Брайън Хейг
Преследваният (28)

28

Байрън Джеймс, директорът на затвора, седеше изтегнат назад във въртящия се стол и съзерцаваше лъснатите до блясък бомбета на официалните си черни обувки, в които се отразяваше лицето на специален агент Терънс Ханрън.

— Няма да отнеме много време — информира го уверено той.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Питайте когото си щете. Този затвор е най-гнусната клоака в цяла Америка — заяви гордо директорът, като примлясна доволно, сякаш особено се гордееше с това си постижение.

— Какво го направихте?

Лицето на Байрън Джеймс бавно се разтегна в усмивка.

— За начало го тикнахме за една седмица в карцера. Днес го местим в крило „Д“.

— Това какво е? Отделението с усилен режим ли?

Директорът положи лъснатите си обувки на пода и се наведе напред.

— Да кажем, че вашият човек няма да е в най-добрата възможна компания.

— Разправете ми повече.

— Крило „Д“ е за престъпници с висока степен на обществена опасност. Крупни наркотрафиканти, професионални убийци, гангстери, мафиотски босове, членове на Черното братство, закоравели социопати, които отказват да влязат в правия път. Освен това сме му сложили специален съкилийник, казва се Бичи Бийти.

— Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Ако бяхте затворник, щеше да ви говори и още как!

Ханрън си каза, че колкото по-малко разпитва, толкова по-добре за него. Така, ако в един момент получеше призовка, пълното непознаване на случая щеше да бъде най-добрата му защита. Но любопитството му надделя и той попита с неохота:

— И все пак кой е тоя Бичи…?

— Бийти. Бичи Бийти. Предполагам, че навън е по-познат под името Бени Бийти.

— Аха… оня Бийти?

— Същият. Нали се сещате, стана прочут с онова ужасно нападение.

Бийти беше възпитаник на един от онези колежи в Канзас, които произвеждаха на конвейер професионални състезатели по американски футбол. През втората година като полузащитник на Аризона, след една размазваща загуба от гостуващия отбор на „Ню Йорк Джетс“, той бе нахлул в противниковата съблекалня, въоръжен с бейзболна бухалка, и в състояние на умопомрачение бе пребил петнайсет от звездите на „Джетс“. Когато най-после го бяха повалили на земята, подът на съблекалнята беше осеян с избити зъби, навсякъде се въргаляха осакатени състезатели — трима с разбити капачки на коленете, и всичко това обляно в локви кръв.

По кодекс за престъплението му се предвиждаха между десет и двайсет години затвор, но Бени получи далеч повече. Съдията се оказа запален привърженик на „Джетс“ с пожизнен абонамент за всички техни мачове. Между десет и двайсет години щяха да са нужди на отбора, за да се съвземе от нанесения погром; побеснял, съдията друсна на Бени два пъти по толкова. Разбира се, адвокатите му обжалваха, но на втора инстанция делото щеше да се гледа от нюйоркски апелативен съд, така че прогнозата никак не беше оптимистична.

Ханрън попита:

— А откъде този прякор?

— От бик. Човекът е сексуално хиперактивен. Много му липсват младите курвета, които кръжат на рояци покрай професионалните футболисти. — Директорът озари с ведра усмивка слушателите си. — Та сега ги заменя с каквото му падне под ръка. Най-често го отнася съкилийникът.

Двамата специални агенти, които слушаха мълчаливо, облегнати на стената, се включиха в общия смях, но без вътрешно убеждение и по-скоро от учтивост.

Това беше третият затвор на Коневич за последната година. Третият самонадеян директор, който се кълнеше, че ще го прекърши като сламка. А пък досега Коневич всеки път се бе приспособявал с учудваща лекота и към най-ужасните условия. Върви го разбери!

Като клиент на федералната система обаче той притежаваше едно неотменимо право, което много им се искаше да му отнемат — ежемесечните свиждания с неговата хубава женичка, която всеки път се появяваше точно на определената дата с акуратността на швейцарски часовник. Където и да го преместеха, колкото и да пазеха в тайна местоположението му, тя винаги го намираше. От ФБР следяха пощата му — сама по себе си лесна задача, понеже такава нямаше, нито входяща, нито изходяща. Онзи нахален адвокат, когото бе наела, засипваше системата със запитвания за мястото му на задържане, които оставаха без отговор. И въпреки това тя всеки път успяваше като по чудо да го открие.

Друго нещо, което не спираше да ги учудва, бе настървеността, с която Коневич нападаше затворническата библиотека. От ФБР редовно искаха справка и анализираха подробно читателските му интереси. Разбира се, рафтовете с правна литература бяха първите, към които се насочваше. В това нямаше нищо чудно — всеки затворник се изживяваше като някакъв прероден Кларънс Дароу, способен да бие на професионален терен некадърниците, които го бяха тикнали в затвора. Наред с правната материя той поглъщаше трудове за компютри и наръчници по компютърни езици, както и книги за най-новата мода — интернет, по която днешните хлапаци толкова си падаха. По няколко пъти в седмицата Коневич окупираше компютъра на затворническата библиотека и чукаше с бясна скорост по клавиатурата, докато му излезеха пришки на пръстите. Какво точно целеше с това, те нямаха никаква представа.

Ханрън извърна глава към стената и говорейки по-скоро на себе си, отколкото на директора, промърмори:

— Вероятно си давате сметка колко ни е важно това.

— Мисля, че да. Обади ми се лично Филдър от централата. Каза, че вашият човек Тромбъл много настоявал тоя път работата да стане.

Без да поглежда към директора на затвора, сякаш изобщо не разговаряше с него, Ханрън продължи:

— Намерете начин още повече да му орежете правата. Притискайте го както и колкото намерите за добре.

Директорът, който вече също не разговаряше с Ханрън, а бе насочил цялото си внимание към някаква видима само за него точка на тавана, разсъждаваше на глас:

— Ами… мисля, че бихме могли да го санкционираме за лошо поведение или нещо такова… Тук при нас тия неща се наказват строго.

— Да, ама с какво точно?

— Още някоя и друга седмица в карцера ще му дойде добре.

— По-добре недейте. Повярвайте ми, не помага. И в двата му предишни затвора опитаха. Той се сгъва в някаква шантава йогийска поза и изпада в нещо като транс. Имам чувството, че самотата едва ли не му доставя удоволствие.

— В два затвора?! Аз пък си мислех, че тоя човек е новобранец.

— Нищо подобно. Вие сте му третият затвор. В двата предишни показа редки способности да се съюзява и да си намира хора, които да го закрилят. Много е умен. Не мога да си представя как го постига.

Директорът се облегна назад и сключи пръсти на тила си.

— Това е, защото още не се е сблъскал с мен — каза самохвално той. — Питайте когото си щете, момчета. При мен пращат най-коравите негодници, но аз си имам свои начини да ги пречупя.

Двамата агенти до стената безмълвно си размениха усмивки. Същата реч, почти дума по дума, вече я бяха чували от двамата предишни директори. След което във всеки от двата затвора буквално за седмици Коневич бе успявал да се присламчи към най-страшните престъпници, които можеха да се срещнат на разходка в карето, да си издейства допълнителен порцион от кухнята и всевъзможни други привилегии, дори от самите надзиратели.

Колкото и да се надяваха да му намерят цаката, колкото и планове да правеха, те се бояха, че Алекс Коневич ще съумее по някакъв начин да надхитри и този самонадеян глупак с лъснатите обувки.

