Колин Форбис
Огнен кръст (53)

52.

Навар беше свикал военен съвет в кабинета си в Министерството на вътрешните работи. Присъстваха също Туийд и Кулман. Тримата мъже вземаха последни решения.

— Лазал ми сигнализира — информира Навар двамата си довереници. — Беше кратък. Открили са гробището. Имало е войници, които са се готвели да изнесат труповете. Двамата свидетели, Моше Щайн и Мартина, старата жена, пътуват насам.

— Стара жена? — осъмни се Кулман. — Дали ще даде убедителни показания?

— Лазал твърди, че тя е яростен противник на Дьо Форж и е напълно с всичкия си.

— А моите хора? — попита тихо Туийд.

Навар прокара пръсти през тъмната ей коса. Слабото му лице излъчваше неудържима енергия и решителност.

— Съжалявам, трябваше с това да започна. Нюмън, Пола Грей и останалите от екипа ви са в безопасност. Връщат се в Аркашон. Изглежда смятат, че нещо фатално ще се случи там.

— Да, ще се случи — съгласи се Туийд. — А въздушните патрули над Бискайския залив?

— Летят непрестанно. — Навар се извърна към Кулман. — Трябваше да ви кажа, че вашият агент Щал също е в безопасност. Присъединил се е към групата на Нюмън.

— Сигналът не е бил толкова кратък — отбеляза Туийд.

— О, Лазал наистина беше лаконичен. Но той умее да казва много с малко думи. Имате ли вече новини за „Сигфрид“, Кулман?

Германецът се усмихна на Туийд.

— Информаторът ми докладва, че скоро ще знае местоположенията на групите им. Скоро.

— А саботьорите, които Дьо Форж е вкарал в Париж? — запита Туийд. — Ще можете ли да намерите маски?

— Да — отвърна Навар. — В момента хора от CRS са разположени на малки групи в близост до евентуалните обекти на нападение. Това за маските беше добра идея, Туийд.

— Просто откраднах великолепното хрумване на Лазал да се използва някакъв дребен син знак, за да се отличават истинските от фалшивите агенти на DST.

— Ключът за победата срещу Дьо Форж — продължи Навар, втренчен в Кулман — е последователността на двата удара — нашият срещу саботьорите в Париж и вашият срещу тази нелегална организация „Сигфрид“ в Германия.

— Ударът срещу „Сигфрид“ трябва да бъде нанесен първи — предупреди Туийд. — По възможност само няколко часа по-рано. Така че координацията ни ще бъде трудна.

— Готови сме. И съм съгласен с теб — каза Кулман.

— Значи — продължи Навар — сега остава само да чакаме новини за атаката на Лазал срещу „Черният кръг“. Точното определяне на времето и правилната последователност на ударите ще бъде, както казвате, Кулман, наистина трудно.

Говореха на езика, който всички разбираха — на английски. Туийд се надигна от масата и хвърли поглед към часовника на стената.

— Няма да чакам каквото и да било. Хеликоптер ще ме откара веднага до Аркашон: Предлагам да тръгнем незабавно. Събитията в това пристанище ще решат дали ще спечелим, или ще загубим…

 

Генерал Дьо Форж крачеше нагоре-надолу пред бюрото си. Леми го наблюдаваше. Беше необичайно за генерала да бъде толкова нервен. Обикновено бе хладен като лед. Досети се, че известията за Манто го правеха неспокоен.

— Чаках те, Леми — каза мрачно Дьо Форж. — Всъщност стоях пред тази сграда и се чудех къде, но дяволите, си, когато те видях да влизаш с мотора през портала.

— Получих ново спешно известие от жената на Калмар. Трябваше да карам като луд до една телефонна кабина в отдалечено селце сред хълмовете. Телефонът започна да звъни в момента, в който спрях.

— Какво иска?

— Пари, разбира се. Действа по възложената задача за елиминирането на Пола Грей. Ще я ликвидира веднага щом я открие. Но беше много агресивен в искането си за възнаграждение.

— Утре очаквам значителни субсидии.

Дьо Форж спря дотук. Все още не беше готов да каже на който и да било, че в 8 часа сутринта на следния ден „Стоманеният лешояд“ щеше да пусне котва в Аркашон.

— Калмар каза също, че групите на „Сигфрид“ са по местата си в цяла Германия…

— Надявам се, си подчертал, че ще му заповядаме да даде сигнал за действие след броени часове?

— Да. Както лично ме инструктирахте да направя при следващата ни връзка. Ще се свързвам с него чрез телефона на жената.

