Брайън Хейг
Преследваният (24)

24

Остатъците от продължилия няколко часа работен обяд се въргаляха по масата, изстинали, забравени и отблъскващи; след приключването му секретарките щяха да бъдат допуснати в залата да ги разчистят. Седнала в единия край на дългата полирана маса, Лора Тингълман председателстваше съвещанието.

Екипът й от най-близки сътрудници в Министерството на правосъдието се беше събрал в този петъчен ден, както и всеки друг петък, за така нареченото „седмично преброяване на добитъка“ — прозрачен намек за селския й произход от щата Монтана. В действителност Лора Тингълман бе родена в град и бе прекарала целия си живот като градско момиче, та едва ли можеше да различи бик от крава.

Началникът на Отдела за човешки права тъкмо привършваше безкрайния си и доста усукан доклад за статуса на едно дело, заведено от някакво индианско племе, за което никой от присъстващите в залата не бе и чувал. Членовете на племето настоявали да им бъдат присъдени за вечни времена изключителни права върху думата „индианец“ с всичките й производни с цел получаване на парична компенсация при всеки отделен случай на изричане, ползване или позоваване на въпросната дума в устен и писмен вид, в образ и звук, в медии, в исторически трудове, монографии и научни доклади или като част от търговски марки, фирмени знаци и емблеми.

Повече от десетина години делото се прехвърляше насам-натам между различни първоинстанционни и апелативни съдилища, като племето ту печелеше, ту губеше, а след няколко успешни обжалвания за малко не стигна и до Върховния съд. По него на пълен работен ден бяха наети от държавата десет специализирани адвокати по човешки права, които често трябваше да се местят от щат на щат според юрисдикцията на поредната съдебна инстанция. Въпросното племе беше твърде малобройно — всъщност се състоеше от двама леко смахнати съпрузи, които твърдяха, че били божествено призвани да продължат номадския начин на живот на своите предци, поради което не можели да се заседават дълго време на едно място, а следвали движението на стадата бизони, на ятата скакалци или дори някакви известни само на тях изменения в посоката на вятъра. По някакво съвпадение тези блуждаения по географската карта следваха всяка загуба на втора инстанция или поредното решение на съпрузите да прехвърлят делото на друг, още по-либерален съд. Ищците бяха непреклонни, че изначалните им права на заварено население имат върховенство над някакви си там измислени закони на белия човек, и за тяхна радост все някъде се намираше мекушав съдия, който да реши делото в тяхна полза. Важна етапна победа за тях бе получаването на разрешение от съда да променят местожителството си неограничен брой пъти, което на свой ред им даваше безброй поводи за поредно обжалване. Навремето, преди много години, съпрузите се бяха венчали под фамилното име Антонели, но впоследствие по съдебен ред се бяха преименували на Вожда и мисис Скив Голо-дупе. Между другото и двамата имаха магистърски дипломи от Юридическия факултет на Йейл.

Началникът на Отдела за човешки права и ресорният заместник-министър, който представляваше правителството на Съединените щати като ответник по дела пред Върховния съд, си разменяха разгорещени реплики. Отделът се опитваше да прехвърли горещия картоф на зам.-министъра под претекст, че много скоро делото така или иначе ще стигне до Върховния съд.

— Съдът тепърва ще определя дали това дело е от неговата компетентност — сопна се зам.-министърът, свил презрително устни.

— Да, но Отделът за човешки права не може повече да си позволи да плаща астрономически хонорари на десет адвокати — възрази началникът му. Освен това, ако съпрузите спечелеха, това щеше да отприщи истински потоп от съдебни искове за милиарди долари срещу медии, училища и фирми, които засега тънеха в блажено неведение относно историческите несправедливости, понесени от „племето“. — Представете си само обществения отзвук от едно такова решение — посочи той.

За жалост Белият дом оказваше силен натиск върху министерството да отстъпи. Лично президентът бе заявил, че болката на индианците е и негова болка и че е крайно време коренното население на Америка да получи обезщетение за триста години кланета, за болестите, донесени от белия човек, за отнетата земя и изтребените горди воини. Казано по-просто, човекът искаше индианските гласове.