 

 

На Бичи футболът му липсваше до умопобъркване. Ако не се броеше това, в затвора не беше чак толкова зле, нито пък чак толкова различно от живота навън. Той си прекарваше времето, кажи-речи, по същия начин както и преди, в славните си дни на състезател от Националната футболна лига — тъпчеше се с храна, вдигаше огромни щанги и трошеше глави всеки път когато го хванеха дяволите. Беше наддал близо двайсет кила към сто и шейсетте, с които бе влязъл, и то само корави мускули, без грам тлъстина.

Бичи бе избутал колежа с безобразно ниски оценки, но не защото беше глупав, а тъкмо обратното — защото беше хитър. Това, което го интересуваше, бе да си живее живота, заобиколен от възторжени тълпи готови на всичко мацки, както и от достатъчно доброволци зубрачи, които да му пишат курсовите работи и да му взимат изпитите. Трябваше да си пълен тъпанар, за да прекараш следването си, заровил нос в книгите, след като наоколо имаше толкова изкушения! Подобно на много други звезди на американския футбол, когато не играеше на терена, Бичи бе свикнал да бъде глезен като малко дете; ето защо не беше никак чудно, че подобно на малките деца и той срещаше сериозни затруднения да овладява прищевките си. Така или иначе, от колежа бяха твърдо решили да му връчат някаква диплома с мижави оценки, дори нито веднъж да не влезеше в час — нещо, което той и без това не се бе засилил да прави.

Новакът лежеше на долния нар, забол нос в книга за изграждане на уебсайтове или нещо подобно. Беше сладък, това се виждаше от пръв поглед. Може би леко височък за неговия вкус, но какво пък, разнообразието е подправката на живота. Бичи премести огромната си телесна маса към ръба на своя нар и попита:

— Теб какво, местят ли те?

— Това ми е трети затвор за тази година.

— Че как се озова в тази клоака?

— Заради мутилация.

— Това пък какво е?

— Медицински термин. Мутилирах един. Не го убих, макар че в един момент на него самия може би му се искаше да е умрял. — Алекс небрежно отгърна нова страница и продължи да чете.

Бичи се почеса по главата.

— И такова не бях чувал досега.

— В наказателния кодекс мутилацията е по средата между физическо насилие от първа и втора степен. Нали разбираш, по американското законодателство всичко опира до преднамереността на деянието. Аз лично не възнамерявах да го убивам.

— Ти какво бе, случайно да не си адвокат?

Бичи ненавиждаше адвокатите. Той самият бе здраво прецакан от своя — костюмиран тип, който вземаше по петстотин долара на час, а когато съдията му друсна двойна присъда, едва си отвори устата да протестира. Ох, с каква наслада щеше да разцепи задника на един представител на тази презряна професия!

— Случайно не съм.

Бичи скочи от горния нар. Движението бе изпълнено с котешка лекота, двете му стъпала докоснаха едновременно и безшумно бетонния под. Беше толкова едър, почти квадратен в торса, че опонентите му често го подценяваха като ловкост и бързина. Грешка, която осъзнаваха едва след като попаднеха между едрите му лапи.

Той постави ръка върху ципа си, готов да запознае новия съкилийник с малкия Бичи Бийти.

Алекс спокойно свали книгата и го погледна право в очите.

— Веднъж кастрирах един — съобщи с равен тон той. — Опита се да ме изнасили под душа. Още същата вечер, след като заспа, му го отрязах. Докато виеше от болка, го накълцах на ситни парченца. И знаеш ли защо, Бени? — Той направи пауза, давайки възможност на събеседника си да помисли върху този интригуващ въпрос. — За да не могат докторите да му го присадят обратно.

Ръката на Бичи пусна ципа и се мушна в дълбокия му джоб. Алекс продължи:

— Чувам, че си бивш професионален футболист.

Това „бивш“ не му харесваше, но Бичи все пак отговори на въпроса:

— Още съм. Е, и?

— Добре ли се заплаща?

Разговорът взимаше странна посока.

— Не просто добре. Великолепно.

— Колко великолепно?

— Пет милиона при подписване на договора. Плюс три милиона годишна заплата. Защо питаш?

— А къде са сега всичките тия пари?

— Не е твоя работа!

Алекс остави книгата настрани и се облегна на стената.

— Предполагам, че голямата част са отишли за съдебни разходи.

Бичи също се облегна на стената. Беше в настроение за малко мъжка любов, но явно този младеж искаше да си побъбрят, преди да преминат към действие. Е, поне не пищеше и не се мяташе между наровете като последния му съкилийник. Освен това в руския му акцент имаше нещо особено възбуждащо.

— Имам още милиони. Когато останат три милиона, моите адвокати могат да го духат. Прекратяваме обжалванията.

— Много хитро. А къде си ги вложил?

— В банката. Къде другаде?

— Никой ли не ти каза, че е глупаво да се постъпва така?

Бичи се оттласна с лакти от стената. Ръката му излезе от джоба и се сви в юмрук.

— Внимавай какви ги приказваш! Само един глупак би ме нарекъл глупак.

— Спокойно, Бени. Не съм те нарекъл глупак. Казах просто, че е глупаво да си държиш парите в банката.

— Там ще си ме чакат, когато изляза. Какво глупаво виждаш в това?

— Само че биха могли да са много повече, приятелю. Е, кажи ми, умно ли е да ги държиш в банката?

— Е, добре, всезнайко. Къде е по-добре да ги вложа?

— Инвестирани в подходящи акции, парите ти биха се умножили многократно. Не по-лоша и напълно безопасна инвестиция са недвижимите имоти.

— Това не е за мен работа.

— Чувал ли си за „Куалком“, Бени?

Бичи се изсмя.

— Естествено! Купувам си го от аптеката всеки път когато ме засърбят топките.

— Ами тогава инвестирай в производители на лекарства против сърбеж на топки. Очевидно това е пазар, който добре познаваш. Само че такава инвестиция би била с бавен прираст и дългосрочна перспектива — каза напълно сериозно Алекс. — Има обаче една компания, която е изобретила блестящ нов начин за изпращане на информация по кабел, меден или фиброоптичен. Нейните акции ще нараснат четирикратно за година-две. Разбираш ли нещо от писане на компютърни програми?

Бичи не отговори, но това едва ли бе нужно.

— Хубаво, нека ти обясня ситуацията. Ако си намислил да ме чукаш, вероятно не мога да те спра. Разбира се, след като това стане, ще трябва да спиш с отворени очи. Кога ли тоя побъркан руснак ще ми клъцне пишката? — Алекс направи саблен удар с ръка във въздуха. — Няма съмнение, че ще го направи, но кога?

Каза го толкова делово и безпристрастно, че Бичи дори не се обиди. Освен това използването на трето лице притъпяваше донякъде усещането за лична заплаха.

— Или пък — продължаваше неумолимо Алекс — можеш да ме използваш за свой финансов съветник. Бих могъл да ти помогна да удвоиш или утроиш парите си. Това между другото е твърде предпазлива прогноза. Аз познавам доста добре и руските пазари. Малко пари, вложени в правилните фючърси, не след дълго ще се превърнат в много пари. Пазарът на деривативи също се развива доста добре.

Алекс потупа подканващо матрака до себе си. Големият задник на Бичи се положи несигурно на нара до него, а собственикът му каза:

— Изобщо не разбирам какви ги дрънкаш.

