите неща. Маломерното апартаментче й беше напълно достатъчно, а беше и лесно за почистване. Докато Алекс се чувстваше притиснат отвсякъде, усещаше, че се задушава, че го обземат пристъпи на клаустрофобия. Той обичаше големи, открити пространства и често проклинаше Голицин, задето му бе отнел дома, бе го прокудил далеч от родината и го бе принудил да живее в жилище, което можеше да се побере няколко пъти в някогашната му спалня.

Договорът за апартамента, телефоните, колите, застраховките им — всичко бе на моминското име на Елена; фамилията Коневич не се споменаваше никъде. По съвет на Михаил, който разбираше от тези неща, всеки два месеца Алекс взимаше самолета за Чикаго, където в продължение на няколко дни се появяваше с името си по всевъзможни клубове и ресторанти, посещавани от руснаци, и в квартали с руски имигранти. При първата си визита той дори си купи няколко мобилни телефонни номера към местните мрежи. Може би лошите все още ги търсеха, а може би не.

Винаги е по-добре да се подсигуриш отвсякъде, отколкото после да съжаляваш, бе го посъветвал Михаил.

Алекс и Елена вече цяла година живееха нов живот; и двамата имаха успешен бизнес и правеха кариери. Молбата им за политическо убежище бе получила отговор още преди десет месеца. Техният адвокат, Марти П. Джоунс — Ем Пи за приятелите си, което на практика означаваше за всички — изцяло бе оправдал славата, която му се носеше. Навремето Ем Пи бе започнал кариерата си като юрисконсулт в правния отдел към Службата за имиграция и натурализация на Съединените щати. Той знаеше точно кои бутони да натисне, кои конци да дръпне, а телефонното му тефтерче беше по-дебело от указателя на Манхатън.

След няколко телефонни разговора с нужните хора молбата на Алекс и Елена бе резолирана „Спешно!“, а седмица по-късно двамата бяха тържествено въведени в едно стерилно помещение и изправени пред комисия от хора със сериозни лица, които ги накараха да се закълнат, че ще казват само истината, и за пореден път ги поканиха да изложат в съкратен вариант тъжната си история. Отначало хората от комисията имаха нетърпелив и леко отегчен вид. Това много скоро се промени. Вместо въведение Алекс разкопча ризата си и им показа жигосания върху кожата на гърдите му сърп и чук — гледка, от която за малко не им призля. Последваха снимки на общото му физическо състояние, както и фотоувеличения на нанесените му рани и контузии, направени от съдебния лекар два дни след пристигането им на летище „Кенеди“. Всичко в цвят и в най-малки подробности. През цялото време Ем Пи подсилваше нагледните демонстрации с ужасяващо картинни пояснения: ето, на тази снимка се вижда кракът му, след като в него е бил строшен дървен стол; тези издутини под кожата са счупените му ребра и така нататък. Раните бяха наистина жестоки. Неколцина от членовете на комисията нададоха викове на ужас и извърнаха глави встрани. Решението бе бързо, категорично и единодушно.

Молбата за убежище бе одобрена под условие: добре дошли в Америка, земята на смелите; а сега ни накарайте да се гордеем с вас, че сме ви направили американци.

Имаше и една „дребна“ уловка — за да получат право на постоянно пребиваване, трябваше да си намерят работа, а това бе свързано с допълнителни усложнения.

Да кандидатстват за работа в американски фирми бе изключено, защото лесно щяха да ги проследят; ето защо Алекс веднага се свърза със своя стар приятел Иля Мечников. Двамата се бяха запознали преди четири години, когато Иля мислеше да навлезе в рекламния бизнес с потребителски стоки. По онова време в Съветския съюз такава професия не съществуваше, поне не в смисъла, който се влага в нея на Запад, където големите производители харчат милиарди годишно, за да си навират търговските марки в лицата на хората. Иля беше млад, само на двайсет и пет, и обзет от идеята да имитира огромните западни рекламни къщи. Много скоро бизнесът му щеше да се разрасне, убеден бе той, и в джобовете му щяха да потекат пари.

