Брайън Хейг
Преследваният (16)

16

Джон Тромбъл беше делови мъж и не си губеше времето. След няколко неусетно изминали години като федерален прокурор и още половин десетилетие като федерален съдия Тромбъл вече трета година заемаше поста директор на ФБР — най-младият в историята на Бюрото, както не забравяше да напомни самият той, в случай че слушателите и събеседниците му по някаква причина пропуснеха първи да отбележат този факт. Тромбъл кръстоса припряно дългите си крака и погледът му с характерните за него бързина и ефикасност сканира още няколко абзаца от досието, което неговите сътрудници му бяха подготвили специално за това пътуване.

Плановете му бяха да изкара още година-две на сегашната длъжност, постигайки впечатляващи резултати и оставяйки забележително наследство, след което с лъвски скок да се озове някъде още по-нагоре сред силните мъже в държавата. Кандидат за вицепрезидент — той изобщо не изключваше подобна възможност. Ако ли пък по някаква причина не успееше да се реализира в тази посока, винаги можеше да основе частна охранителна фирма и за кратко време да натрупа милиони. А с купища пари човек можеше да прави всичко, което си поиска. Тромбъл се хранеше със завидна скорост, спеше бързо, дори и сексуалните му усилия продължаваха рекордно кратко време. Раз-два, и готово — карай нататък!

Самолетът беше на трийсетина минути от летище Шереметиево в покрайнините на Москва. Ако той беше в пилотската кабина и зависеше от него, щеше като нищо да преодолее дистанцията за четвърт час.

Тромбъл бе спал непробудно почти през цялото време на полета от Вашингтон допреди половин час, след което си бе взел душ и си бе сложил чиста риза и току-що изгладен костюм. Той хвърли бърз доволен поглед към образа си в огледалото, преди да излезе от специалния отсек на специалния самолет и да се отправи към седалката си в предния салон за някои последни приготовления преди началото на тази специална командировка. В задната част на самолета бяха натъпкани като добитък толкова репортери от американските медии, колкото неговите сътрудници и политическите му приятели бяха успели да подмамят и качат на борда. След като кацнеха, цялата тази изнурена и озверяла тълпа щеше да бъде изритана надолу по стълбата, за да чака с насочени обективи величественото му появяване на вратата на самолета и да запечата за поколенията фотогеничната му физиономия. Останките от нискокалоричната му закуска се въргаляха на сгъваемата масичка пред него. Той отпиваше с бързи малки глътки от бутилката минерална вода, заровил нос в досието, погълнат от собствената си важност, недостъпен за околните.

На отсрещната седалка пътуваше Лора Тингълман, министър на правосъдието на Съединените щати и номинално негова шефка. Тя бе работила през всичките дванайсет часа, откакто самолетът бе излетял от пистата на военно-въздушната база Андрюс край Вашингтон, и сега седеше прегърбена, забола нос в екранчето на смартфона. Изглеждаше сбръчкана, уморена, сякаш жизнените й сили бяха изцедени до край. Беше едра, възпълна, с нищо незабележителна жена около петдесет, но зле поддържана и изглеждаща с десетина години по-стара, с широко кръгло лице, застинало в постоянно изражение на лека паника.

Първата й година на този пост бе преминала доста неубедително. Това отчасти се дължеше на факта, че тя не бе първият избор на президента, а едва четвъртият, и това се знаеше от всички. Той се бе спрял на нея, след като се бе разчуло, че първият му избраник спи с непълнолетната гледачка на детето си. Тромбъл я бе виждал; за чест на работодателя й младата дама не изглеждаше на четиринайсет години — истинската й възраст, а някъде около шестнайсет. Вторият кандидат в списъка бе заловен с тлъсти подкупи от петролни компании с твърде съмнителна репутация; а малко след това за кандидат номер три — тогава съдия във Върховния съд на Калифорния — бе установено, че е пропилял младежките си години в игра на криеница с наборните комисии и е бил участник в студентски размирици, при които полицията е била замеряна с бутилки и наричана с обидни имена; че бил пушил, шмъркал и инжектирал във вените си какви ли не химически субстанции, а през свободното си от подобни занимания време се развличал, палейки американското знаме. Всичко това може би го правеше идеален за съдия в Калифорния, но в останалите части от страната биографията му едва ли щеше да направи благоприятно впечатление.