— Точно затова съм ти необходим аз, Бени.

— Само и само да не те чукам?

— В този затвор има още много привлекателни мъже, Бени. Прави с тях каквото искаш, но мен ме остави на мира.

— А трябва ли и да те пазя?

— Не, това не е част от сделката.

— Ако ми изкараш толкова мангизи, колкото сега обещаваш, ще пречукам всеки, който се доближи до теб.

Алекс вдигна рамене с подчертано безразличие.

— Умно решение от твоя страна.

— А как ще стане на практика?

— По-лесно, отколкото си мислиш. В това крило има поне петнайсет-двайсет нелегално внесени мобилни телефона, прав ли съм?

Бичи кимна. Петнайсет беше по-близо до истината. Надзирателите не спираха да претърсват килиите, но тези апаратчета ставаха все по-малки и лесни за укриване. Бичи знаеше за поне четири телефона, скрити в пералнята на затвора, и поне за още шест в кухненския блок. Ако извиеше някоя и друга ръка, всеки от тях можеше да бъде негов. „Не“ не беше отговор, който Бичи Бийти чуваше често.

— Набави ми три такива апарата, Бени. Батериите им свършват бързо и не могат да се зареждат в килията. Ти ще плащаш всички сметки. Повярвай ми, ще можеш да си го позволиш. Ще използвам трите телефона, за да управлявам парите ти, както и за всякакви други цели, каквито поискам.

— А какво ще стане, ако оплескаш нещо и ми профукаш парите?

— Ще бъда на долния нар, както винаги. Ако не изпълня моите задължения по сделката, и ти не си длъжен да изпълняваш твоите.

Бичи кръстоса ръце на гърдите си, замислено загледан в отсрещната стена. От рояците „инвестиционни консултанти“, които го бяха напъплили още като двайсет и две годишен новоизлюпен милионер без никакво реално образование, нито един не му бе направил оферта, която дори малко от малко да звучеше като тази. Когато му пропилееха париците поради собствената си некадърност — какво да се прави, приятел, лош късмет, чао, бай-бай и сайонара!

Наистина, колко бяха онези, които от самото начало му даваха мъжка дума, че ако не изпълнеха ангажимента си към него, щяха да се наведат напред и да си понесат наказанието?

— Е, добре — отвърна най-после Бичи, като мушна ръце обратно в джобовете си.

— И още нещо. Ще те науча сам да правиш това. Защото, ако ти изкарам много пари, не искам после да ги профукаш като последен будала.

— Боли ли? — попита Бичи.

— Само отначало, Бени.

Бичи се изсмя.

— И още едно нещо, последно — каза Алекс, като отново вдигна книгата си.

— Казвай.

— Похвали се на останалите. В предишните два затвора хората обединиха парите си в едно, с което покупателната им способност нарасна неимоверно. Колкото повече пари съберем, толкова по-добре за теб.

 

 

В деня, когато се навършиха единайсет месеца от първото дело срещу Коневич, Ким Париш изпадна в дългоочаквания нервен срив.

Екипът от прокурори бе пристигнал от Русия преди цели шест месеца — общо четирима, всичките мъже, облечени с възширочки костюми от евтин плат с неизвестно наименование, състав и произход. Само един от тях говореше някакво подобие на английски — главно please, thank you, yes, но най-вече no, както и изумително многообразие от мръсни псувни.

ФБР поемаше изцяло разноските им, като за начало бяха настанени в „Хилтън“, в самия център на града. Те незабавно вдигнаха неописуем скандал заради мизерните условия, в които били принудени да се мъчат, докато домакините им се видяха в чудо и ги преместиха през няколко преки в значително по-луксозния „Медисън“. Онези не престанаха да хленчат и да се жалват, докато на свой ред управата на хотела се видя в чудо и ги настани в отделни апартаменти за по 1000 долара на вечер.

Четиримата се хранеха на закуска, обяд и вечеря в най-скъпите ресторанти на Джорджтаун, а за личен превоз използваха два наети мерцедеса, един шевролет корвет и лъскаво червено мазерати — плащани от ФБР. За начало прекарваха петдневните си уикенди в търсене на силни усещания из Флорида и Калифорния, докато накрая се влюбиха в Лае Вегас главно заради легализираната проституция. Разбира се, сметките се препращаха в централата на ФБР: самолетните им билети първа класа, курвите, загубите в казиното, които бързо нараснаха до петцифрени суми — за всичко плащаше Бюрото. Къркаха от сутрин до вечер, замесваха се в сбивания по баровете; бяха получили четири акта за шофиране в нетрезво състояние; разбиха мазератито, после и единия мерцедес, като за всичко това, разбира се, отново трябваше да плаща ФБР.

Бяха пристигнали с две дузини кашони, натъпкани догоре с документи, изцяло на руски, като всяка дума, всяка запетайка трябваше педантично да бъде преведена на английски език. Две седмици отидоха на вятъра, докато Ким обикаляше града за компетентни преводачи. Документите се оказаха на неразбираем за обикновения руснак, безумно завъртян правен руски език, така че не всеки се наемаше да ги преведе. Наложи се да интервюира поне дузина кандидати: няколко завършили руска филология в американски колежи, чиито познания по езика изобщо не съответстваха на бомбастичните им автобиографии; трима-четирима руски имигранти, които се провалиха с гръм и трясък на теста по английски; един пенсиониран редактор в издателство, който бил превел на английски всички романи на Толстой и й изглеждаше особено компетентен, но само след бегъл поглед върху съдържанието на кашоните си плю на петите.

Накрая Ким пресече реката и отиде в огромния комплекс от сгради на ЦРУ в Лангли. Обадила се бе предварително и когато пристигна, вече я чакаше някакъв мъж от секцията за анализи на руски документи. Още долу, в обширното мраморно фоайе, тя го запозна с проблема. Шпионинът й се усмихна успокояващо и я увери, че познава точно човека, който й трябваше. На листче хартия й написа името и координатите на някой си Пьотр Арбатов, политически имигрант, бивш майор от КГБ, избягал преди време в Съединените щати. Въпросният Пьотр имаше диплома по право от Московския университет, а през петнайсетте години, откакто живееше във Вашингтон, бе успял да получи и докторат по право от Католическия университет. Той поиска по 600 долара на час — цена, която би впечатлила и най-престижната адвокатска кантора в Ню Йорк, но Пьотр заяви, че за по-малко не би приел да преведе и ред. Цената беше безбожна, в пъти повече, отколкото Ким бе възнамерявала да плати, но тя веднага се съгласи.

Какво пък толкова — нали в края на краищата и на Пьотр щеше да плаща ФБР! Ако Бюрото беше в състояние да пръска купища пари заради четирима руснаци, които си живееха като петролни шейхове, едва ли щеше да се запъне за една напълно законна сметка за правни услуги.