— Тогава — замисли се дьо Форж, — ще видим Германия разлюляна от бомбени експлозии. И когато светът прикове внимание върху нея, започваме ние. Ще бъде образцова акция, Леми.

— Планирана изцяло от вас месеци преди това. А демонстрациите в стил ку-клукс-клан — метежите под знака на огнения кръст в главните южни градове? Не просто образцова акция, уникална акция!

— Не ме ласкаеш без причина…

Генерал дьо Форж спря да говори, щом чу приближаващите бързи стъпки. Някой зачука трескаво по вратата. Дьо Форж кимна. Леми отиде да отвори. Сержантът от охраната стоеше обезумял и задъхан.

Инцидентът беше станал минути преди това. По заповед на самия Дьо Форж вече бяха удвоили охраната при главния вход. Шестима войници патрулираха пред портала. Всеки беше въоръжен с автомат и го държеше готов за стрелба.

Накрая на тревата стоеше танк. Цевта на оръдието му беше насочена нагоре към пътя за Бордо. Тъй като часът наближаваше, генералът бе намерил за разумно да засили защитата на Генералния щаб.

Беше необичайно ясен следобед за това време на годината. Земята оттатък пътя беше разчистена от шубрака, дърветата — отсечени и отнесени заедно с останките от стволовете. Сега надалеч се разстилаше равно поле. Бе невъзможно някой да се приближи, без да бъде забелязан.

Тук-там се издигаха ниски, осеяни с камъни, хълмове и нарушаваха монотонността на равнината, сливаща се с хоризонта. Отвъд хълмовете местността беше насечена от множество оврази, по дъното на които често течаха плитки вади! Пейзажът излъчваше спокойствие и мир.

Първият изстрел разтърси тишината. Един войник изтърва оръжието си и се вторачи в ръката си, обляна в кръв. Последва друг изстрел. Втори войник изгуби оръжието си, втренчен в опръсканите си от кръв пръсти. Нов изстрел. Трета пушка падна на пътя. Войникът припадна от шока…

След като изслуша доклада за инцидента, Дьо Форж излезе въпреки предупреждението на сержанта и тръгна право към портала.

— Може да стрелят и по вас, генерале…

На Дьо Форж никога не му бе липсвала смелост. Пренебрегвайки възраженията, той отиде до портала, махна с ръка да отворят крилата и излезе от пътя.

Той прегледа ръцете на тримата ранени, включително и на войника, който беше припаднал, но за щастие бе дошъл в съзнание преди пристигането на генерала. Дьо Форж се обърна към Леми, който го следваше.

— Пак майсторска стрелба. Като куршума, който мина на 5 сантиметра от мене в колата.

— Не разбирам…

Дьо Форж го отведе настрани, за да не ги чуват.

— Понякога си глупав. Леми. И на тримата са засегнати само пръстите, напълно достатъчно, за да изпуснат оръжието си. Забележително, нали? Добре би било, ако имахме хора, които да могат да стрелят така…

Той млъкна, загледан в далечината към осеяните с камъни хълмове. От всичките си подчинени Дьо Форж се славеше с най-остро зрение. От върха на един каменист хълм струйка дим се издигаше в безветреното небе. Дьо Форж посочи натам.

— Ето откъде е стрелял. Леми, иди и проучи.

— Слушам, генерале. Ще взема блиндирана кола и охрана.

— Добре, Леми — усмихна се Дьо Форж. — Не рискувай…

Час по-късно Дьо Форж се беше съсредоточил над военната карта с плана на похода към Париж. Нагъна я бързо и я мушна в сейфа, когато Леми влезе.

— Значи си жив — каза Дьо Форж, който седеше на стола си.

— Огънят е бил запален от някой, който е събирал дърва и съчки. Проучихме района. Открихме следи от мотор в една долчинка. Намерихме и това.

Леми измъкна нещо иззад гърба си, постави го на масата и седна. Беше голямо парче измачкан плат. Дьо Форж го отвори и го разстла върху бюрото си. Сиво наметало. Докато го гледаше, усети тръпка на мрачно предчувствие.

Телефонът иззвъня. Дьо Форж знаеше кой е, преди още да го е вдигнал.

— Манто е на телефона, генерале. Току-що стрелях по трима от вашата охрана. Исках само да им одраскам пръстите, та да си изпуснат оръжието. Май успях.

— Успя.

— И така, генерале — гласът продължи с уважение, — това е последното предупреждение, че ми дължите един милион швейцарски франка за убийството на Джийн Буржойн. Обадих се на майор Леми, за да му дам инструкции, а той ми тресна телефона. Не понасям лошото възпитание. Не понасям и хора, които не си плащат. Имате 3 часа, за да оправите нещата. Ще звънна на Леми още веднъж. След това целта сте вие.