Ситуацията се затягаше.

Както обикновено, Лора Тингълман реши да отложи за по-нататък взимането на решение по случая с надеждата, че той ще се саморазреши и без нейно участие. Време бе за следващата точка от дневния ред и началникът на кабинета й вдигна нагоре една изрезка от „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че семейство руснаци били подведени под съдебна отговорност за нарушения на имиграционното законодателство. Както можеше да се очаква, статията беше твърде пристрастна и не особено ласкава за позицията на правителството. Фразата „съдебен произвол“, употребена от адвоката на обвиняемите, бе цитирана с подозрителна наслада от репортерката на вестника.

— Някой знае ли за какво става дума? — започна Лора, оглеждайки изпитателно лицата около масата.

Тромбъл се наведе напред.

— Аз знам. Редно е да знаеш и ти.

— А, така ли?

— Ами да. Онова пътуване до Москва, не помниш ли?

Тези двамата са отмъкнали стотици милиони долари и сега се укриват тук. Ние тогава изрично се ангажирахме да ги върнем в Русия, за да бъдат изправени пред съд.

— Като че ли смътно си спомням — с неохота отстъпи Лора. Толкова неща минаваха през главата й напоследък, че не можеше да им хване края.

— Е, може би си била малко уморена — отстъпи на свой ред Тромбъл. — Във всеки случай тогава ти лично даде дума на руския министър на правосъдието. Аз съм само изпълнител.

— А как е стигнало до вестниците? — запита тя.

За щастие Тромбъл имаше отговор и на това:

— Обичайните игрички, нищо сериозно. Защитникът им не може да ги отърве. И той много добре го знае. Затова се опитва да въвлече медиите и да печели съчувствие. Репортерката от „Таймс“ му е била състудентка навремето и сега му прави услуга.

Никой не запита откъде знае всичко това. Пък и да го бяха запитали, той нямаше да им каже. Щом руснаците можеха да подслушват кантората на адвоката, за него беше въпрос на национална сигурност да стори същото. Ако не за друго, поне за да следи какво знаят руснаците.

— Имаме ли солидни аргументи по делото? — запита началникът на Отдела за човешки права.

— Всичко е в ръцете на СИН — излъга Тромбъл, без да му мигне окото. — Ние само помагаме отстрани, и то само когато ни помолят. Повярвайте ми, работата е опечена.

— Откъде си толкова сигурен? — тросна се началникът на Отдела за човешки права. Всички очи в залата се насочиха към Тромбъл. Откъде наистина?

Макар че по самата си същност Министерството на правосъдието беше над политическите боричкания, при сегашната левичарска администрация във Вашингтон на висши ръководни длъжности бяха назначени цели стада мекушави, празноглави либерали. Тромбъл беше единственото забележимо изключение — безкомпромисен консерватор, той си оставаше вълк единак. Останалите в залата го ненавиждаха, макар повечето от тях да признаваха пред себе си, че Джон Тромбъл е най-подходящият човек за този пост — неуморен, ефикасен, безскрупулен тиранин, който управляваше с желязна ръка подчинените си костюмирани шпицкоманди. С такъв директор на ФБР останалите можеха да си бълват на воля глупости за свобода на абортите, права на животните и т.н. През първите две години от мандата му престъпността в национален мащаб бе намаляла с безпрецедентните девет процента.

Може да е нацист, казваха си всички, но поне е наш човек.

— Този тип Коневич — заобяснява авторитетно Тромбъл, — преди да избяга, бил натрупал състояние от няколкостотин милиона долара. Там никой не може да изкара по честен път толкова пари. Никой. Той си е чиста проба престъпник.

Останалите закимаха. Макар че малцина от тях бяха стъпвали в Русия, всички поглъщаха жадно новините и знаеха, че страната тъне в хаос. По улиците на Москва се водеха престрелки. Мафията беше на власт. Шепа изобретателни крадци и мошеници бяха натрупали за кратко време огромни състояния. На Русия вече й викаха клептокрация и с основание. Разбира се, че Коневич беше мошеник. Какъв друг би могъл да бъде?