Ким нае малък, изцяло мебелиран апартамент на четвъртия етаж в една сграда на Кънетикът Авеню, след което двамата с Пьотр си плюха на ръцете, качиха кашоните в апартамента и се захванаха за работа. Пьотр Арбатов се оказа рядка комбинация от лишен от емоции човек и перфекционист — дребен и слаб, мълчалив и с тъжно лице, за когото не съществуваше нищо извън пряката му работа, която го поглъщаше изцяло. Хранеше се по веднъж на ден с някаква редичка супа, която си носеше от къщи и внимателно поднасяше с лъжица към устата си, без да спира да работи. При толкова оскъдна храна бе истинско чудо, че изобщо беше жив, дори без да се брои огромното натоварване, на което се подлагаше. На работното си място се беше заобиколил с руски и английски тълковни речници, които прелистваше съсредоточено, претегляйки по няколко пъти всяка дума. Двамата си бяха разпределили ролите: той диктуваше, а Ким записваше. Предвид шестстотинте долара, които Пьотр взимаше на час, и двамата не си губеха времето в излишни приказки. По този начин, уплътнявайки всяка секунда, успяха с бясна скорост да се справят с три четвърти от съдържанието на кашоните. След четири месеца и двайсет дни, по осемнайсет часа на ден, прекарани в една стая с Пьотр, Ким не знаеше нищо за него — дали е женен, дали има деца, дали е здрав или болен от рак, дали е беден или богат, или живее на улицата.

Ето защо тя много се изненада, когато един ден Пьотр тръшна на масата папката с документи, която държеше, и се обърна към нея.

— Двамата с теб трябва да поговорим.

— За какво?

— Ти знаеш ли с какво се занимавах в КГБ, Ким? Досега нито веднъж не си ме попитала.

— Бил си адвокат.

— Нещо такова. Или онова, което в представите на КГБ минава за адвокат.

— Е, и? Какво искаш да кажеш?

— Работих в правния отдел по така наречените специални случаи.

— И какво от това? Специализацията си е в реда на нещата в нашата професия. Аз самата съм специалист по имиграционно право.

— Защо не ме питаш каква беше моята специалност?

Тя реши да изпълни желанието му. Усмихна се и попита:

— Каква беше твоята специалност, Пьотр?

— Компроматите. Съчинявах компромати за хора, нарочени за съдебна разправа. — Той я остави няколко секунди да се бори с чувството за гадене, което самопризнанието му вероятно бе предизвикало у нея, след което продължи: — Обектите бяха все лица от висшия ешелон. Бях най-добрият, Ким, извънредно способен юрист. В състояние бях да изготвя железен обвинителен акт срещу всеки, когото ми посочеха. Генерален секретар, отрупан с медали маршал на Съветския съюз, поет — лауреат на Нобелова награда, все ми беше тая, можех всекиго да изкарам престъпник. Просто ми даваха съответното име и аз се залавях за работа. Когато приключех с него, всеки съдия беше готов да повярва, че обвиняемият е мръсна капиталистическа свиня с десет милиона долара в швейцарска банка, който прави секс със собствените си деца и живее с единствената цел да вреди на родината.

— Затова ли избяга, Пьотр? От угризения на съвестта?

Той извърна поглед встрани.

— Де да беше така! — Пьотр се смали, сякаш потъна в стола си. — Боя се обаче, че не съм толкова доблестен.

— А какво се случи?

— Една сутрин се отбих при един колега от отдела, добър приятел от двайсет години, работехме през три врати един от друг. Нямаше го в стаята му, сигурно беше отскочил до тоалетната, като бе направил невероятната глупост да остави вратата си отключена. Това беше грубо процедурно нарушение, Ким, нали разбираш? Непростима небрежност. Влязох вътре. Цялата стая, бюрото му и подът наоколо бяха заринати в документи. Човекът очевидно беше доста напред.

— Напред с какво?

— С мен, Ким. Изготвяше обвинителен акт срещу мен.

Тя се надвеси над него, лицата им почти се допираха.

— Защо?

Той избягваше погледа й.

— След час аз вече прегръщах коленете на един от хората на ЦРУ във вашето посолство и го молех за помощ. Плачех като дете, Ким. Обещавах му всичко, което шефовете му можеха да поискат. Всичко, без ограничения! Онези ми готвеха същото, което самият аз бях сторил на толкова много хора, и аз се задушавах от страх. Готов бях на всякакви предателства. Още на следващата сутрин американците ме измъкнаха от там. — С тих, примирен глас Пьотр добави: — Та нали разбираш, така и не можах да попитам моя приятел за причината.

— Но сигурно имаш някакво обяснение.

— Допускам, че е било конкуренция. Виж, Ким, аз наистина бях най-добрият. Можех да превърна светица в курва, папата в сводник, можех да изкарам всекиго всякакъв. Предстоеше да се оваканти длъжността началник-отдел. И двамата с колегата бяхме кандидати за поста и за всички привилегии, които щеше да ни донесе. По-голям апартамент, кола с шофьор, две седмици годишно в един западнал почивен дом на КГБ в Украйна… Така ставаха работите при нас.

— Разбирам.

Той се придвижи леко напред със стола на колелца и положи костеливи лакти върху кльощавите си колене.

— Не се отнасяй с презрение към предишната ми работа. Ти представа си нямаш какви познания, какъв професионализъм и артистичност изисква тя! Всичко трябва да бъде перфектно изпипано, Ким. Датите на документите трябва да са в съответната последователност, шрифтовете да съвпадат, подписите да са идентични, свидетелите да са подготвени и съгласувани помежду си. Това е работа на полицай, адвокат и драматург едновременно, защото най-напред трябва да си въобразиш престъплението, да го изсмучеш от пръстите си, за което се иска фантазия. Едва след това построяваш крепостна стена от доказателства около творението си, за да не може никой да ти го разруши. Нямаш право да недогледаш нито една подробност, да пропуснеш нито една нишка, която може да отведе съда в грешна посока. Пак ти казвам, Ким, всичко това е далеч по-сложно, отколкото да изработиш автентичен обвинителен акт, основан на реални факти.

— Е, това няма как да го знам.

Пьотр вдигна папката от бюрото и отново се зачете, пренасяйки се от миналото в настоящето. Мина близо час, преди да вдигне глава и да попита, привидно небрежно:

— На теб как ти се струват обвиненията срещу този Коневич?

— Честно казано — Ким остави документа, който четеше, и погледна към Пьотр, — впечатлена съм. Отначало си мислех, че тези четирима прокурори са обикновени вечно пияни некадърници, че за нищо не стават.

— А сега?

— Сега съзнавам, че не съм била права. Добри са. Даже много добри. Наистина ни помогнаха.

— И вашият съдия ще бъде убеден да отсъди в тяхна полза?

Тя се усмихна.

— Семейство Коневич ще се озоват в Москва, преди да разберат какво става. — Тя помисли малко, после попита: — А ти как мислиш?

— Ами и аз така мисля.

— Яд ме е само, че не разполагах с всичкия този материал още на първото дело!

Пьотр кимна, сякаш искаше да каже: „То си е за яд.“ Вместо това попита:

— А според теб какво ще се случи с тях, след като ги върнат в Русия?

— Това не е мой проблем, Пьотр.

— Ах, извинявай! Сигурно те засегнах? Разбира се, че не си длъжна да мислиш за съдбата на онези, които изритвате обратно, откъдето са дошли.

Двамата отново се заловиха за работа. Скоро се върнаха към обичайния работен режим и в продължение на близо час не си обръщаха внимание един на друг. Пьотр прелистваше любимите си речници и нанасяше дълги, нечетливи бележки в полетата на някакъв документ. Ким тракаше по клавиатурата, вкарвайки поредния превод в харддиска на компютъра си. Или поне се опитваше. Само че правеше грешка след грешка, връщаше се назад, поправяше грешката, правеше нова, връщаше се и поправяше новата грешка или връщаше текста в първоначалния вариант. Сякаш пръстите на ръцете й не слушаха командите на мозъка.

