Брайън Хейг
Преследваният (8)

8

Минута след като Владимир, Катя и хората им напуснаха ресторанта, дългата бяла покривка на масата се повдигна. Алекс подаде предпазливо глава и се огледа наоколо. Пред кухненската врата се мотаеха една келнерка и двама келнери и се вайкаха на висок глас, задето някакви гангстери бяха стреляли и прогонили всичките им клиенти. Келнерката плачеше безутешно, а единият келнер изглеждаше на ръба на нервен срив. Ако не се брояха тримата, ресторантът беше абсолютно празен.

Алекс се изправи и погледна към масата на Владимир и Катя. По пода не се въргаляха трупове; върху скъпия килим нямаше локви кръв. По всичко личеше, че трите изстрела, които бе чул, бяха или предупредителни, или стрелецът бе пропуснал целта. А може и да бяха стреляли напосоки през разбития прозорец, помисли си той.

— Няма ли ги? — попита шепнешком Елена изпод масата.

— Така изглежда — отвърна Алекс с тон, в който се бореха надежда и съмнение. — Изчакайте още малко.

Той докуцука до единия от келнерите пред кухненската врата, висок младеж, който изглеждаше значително по-спокоен от двамата си колеги, и го попита къде са бандитите. Извън сградата, отвърна младежът. Мъжът изскочил през прозореца, а жената хукнала към вратата, като подбрала и останалите гадове. Страшното мина, увери той Алекс. Лошите вече ги няма. Портиерът е извикал полицията. Всеки момент наоколо ще гъмжи от ченгета. Алекс се върна при масата, метна пътните чанти на здравото си рамо и каза на Елена и Юджин, че е безопасно да излязат. Елена се измъкна първа и във внезапен порив обви ръце около шията му, но веднага го пусна, когато той се сви и изохка от болка.

След нея изпълзя Юджин — гръмогласен, превъзбуден и напълно объркан. Не спираше да пита Алекс защо внезапно го е сграбчил, напъхал под масата и запушил с длан устата му. Алекс се опита да го избута навън, но Юджин се заинати и каза, че няма да мръдне, докато не получи отговор на въпросите си, и то по възможност смислен.

— Дълга история — каза Алекс, като се оглеждаше припряно наоколо. — Нямам време да ти обяснявам всичко.

Планът, макар да беше прост и ефикасен, се изчерпваше с примамването на убийците им извън ресторанта и изпращането им по грешна следа, колкото двамата с Елена да се доберат до трабанта на Юджин и да изчезнат час по-скоро.

Но как можеше сега да излезе, за да търси трабанта на паркинга, където можеше да се натъкне на Владимир или на някой от хората му! Освен това изведнъж си даде сметка, че ако оставеше Юджин сам в ресторанта, онези можеха да се върнат и да си го изкарат на него. Междувременно протестите на Юджин ставаха все по-гръмки. Алекс му махна с ръка да се успокои и се опита да предложи друго обяснение:

— Тези хора отвлякоха двама ни с Елена, съдраха ме от бой и ме принудиха да им прехвърля фирмите си. Сега искат да докопат и твоите пари. Да вървим!

— Моите пари?!

— Да, Юджин, точно това казах.

— Ти познаваш ли ги?

— Срещнах ги тази сутрин. Нямам никакво желание да ги опознавам по-отблизо. Хайде, да побързаме! — Алекс хвърли тревожен поглед към изхода. Нямаше време за приказки.

— Кои са тия?

— Юджин, много те моля, млъкни и ми помогни малко! Те са някъде отвън. В момента ни търсят из близките улици. Много скоро ще се сетят, че сме ги изпързаляли, и ще се върнат тук. Това са професионални убийци. Чуваш ли какво ти казвам?

За тези две минути, през които Алекс едва не го бе задушил под масата, Юджин бе преминал от леко алкохолно опиянение към смъртна уплаха, но и тя не бе продължила дълго. Сега той бързо се връщаше към едно по-познато душевно състояние: на гневна превъзбуда.

— Дяволите да те вземат, не мърдам от тук, докато не дойде полиция!

— Виж какво, може и полицията да е замесена. Всъщност това е почти сигурно. Тези хора имат връзки навсякъде, дори не можеш да си представиш! Нямам време да… Слушай, Юджин, хайде да изчезваме!

Юджин още изглеждаше гневен и изпълнен със съмнения — беше му се насъбрала много информация за смилане. Накрая Алекс реши да бъде болезнено откровен с него, като дори пресили леко нещата.

— Тези хора гонят не само Елена и мен, ами и теб, Юджин. Искат да те отвлекат и измъчват, за да принудят съдружниците ти да преведат парите си по моята сметка. Накараха ме да им прехвърля собствеността на фирмите си, а сега искат да присвоят и твоите триста милиона, до цент. След което ще те убият.

Изведнъж Юджин усети, че му прилошава.