Беше чудесна идея, само че почти веднага се сблъска с тухлена стена. Иля изглеждаше доста странно с птичия си нос, асиметричното лице, дългата къдрава коса и гъстата черна брада, с която приличаше на революционер от отминали епохи. Но пък беше пълен с блестящи идеи, които устата му бълваше неуморно на кратки, нервни фрази, подобни на картечни откоси. Беше изобретателна и творческа натура, но за жалост бе изпреварил далеч времето си. Някогашните комунисти си нямаха представа какви ги плещи, нито пък каква полза би имало обществото от идеите му. Нали човек влиза в магазина, взима стоката от рафта, плаща на касата и си излиза. Самото понятие за конкуренция им се струваше объркващо, а вероятно и в някаква степен неморално. А пък да рекламираш продукта си им изглеждаше нагло, егоистично и в крайна сметка никому не нужно прахосничество.

Три минути след като Иля бе отворил устата си в кабинета му, Алекс се наведе напред и го прекъсна:

— Достатъчно, чух каквото ми трябваше. Виж сега какво ще ти кажа: смятам да те купя. Не просто рекламите ти, самия теб. Ще финансирам фирмата ти, но в замяна ти ще ме обслужваш с предимство. Аз ще ти бъда председател на управителния съвет, а ти ще останеш президент и главен изпълнителен директор, ще бъдеш мозъкът. Бизнесът си е твой, очаквам от теб резултати.

Иля подръпна нервно брадата си и помисли върху офертата, след което каза:

— Ти се майтапиш с мен.

— Да, майтапя се. И сега съвсем на майтап ще ти напиша чек за пет милиона долара, с които да си купиш най-доброто оборудване и консумативи, които се продават на пазара, да наемеш подходящи хора, а ако ти трябват още пари, просто ми звънни по телефона.

Фирмата бе официално регистрирана в Австрия — сравнително недалеч от Русия, но заобиколена отвсякъде от кръвожадни западни конкуренти. Лично Алекс бе настоял на това. Конкуренцията беше здравословно нещо. За да оцелеят, Иля и хората му бяха принудени да възприемат най-добрите западни практики, да изострят собствените си рефлекси и умения, за да внесат най-доброто на гладния руски пазар.

Полезно беше и това, че „Орангутан Медия“, както я бе нарекъл Иля, не бе част от „Коневич и сие“. За да си спечели позиции и пред конкурентите на Алекс, тя трябваше да е формално независима. Единствените документи, които доказваха финансовото участие на Алекс, се подаваха пред австрийските власти. По този начин „Орангутан“ бе успяла да се изплъзне от вниманието на Голицин.

Та сега Алекс се обади на Иля и предложи да му стане представител в Америка. Моментът едва ли можеше да бъде по-подходящ. Големите американски корпорации срещаха сериозни проблеми в Русия. След десетилетия на разделение между тези два свята американците нямаха и най-малка представа за местната култура, нужди и желания, за руската народопсихология. Всичко, с което бяха свикнали и им вършеше идеална работа у дома, се проваляше мизерно в Русия. Рекламният слоган за „поколението Пепси“ предизвикваше у руските потребители пристъпи на недоумение и озадачено чесане по главите: как така цяло едно поколение ще се отъждествява с някаква си тъпа безалкохолна напитка?! Клиповете, в които лекар препоръчваше еди-кое си хапче, крем или паста за зъби, звучаха неубедително. Руските лекарства бяха негодни за нищо; да рекламираш фармацевтичен продукт бе, все едно да го зачеркнеш веднъж завинаги в съзнанието на потенциалния потребител. Що се отнасяше до използването на известни спортисти за реклама, и там удариха на камък — кой се интересуваше в крайна сметка с какво се маже, какво пие или яде някакъв мускулест палячо?!

Алекс реши да наобиколи всички големи американски корпорации, за да им препоръча услугите на „Орангутан Медия“ — една изцяло руска рекламна компания, познаваща в детайли душевността и вкусовете на руския потребител.