Накрая тя изруга на глас, оттласна се с ръце от бюрото и със стола на колелца се придвижи до работното място на Пьотр.

— Е, добре. Кажи ми какво ще се случи с тях!

Той затвори безшумно дебелия речник.

— Ти как мислиш?

— Ами ще бъдат изправени пред съд и съдени. Вероятно ще получат осъдителна присъда. Не са убили човек, следователно ще идат в затвора.

Пьотр не отговори.

— Виж какво — каза решително Ким, като си придаваше възмутен вид, — всичките тези кашони с доказателствен материал от руснаците сами по себе си показват сериозни намерения. Защо да си дават целия този труд, ако нямат намерение да ги изправят пред съда?

— Както кажеш — отвърна Пьотр. Отговорът на собствения й въпрос беше толкова очевиден, че щеше да й избоде очите. И тя го знаеше. След всичките дълги месеци на непосилен труд под непрестанния натиск на нетърпеливи началници беше напълно естествено да се опита да потисне съмненията си. Но те напираха, клокочеха под повърхността — малки късчета неувереност, досадни като прашинки в окото, дращещи и смъдящи.

Тя усети, че я обхваща вълна от безсилие.

— По дяволите, Пьотр, Коневич положително е откраднал парите! Виновен е! Обрал е собствената си банка, задигнал е стотици милиони.

— А, така ли?

Тя посочи с уморен жест кашоните с доказателства, наредени един върху друг в ъгъла.

— Банкови извлечения. Показания на собствените му служители. Разпечатки на транзакции, полицейски рапорти, резултати от три паралелни разследвания, проведени независимо едно от друго от три държавни ведомства. Какво повече желаеш?

— Ти си напълно права, Ким. Кой би желал нещо повече? Всичко е тук.

— Ами нали и аз това ти разправям!

— Всичко перфектно подредено и прошнуровано, в лъскава опаковка, поднесено на табла. — Дребничкият юрист, който някога си бе изкарвал хляба с изготвяне на перфектни обвинителни актове, не се отказваше лесно.

— Май е прекалено перфектно, а? — попита тя, като се наведе напред и разтърка с длан челото си.

— Я ми кажи колко дела си водила като прокурор?

— Стотици. Не знам с точност.

— Имала ли си досега случай всичко да съвпада в най-дребни детайли? Датите да следват в точна последователност, свидетелите да говорят едно и също, следователите да стигат до едни и същи заключения? Всичко е толкова идеално подредено, сякаш е изравнявано с линийка. За блестящ ум, каквато слава му се носи, тоя Коневич е оставил планини от улики срещу себе си.

Изведнъж Ким се почувства толкова смазана, колкото не помнеше да е била през живота си. Развръзката беше неизбежна. Тя с мъка сдържаше сълзите си, когато каза:

— Няма такова нещо като перфектен обвинителен акт.

Това беше краят. Пьотр седеше мълчаливо на стола си, за да й даде възможност да осмисли цялата чудовищна тежест на направеното откритие. Тези американци бяха толкова наивни за някои неща…

След малко той отбеляза:

— Всъщност ние никога не сме водили самите дела, нали разбираш? Това не беше наша работа, Ким. Ние само изготвяхме перфектния доказателствен материал по обвинителния акт и го предавахме на обвинението. Прокурорите бяха влюбени в нас. Захранвахме ги с дела, които нямаше как да загубят.

— Нещо не разбирам. Защо сте предоставяли обвинителните актове на други? Ти сам казваш, че си бил превъзходен юрист. След като си събрал доказателствения материал, ти го познаваш по-добре от всеки друг.

— Да ти кажа право, често и аз се питах същото. Никога не ни обясниха защо се прави така. Може би са си мислели, че човекът, изобретил гилотината, не е бил длъжен лично да дърпа лоста и да гледа как главата пада в коша. Комунисти, какво да ги правиш! Могат да бъдат непоследователно хуманни по един абсолютно нехуманен начин…

На Ким й идваше да скочи от стола си и да се махне оттам. Просто да избяга от това дело. Да си плюе на петите, да хукне и бяга колкото и докъдето я държат краката.

Той се премести по-напред на стола си и положи длан върху коляното й.

— Те ще ги убият, Ким. Е, да, може и да им спретнат нещо като съдебен процес… а може и не. Но няма съмнение, че ще ги убият. Толкова съм убеден в това, колкото и че двамата с теб седим тук, в тази стая.

Още един въпрос пареше на устните й — един-единствен, и тя реши да го зададе, за да разпръсне и последната мрачна мистерия:

— Но все пак Коневич може и да е виновен, нали, Пьотр?

— Знаеш ли какво гласеше златното правило в моя отдел в КГБ?

Тя се насили да го погледне право в черните, печални очи, за да чуе мъдростта на една душа, омърсена и съсипана още преди да се бяха срещнали. Пьотр каза:

— Не съчинявай компромати срещу човек, който и без това е виновен.

* * *

Първият опит за покушение срещу Алекс Коневич бе малко след изгрев слънце, точно три седмици, след като бе слязъл от черния ван без прозорци на плаца в затвора на Юма. Това се случи в едно голямо задушно помещение, претъпкано с потни мъжки тела, по-малко от минута след като Алекс бе напълнил таблата си с обичайната закуска от клисави, омекнали препечени филийки и воднисти яйца на очи, броени секунди след като бе седнал на обичайното си място на обичайната маса за хранене.

Офертата бе предадена тайно на руснаците седмица преди това от един плешив, вечно неспокоен надзирател на име Тим. Два пъти разведен и със сериозна, граничеща с психоза хазартна зависимост, Тим дължеше на букмейкъра си пет хиляди долара, след като конят, за който му бяха подшушнали, че няма как да не спечели, умря от сърдечен удар на финалната права. Преди да направи залога, Тим на няколко пъти се бе питал дали въпросният букмейкър не е свързан с мафията. Уместен въпрос. Марти се оказа втори братовчед и дългогодишен съдружник на Тони „Костомелача“ Кардоци, който много държал длъжниците му да си плащат навреме вноските. И понеже беше закъснял с около месец, Тим напълно сериозно се безпокоеше дали здравната му осигуровка ще покрие щетите. Затова, когато Марти му намекна какво се иска от него — дребна услуга на неназован приятел, — Тим едва не се задави от облекчение.

Пет хиляди долара опростен дълг плюс две здрави и функциониращи капачки на коленете — откъдето и да го погледнеш, това си е щедро възнаграждение за едно нищо и никакво предадено съобщение, помисли си Тим и устата му сама отговори: „Дадено, няма проблем!“ Същия ден той тържествено се закле да се откаже веднъж завинаги от конните залагания, макар дълбоко в душата си да съзнаваше, че това няма как да се случи.

Офертата предизвика дълбоки раздори между руснаците. Групата им и преди това не се бе отличавала с особена сплотеност — освен общия език ги свързваше само обстоятелството, че всички по един или друг начин бяха свързани с подземния свят в Русия. Големият — единственият — въпрос, който ги вълнуваше в момента, бе кой пръв ще успее да се добере до Алекс Коневич.