— Той е номер едно в списъка на най-издирваните престъпници в Русия. В Русия! — натърти той, а главите кимаха ли, кимаха. — Това само по себе си значи нещо. Няма начин да е невинен. А по това, което чувам от нашите руски колеги, вече е успял да пусне пипала и тук.

За радост на Лора Тингълман поне този случай беше пределно ясен. Тя попита:

— С какво мога да помогна?

Една от правните й съветнички придърпа стола си по-близо до масата, като с крайчеца на окото си хвърляше подозрителни погледи към Тромбъл. След като бе прочела внимателно статията, жената далеч не беше особено убедена, че случаят ще се приключи чак толкова лесно.

— Ние нямаме договор за екстрадиране с Русия — обади се тя.

— В такъв случай как е най-добре да постъпим? — запита я шефката й.

— По принцип трябва да убедим американския съд в основателността на руските обвинения.

— Това толкова ли е трудно?

— Случвало се е и преди. Не с руски обвиняеми в Америка, а когато сме искали например от колумбийските власти предаването на техни наркобарони на нашето правосъдие. Изпращаме екип от юристи да дадат показания пред колумбийския съдия и след това властите ни предават обвиняемия да го съдим тук.

— Значи, на нас ни трябва екип от руски прокурори?

— Нещо такова. Ако са си изпипали добре доказателствения материал, просто го представят пред юристите на СИН и по-нататък нашите хора се разправят със съда. Само че това отнема време.

— Колко?

— Понякога години. Според случая.

Тромбъл изгледа ядосано тази нахална натегачка, която си навираше носа в неговите работи.

— Делото ще се гледа повторно след една седмица. Коневич няма никакъв шанс.

— Ами ако грешим? — настоя правната съветничка на шефката му, която явно нямаше намерение да отстъпи.

— Нито един съдия, който е с всичкия си, няма да посмее да отсъди в наша вреда.

— Да кажем, че съдията не е с всичкия си. Тогава?

— Добре де. Щом настояваш, ще се обадя на руснаците да пратят незабавно екип — отстъпи накрая той. Разбира се, това бе напълно излишно. Тромбъл нито за миг не се съмняваше, че семейство Коневич ще кацнат в Москва много преди руските прокурори да са взели самолета за Вашингтон.

С това съвещанието приключи. Само шефът на Отдела за човешки права и ресорният заместник-министър, представляващ министерството пред Върховния съд, останаха в един ъгъл да си разменят обиди и едва ли не ритници по казуса с Вожда и мисис Скив Голо-дупе.

 

 

Татяна беше заета с друго, когато телефонът й бясно зазвъня. Известно време тя се опита да не му обръща внимание, но накрая прекъсна заниманията си, претърколи се встрани и вдигна слушалката до ухото си.

— Кой се обажда? — запита троснато на руски тя.

— Моля, изчакайте да говорите с директора на Федералното бюро за разследване — изрече на английски строг женски глас.

Миг след това в слушалката се чу гласът на Джон Тромбъл.

— Здравей, Татяна! Чу ли новината за вашия човек Коневич? Голям шум се вдига покрай него отсам океана.

— Кой ти даде домашния ми номер? — запита тя, без да крие раздразнението си.

— След като не можах да се свържа с теб в офиса, моите момчета от посолството го издириха.

— Е, добре. Знам, че си го вкарал в затвора. А защо просто не го прати насам?

— Не било толкова лесно, колкото си мислех. Чуй сега, трябва ми една услуга.

Той й обясни за екипа от руски прокурори. Татяна го изслуша и попита:

— Това толкова ли е наложително?

— Може би не. След седмица той отново ще се изправи пред съда. Няма начин да не бъде депортиран. Но я си представи, че съдията е луд! Наречи го презастраховане.

— Ще им трябва време, за да формулират обвинителен акт.

— Колко?

— Месец, може би два. Или повече.