Той заяви на Иля, че е готов да работи само срещу комисионна; не искаше и да чуе за друго възнаграждение. По това време Иля сякаш бе намерил общ език с руските фирми, но като цяло бизнесът му вървеше трудно. В края на всеки месец се чудеше дали ще намери пари, за да плати на хората си. Производствените разходи за рекламни материали в Австрия бяха чудовищни. Руските фирми продължаваха да се отнасят със скептицизъм към рекламата по принцип, а освен това бяха стиснати и несговорчиви при заплащането.

След шест месеца Алекс и Елена вече прибираха милиони от новите си клиенти. За начало те бяха атакували някои от най-големите американски производители на захарни изделия, десертни блокчета и домакински консумативи. Повечето от тях реагираха положително, подписвайки за начало пробни договори с малка стойност, но твърде скоро, след като се убедяха в предимствата на тази доскоро никому неизвестна руска рекламна къща, започваха да засипват Иля с поръчки и пари.

За да обхванат възможно по-голям брой клиенти, Алекс и Елена се разделиха. Уикендите си запазваха изцяло един за друг, но работните дни рядко прекарваха в един и същ град. Една седмица тя се насочваше към филмовите компании на Лос Анджелис, докато той отскачаше до централите на петролните компании в Хюстън. Следващата седмица той обикаляше Ню Йорк; там подписа договори като подизпълнител на три големи рекламни къщи на Медисън Авеню, които, отчаяни от провалите си, бяха на път да се откажат от руския пазар. В това време Елена привлече голяма фармацевтична компания в Тенеси, произвеждаща цяла гама продукти за отслабване, а ден по-късно — производител на луксозна козметика в Ню Джърси, който нямаше търпение да разкраси физиономиите на руските новобогаташи. Така се нижеха седмица подир седмица. Иля беше на седмото небе. Той утрои персонала си и прехвърли производството в огромен бивш склад от близо шест хиляди квадратни метра. Всичко това бе скъпо и рисковано, но какво пък! За да спечелиш пари, първо трябва да похарчиш, казваше си той. Трупаха се поръчки, с всяка изминала седмица обемът им се удвояваше и Иля Мечников едва смогваше да изпълнява всички.

Новият живот в Америка се отразяваше добре на Алекс и Елена. Само за първата година бяха изкарали над милион долара от комисионни. Не беше никак зле, но можеше още по-добре. През втората година си бяха обещали да спечелят три милиона. С малко късмет и по-остри лакти — четири. Елена беше щастлива и доволна от живота. Алекс нервничеше и изглеждаше неспокоен, но той винаги си беше такъв. В това бе чарът му.

Беше събота, двамата току-що бяха обядвали, без да бързат, в един превъзходен ресторант в Джорджтаун и на връщане се бяха поразходили. Когато минаха през входа на сградата и влязоха във фоайето, портиерът Харолд ги погледна боязливо.

— Хей, господин К. — каза той почти шепнешком. — Имате гости горе в апартамента.

— Не очаквам посетители.

— Е, да, ама имате. С костюми. Показаха ми значки и аз… опитах се да ги спра, заклевам се! Ама те не искаха и да чуят. Горе са вече от половин час.

Алекс и Елена си размениха ужасени погледи. Хукнаха към асансьора и Алекс натисна бутона за шестия етаж. Затичаха се по коридора. Алекс отмести Елена встрани, преди да постави ключа в бравата.

Нямаше нужда от ключ. Вратата се завъртя плавно на пантите си. Той пристъпи предпазливо в антрето, готов да се отбранява.

Вътре цареше хаос. Креслата бяха прекатурени, възглавниците им разпрани с нож, чекмеджетата от шкафовете бяха извадени и изсипани на пода, лампионите бяха изпотрошени, навсякъде се въргаляха разкъсани книги. Цялото им жилище беше обърнато наопаки с хладна методичност. Чисто новите им мебели и останалото обзавеждане, подбрано с толкова любов от Елена — всичко беше съсипано. Двама мъже със сиви костюми стояха до прозореца, загърбили прекрасната гледка към реката, и се наслаждаваха на резултата от усилията си. Когато Алекс и Елена влязоха в стаята, те им хвърлиха бегъл поглед, но не помръднаха от местата си.

— Кои сте вие? — запита Алекс, без да си дава труд да прикрие яростта си.