— Искат да ме убият?! — попита той с писклив глас. Това вече беше прекалено. Поемайки дълбоко въздух, той се подпря на масата и с мъка запази равновесие. Цялата му самонадеяност се бе изпарила като дим. Насилваше се да събере мислите си, но не успяваше. Ах, защо му трябваше да пие всичките тези бири! Колко бяха — осем, девет? Във всеки случай твърде много.

Алекс сложи ръка на рамото му.

— Да — отвърна тихо той. — След като те бият и изтезават, след като задигнат всичките ти пари, да, Юджин, тогава ще те убият.

Елена, която до този момент слушаше мълчаливо отстрани, реши, че е време да се намеси. Този човек имаше нужда от силен шок, за да се помръдне от мястото си, и тя му го осигури:

— Виж какво направиха с Алекс. Погледни обезобразеното му лице. Та те за малко не го убиха, Юджин. Налагаха го с часове, жигосаха го с нажежено желязо. Така ще постъпят и с теб. А сега, моля те, престани да ни губиш времето. Прави каквото ти казва Алекс.

Най-накрая Юджин сякаш разбра за какво става дума и реагира по единствения начин, на който бе способен при създалите се обстоятелства — повърна. От гърлото му изригна огромна, енергична струя и заля пода пред краката му. Прегънат на две, той няколко пъти си пое дълбоко дъх, избърса устата и носа си с ръкава на ръчно шития костюм за над хиляда долара, след което каза първото умно нещо за тази вечер:

— Да се махаме от тук!

Алекс пристъпи към келнера, с когото бе разговарял преди, и учтиво му обясни какво им е нужно, като пъхна в ръката му ключовете от оранжевия трабант заедно с една стодоларова банкнота и обещание за още една в мига, в който им свършеше работа.

 

 

Владимир тичаше по дългата тясна уличка, като отчаяно се бореше с надигащата се в него паника. Вече отдавна трябваше да ги е настигнал. Според изчисленията му това беше единствената посока, в която Коневич, жена му и техният дебел приятел биха могли да поемат, след като бяха избягали от хотела.

Дори Коневич да се правеше на по-немощен, отколкото беше в действителност, Владимир беше напълно убеден, че поне отчасти го е осакатил. Та нали лично го бе цапардосал с онзи стол по крака! Бе замахнал с такава сила, че дървото не бе издържало и се бе разцепило на трески от удара. Истинско чудо беше, че Коневич можеше изобщо да ходи; но да тича беше изключено.

Освен това с него се влачеха дребната му съпруга и онзи шкембест американски банкер. Докато Владимир беше маниак на тема фитнес, бивш боец от Спецназ, който всеки ден прекарваше часове в гимнастическия салон, за да се поддържа в перфектна физическа форма. А сега бе спринтирал с всички сили в продължение на четири, може би дори пет минути.

Той забави скорост до колеблив тръс, после направи няколко последни ядовити крачки, докато накрая се закова на място. Беше останал без дъх. Не, това наистина не се връзваше. Погледна часовника си — шест минути.

Шест минути!

Един осакатен, един дебеланко и една жена — жена! — по никой начин не можеха да го надбягат. Просто нямаше как да стане, заключи той в момент на болезнено просветление.

Владимир започна трескаво да изрежда наум различни варианти — един прост процес на елиминиране, който бе длъжен да приложи преди шест минути, не сега. Първо: ако тримата бяха изскочили през прозореца и побягнали, но в обратната посока, екипът пред главния вход щеше да ги забележи и да открие огън. Второ: ако вместо през прозореца бяха излезли през фоайето към главния вход на хотела, поне един от двата екипа — до изхода на ресторанта и във фоайето — щеше да им пресече пътя и да ги вкара в чувала. Просто и ясно.

Имаше обаче и трета възможност. При това такава, която изискваше най-малко физическо усилие от един ранен, трудно подвижен мъж, поради което с всяка изминала секунда му се струваше все по-вероятна. Той изпсува грозно.

Ако само Катя не му бе излаяла да тича подире им през прозореца! Ах, каква тъпа кучка! Беше се паникьосала като някакъв сополив новобранец. Правило номер едно: най-напред се убеди, че онова, което си мислиш, че виждаш, действително е това, което виждаш. Трябваше да дръпнат завесите и да погледнат под масите.

Я виж ти — Алекс и неговите приятелчета си играят на криеница с нас?! Бум, бум, бум! Колко просто щеше да бъде. И колко приятно — балсам за душата!

Ала не, те се бяха хванали на игричката на Коневич — игра на котка и мишка, в която мишката ги бе победила. Каква глупост! Но вината за нея беше на Катя, не негова.

Всъщност, един момент — ако се замислеше, оня спаружен дъртак Голицин си беше виновен за всичко! Нима лично той не одобри плана да завлекат Коневич в тоя хотел! Е, да, наистина, Владимир го бе убедил, че ще мине лесно. Но винаги имаше риск и дъртият плъх го знаеше, ама нали беше алчен за пари, пари, пари!