— Аз пък си казах, че вие вече сте му изготвили обвинението и само го чакате, за да го изправите пред съда. Какъв е проблемът?

— Джон, моля те! Обвинителният акт е изготвен като за пред руски съд. Не става за американски. Вашите правила за оформяне на доказателствен материал са различни и хората ни ще трябва да го преработят. Има и някои доказателства, които е неудобно да се показват пред чужденци. Нямаме интерес да развяваме мръсното си бельо тъкмо в момент, когато се правят усилия за привличане на чуждестранни инвеститори. Всички тези проблеми трябва да се изчистят.

— Добре, разбирам.

— Дотогава ще можеш да го държиш в затвора, нали? Тук има много противници на идеята ти да поддържаш бюро на ФБР към посолството, нали разбираш? Аз правя каквото мога, Джон, но сама си знам какво ми струва това. Подобна липса на взаимност от ваша страна няма да остане незабелязана, уверявам те. — Тромбъл отвори уста да каже нещо, но Татяна го изпревари: — Ето, тази сутрин лично президентът Елцин ме пита за случая — излъга тя. — Искаше да знае дали има нужда да занимава лично вашия президент.

— Виж какво, аз ще уредя нещата. Дори да се наложи да подкупя съдията или да отвлека съпругата му, ще намеря начин да стане.

— Направи всичко необходимо, Джон. Междувременно аз ще събера екипа от прокурори и ще ги изпратя при вас колкото се може по-скоро.

Тя затвори телефона, протегна се и се претърколи обратно по широкото легло — право в мускулестите обятия на Саша Каменев, нейния отдавнашен любовник. Саша се дръпна сърдито назад.

— Кой беше? — запита той. Като повечето футболисти Саша не знаеше езици и не бе разбрал и думица от разговора.

— Оня идиот, полицаят.

— Какво, и него ли чукаш? — сопна се Саша. Напоследък безразборните връзки на Татяна му идваха в повечко. По-рано не се впрягаше толкова, но откакто преди няколко седмици бе намерил бял косъм на възглавницата й, изведнъж започна да се държи с нея собственически.

— Много си сладък, когато си ядосан — засмя се тя. — Хайде, чукай ме!

Саша се надигна, кръстоса ръце на гърдите си и я изгледа нацупено.

— Не си прави майтап! Писна ми да те деля с други.

— Какъв си глупак! Сякаш не си виждал шефа ми. Та той е плешив, дебел и като мъж не струва нищо. Толкова е скучен в леглото, че трябва да се щипя, за да не заспя. Освен това ме е гнус от него и всеки път като си отиде, повръщам. Правя всичко това само заради нас, Саша!

— От години все това слушам.

— Защото е истина! Чуй сега какво ще ти кажа. В момента сме хвърлили око на едно несметно богатство. Това са милиарди, Саша, милиарди! Моят дял ще бъде няколкостотин милиона. Още щом си получа парите, ще изритам оня дърт пръч и ще напусна. Тогава ще си купим яхта и ще обиколим света. Ще имаме толкова пари, че до края на живота си няма да можем да ги похарчим. Ще умрем богати и щастливи.

Ролките на малкото магнетофонче в мазето се въртяха и жадно попиваха всяка дума.

 

 

Лимузината вече час обикаляше московските улици, сякаш без цел и посока — просто се движеше стремително напред, докато не приключи съвещанието на задната седалка. След като взе Сергей Голицин от разкошната му къща, тя пое през центъра към значително по-скромния дом на Анатолий Фьодоров, министъра на правосъдието. Фьодоров се качи през задната врата и лимузината веднага потегли.

Проследяващото устройство, прикрепено с магнит за шасито, правеше следенето детска играчка. След час лимузината отново спря до бордюра пред дома на Фьодоров. Министърът слезе, протегна се и оправи костюма си. През прозореца се подаде едрата глава на Голицин. Старецът каза нещо и двамата се засмяха. Голицин подаде на Фьодоров дебел плик и глупакът го отвори нетърпеливо още на място, на тротоара, за да преброи парите.

Щрак-щрак, чу се от верния фотоапарат на Михаил.