— ФБР — отвърнаха незабавно двамата, извадиха от джобовете си две служебни карти и бързо ги прибраха обратно.

— Какво правите тук?

— Добре дошъл в Америка, приятел! — каза единият с неприятна усмивка. — Получихме сигнал, че двамата с жена ти укривате беглец от закона.

— Това са пълни глупости.

— А, така ли? Защото на нас ни изглежда твърде вероятно.

— Имате ли заповед за обиск?

— Ти да не си адвокат, а?

— Покажете ми заповедта или напуснете дома ми!

Двамата се залюляха на пръсти и пети и се изсмяха гърлено. Ела ни удари, де! — говореше позата им. Виж какво направихме с дома ти, погледни ужасеното лице на жена си, постъпи като мъж! Ела и само замахни. След което ще ти щракнем белезниците, ще те откараме от тук като торба с боклук и ще се озовеш на следващия самолет за Москва.

Алекс беше достатъчно вбесен и луд, за да го направи, но точно в този момент от едната спалня излезе трети мъж. Алекс погледна настрани и замръзна. Мъжът беше висок и слаб, облечен в измачкан шлифер и държеше в ръцете си техния домашен компютър. И приличаше на техния стар познайник, полковник Воронин! Не, това беше невъзможно. Та в края на краищата тук беше Америка!

— Здравейте, семейство Коневич!

Изумително! Той дори по гласа приличаше на Воронин — същият надменен тон, същата нетърпяща възражение арогантност.

Алекс си пое дълбоко дъх няколко пъти, като се опитваше да се овладее, но в гърлото му бе заседнала голяма буца. Той се обърна към Воронин и запита троснато:

— Твоите хора от Министерството на вътрешните работи не отговаряха ли само за вътрешната безопасност? Какво правиш тук?

Воронин отговори на руски:

— Ти си издирван престъпник. Дошъл съм да те отведа обратно в Русия, където ти е мястото.

— В такъв случай ще те разочаровам — каза Алекс на английски.

— А, така ли? — продължи на руски Воронин, така че федералните да не разберат и дума от това, което казваше. Той бе пристигнал в Америка преди две седмици, след като Татяна бе позвънила на Тромбъл и му бе предложила неговите услуги и експертни познания.

Осигуреният и безгрижен живот, който семейство Коневич водеха от година насам, току-що бе приключил. Алекс повече не можеше да се крие зад името на жена си. През цялата година момчетата на Ники Козирев бяха гонили призраци в Чикаго, скрити в някаква изоставена къща в покрайнините, и се бяха върнали в Русия с празни ръце. Това, което се бе оказало непосилно за тях, не представляваше никакъв проблем за ФБР. Едно учтиво запитване, и Службата за имиграция и натурализация бе разкрила адреса на Алекс и Елена, източника им на доходи и имигрантския им статут. Цялата информация, която ФБР бе предоставило на Воронин, той бе предал на Татяна, а тя — на Ники. Криеницата бе свършила, започваше нова игра.

Във всеки случай, жив или мъртъв, Алекс Коневич щеше да отлети за Русия. Той вече бе загубил играта.

— Не смятам, че аз ще бъда разочарованият — продължи самонадеяно Воронин като човек, който държи всички карти в ръцете си. — Ти си позволи да раздразниш хора, с които не ти е работа да се закачаш. Втори шанс няма да ти се даде, Коневич. Ти си глупак, трябваше да се възползваш, когато ти предлагахме сделка.

— Нещо бъркаш. Аз имам политическо убежище.

— Настойчиво те съветвам да дойдеш доброволно с мен. Нямаш изход, повярвай ми. Не затруднявай излишно и нас, и себе си.

— Напусни апартамента ми! Веднага!

Воронин премина на английски.

— И какво ще направиш, ако откажа, Коневич? Ще повикаш полицията? — Той посочи с острата си челюст към двамата агенти. — Полицията вече е тук!

Двамата до прозореца се усмихнаха, но не казаха нищо. Нахалници!

— Засрамете се! — озъби им се гневно Елена. — Дори в Русия вече не се отнасят така към хората!