След три дни, през които между килиите се разменяха все по-злостни бележки, руснаците се скупчиха на плътна групичка от зли, начумерени физиономии в един отдалечен край на карето, за да обсъдят офертата — кръгло половин милион долара за онзи, който успееше да убие Коневич в течение на следващите трийсет дни, като тази сума щеше да намалява с всеки следващ месец забавяне при изпълнението на поръчката. Участниците в съвещанието разговаряха помежду си само на руски, като се препираха и надвикваха, уверени, че никой отстрани не ги подслушва.

Колкото по-скоро, толкова по-добре — това поне беше елементарно заключение, по което и десетимата мъже постигнаха пълен консенсус. С практическо единодушие бе прието и другото заключение: че първият опит има най-големи шансове за успех. Коневич трябваше да бъде изненадан, когато най-малко подозираше какво го чака. Неподготвен, той щеше да бъде напълно беззащитен.

Ако първият опит се провалеше, следващите щяха да бъдат много по-трудни.

Опитни в този род дела, мъжете яростно спореха на кого да се падне честта. Тая работа — да пречукаш някого — далеч не е толкова проста, колкото изглежда отстрани, авторитетно заобяснява един и останалите закимаха тържествено в знак на съгласие. Някой аматьор, решил да се изяви за пръв път, можеше да свърши колосална глупост. Двама от ветераните наемни убийци споделиха личен опит, всеки за себе си, как първата поръчка неочаквано им се опряла. На пръв поглед маловажни детайли се превърнали в непреодолими препятствия. Някой изтърван поглед, някоя непремерена дума, и обектът лесно можело да се подплаши. Или пък в последната минута на наемника можело да му омекнат коленете и да се парализира тъкмо преди изпълнение на поръчката. Да, много неща можеха да се объркат и често се объркваха.

Присъстващите крадци, наркопласьори и похитители на деца не приемаха тези аргументи. Какво му беше толкоз сложното? Донасяш в джоба остър предмет, избираш някой жизненоважен орган и го наръгваш. Никакъв проблем — все едно режеш салам. Препирните се разгорещиха и за малко щяха да прераснат в размяна на удари, когато Игор — способен счетоводител и експерт в прането на пари — спаси положението с умна идея за умиротворяващи мерки: сто бона от наградата да се поделят между деветимата руснаци, които не успееха да се докопат до Алекс, за да му надупчат кожата.

Спорът продължи с намаляваща интензивност още известно време, колкото за фасон, но предложеният компромис беше неустоимо изкушение и полека-лека се прие.

Сега вече всички печелеха от поръчката. И всеки поотделно имаше интерес тя да бъде изпълнена качествено.

По този начин участниците в лотарията бързо намаляха на четирима. Трима от тях бяха живели в охолство навън, убивайки хора срещу заплащане. Четвъртият беше нагъл фукльо, който бе извършил само две убийства, но много обичаше да се хвали с тях и да занимава слушателите си с кървави подробности, най-вероятно измислени. Ала щом веднъж се бяха разбрали да подбират кандидатите по този критерий — наличие и количество на предишен опит, трябваше да го включат и него, макар и с нежелание.

По същата логика неизбежно се стигна до следващата стъпка: постъпи оферта от Лев Титов, най-опитния убиец в цялата група, а вероятно и в целия затвор. Според Лев бе логично кандидатът с най-много скалпове на пояса да получи право на първи опит. Той бе започнал занаята отрано, едва четиринайсетгодишен, удушавайки учителя си по математика — мечтата на всеки прогимназиален ученик. От тогава бе направил шеметна кариера с безброй успешни убийства. Беше легенда в определени среди — безмилостен убиец, който умъртвяваше жертвите си без излишна показност, дори без издайнически личен почерк. Убивал бе за лична изгода, за Червената армия, за руската мафия, а понякога — когато сприхавият му темперамент надделееше над разума — и просто така, за разтуха. Беше перфекционист, притежаващ в арсенала си необозримо разнообразие от оръжия — от тесте карти до сложни взривни устройства. Веднъж бе убил партньора си на шах, когото бе заподозрял в измама, натъпквайки матирания цар в гърлото му. Абсолютна непредвидимост и известна склонност към драматизъм и преиграване — това бяха единствените му отличителни черти.

Стигна се до гласуване. Осем ръце се вдигнаха „за“. Един въздържал се, без обяснение. И само един „против“ — фукльото.

Лев беше техният човек.

Сто хиляди долара щяха да се разделят поравно между деветимата; останалите четиристотин щяха да бъдат преведени по сметка, посочена от Лев. Макар по принцип рядко да се усмихваше, Лев Титов разтегна уста от ухо до ухо. До края на присъдата му оставаха седем години — сега поне имаше нещо, заради което си струваше да чака.

И така, когато Коневич положи таблата си на масата и небрежно седна върху коравата метална пейка, Лев дори не се извърна да го погледне. Какво толкова имаше да му гледа? След като в продължение на цели четири дни бе наблюдавал обекта, той можеше да напише книга за кулинарните му навици и предпочитания. Знаеше, че Алекс ще отпива кротко от изстиналото кафе и ще чака едрия си съкилийник. Алекс обичаше яйца на очи, а съкилийникът — препечени филийки с масло. За двамата закуската беше нещо като ритуал, сякаш бяха възрастна семейна двойка. Съкилийникът загребваше със замах рохките капещи яйца от чинията си и ги прехвърляше в чинията на Алекс, а филийките от таблата на Алекс преминаваха в неговата табла, след което и двамата мълчаливо се захващаха за работа.

Останалите деветима руснаци бяха стратегически разположени в концентрични кръгове около обекта в строго съответствие със схемата, която Лев педантично им бе начертал и раздал. С вдигнат юмрук Лев даде знак за начало на операцията. Останалите деветима мигновено метнаха таблите си с храна във въздуха, след което безразборно се нахвърлиха с юмруци върху най-близките си съседи по маса. В тясното помещение, претъпкано с потни тела на вечно недоволни, изнервени, склонни към агресия мъже, това бе искрата, която предизвика взрив от необуздано насилие. За начало във въздуха се изви вихрушка от табли с храна, след което четиристотин затворници се включиха като един в някаква дивашка оргия от юмручни удари, ритници, блъскане, хапане, поваляне на земята, отново ритане и юмручни удари, всичко това примесено с неистовия рев на четиристотин гърла.

Седнал почти непосредствено зад гърба на Алекс, Лев наблюдаваше сцената с тихо доволство. Той нямаше да мръдне от мястото си, докато размириците не стигнеха своята кулминация. Внезапната смяна на ред с хаос свари неподготвени надзирателите, които пристъпваха нервно от крак на крак и безпомощно наблюдаваха отстрани. От предишни затворнически бунтове Лев знаеше, че разполага с около три минути, докато пристигнеха тежко въоръжените подкрепления, за да сложат край на веселбата.

Той бавно се изправи и се протегна. Пое дълбоко въздух в дробовете си и изчака, докато пулсът му стана равен. От десния джоб на панталона си извади двайсет и пет сантиметров стилет — истински шедьовър на смъртоносната прецизност, който Лев сам, с много любов и старание, бе измайсторил в затворната работилница. Върхът беше остър като игла. Режещият ръб беше перфектно наточен. Дръжката беше обвита в груб памучен плат, по който не оставаха отпечатъци. Беше оръжие за еднократна употреба, специален инструмент за хирургически удар, който да остане в тялото на жертвата. А на фона на всеобщия хаос, настанал в помещението, самият удар щеше да остане незабелязан. Опасността от свидетели клонеше към нула, а опасността някой да издаде Лев Титов беше още по-малка.