Връзката прекъсна. Дьо Форж постави слушалката на място и предаде съдържанието на разговора на Леми.

— Това е повече от престъпление, това е небрежност, както бе казал някога Талейран. Да му затвориш телефона…

— Човекът, с който работим, е Калмар — упорито настоя Леми. — Това е човекът, на когото платихме 3 милиона франка, за да създаде „Сигфрид“.

— Което, като се обърнем назад, може да се окаже грешка. Да възложим тази задача на някой, за чиято самоличност нямаме и представа. Предлагам когато Манто се обади пак, да му платиш.

— Нямаме парите — възрази отново Леми. — Има само колкото да платим на войниците. А денят за заплати е утре. Точно сега не можем да си позволим да не им ги дадем. Какво да правим?

— Какво да правиш — поправи го Дьо Форж с умислен поглед, който минаваше над рамото на неговия подчинен.

— Калмар винаги е отстъпвал — каза Леми с ново упорство.

— Кой ли може да е Калмар? — Дьо Форж прониза с поглед Леми. — Имаш ли вести от капитан Рей? Предателят Бертие трябва вече да е мъртъв. А гробището разчистено.

— Засега нищо, генерале. Но Рей може би се опасява да изпраща дори кодирани сигнали по тези въпроси. Може би изчаква завръщането си тук, за да докладва лично.

— Добре, щом казваш — Дьо Форж се надигна. Действието му показваше край на разговора. — И намери парите за Манто.

— Няма откъде…

Леми спря насред думата. Дьо Форж вече излизаше от стаята, за да прегледа отрядите.

Бранд излезе от телефонната кабина на обветрения крайбрежен булевард в Аркашон. Времето се бе обърнало изведнъж. Водата в пристанището беше разбунтувана, мятаща се маса. Вълните се разбиваха върху асфалта. Бранд хвърли цигарата си.

Днес беше оставил моряшките костюми, с които ходеше досега. Под шлифера носеше син блейзер със златни копчета и сив панталон с ръбове като бръснач. На главата имаше моряшка шапка, ниско нахлупена над челото. Изглеждаше като типичен английски яхтсмен в чужбина.

Той забърза към ъгъла, където го чакаше моторът, с който бе обикалял старателно Аркашон. Настани се на седалката, затъкна краищата на панталоните си в кожените ботуши, натисна стартера и потегли, за да продължи обиколките си.

* * *

Вертолетът, който превозваше Нюмън, Пола, Бертие и другите пътници, включително и свидетелката Мартина, се приземи на почти изоставено летище южно от Аркашон. Яростта на вятъра нарасна и караше водите на близкото езеро да кипят. Пилотът показа голямо майсторство. Пола въздъхна с облекчение, щом докосна твърда земя.

— Няма и следа от хората на Дьо Форж — обърна се тя към Нюмън, когато моторите постепенно заглъхнаха.

— Така е, защото изтегля силите си на север — отвърна мрачно Нюмън.

— Не е ли прекрасно, че се измъкнахме от ужасния Ланд!

Вратата беше отворена. Студен въздух нахлу във вътрешността на машината. Спуснаха стълбата за слизане. Докато наближаваха летището, Нюмън беше забелязал паркираното в края му „Рено Еспас“. След като се издигнаха над Сен Жиронс, той се беше сетил, че ще им трябва транспорт. Вторият пилот беше предал на Лазал искането му по радиото. Той го получи на брега в снабдения с радио хеликоптер.

— Какъв транспорт предпочитате? — беше попитал по радиото.

— За предпочитане е „Рено Еспас“, но става и каквато и да е кола, стига да е достатъчно голяма, за да ни побере всичките.

Беше изненадан да види, че ги чака точно „Еспас“. Лазал сигурно бе положил големи усилия, за да им осигури необходимото. Шофьорът стоеше до колата и им махаше за добре дошли, докато се приземяваха. Нюмън застана на отворената врата до Бертие и изведнъж се вцепени. Излезли от укритията си, към хеликоптера тичаха войници. Един от мъжете насочи автомата към кабината на пилота. Пола се разтрепери зад рамото на Нюмън.

— Божичко! Тъкмо си мислех, че сме в безопасност. Хората на Дьо Форж…

* * *

Майор Леми влезе в Аркашон следобед. Караше ситроена бавно край брега и спираше често, за да оглежда пристаналите кораби. Те се поклащаха под ударите на големите вълни, които навлизаха дори в пристанищния басейн.