След тези три катастрофални номинации Лора Тингълман бе открита в един забутан първоинстанционен съд някъде в дебрите на Монтана — скромна, но по своему компетентна съдийка, която се занимаваше най-вече с бракоразводни дела и имотни делби. При това напълно лишена от политически опит и контакти, никому неизвестна извън границите на съдебния си окръг, без нито едно спорно решение зад гърба си, без нито една отменена на горна инстанция присъда — като цяло кандидатурата на Лора бе точно толкова неприемлива колкото ягодов сладолед за дете. Нямаше лоши навици, поне доколкото можеше да се каже отстрани. Беше стара мома, следователно нямаше опасност от шумни разводи; в действителност шефът на следователския екип от ФБР, натоварен да ровичка в миналото й, за момент бе допуснал, че е още девствена, едва ли не единствената петдесетгодишна девственица в Съединените щати. И което я правеше особено подходяща — беше жена! Първата жена в историята, номинирана за министър на правосъдието! Лидерките на разни феминистки организации из цялата страна бяха дали ясно да се разбере, че всеки, който й се изпречи на пътя, ще бъде пометен.

Освен това в чисто личен план, макар и поставена в трудна ситуация, Лора Тингълман беше симпатична, вежлива с околните и дълбоко набожна, без да изпада в религиозен фанатизъм. Номинацията й мина гладко, без каквито и да било възражения.

Тромбъл я презираше с цялото си същество. В администрацията имаше място само за една суперзвезда, за един храбър рицар на закона, за един защитник на Америка от всичките мошеници, терористи и всевъзможни типове, които дебнеха наоколо и й желаеха гибелта. А пък той в края на краищата беше онзи безспорен гений, онзи вундеркинд, който си бе извоювал заветното място по трудния начин — с блестящия си интелект, остри лакти и безкомпромисно трудолюбие. Бакалавър от Йейл, магистър от Юридическия факултет на Харвард, Тромбъл наред с останалото бе водил и нужния брой битки в окопите на съдебната система; докато тя бе докарана направо от гората, от пущинаците на Монтана, предпочетена пред останалите по една-единствена причина — нямаше каквито и да било спорни постижения, под което следваше да се разбира: никакви постижения изобщо.

И макар че като прокурор и съдия той не се ползваше с особена популярност, поне си бе спечелил страха на всички около себе си. Единственото изключение бяха полицаите, които го обожаваха заради безпощадността, с която набиваше обръчите на разните адвокатчета и с лекота раздаваше страховити присъди, рекорден брой от които биваха впоследствие отменяни от Апелативния съд.

И наистина, членовете на същия този апелативен съд на щата Ню Йорк, след като им бе писнало да запълват седмичните си разписания с продуктите на неговата бруталност, в един момент тъкмо се канеха да изпратят на Тромбъл призовка за преглед по реда на надзора, когато внезапно се разчу, че той по някакъв чудодеен начин се е озовал в краткия списък на президентските номинации за поста директор на ФБР. Апелативните съдии бяха изумени и възмутени. Те се събраха на закрито заседание, за да решат дали все пак да не изобличат публично този съдия, който за тях беше най-обикновен нацист. По-добре не, посъветва ги тогава един възрастен съдия с подчертано либерални уклони и многозначителна усмивка; милостивият Господ им пращаше неочакван подарък — най-после Джон Тромбъл щеше веднъж завинаги да им се махне от главата. Вече можеха с основание да очакват, че вечер ще си бъдат навреме при семействата за вечеря и поне в петък ще им остава малко време за голф.

През броените дни, оставащи до края на мандата му, предшественикът на сегашния президент — иначе умерен политик, назначил преди това двама мекушави либерали във Върховния съд — бе похарчил всичкия си натрупан политически капитал, за да пробута през Сената номинацията на Тромбъл за директорския пост на ФБР. Той лично се бе застъпил за него, бе обещавал, заплашвал, искал отплата за направени в миналото услуги и извивал ръце, докато се чуеше пукот на кости. Беше в стихията си. Ако бе вложил толкова енергия и решимост в управлението на страната, онзи губернатор, който го бе размазал на президентските избори, щеше още да тича подир фустите в забутания си южняшки градец.

