Брайън Хейг
Преследваният (10)

10

Пътуването до близкото летище мина безпроблемно. Словашката република, бившата източна половина на Чехословакия, отделена от нея в резултат на неотдавнашния „цивилизован развод“, навремето се бе славила като житницата и промишлената зона на социалистическата държава — безкрайна плетеница от гигантски заводи с извисяващи се до небето димящи комини, които произвеждаха оръдия, бомби, снаряди и всякакви други гадости за съветската армия. Всичко това внезапно бе пресъхнало и страната бе заприличала на призрак; бе оцеляла някак си през петдесетте години комунизъм, но не беше ясно ще преживее ли капитализма. Огромните заводи вече не бълваха черен дим, а шосетата бяха пусти.

Тримата спряха пред някакво крайпътно заведение и убиха няколко часа, като се наливаха с кафе, за да не заспят. Алекс настоя да го направят и макар да смятаха това за непростимо безразсъдство, Елена и Юджин нямаха сили да възразят. Виждаха, че Алекс е на края на силите си. Отпуснат на стола, той разтриваше изкълченото си рамо и подутия си крак. Другите двама не се и опитваха да си представят жестоката, пулсираща болка от жигосването.

Побоят и изтезанията сякаш бяха пресушили неизчерпаемата му енергия. Думите излизаха от устата му с дрезгав, мъчителен шепот, на накъсани завалени изречения.

Елена се тревожеше за съпруга си. Той се нуждаеше от лекарска помощ, за Бога! Всяка кост по тялото му трябваше да бъде снимана на рентген, раните му почистени и бинтовани, гърдите му — обилно намазани с мехлеми против изгаряне. След което трябваше да го натъпчат с лекарства, докато мътният му поглед се избистри. Но тя съзнаваше, че Алекс е обладан от всепоглъщащо чувство на вина. Той обвиняваше себе си за случилото се, за това, че е толкова богат, та някакви злодеи бяха решили да си присвоят състоянието му; за това, че не бе настоявал десетки бодигардове да го следват на всяка крачка; а най-много се разкайваше, че бе допуснал тя и Юджин да попаднат в тази каша.

И сега се бе нагърбил изцяло с непосилната задача да ги измъкне от нея.

Първият поднос с кафе и сладкиши пристигна на масата им. Събрал незнайно откъде още сили, Алекс направи разбор на ситуацията. Лекотата, с която бяха преминали словашката граница, бе или невероятен късмет, или знак, че страховете им са били донякъде пресилени. Разумно беше оттук нататък да действат по-предпазливо. Да допускат, че онези са още по петите им, но че с всеки изминал час се изморяват все повече и губят мотивация за преследване. Умората водеше до небрежност и грешки. Най-добре би било, ако преследвачите им си помислеха, че са успели да избягат много по-далеч, отколкото всъщност се намираха. Това би ги принудило да разширят обхвата на търсене, да хвърлят широко мрежата и тогава плячката би могла да се промуши през някоя от дупките. В подходящия момент щяха да се метнат на колата, да подкарат право към летището и да направят бърз оглед на място. Ако летището беше завардено, щяха да се откажат от плана и да започнат отначало.

Елена не беше сигурна, че Алекс има достатъчно сили, за да доведе докрай този план. А да започне отначало беше немислимо.

Тримата седяха и отпиваха омърлушено от кафето си. След първата чаша Алекс се извини, стана от масата и закуцука нанякъде. Когато се върна, другите двама вече допиваха четвъртата си чаша. Той се строполи на стола и настойчиво ги подкани да се отпуснат и да сменят темата на разговор.

Юджин се опита да ги развесели с пикантни спомени за провалените си бракове, до един завършили с катастрофални разводи. Историйките му бяха умерено вулгарни, но затова пък много смешни. Той бе измислил звучни прозвища на всичките си бивши съпруги, като имитираше гласа и маниерите им с неподражаем артистичен талант. Съпруга номер две — Тексазила — говорела на някакво дразнещо даласко наречие, мляскала, докато се хранела, и имала вбесяващия навик да ръкомаха, говорейки, така че приличала на вятърна мелница, задвижвана от бензинов двигател. За да я имитира, Юджин с лекота превключи от характерния си нюйоркски акцент на нейния диалект, като резултатът беше умопомрачителен.