Коневич му бе заложил капан и старецът се бе хванал като пълен идиот. Той си бе виновен, никой друг.

Изведнъж сателитният телефон на кръста му избръмча и се затресе. След дълъг миг на колебание Владимир го откачи от колана и го вдигна пред лицето си, обзет от смразяващ ужас — доскоро едно непознато за него чувство. Най-вероятно беше Голицин. Не, каза си той, няма да отговарям, каквото и да става. Ще го оставя да си звъни, докато старият клоун се откаже.

При мисълта, че ще му се наложи да дава обяснения за цялата тази каша, да си признае, че е оставил Коневич да му избяга, и да се оправдава за собствената си глупост, Владимир усети, че му призлява.

От друга страна, можеше да е и Катя. Може би му звънеше, за да му каже, че ги е настигнала, че Коневич, дребната му жена и дебелият им приятел лежат мъртви в някой тъмен ъгъл на някоя сляпа уличка, че вече ги няма, а с тях и всички беди, които им бяха причинили. Ах, как копнееше да чуе нещо такова!

И така, кой му звънеше? Дяволът или Спасителят? Дъртият плъх или кучката?

Той натисна бутона за отговор и прилепи телефона до ухото си.

Гласът на Голицин беше напълно спокоен, едва ли не равнодушен:

— Двайсет и петте ти минути отдавна изтекоха. Допускам, че си го изтървал.

Владимир усети как страхът отново го сграбчи за гърлото. Гласът отсреща беше така равен, така смразяващо студен. Няколко мига той не знаеше какво да каже. Стоеше като истукан, борейки се с изкушението да запокити телефона и да побегне по-далеч от там, колкото го държат краката. Да започне нов живот в Индия или Занзибар, или където и да е — беше му все едно.

Какво да каже?

— Мълчанието ти го потвърждава — сопна се Голицин. — Остави се да те надхитри един пълен дилетант.

— И въпреки това ви направих богат!

— Е, и?

— Сега притежавате стотици милиони. Това нищо ли не значи за вас?

— Не. — Просто „не“.

— Още не е избягал — рече Владимир, като се опитваше да звучи убедително. Жалният му умоляващ глас отекна по линията и се върна в ухото му, за да го досрази.

— О, и двамата знаем, че е изчезнал — изсъска Голицин, и с право. — А с него и моите триста милиона. Вдън земя. И всичко това заради теб, некадърен малоумнико.

Владимир вдигна поглед към навъсеното, покрито с облаци нощно небе. Уличката беше тясна и пуста — нямаше пешеходци, не се виждаха заблудени туристи, нито дори обичайният за такива места вонящ на алкохол клошар, задрямал пред нечия врата. Беше сам — един смъртник, един треперещ от страх жалък страхливец, който молеше за пощада. Малкото магазинчета от двете страни на улицата бяха затворени, със спуснати решетки, заключени с едри катинари. Валеше дъжд и вятърът го навяваше на талази. Тук-там в околните прозорци се виждаше светлина, телевизори хвърляха разноцветни отблясъци по стъклата. Безрадостният градски пейзаж засилваше чувството му за безнадеждност.

— Съжалявам — каза задавено той. Тази едничка дума, която произнасяше за пръв път през живота си, излезе от устата му сдъвкана, изопачена, неразбираема. Той реши да пробва отново, като този път събра цялата убедителност, цялото искрено разкаяние, на което бе способен, за да умилостиви зловещия глас отсреща. — Много съжалявам. Честно. Много, много съжалявам.

— А, така ли?

— Да. Съжалявам, много съжалявам.

— Да съжаляваш не стига, глупако. Можеш да съжаляваш, ако си разлял кафе на килима ми. Но да ми загубиш триста милиона долара? Да оставиш Коневич да ти се измъкне под носа? И после да ми кажеш, че съжаляваш?! — Голицин помълча няколко мига, после произнесе присъдата си: — Когато приключа с теб, ще разбереш истинското значение на тази дума.

Владимир посегна към колана отзад на кръста си и извади пистолета. Преглътна шумно и рече:

— Ето, тук грешиш. Никога няма да ме хванеш, дърто плашило!

— Слушай ме внимателно, тъпако! Където и да избягаш, ще те открия. Дните ти са преброени и колкото ти остават, ще ги преживееш в страшни мъки, гарантирам ти.

Владимир се изсмя; смехът му отекна между смълчаните фасади на къщите, горчив и подигравателен. Над затворените магазинчета светнаха прозорци, подадоха се загрижени лица.

— Смешно ли ти се вижда? — просъска Голицин.

— Ами да! Как, не е ли смешно? Толкова пари ти загубих! А сега… да го духаш. — Той вдигна пистолета до лявото си слепоочие, доближи телефона до дулото, изкрещя „Сбогом, мръснико!“ и пръсна черепа си в тъмната уличка.