С назначението на Тромбъл победеният президент, както самият той бе признал през смях на началника на канцеларията си в рядък момент на откровение, бе завещал на своя приемник отровна чаша: един вулкан от експлозивна, непризнаваща задръжки амбиция, готов да издуха встрани и прегази всичко по пътя си. Намерението му беше, след като излезе в пенсия, да наблюдава злорадо всичките неприятности и главоболия, които неговият фаворит ще причинява на наследника му. Щеше да бъде ужасно за гледане.

И сега, след две сравнително бедни откъм събития години, през които за свое огромно неудоволствие бе останал встрани от медийното внимание, Тромбъл бе решил, че е крайно време да вдигне малко шум около себе си. Наистина, откакто бе заел поста, престъпността от всички видове бе спаднала чувствително, но либералната преса, която го мразеше неистово, приписваше това на хиляди други фактори — от намаляващото потребление на крек през обстоятелството, че повечето престъпници вече така или иначе са в затворите, та до религиозното възраждане в Дълбокия юг и Средния запад. На него му бе нужно някакво събитие — каквото и да било то!, — което можеше да мине за изцяло негова заслуга, просто да нямаше как медиите да му го отнемат. За целта трябваше да избере някакъв знаков проблем с широк обществен отзвук и в нетърпението си той се насочи към най-новата заплаха за Америка — международните престъпни групировки и тяхното присъствието на американска земя. И на първо място — руската мафия.

За нещастие на Алекс и Елена Коневич съдбата им сега се намираше в ръцете на една жена министър на правосъдието, която с мъка успяваше да запази равновесие в бурните води на непознати за нея морета, и на един директор на ФБР с всепоглъщащи амбиции и малко странни представи за правосъдие.

 

 

Кортежът от лимузини спря плавно на павирания площад. Вратите се отвориха и от тях се изсипа превъзбудена тълпа сътрудници и слуги на Тромбъл — личните бърсачи на задника му, както цинично ги наричаха обръгналите на всичко агенти; за секунди те се прегрупираха и бяха церемониално въведени през историческите врати на Кремъл, нагоре по стълбите до втория етаж и от там направо в огромния като пещера кабинет на Анатолий Фьодоров, руския министър на правосъдието.

Взаимните представяния протекоха кратко и делово. Неколцината сътрудници на Фьодоров, които с каменни лица заемаха столовете покрай стената, не бяха назовани по име; сред тях беше и една изумително привлекателна млада дама с дръзка мини пола, която се усмихваше подкупващо на новодошлите, докато преминаваха в индийска нишка покрай нея.

Фьодоров седеше на кожен стол с висока облегалка зад бюро, което изглеждаше по-голямо от територията на Финландия. Пред бюрото бяха поставени две столчета, не по-големи от табуретки в детска градина. След кратко колебание Тингълман и Тромбъл седнаха предпазливо на тях. Коленете им почти опираха в лицата, а лактите в пода. От тази позиция бяха принудени да гледат Фьодоров отдолу нагоре.

Зад тях застана прав представителят на американското посолство с бележник и писалка в ръце. Предварително бяха получили уверения, че английският на Фьодоров е великолепен и че присъствието на преводач е излишно и нежелано. Предназначението на човека от посолството бе да води подробни записки и да си отваря очите и ушите за всичко, което щеше да се наложи да замазват впоследствие професионалните дипломати. Като цяло мръсна и неблагодарна работа.

Домакинът Фьодоров откри срещата с дълъг и усукан монолог относно това как — без да се броят националните им различия — и двете участващи страни са в един и същ бранш. По-конкретно — в правоохранителния. Духовни братя и сестри, обединени от общата си ненавист към престъпниците, и т.н. и т.н., и прочие и пак прочие.

Когато Фьодоров приключи с встъпленията, Тромбъл си придаде важен вид и още преди Тингълман да бе успяла да си отвори устата, обяви:

— Дошли сме при вас, за да обсъдим двустранното сътрудничество в борбата с престъпността.

— Интересно понятие — каза Фьодоров. — А какво означава?

— Ами… за начало бих желал да представя на вниманието ви възможности за обучение на ваши кадри, по няколко души годишно, в Академията на ФБР.

— А защо? Тя по-добра ли е от нашата?

Функционерът от Държавния департамент надраска нещо припряно в бележника си, като безуспешно се опитваше да прикрива злорадата си усмивчица. Днес щеше да бъде забавно.

— Ами… всъщност вероятно да. Академията в известен смисъл има добро име. Освен това си казахме, че може би бихте желали някои от хората ви да специализират психологическо профилиране в нашия център в Куонтико.