Лев се измъкна на една страна иззад масата и с поредица от къси, ловки крачки незабелязано измина разстоянието от около два метра до обекта. Алекс също бе станал на крака, с гръб към Лев, изцяло погълнат от гледката на отприщеното насилие, в блажено неведение, че цялото това шоу е организирано в негова чест. Лев стискаше стилета ниско долу, плътно до тялото си. Най-добре беше да удари отдолу нагоре, през долните ребра да прониже сърцето или поне дробовете.

Но тъкмо замахваше, когато нещо кораво се стовари с чудовищна сила върху ръката му, малко над китката. Чу се неприятен хрущящ звук и ръката му се прекърши на две. Стилетът отхвръкна настрани и се загуби в плетеницата от крака. Впоследствие съдебният лекар щеше да констатира, че и двете кости — радиусът и улната, — които свързваха лакътя с китката на Лев, са счупени и натрошени на малки парченца. Причината за подобни поражения можеше да бъде силен удар с петкилограмов чук или — което беше малко вероятно, но не и невъзможно — добре премерен ритник от професионален каратист.

Едно бе сигурно — поразяващата сила на удара беше от десета степен по скалата на Рихтер.

Лев изквича от болка, но едва имаше време да погледне встрани, камо ли да се защити от онова, което последва. Някакъв великан с огромни ръце го сграбчи за главата и го повдигна от пода. Мигновено извиване на шията, пореден хрущящ звук и тялото на Лев се строполи в безформена купчина на пода като марионетка с прерязани конци.

Няколко секунди краката му подритваха и тялото се извиваше в конвулсии, но самият Лев не усещаше нищо. Нито болка, нито сърбеж, нито дори облекчение в мига, когато червата и пикочният му мехур се изпразниха.

Великанът се бе навел над него и го разглеждаше с интерес.

— Ей, Алекс — попита той през рамо, — познаваш ли го тоя?

— Никога преди не съм го виждал.

— Той обаче те познава, това е сигурно. Току-що се опита да те наръга с шило.

Лев изхриптя на руски:

— Повикайте лекар…

Едрият мъж го изгледа неразбиращо.

— Какво рече?

Алекс го избута встрани и на свой ред се наведе над Лев, като доближи лицето си на три пръста от неговото.

— Кой си ти? — попита той, също на руски.

— Повикай лекар! Моля те, тялото ми не ме слуша.

— Кажи ми името си.

— Не мога да дишам — едва успя да изрече той. Това бе истина: гръбначният му мозък беше прекъснат и с всяка изминала секунда лицето му посиняваше от липса на кислород. — По-бързо!

— Защо искаше да ме убиеш? — попита Алекс.

— За пари.

— Кой ти ги предложи? — продължи Алекс, без да се помръдне от мястото си, без да направи и най-малко усилие да му помогне.

— Не зн… — Лев се опита да си поеме дъх, но дробовете му не функционираха. — Нямам представа.

Великанът дръпна Алекс за ръката.

— Да вървим. Не е хубаво надзирателите да те заварят тук.

— Последен въпрос — обеща Алекс на великана, след което отново се надвеси над умиращия Лев. — Има ли още такива като теб?

Лев не отговори. В последните мигове от мизерния си живот нямаше намерение да става предател. Нямаше да направи на Коневич това удоволствие.

Но отговорът се четеше в очите му.

О, да! Положително имаше още убийци, които само чакаха своя час.

 

 

Двамата не размениха и дума, преди да се върнат на сигурно място в килията. Седнаха на долния нар, свалиха обувките си и известно време си даваха вид, че нищо не се е случило. Бени не бе убил току-що човек. Никой не се опитваше да екзекутира Алекс. Животът беше също толкова хубав, колкото и вчера, а вероятно и утре.

Накрая Алекс пръв наруши мълчанието:

— Бени, дължа ти живота си.

— Просто предпазвам инвестициите си — изръмжа Бичи, сякаш нищо особено не бе направил. Но лицето му го издаваше; очевидно беше извънредно доволен от себе си.

— Как разбра?

— А, това ли? Ами по сбиването. Обикновено всеки път когато искат да пречукат някого, става сбиване.

— Имам предвид как разбра, че аз съм мишената?

— Никак. Свикнал съм да си отварям очите на четири в такива блъсканици, както навремето в отбора, така и сега тук. Или развиваш наблюдателност и усет за тия неща, или не ти подновяват договора. Какъв беше тоя тип?

— Някакъв руснак. Никога не съм го виждал преди.

— А защо искаше да те наръга?

— За пари, Бени. Някой е обявил награда за убийството ми.

— Голяма?

— Най-вероятно.

— Това не е добре.

— Никак даже!

— Имаш ли представа кой дава парите?

— Да, доста добра при това.

— Можеш ли да ги накараш да се откажат?

— Разбира се, но след като умра.

— Някой друг знае ли?

— Имам това усещане. Със сигурност онези, които започнаха сбиването.

Известно време двамата разглеждаха замислено стената пред себе си. Очевидно Бени се питаше в какво ли се е набъркал току-що, сприятелявайки се с този руснак, за чиято глава се предлагаше вероятно щедра награда. Същата тема, но от различен ъгъл заемаше и съзнанието на Алекс: по какъв начин руснаците бяха успели да го открият? След кратък размисъл отговорът се наложи от само себе си: някой от американското правителство им бе разкрил местонахождението му, друга възможност просто нямаше. Но защо тъкмо сега?! И защо тъкмо тук, в тоя вмирисан, противен затвор? Та той беше в ареста и очакваше дело. По всяка вероятност следващата му среща със съдията щеше да има за резултат незабавно отпътуване за Русия. Та той не представляваше никаква заплаха за когото и да било, или по-точно, те не би трябвало да подозират и за момент, че ги заплашва с нещо.

Само след няколко месеца щяха да го убият на спокойствие в Москва, в малка килия, в затвор по техен избор. Да го умъртвят, както си щат — бавно или бързо, в мъки или безболезнено, и после никой нямаше да им задава въпроси. Защо тази припряност?

Сега беше ред на Бени да наруши мълчанието.

— Дали ще се опитат отново?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да си намеря нов съкилийник.

— Добра идея. Не ти се сърдя.

Двамата отново замълчаха. Докато Алекс разглеждаше съсредоточено пръстите на босите си крака, Бичи се изправи, протегна се и шумно се прозя.

— Работата е там, Алекс, че ти си в един кюп с всичките тия типове — каза Бени, като протегна огромните си ръце над едрата глава. — Можеш да се криеш и да им бягаш 364 дни в годината, на 365-ия те ще те спипат насаме, в банята, в кенефа, докато отиваш на свиждане с адвоката си. И тогава играта свършва. — И сякаш Алекс не слушаше внимателно, Бичи добави: — Толкова е лесно.

— Аз и без това се побърквам от страх, Бени! Благодаря ти, че ми отне всякаква надежда.

— Рекох си, че е по-добре да го знаеш.

— Е, вече го знам.

 

 

В девет часа същата вечер, когато Ким и Пьотр най-после получиха достъп до залата на властта, техните инквизитори вече се бяха разположили удобно на креслата си. След като половин час бяха спорили тихо, но ожесточено по какъв начин да смачкат фасона на тази непокорна прокурорка от СИН, която имаше дързостта да ги заплашва с бунт, най-после бяха стигнали до решение.