Носеше същите дрехи, с които беше облечен при посещението си в Олдбърг. Изтъркан шлифер с поохлузена яка, а отдолу — английско спортно сако и панталони. Велурените му обувки бяха пак английски, също и вратовръзката, и раираната му риза. Леми обичаше подробностите.

След като проучи брега и района на пристанището, той напусна Аркашон и подкара към пътя, който минаваше близо до пристанищния басейн и навеса за лодки, където бяха удушили Джийн Буржойн. Голяма група камиони и машини, покрити с маскировъчни мрежи, бяха паркирани до широкия хелинг, минаващ през блатата и стигащ до водата. Пак спря. Минута по-късно двама войници с карабини излязоха отстрани на колата му.

— Не може да продължите по-нататък — каза на френски войникът от неговата страна.

— Англичанин съм — провлачи Леми на съответния език. Съжалявам, не разбирам. Англе.

— Не може. Не може — разпореди се войникът на английски със силен акцент.

— Не може какво? — запита Леми.

— Назад — войникът махна с ръка в посока, обратна на навеса за лодки. — Обратно. Военна зона.

— Страшно съжалявам — усмихна се Леми изпод кожената си шапка. — Да се върна? Добре! Окей!

Леми обърна колата си нагоре и пое обратно по следите, които беше оставил при спускането си по хълма. Махайки на войника, който не му отговори, той подкара към Аркашон. Започна да обикаля бавно из града, да кръстосва търпеливо улиците, да намалява съвсем, когато минаваше покрай пешеходец.

* * *

На мостика на „Стоманеният лешояд“, потеглил от Дънуич, Доулиш се консултираше с капитан Сантос. В джоба му беше известието, с което го предупреждаваха за въздушни патрули.

— Сантос, имам причини да мисля, че около брега има френски въздушен патрул, който ни търси. Трябва да им се изплъзнем.

— „Изплъзнем“, сеньор?

— Да сме сигурни, че няма да ни открият, тъпанар такъв.

— В такъв случай ще направим две неща. Сменяме курса и отплаваме навътре в морето. Ще плаваме през нощта и ще бъдем в Аркашон някъде след зазоряване, струва ми се. Моля, изчакайте малко.

Сантос се спусна с олюляваща се моряшка походка към каюткомпанията. Доулиш го последва нетърпеливо. Разбира се, че можеше да пресметне и наум такова нещо с тъпата си глава. Сантос не обичаше да му дават зор. Измери разстоянията, дълго сумтя и почуква с линийката по картата.

— Изчислението ще е съвсем грубо. Може би ще успеем да пристигнем няколко часа след зазоряване.

— Гледай да е така.

Бесен заради закъснението, Доулиш се върна в каютата си, за да състави следващото съобщение, да го кодира и да го изпрати.

 

Дьо Форж изруга наум, когато проучете новото съобщение от Птицата, донесено му от неприятната Ивет. Външно въобще не реагира. Можеше да се наложи да забави изпращането на заповедта до командирите за отваряне на запечатаните указания. Можеше да се наложи да забави „Аустерлиц“. „Решавай в последния момент“ — каза на себе си и докато гледаше Ивет, му хрумна нещо.

— Онази нощ ти проследи Джийн Буржойн до навеса за лодки. Спомням си да казваш, че си видяла мъж и жена в светлината от фаровете на колата им.

— Да, генерале. Мъжът беше Робърт Нюмън, кореспондентът. Разпознах го веднага от снимките по вестниците. А жената огледах добре.

— Достатъчно добре, за да познаеш и двамата отново?

— Напълно — каза с гордост Ивет. — Имам съвършена памет за лица. Ще ги позная и двамата.

— Тогава вземи старата си кола и тръгни из града. Карай и се оглеждай за тях. Ако ги забележиш, обади ми се по радиотелефона — той й се усмихна, а тя засия.

— Разчитам на теб, Ивет.

 

Докато стоеше на отворената врата на вертолета и гледаше как войниците обкръжават машината, лейтенант Бертие прошепна на Нюмън:

— Оставете това на мен. Мисля, че с малко късмет ще успея да се справя с тях.

Намествайки кепето си, със сурово изражение Бертие слезе по стълбата. Сержантът, командир на отделението, изглеждаше неуверен, но автоматът му все още беше насочен срещу офицера.

— Срещу офицерите си ли обикновено вдигате оръжие? — попита спокойно Бертие. — Ако не свалите незабавно автомата, ще ви изпратя в карцер, като преди това ще ви разжалвам в ефрейтор, а може и в редник.