Фьодоров положи тежко лакти върху бюрото си.

— Обяснете ми, ако обичате, понятието „профилиране“.

— Това е термин, означаващ… ъъъ, използването на методи от психиатрията, за да се проникне в съзнанието на престъпника. При нас тази методика се смята за доста ефективна. Например серийните убийци проявяват взаимно допълващи се схеми на поведение, които, ако бъдат разшифровани, спомагат за тяхното идентифициране и неутрализиране.

Фьодоров се усмихна презрително.

— При нас в Русия няма серийни убийци.

— Същата методика се прилага с успех и при серийни насилници. А също и при серийни подпалвачи, ако има такива.

— Обаче няма. Нито едните, нито другите. Това са проблеми на Америка.

Човекът от Държавния департамент вече изписваше цели страници в бележника.

Кого се опитва да будалка този тип? — питаше се Тромбъл. Беше сигурен, че това е някаква шега, и се засмя. В отговор Фьодоров се намръщи.

Внезапно мацката с късата пола се надигна от скромното си място край стената и зае позиция до бюрото на Фьодоров.

— Анатолий, ама че ужасни домакини сме ние! — обърна се свойски към него тя. — Нашите американски гости идват отдалеч, сигурно са уморени, а ние дори по едно кафе не им предложихме!

Която и да беше въпросната дама, явно имаше специален подход към Фьодоров, понеже държанието му мигом се промени. По навъсеното му допреди миг лице се разля блага усмивка.

— Ами да… да, права си! Някой иска ли кафе?

Тромбъл отвърна по навик: да, черно. Лора предпочете чай с много сметана и захар. Един от сътрудниците се отлепи от стената и хукна да изпълнява поръчките.

Младата жена с възхитителните крака се плъзна грациозно иззад бюрото и с ослепителна усмивка и крепко ръкостискане им се представи: Татяна Еди-коя си, като поясни, че не работела при Фьодоров, а на горния етаж, при шефа му. Била юрист и често съветвала Елцин по важни правни въпроси. Това явно й се струваше достатъчно, за да оправдае присъствието й на срещата.

— Защо не се преместим на заседателната маса? — предложи гостоприемно тя.

Защо не? Във всеки случай сегашното разпределение на местата беше истинска катастрофа за тях. Тингълман и Тромбъл с готовност се надигнаха от детските табуретки, пристъпиха към огромната маса до прозореца и се настаниха на два удобни стола един до друг.

Госпожица Татяна Еди-коя си седна до Фьодоров от срещуположната страна на лъскавата орехова повърхност. Известно време си поговориха за полета, времето и десетки други безинтересни неща, а когато кафетата и чаят бяха сервирани и напрежението в стаята бе спаднало до поносими равнища, Татяна каза:

— Няма какво да го увъртаме повече. Какво всъщност искате да обсъждате с нас?

Според инструктажа, който Тромбъл бе получил от онези надути всезнайковци в Държавния департамент, руснаците били майстори на пазарлъка. Никога не пристигай с празни ръце, бяха му казали те. Сложи нещо на масата, после поискай нещо в замяна. Воден от тези съображения, той бе открил — по-точно, опитал се бе да открие — мача с няколко примамливи отстъпки, преди да пристъпи към същината на исканията си.

Но ако Татяна бе в състояние да премине направо към същината, Тромбъл също бе готов да го направи.

— Вашата мафия — изрече авторитетно той.

— Какво имате предвид?

— Откакто падна Стената, организираната престъпност е основно експортно перо за Русия. Градовете ни гъмжат от руски мафиоти. Обърнаха Маями на бойно поле, а Брайтън Бийч на погребално бюро. — Тромбъл направи гримаса на отвращение. — Доста гадничка пасмина.

— На мен ли разправяте! — прекъсна го Фьодоров, клатейки мрачно глава. — Това са най-безскрупулните, брутални престъпници на света. Отвратителна сган!

— Да, така се оказва. — Тингълман се включи с известно раздразнение в разговора, понеже не разбираше накъде всъщност бие директорът на ФБР. Преди тръгването й бяха обяснили, че срещата е чисто протоколна, за взаимно опознаване, а и възможност да се измъкне за малко от напрегнатото вашингтонско ежедневие. Тя продължи: — Коза Ностра са направо благовъзпитани джентълмени в сравнение с вашите мафиоти. Тези хора не признават правила, при тях няма романтика и финес. Убиват, без да им мигне окото.