Това беше същата онази съпруга, която бе наела частен детектив да го следи, след което се бе появила изневиделица в апартамента му в „Плаза“, за да го залови на местопрестъплението с поредната млада любовница. Вратата се отворила с трясък и Тексазила нахлула с истерични крясъци, обзета от непресторена ярост, на каквато била способна само една автентична тексаска селянка. Ръцете й се мятали във въздуха с такава скорост, та любовницата си помислила, че е получила епилептичен припадък, и незабавно позвънила на 911 да изпратят линейка. Заради тази й глупост Юджин не й проговорил повече. По време на делото той стриктно се придържал към указанията на адвоката си да отрича, отрича и пак да отрича, докато в залата не се появили трима санитари, за да потвърдят версията на жена му. Съдийката била преживяла два брутални развода с мъже, които я окрали до шушка по време на брака и накрая се опитали да се измъкнат, без да й платят наложеното от съда обезщетение.

Адвокатът му твърдял, че само този дребен гаф му е струвал пет милиона долара.

Елена искрено се забавляваше с историйките му — смя се, докато я заболя устата. За един кратък, щастлив миг тя почти забрави за онези, които ги гонеха по петите, за да ги убият. Алекс също на няколко пъти се усмихна напрегнато, но или и преди бе чувал тези случки, или беше твърде угрижен, за да им се наслади; а може би просто беше изтощен.

В два часа през нощта отново поеха на път. Около час по-късно, след като на два пъти бяха успели да се загубят, отбиха от шосето и навлязоха в района на аерогарата. Елена натисна спирачките и каза:

— Сега се снишете колкото можете. Аз ще обиколя да огледам обстановката.

— Обърни специално внимание на паркираните наоколо коли — напомни й Алекс може би за четвърти път през последния час. После двамата едри мъже се опитаха да се слеят с тапицерията.

Пълзейки с петнайсет километра в час, Елена мина през летищния комплекс, като на всеки няколко минути натискаше спирачките и се оглеждаше внимателно във всички посоки. Летището беше малко и сбутано, с една-единствена сграда, приличаща на провинциална жп гара и очевидно затворена през нощта. В мъждивата светлина на малкото запалени лампи тя различи самотен чистач с провиснал сивкав работен комбинезон, който лениво миеше пода с парцал. Това беше всичко. Освен него не се виждаше жива душа — нито вътре в терминала, нито около него.

След още двайсетина метра тя хвърли бърз поглед наляво. На паркинга имаше само няколко коли, всичките с изгасени светлини и видимо празни. И изведнъж в една от тях, иначе тъмна като останалите, й се стори — да, ето!… — че съзира огънчетата на две цигари.

Тя намали скоростта и почти спря. Няколко секунди се вглеждаше напрегнато в колата, после внезапно се опомни, даде газ и пое обратно по шосето, по което бяха дошли, този път в посока към столицата. Алекс и Юджин се надигнаха от седалките си.

— Летището е затворено — информира ги тя; в гласа й се примесваха изненада и разочарование. — Но в една от паркираните коли имаше хора, видях да припламват поне две цигари.

— Мислиш ли, че може да са онези? — попита Юджин, като проточи шия напред.

— Ами! — сопна се Елена. — Сигурно са любовници, дето им се свиди да си наемат хотелска стая. А ти как мислиш?

— Да, и аз мисля, че са онези — отвърна Юджин.

— Каква беше колата? — попита Алекс.

— Нали знаеш, че не разбирам много от тия неща!

— Добре, кажи ми поне какъв цвят? Това е важно, скъпа!

— Бяла.

— Не бежова?

— Не, беше бяла. Сигурна съм.

— Голяма, малка, средна… каква?

— С четири врати. Доста голяма. Мисля, че имаше някаква емблема на предния капак, който между другото беше доста дълъг… Но беше тъмно, пък и аз се изплаших до смърт, така че не мога да бъда сигурна. Във всеки случай, колата изглеждаше скъпа, обаче и за това не мога да се закълна. Какво, на въпроси ли си играем?

С което разговорът приключи.

Няколко минути се движиха мълчаливо по шосето. Междувременно бе завалял лек дъждец, чистачките на колата се мятаха вяло напред-назад, без с нищо да допринасят за видимостта през предното стъкло.

Без връзка с каквото и да било, изведнъж Алекс отбеляза:

— Ако искате да знаете, летищният терминал отваря в седем. Точно в осем всяка сутрин излита самолет за Ню Йорк.