Тромбъл седеше в центъра на масата и нервно почукваше с химикалка по плота, с мъка овладявайки бликащата в него ярост. Директорът на СИН, както и помощник областният директор, който вече проклинаше късмета си, че се е случил пряк началник на Ким, седяха сгърбени от лявата му страна. От дясната седеше видимо почерпеният шеф на руския прокурорски екип, както и някой си полковник Воронин, изпратен по спешност от Татяна след обезпокоителното обаждане на Тромбъл.

Всички се бяха подредили с мрачни изражения на лицата от едната страна на заседателната маса. Отсрещната страна засега беше пуста.

В средата на широката й страна срещу тях бяха поставени два празни стола; мизансценът странно напомняше съд по бързата процедура в някоя държава от Третия свят. Приликата не беше случайна. Ким и преводачът й бяха въведени като арестанти от агент на ФБР — един от доверените слуги на Тромбъл, който в коридора студено им се бе представил с името Терънс Ханрън.

Подредбата беше стряскаща, замислена да накара космите по вратовете им да настръхнат, както и стана.

Примряла от страх, Ким почти се строполи на единия от двата стола, а Пьотр, с тъжно, но примирено изражение на лицето, бавно се отпусна на другия. Директорът на СИН им хвърли изпепеляващ поглед и откри заседанието:

— Госпожице Париш, давате ли си сметка колко време, пари и усилия са вложени в това разследване?

Тя предпазливо кимна.

— Разбира се, че си давам. Едва ли някой е работил повече по него от самата мен.

— И сега казвате, че искате обвиненията да бъдат оттеглени?

— Именно.

— Защото според вас доказателственият материал е прекалено перфектен, така ли? — попита той с глас, пропит от недоумение.

— Защото всичко е инсценировка. Семейство Коневич са жертва на скалъпени обвинения от страна на тези хора. — И тя посочи с пръст двамата руснаци от отсрещната страна на масата.

— Какъв е проблемът? Липса на достатъчно доказателства?

— Напротив, наличие на твърде много. Всичко е прекалено изпипано, чистичко и лъснато. Очевидно доказателственият материал е изфабрикуван.

— Право да ви кажа, досега бях чувал за обвинителни актове, които са били оттегляни поради липса на доказателства, но вие заявявате, че доказателствата са твърде много и прекалено убедителни. — Той поклати глава и сбърчи гневно вежди. — Това е най-голямата глупост, която съм чувал.

Пьотр и двамата руснаци се гледаха с омраза през масата. Внезапно шефът на прокурорския екип се наведе напред и троснато каза:

— Той стои зад всичко това!

Ако не се брояха разнообразните и усукани псувни, за повече от четири месеца това бе най-сложното английско изречение, което Ким бе чувала да излиза от устата му. При това бе изречено перфектно, без следа от руски акцент.

— Кой е той? — попита Тромбъл, като подозрително оглеждаше хилавата дребна фигурка на стола.

— Този преводач — изръмжа руснакът, сочейки с треперещ от гняв показалец към свития на стола Пьотр — е изменник на родината! Дезертира преди петнайсет години! Това е един вредител по призвание и по убеждение. Ако тази жена го слуша, значи е луда! Очевидно е размътил мозъка й.

Полковник Воронин незабавно се включи и в продължение на няколко минути двамата руснаци обсипваха с грубиянски обиди и нецензурни думи дребничкия Пьотр, който понасяше всичко с ехидна усмивка.

Скоро потокът от ругатни започна да дотяга на всички и Тромбъл си каза, че е време да се намеси. Той се наведе напред и бързо коригира посоката на огъня.

— Вие сте прокурор, госпожице Париш, блюстител на закона. Не забравяйте служебните си задължения. Оставете крайната преценка на мъжа с тогата.

Мъжа с тогата! На Ким започваше да й писва от мъже, които я третираха като втора категория човешко същество.

— Аз нося морална отговорност да представя обвинителния акт и съответния доказателствен материал по честен и справедлив начин. Това тук е извращение. Би трябвало да се засрамите, че сте се оставили тези руски измамници да ви водят за носа.

— Единствените измамени са милионите бедни руснаци, които са се доверили на Коневич. Разбира се, че доказателствата срещу него са необорими. И знаеш ли защо? Защото той е виновен, защото го е извършил. Той е един покварен, мазен мошеник, който ще си получи заслуженото. Но когато руснаците ни идват на крака и ни носят доказателства за това, ти твърдиш, че доказателствата им били прекалено перфектни. Даваш ли си представа колко смешно, колко абсурдно звучи това?!

— Вие лично запознат ли сте с доказателствения материал? — попита Ким, смазана от съзнанието колко слаби са аргументите й, колко жалки и негодни за представяне в съда са те. Сякаш им казваше: спрете делото, защото доказателствата са твърде необорими!

— Не съм и нямам намерение. — Лактите на Тромбъл се стовариха върху масата, върховете на пръстите му образуваха било на покрив. — Защо да се запознавам? Нали имам личните ви уверения, че доказателственият материал е изчерпателен, железен и необорим? Без каквито и да било непълноти, непоследователности и несъответствия?

— Аз изложих ясно позициите си.

— В такъв случай нека да изложа и моята. Делото ще се придвижи напред, със или без вас. Избирайте!

— Без мен тогава. Заменете ме с някого. Намерете си друг водещ прокурор.

Помощник-директорът и непосредствен началник на Ким бе смаян от скоростта, с която пропадаше цялото начинание. Седем месеца упорит труд бяха на път да отидат по дяволите. Друг прокурор щеше да замени Ким, но щяха да минат още няколко месеца, преди новият да навлезе в нещата. Пък и, като си помислеше, Ким Париш беше най-добрата, с която разполагаше службата. Лицето му се изкриви в дружелюбна усмивка.

— Ким, не бързай толкова! Ти си превъзходен юрист, перспективен. Цялата ти кариера е още пред теб. Моля те, докарай делото до край и нека го забравим.

— Имам правото и задължението да откажа да участвам в дело, за което смятам, че е скалъпено, че е позор за правораздавателната система.

На Тромбъл започваше да му писва от цялото това лигавене. Той не бе свикнал заповедите му да се оспорват, а освен това същата вечер имаше покана за важен прием в Белия дом, на който жена му особено държеше да присъства. Тромбъл ненавиждаше сегашния президент, който изцяло отвръщаше на чувствата му, така че това бе първата му и вероятно последната покана за подобно събитие. Съпругата му вече бе похарчила два бона за бална рокля, плюс още петстотин за някакъв гей стилист, и го бе заплашила, че ако закъснеят, макар и минута, ще го остави две години без секс. Време беше да удари силно по масата.

— Поемаш делото или си уволнена.

— Не, напускам!

— Напротив, уволнена си.

— Не можете да ме уволните. Не съм ви подчинена.

Пред директора на СИН се очертаваше сякаш последна възможност да запази независимостта на службата си, да не говорим за собствените си прерогативи и лично достойнство. Тромбъл току-що бе нарушил най-свещеното правило във Вашингтон: не нагазвай в територията на другия.

Директорът мобилизира целия си останал кураж, погледна Ким право в очите и промърмори:

— Уволнена си! От мен!