— Така е, нямаме основания да се гордеем с тях — вдигна рамене Фьодоров.

— Аз съм под постоянен натиск от страна на президента да направя нещо по въпроса — каза Тромбъл, поемайки отново инициативата.

Което беше лъжа. Президентът не се интересуваше от неща, които не засягаха личния му рейтинг; освен това, ако не се броеше Холивуд, който внезапно получи нови сюжети и герои за богатия си репертоар от полицейски трилъри, средният янки не знаеше нищо за руската мафия и предпочиташе да си остане в блажено неведение по въпроса.

Фьодоров го изгледа съчувствено.

— Имам нужда от една услуга — продължи Тромбъл, дружелюбно усмихнат. — Както добре знаете, към нашето посолство тук в Москва има оперативно бюро на ФБР с немногочислен състав. Спогодбата за неговото функциониране бе подписана лично от Елцин преди около две години.

— И срокът й изтича след няколко месеца — обади се Татяна.

— Именно. Така че искам продължение. Да кажем, с още пет години. Искам също и да утроя състава.

— С колко души разполагате понастоящем? — запита Фьодоров.

— С четирима. Като и четиримата са претоварени до краен предел — отвърна кисело Тромбъл. — Двама съсипаха браковете си, един се алкохолизира, един направи опит за самоубийство. Неприятно ми е да го кажа, но Москва се е превърнала в най-нежелания задграничен пост за нашите агенти.

— Дванайсет биха били прекалено много — отбеляза Фьодоров, който очевидно не беше във възторг от идеята. — Все пак тук е руска територия.

— Знам, знам. Но и мафията ви е многобройна и непрекъснато се разраства. А и амбициите й са големи. Тези хора проникват със сила навсякъде. Дрога, проституция, отвличания, рекет. След себе си оставят планини от трупове. Четирима агенти не са в състояние да направят нищо. Освен това се надявах да работим заедно по проблема.

— Заедно?

— Ами да! Допускам, че вашите хора имат повече възможности да се справят със собствената ви мафия, отколкото моите.

— Ще ми се да вярвам, че е така.

— А какво ще кажете, ако някои от моите хора работят заедно с вашите?

— Като офицери за връзка ли? — запита Татяна, като сбута Фьодоров с коляно под масата.

— В общи линии, да. При нас в Америка се разправяме с редовите изпълнители. Така доникъде няма да стигнем. Ако днес приберем на топло един, утре на негово място са двама. Докато главите на организацията са тук, при вас, в Русия. — Никой не възрази на това очевидно заключение и той продължи: — Можете да сложите свои хора при нашите. Ще обменяме разузнавателна информация, ще си подаваме взаимно сигнали, ще споделяме всичко, което знаем. Може да проведем някоя и друга акция заедно.

Лицето на Татяна остана безизразно, но сърцето й заби лудо от вълнение. Да обменяме разузнавателна информация — каква блестяща идея! Колкото повече, толкова по-добре. Ех, да можеше Ники да чуе това! Скоро той щеше да знае всички планове на ФБР, да научи имената на всички агенти под прикритие, на всеки доносник и предател в организацията си. С нейна помощ щеше да подава на ФБР имена и оперативни данни за конкуренцията и да използва американските власти да му разчистят пътя към тамошния пазар. Върху Ники Козирев щеше да се изсипе рогът на изобилието. Скоро американските му филиали щяха да се разраснат, както никога досега.

И заслугата за всичко това щеше да бъде на неговата стара приятелка Татяна, която обичаше да се чувства необходима. Услугите й не струваха евтино.

Тя кимна незабележимо на Фьодоров, който на всеки няколко секунди поглеждаше към нея за указания.

— Като, разбира се, ще си поделяме медийното отразяване, нали? — запита Фьодоров, колкото да покаже на Тромбъл, че в негово лице е намерил сродна душа.

— Не бих си и помислил да бъде другояче — излъга Тромбъл.

— Ама защо само дванайсет агенти? — попита Татяна. — И защо за пет години? Та нашата мафия съществува от седем десетилетия! Те са институция, не можем да ги надвием за някакви си пет години. Нека да бъдат двайсет души. Или, ако предпочитате, трийсет. И ми се струва много по-разумно да продължим спогодбата с десет години вместо с пет.