— Колко ви струва това жилище? — запита единият от агентите. В тона му нямаше и следа от любопитство, просто констатираше очевидното. Нещо повече — обвиняваше.

— Не е твоя работа! — сопна се Елена.

— Деветстотин и седемдесет хиляди — отговори си сам агентът. — Почти милион. И то в брой. Доста пари. Откъде ги имате?

Алекс сложи ръка върху рамото на Елена — тези хора се опитваха да я вкарат в капан. Нямаше никакъв смисъл да им отговаря, тя разбра това и си замълча.

— Откраднали сте ги! — каза агентът, като посочи обвинително Алекс с пръст. — Обрали сте собствените си вложители. Избягали сте от Русия, отмъквайки стотици милиони долари. Вие сте лъжци и мошеници, излъгали сте имиграционните власти, за да си осигурите статут на бежанци. Вие сте престъпници!

Елена вече не можеше да се спре. Тя бе решена да си каже своето, каквото и да й струваше това.

— Това е лъжа! Не знам какво ви е наговорил тоя човек, но той е лъжец! А вие сте глупаци! Махайте се!

Двамата агенти се усмихваха. Имаха големи масивни челюсти с леко провиснали гуши, мускулести рамене, говореха с кратки, прости изречения — всъщност наистина имаха вид на глупаци.

Преди нещата окончателно да бяха излезли извън контрол, Алекс реши да сложи край на конфронтацията. Той се изправи срещу двамата, изгледа ги студено и запита:

— Арестуван ли съм?

Отговор не последва.

— Подследствен ли съм?

Единият сякаш кимна, после се сети нещо, вдигна ръка и разтърка уж схванатия си врат.

— Май трябва да се обадя на адвоката си — каза Алекс и с престорена увереност пристъпи към телефона.

Минаха две секунди.

— Ще имаш достатъчно време за това по-късно — обади се единият от агентите. В гласа му прозвуча заплаха.

Алекс продължи да крачи към телефона. Агентите си придаваха невъзмутим вид, но беше ясно, че перспективата да бъдат заварени в такава ситуация от някой устат вашингтонски адвокат им се струваше недотам привлекателна. И имаше защо. Те бяха проникнали в частно жилище без заповед за обиск, бяха съсипали имущество за хиляди долари, след което бяха започнали да разпитват заподозрения, без официално да го уведомят за правата му. И нещо, което беше далеч по-лошо: на цялото това безобразие присъстваше чуждестранно длъжностно лице, което нямаше никаква юрисдикция на територията на Съединените щати.

Всеки първокурсник в юридически факултет можеше да ги провеси за тестисите на ченгел.

Алекс вдигна слушалката и се обърна към двамата агенти.

— Кажете ми имената си. Моят адвокат ще ми ги поиска.

Двамата запристъпяха от крак на крак и сякаш се смалиха.

— Май е време да тръгваме — каза единият и направи крачка напред, готов да драсне през вратата.

— Не и с компютъра ми — предупреди ги Алекс.

— Задържаме компютъра като веществено доказателство. Кажи на адвоката си да се оплаче на нашите юристи — каза подигравателно другият. След като си осигуриха последната дума и след един прощален презрителен поглед към съсипаното жилище, те бързешком се изнизаха навън. Докато минаваше покрай Алекс и Елена, на лицето на Воронин бе изписана тънка усмивчица.

Алекс затръшна вратата след тях с такава сила, че стените потрепериха.

Елена не можеше да откъсна очи от опустошенията. Единствената снимка на родителите й беше изтръгната от рамката и накъсана на безброй парченца с такава отмъстителност, че на нея й призля.

— Алекс, страх ме е!

— И мен.

— Какво означава всичко това?

— Че неприятностите ни не са приключили.

— Откъде накъде ФБР пуска този човек в дома ни?

— Не знам.

— Трябва да се видим с Ем Пи незабавно!

Алекс вдигна телефона.

Елена започна да събира нещата от пода.

Ем Пи си беше у дома, гледаше децата, докато съпругата му бе излязла на пазар. Той обеща да остави всичко и да ги чака в кантората си след два часа.