— Сър, имаме инструкции да охраняваме това летище и да водим в щаба на Трети корпус всеки, който кацне на него — каза нервно той.

Бертие реши да играе на едро. Съмняваше се, че Дьо Форж е разпространил заповедта за екзекутирането му.

— Споменахте Генералния щаб — продължи той със същия равен тон. — Чували ли сте за майор Леми?

— Да, сър. Той е…

— Шеф на разузнаването — довърши вместо него Бертие. — Аз съм лейтенант Бертие — неговият помощник. С мен са няколко изключително важни личности, които трябва да придружа до Аркашон. Това е секретна мисия на Генералния щаб. А вие пречите на изпълнението й.

— Не са ми казали…

— Разбира се, че не са, кретен! — Бертие рязко смени тона. — Току-що ти съобщих, че мисията е секретна. Защо според теб реното стои там и ме чака? А и по пътя за Аркашон вече има постове, надявам се… — не беше ясно дали последните му думи бяха въпрос или твърдение.

— Да, сър, има постове, както казахте.

— Вашето отделение всъщност може да бъде полезно с нещо на щаба. Първо, имате ли мотори?

— Да, сър…

— Тогава четирима от вас ще бъдат ескорт пред и зад реното. Вие ще сте единият. Щом минем последната контрола, завивате и се връщате обратно тук. Междувременно изтеглете всичките си хора. Пътниците на борда не трябва да бъдат видени. Хайде, размърдайте се. Закъсняхме…

Когато всички войници изчезнаха, Бертие махна към реното. То се приближи до стълбата, а шофьорът изглеждаше изплашен. Пътниците слязоха един след друг и влязоха в колата. Бертие седна отпред до шофьора и му нареди да кара бързо към Аркашон. Четиримата мотоциклетисти се присъединиха към колата веднага щом напуснаха летището — двама отпред и двама отзад.

— От какво ли съм вир-вода? — обади се Бертие.

 

Калмар беше яхнал мотора си, спрян до бордюра на една тиха уличка в Аркашон, пресичаща крайбрежния булевард. Носеше черно кожено яке и каска. Нагласи очилата си и се приготви да продължи търсенето из града. Беше обикалял улиците около час и бе спрял да отдъхне. Фермерски трактор пълзеше по булеварда. Със същата бавна скорост го следваше „Рено Еспас“, а шофьорът му очевидно изчакваше удобния момент да изпревари.

Калмар напрегна очи зад очилата си. Докато реното преминаваше кръстовището, той видя една жена да наднича през прозореца на колата. Пола Грей. Отдели се от бордюра, зави по крайбрежния булевард и ги последва на значително разстояние. Тракторът продължи да се движи по брега, а реното сви в странична улица.

Калмар не можеше да повярва на късмета си. Още веднъж инстинктът му се беше оказал верен. Пола Грей се бе върнала. Когато реното свърна в следващата пряка, той го изпревари, като внимаваше да не поглежда към прозорците. В страничното огледало видя колата да спира и намали.

Нюмън изскочи първи, помогна на Пола да слезе, хукна към входа, пъхна ключа, който му беше дала Изабел, и разтвори вратата към фоайето. Останалите пътници също се измъкнаха и бързо влязоха вътре. Нюмън се върна при шофьора. Той вече заключваше реното. Подаде ключовете на Нюмън и се отдалечи към крайбрежния булевард.

Калмар наблюдаваше всичко това в страничното огледало. Бяха петима заедно с Нюмън. Единият имаше рошава коса, а другият, за негова изненада, беше в униформата на френски офицер.

Нюмън заключи вратата, докато останалите се качваха по стълбата. В края на фоайето вратата на партерния апартамент беше открехната няколко сантиметра. Жена с остър поглед и клюнест нос я затвори. Отвори я отново няколко минути по-късно, когато някой натисна звънеца. Мъж с черно кожено яке, стиснал каската си под мишница и хванал пакет в едната ръка, й показа изрезка от вестник със снимката на Нюмън. Обясни, че трябва да предаде пакета лично на мистър Нюмън и попита на кой етаж да го намери.

— Първи етаж — отвърна клюнът. — Сега оная е с петима горе. Разбирате какво искам да кажа, нали?

Калмар постави шлема си и заизкачва стълбите. Щом чу жената да затваря, той тихичко се спусна обратно във фоайето. В джоба му беше шперцът, с който бе отворил входната врата.

Тихо затвори след себе си. Не биваше да насилва късмета си. Беше открил къде се намира целта. И на Пола Грей не й оставаше дълго да живее.