Тромбъл се пресегна под масата и стисна с ръце коленете си, които трепереха от вълнение. Най-смелите му мечти бяха на път да се сбъднат изцяло, че и отгоре. Старият Джей Едгар Хувър бе създал ФБР и му бе спечелил заслужена слава, но и той, Джон Тромбъл, бе твърдо решен да запише своето име със златни букви в историята. Под неговото вещо и решително ръководство Бюрото щеше да се разрасне двойно, да се превърне в световен колос. Той лично щеше да постави агентура във всяко американско посолство по целия шибан свят. Щеше да му е нужен нов командно-оперативен център, далеч по-голям от сегашния, с десетки мигащи компютърни екрани, които денонощно да следят всяка стъпка на хонконгските Триади, на японската Якудза, неаполитанската Камора, на марсилските… ъъъ, как им беше името. И в центъра на всичко това, на висок трон щеше да седи той — Тромбъл — и да наблюдава гордо своето царство на реда и законността.

Той прехапа долната си устна.

— Всичко това ми звучи твърде резонно.

— Много добре! — възкликна Татяна с великолепните крака. Тя се надигна от стола си, после се почука с пръст по челото, сбърчи вежди и отново седна. — Щях да забравя. Има едно нещо, за което се канех да те помоля, Джон. Наречи го… ъъъ, услуга. Много, много важна за нас.

— Казвай!

Залагаше на сляпо, но защо пък не? Тъкмо щеше да разбере колко ще му струва всичко. Тя продължи:

— Има един престъпник, който преди време избяга от Русия. Алекс Коневич. Укрива се при вас, в Америка. Навремето управляваше тук голяма банка, през която переше милиони долари. Пари на мафията. Когато разбра, че сме го надушили, набързо избяга, като задигна няколкостотин милиона. Мошеник от класа!

— И сега е в Америка?

— Точно така. Бяхме го проследили донякъде, но преди около година изчезна безследно. Доколкото знаем, е някъде в Чикаго, но и най-добрите ни специалисти не са успели да го открият.

— Няма проблем. Още утре ще натоваря двайсет агенти с издирването му.

— При вас нали има нещо като списък на най-издирваните престъпници? — Татяна замълча и го погледна право в очите. — Е, и при нас има такъв списък, Джон. И той е номер едно в него. Той е капо ди тути капи, най-издирваният мафиот в страната. За нас е особено притеснително, че вече толкова време ни се изплъзва. Вината му не подлежи на съмнение. Искаме да го върнем и съдим в Русия. Корумпираните банкери са сериозен проблем за нас. Искаме да му организираме шумен публичен процес за назидание на останалите.

— До една седмица ще бъде в московски затвор. Гарантирам ви го.

Човекът от Държавния департамент се покашля.

— Ъъъ, това може да се окаже проблем.

— Тъй ли?! И защо? — сопна се Тромбъл, видимо раздразнен.

— Боя се, че с нашите руски приятели нямаме спогодба за екстрадиране.

— Е, и?

Подобен въпрос от устата на шефа на най-важния правоохранителен орган на Съединените американски щати, при това бивш федерален съдия, беше сам по себе си твърде притеснителен.

— Ами защото… нали разбирате, ако този Коневич има официално разрешение да пребивава в САЩ, екстрадирането му би се превърнало в сериозен дипломатически проблем. Не можете просто да го метнете на самолета и да го върнете в Русия.

Тромбъл се наведе към него, докато лицата им почти се допряха.

— Не бих казал, че това е ваша работа.

Татяна наблюдаваше невъзмутимо словесната схватка между двамата.

— Човекът може да е прав — намеси се тя, като навиваше на пръста си дълъг кичур от разкошната си коса. — Но най-напред нека си изясним докрай условията на сделката. Вие ще можете да си поддържате вашето оперативно бюро в Москва само ако Алекс Коневич ни бъде върнат. Иначе не се надявайте на нашето сътрудничество. На нищо не се надявайте.

 

 

Голямата черна лимузина стоеше с работещ двигател на тесния паркинг край Москва река. Беше вторник — обичайният им ден за срещи. Прозорците бяха леко отворени. През процепите се виеше гъст дим от пури. Автомобилът паркираше тук веднъж-два пъти седмично. Седмица след седмица, месец след месец.