Юджин попита недоверчиво:

— Знаел си, че летището ще бъде затворено?

— Предполагах.

— Знаел си също така и за полета за Ню Йорк?

— И да ти бях казал, какво значение щеше да има?

— Прав си, едва ли би имало.

— Защо точно Ню Йорк? — обади се Елена.

— Много просто. От една страна, единствените валидни визи, които и двамата имаме на паспортите си, са американски. Второ, Ню Йорк е едно от местата, където ще бъдем в безопасност. Мисля да останем там само временно, докато се изясни тази каша.

Юджин каза:

— Бих ви предложил да отседнете при мен, но и Мария ще бъде там, та домът ми ще е бойно поле.

На Алекс не му се слушаха повече семейни истории, затова го прекъсна:

— Няма да пътуваме заедно. И без това е време да се разделим.

— Какво искаш да кажеш? — попита уплашено Юджин, макар да знаеше отговора.

— Онези знаят, че сме трима, Юджин — отвърна Алекс. — Смятат ни за дилетанти и мислят, че ни е страх да се разделим, че заедно се чувстваме по-сигурни.

Смятали ги?! Та те наистина си бяха дилетанти! А ако и подозираха, че са обезумели от страх, пак щяха да са прави.

Алекс продължи да обяснява:

— Работата е там, че когато са уплашени, дилетантите се държат един за друг. Те ще търсят трима души, така че е време за развод с Юджин.

— Не можа ли да избереш по-неутрална дума! — изохка Юджин. Елена избухна в смях, към който се присъедини и той. И двамата сякаш бяха започнали да се побъркват от нерви и изтощение.

Алекс се извърна назад с изопнато лице.

— Юджин, ти ставаш мишена със самия факт, че си с нас. Те пропиляха шанса да пипнат парите ни. Нищо не може да им ги върне и те го знаят. Така че ти вече не им трябваш жив, не им пука за теб.

„Хей, сякаш не ми стига, че някакви мафиоти стрелят по мен, заплашват ме и ме преследват по цяла Европа! Ето това наистина е умна идея: да ме изритате насред пътя! Хайде де, какво чакаш? Спри колата, за да сляза!“ Юджин с мъка се въздържа да не каже всичко това и отвърна:

— Виж какво, майната му, вече съм се накиснал до шия в тая каша. Вие сте ми приятели и аз съм длъжен да се погрижа за вашата безопасност. Сигурен ли си, че това е добра идея, Алекс?

— Вече в нищо не съм сигурен.

— Освен в това, нали?

— Да, и нямам никакво намерение да отстъпя. Най-малкото, което ти дължа, е да ти помогна да се измъкнеш жив.

В последното заявление се долавяше една неизказана мисъл: Алекс изобщо не бе оптимист относно собствените си шансове. Юджин го изгледа и понечи да възрази, но после си каза, че би било безсмислено — Алекс очевидно бе взел своето решение.

— А аз какво да правя? — попита той.

— Ще оставиш двама ни с Елена в най-близкия голям хотел в Братислава. Ще си намериш друг хотел, ще наемеш стая за един ден, колкото да се наспиш, после ще си избереш някой уютен ресторант с млади красиви келнерки, ще си хапнеш и пийнеш хубаво, след което се връщаш обратно в Будапеща и се мяташ на първия самолет за Щатите. Дотогава, уверявам те, онези, които ни преследват, ще са забравили за теб.

Очевидно Алекс бе обмислил всичко.

— Ами вие?

— Ние ще наемем такси от хотела. Не се бой, знам какво правя.

Двайсет минути по-късно Алекс и Елена бяха застанали под козирката на един възстаричък, поохлузен хотел в центъра на Братислава. Улиците бяха пусти, портиерът дремеше на един стол във фоайето. Двамата проследиха с поглед Юджин, докато се отдалечи с пращящата, изпускаща лютив дим таратайка, после Алекс се обърна към Елена и каза:

— Сега вече можем да обсъдим нашия план.

— Не можеше ли да го направим в присъствието на Юджин?

— За него е по-добре да не знае нищо. Ако онези го спипат, това би било гаранция за сигурността му. А също и за нашата.

През следващите няколко минути там, под хотелската козирка, Алекс посвети Елена в плановете и надеждите си за онова, което очакваше да се случи.