Подобна немарливост изумяваше мъжа, който ги наблюдаваше от безличната си малка кола, паркирана на половин пряка разстояние. Но той донякъде ги разбираше. Ловецът рядко се обръща да погледне през рамо. Хората в лимузината очевидно имаха достатъчно причини да се чувстват недосегаеми в своята самонадеяност. Мъжът запали оригинално американско „Марлборо“ и засили отоплението на колата.

Идентифицирането на госпожица Татяна Лукина не беше нито проста, нито лесно изпълнима задача. Телефонният номер, който Алекс Коневич му бе дал, се бе оказал кремълски — това поне не го бе затруднило. Един скромен подкуп до съответния техник в телефонната компания, и готово. Но сам по себе си Кремъл беше огромна институция, истински развъдник за всевъзможни бюрократи и кариеристи, които обаче си приличаха по едно: не бяха никак приказливи. В едно змийско гнездо, където всички се бояха от сянката си и всеки момент очакваха нож в гърба, се говореше малко, предпазливо и шепнешком. А пред външни лица — никак.

Последваха месеци на търпеливо ровене и пресяване на информацията. Открити бяха шест жени на име Ана, но и шестте бяха почти незабавно отхвърлени. Нито една не отговаряше на психологическия профил, който мъжът си бе изработил, и той ги зачеркна като безперспективни. Михаил си имаше и други задачи, които съвместяваше с работата за Алекс, и след първоначалните неуспехи последва продължителен период на безпомощно изчакване. От време на време поемаше по някоя следа, но много бързо я изоставяше. После отново се впускаше стремглаво напред с инстинкта на ловно куче, но след няколко крачки губеше следата и се връщаше в изходна позиция, разочарован и безсилен. Текучеството в Кремъл беше огромно, понеже Елцин сменяше министър-председателите и сътрудниците си като носни кърпички, а всеки новоназначен водеше със себе си нов екип. Броят на потенциалните заподозрени се променяше практически ежедневно. Дали и въпросната Татяна не бе пометена при поредната чистка? Или пък, подобно на много служители в държавната администрация, успели да си създадат добри връзки, и тя с радост се бе прехвърлила в частния сектор, където бяха големите пари?

Михаил Бердяев се познаваше с Коневич отпреди доста години, още когато една от фирмите на Алекс бе станала жертва на източване на крупни суми от вътрешни хора. Опитният, видял какво ли не бивш милиционер, отскоро частен детектив, бе нает да открие мошениците. Това не представляваше особен проблем за него; онези се бяха оказали алчни глупаци — идваха на работа с лъскави нови беемвета, които имаха нахалството да излагат на показ на паркинга пред офиса. Можеха просто да си окачат на врата по една табелка: „Ние сме крадците, ако случайно се чудите!“

Но още тогава Алекс се бе впечатлил от следователските му умения: само за два дни Михаил бе успял да назове престъпниците. Това бе повлякло след себе си нови разкрития на кражби и злоупотреби, нови вътрешни разследвания и все по-разнообразни задачи, като всеки път бившият милиционер се бе справял с брутална ефикасност.

Алекс го възнаграждаваше щедро, плащаше му навреме и в брой и винаги му даваше по нещо отгоре. Постепенно двамата се бяха сприятелили. Понякога се виждаха на чашка или на вечеря и срещите им продължаваха до късно през нощта. През дългите години служба като милиционер Михаил се бе специализирал в борбата с руската мафия; беше част от един специално подбран екип от елитни ченгета, отличаващ се с неподкупност, ефикасност и абсолютна безкомпромисност. Той беше в стихията си при събирането на доказателства и постепенното разплитане на мрежите от връзки и канали за осъществяване на престъпна дейност, като си служеше еднакво добре със средства за електронно подслушване и наблюдение и със собствените си крака, уши и мозък, за да осигури осъдителна присъда на мошеници, убийци и рекетьори.

Алекс обичаше да слуша многобройните му истории, които нямаха нищо общо с деловите им взаимоотношения. Никой от персонала на „Коневич и сие“ не подозираше за съществуването на Михаил Бердяев. От самото начало той бе настоявал на тази секретност, която му позволяваше скришом да наблюдава, да събира информация, да залага капани и да гледа как в тях се хващат мишоци. Плащай ми на ръка, никога не ми се обаждай от служебния си телефон, никога не ме споменавай по име — това бяха неговите условия. Само така старата хрътка можеше да си върши работата.

След половин година напразни усилия и изгубено време Татяна му бе паднала в ръцете по чиста случайност, благодарение на сляп късмет. Междувременно той се бе сприятелил с двама дребни служители от Министерството на финансите и често ги придружаваше в бара, където се събираха с колеги на чашка и сладки приказки за разтуха на душата. Наливаше ги с пиене, плащаше им сметките и ги насърчаваше да го представят на всичките си познати.

Една вечер някакъв господин на съседната маса се бе оплаквал горчиво и след четвъртата водка твърде гръмогласно от своя колежка, която му забила нож в гърба, свила му гаден номер, в резултат на което го уволнили. Наричаше я „онази мръсна, долна кучка“. Михаил наостри уши. Кучка, ама сочна, контрира го събеседникът му с циничен кикот. Двамата продължиха да я обсипват с обидни думи и мръсни шегички, докато Михаил попиваше жадно всяка дума. Нищо чудно, каза единият, че шефът на канцеларията изглежда толкова спихнат сутрин, ха-ха-ха! Да бе, отвърна другият, с такава мъжемелачка си е цяло чудо, че горкият още има с какво да пикае, хи-хи-хи!

Михаил се присламчи към масата им и започна да черпи всички присъстващи. Уволненият чиновник беше вече пиян, а след още няколко водки съвсем върза кънките. Пикочният му мехур обаче беше бездънен, та едва след полунощ се надигна и затътри крака към тоалетната. Михаил стана от стола си и го последва на две крачки зад него. Застанал пред съседния писоар, той му предложи хилядарка в зелено, ако на сутринта му посочи мръсната кучка, докато влиза в Кремъл.

Още щом я зърна, Михаил бе сигурен, че това е тя. Всичко отговаряше напълно на представите му — всичко освен името. Но пък Татяна се римуваше с Ана, както се бе представила на Алекс. Алекс бе предположил, че е доста привлекателна, и бе познал, че и отгоре. Освен това беше завършила право. Пред следващите две седмици Михаил я бе следил навсякъде по петите — само по себе си забавно, макар и не особено продуктивно занимание. Три-четири вечери в седмицата тя и шефът й си наемаха стая в хотел. После отиваха заедно на работа, като се държаха за ръцете и се мляскаха като младоженци. Ала Татяна и през обедната си почивка често прескачаше до разни хотели в центъра на Москва, и то не с ниския си шишкав, застаряващ шеф, а с някакъв строен, мускулест, вероятно доста надарен младеж. Михаил вдигаше фотоапарата и щрак-щрак! Кратка справка и младежът се оказа Саша Комаров, център-нападател в националния отбор по футбол. Михаил не се задоволи с това и продължи да рови, докато установи нещо далеч по-пикантно: Саша и Татяна бяха от един и същ град и се познаваха още от гимназията, при това далеч не само платонично. Откакто живееше в Москва, Татяна бе минала през безброй кревати, но Саша си оставаше голямата й любов, винаги наблизо, винаги готов да изпълни всяко нейно желание.

На третата седмица Михаил я видя как се качи през задната врата в дълга черна лимузина, която потегли незабавно. Щрак-щрак! Той даде газ и я последва. Лимузината спря пред долнопробен бар в западнал квартал в покрайнините на града. Отново щрак-щрак, щрак-щрак. От бара излезе дребен мъж с голям безформен нос и посивяла конска опашка и се качи в колата при нея.

От дългите години в службата за борба с организираната престъпност Михаил носеше в главата си истинска картотека от имена и образи и сега никак не се затрудни да разпознае гангстера Ники в невзрачната мъжка фигура с черни кожени дрехи. По номера на колата той си допълни картината — черната лимузина беше регистрирана на „Обединени предприятия Голицин“.

Обикновено срещите край Москва река траеха не повече от десетина-петнайсет минути, но днешната се проточи над час. Готви се нещо голямо, каза си Михаил. В един момент Ники слезе от колата, направи няколко несигурни крачки встрани, после си разкопча панталоните и се изпика направо на улицата. Михаил вдигна апарата: щрак-щрак-щрак! После се изсмя наум.

Ники Козирев, най-страховитият гангстер в цяла Русия, имаше малка пишка.

Още същата вечер той позвъни на Алекс за седмичния си доклад. Снимките бяха опаковани в голям плик и изпратени на адреса му в една от сградите на комплекса „Уотъргейт“.