Колин Форбис
Огнен кръст (2)

1.

— Струва ми се, че в Германия са изправени пред критична ситуация — каза Туийд, за да разсее мислите си от притесненията за Пола. Крачеше из кабинета на първия етаж на щаба в Парк Кресънт. Заместник-директорът на Тайната разузнавателна служба беше среден на ръст и добре сложен, а възрастта му трудно можеше да се определи. С дебелите си рогови рамки на очилата оставаше незабележим сред минувачите из улиците — качество, което често му бе помагало в работата. Другият човек в стаята беше неговата предана секретарка Моника. Жена на средна възраст с прибрана на кок сива коса, тя седеше зад бюрото си, докато шефът й говореше. Туийд погледна часовника — беше точно десет.

— Слава богу, че Пола е в безопасност. Съобщението от Нюмън беше кратко, а ако тя е ранена, той ще го крие от мен до момента, в който дойдат тук. Чудя се, какво ли се е случило в Сафък.

— Ще разберете, когато се върне и ви каже. Защо употребихте думата „критична“ за ситуацията в Германия?

— Заради обаждането на инспектор Кулман от германската криминална полиция. Настоява до три дни да се срещнем в Люксембург. Държи да запазя това в пълна тайна. Защо в Люксембург? Бих могъл да отлетя за щаба му във Висбаден.

— За съжаление и това ще разберете, когато се видите.

— Какво ли се е случило в Сафък? — повтори Туийд. — Пола отиде там, защото знаеше, че разследвам тревожните слухове от Франция. Карин Роузуотър й казала, че е попаднала на следа, свързана с растящия хаос в републиката. Каква връзка би могла да съществува между Франция и Сафък?

— Ами ако е между Франция, Сафък и срещата ви с Кулман?

— Това е вече в сферата на фантазията.

По-късно той щеше да съжалява за думите си. Телефонът иззвъня, Моника вдигна слушалката, усмихна се и каза:

— Да се качат веднага.

После се обърна към Туийд:

— Пристигнали са Пола, Нюмън и Марлър.

— Боб сигурно е извадил душата на мерцедеса.

Когато тримата влязоха, Туийд забеляза мрачното изражение на лицето на Пола. Тя му кимна и безмълвно се сви зад бюрото. Марлър седна на края му, за да е близо до нея. Нюмън хвърли якето си на облегалката на един стол, седна и заговори, а Моника излезе да направи кафе. Туийд се облегна в креслото си и заслуша, без да прекъсва, като от време на време поглеждаше Пола.

— … и веднага след като открихме тялото, се обадих на полицията в Ипсуич. Когато пристигнаха, оставихме Бътлър и Нийлд да им покажат мястото. Закарахме Пола в местния хотел „Браднъл“, взехме стая, за да може да се изкъпе и стопли, и веднага тръгнахме насам. Това е всичко.

— Едва ли — Туийд погледна Пола. — Първо искам да ти кажа колко съжалявам за съдбата на приятелката ти Карин Роузуотър.

— Беше съвсем хладнокръвно убийство. Сега съм добре. Нощна птица съм, точно като вас, така че можем да продължим. Сигурно имате въпроси.

— Защо искаше да те види Карин?

— Тя знаеше, че работя за нещо, което мислеше, че е някаква отлично организирана служба за сигурност. Каза, че властите (определи точно тази дума) поискали от нея да разследва някои причини за влошаващите се условия във Франция. Помоли ме да отидем до Дънуич в Сафък — малко градче на крайбрежието, близо до Саутуолд.

— Знам мястото. Защо трябваше да ходите там?

— В такъв случай сигурно знаете, че по-голямата част от Дънуич е потънала в морето в резултат от ерозията на брега. По нейно предложение наехме водолазни костюми и тръгнахме. Някаква организация проучва дъното и се опитва да състави карта на потъналия град. Помислих, че е луда, попитах я какво иска да правим там. Отговори ми, че не можела да ми каже, но ме помоли да й помогна. Увери ме, че всичко това имало връзка с положението във Франция.

— Обясни ли каква?

— Не. Мислех да я подпитам по-късно вечерта, но стана така… — Тя замълча и преглътна. — Преди да напуснем Лондон, Карин се обади на някакъв неин познат в Саутуолд. Когато пристигнахме в Олдбърг, там ни чакаше моряк, който ни достави гумена лодка с мощен извънбордов двигател. Морето беше спокойно и отплавахме към Дънуич. Бяхме точно срещу града, когато Карин изключи мотора и облякохме неопреновите костюми.

— На какво разстояние бяхте от брега? — попита Нюмън.

Пола отпи половината от кафето в голямата чаша, която й бе подала Моника:

— Около половин миля, а може би и по-малко.

— Продължавай — подкани я Туийд. — Когато пристигнахте, имаше ли някой друг наоколо?

— Абсолютно никой. На дъното на лодката имаше намотано дълго въже, прикрепено в единия край към нея, а на другия беше завързана желязна кука. Карин я хвърли във водата и каза, че така ще можем бързо да изплуваме до лодката, ако ни се наложи. Господи, наложи ни се, и още как!

— Какво се случи под водата?

— В началото беше прекрасно. Ужасно студено, но останките от потъналия град бяха удивително добре запазени. Имаше дори една камбанария на църква. Плувахме сред постройките и скалите и изведнъж ми се стори, че видях голям бял кит. Стреснах се и заплувах настрани, но той не помръдна, сякаш беше закотвен. Точно тогава се появиха водолазите като някаква подводна армия — мъже в неопренови костюми, един от които стискаше нож между зъбите си.

— Искаш да кажеш, че бяха враждебно настроени? — попита провлачено Марлър.

— Искам да кажа, че се опитваха да ни убият, за Бога! Успяхме да им се измъкнем, като плувахме бързо из развалините. Карин ме заведе до мястото, където беше закачила куката — един прозорец на църквата. Тръгнахме нагоре по въжето и се качихме в лодката, онемели от ужас.

— Налей си още кафе — предложи й Туийд. Той наблюдаваше внимателно лицето и жестовете й. Знаеше, че не й е било лесно, и чакаше най-малкия знак, за да я изпрати да си почине. Но Пола изглеждаше решена да продължи.

Дори след този стрес тя изглеждаше красива. Беше малко над тридесетгодишна, средно висока, слаба и стройна, с гарваново черна коса. Остави чашата на бюрото си.

— Морето вече не беше пусто. Близо до нас плаваше някакъв кораб. Странен кораб. Никога не бях виждала нещо подобно. С много красива, но малко зловеща форма. Не като другите.

— На въздушна възглавница? — предположи Нюмън.

— Не, със сигурност не. Беше доста висок. И имаше нещо странно в кърмата му.

— Кораб на подводни криле?

— Не — тя нетърпеливо махна с ръка. — Знам как изглеждат тези. Кърмата сякаш беше разцепена на две.

— Защо просто не продължиш нататък? — каза меко Туийд.

— Трима от водолазите изплуваха близо до лодката. Карин отряза въжето на котвата, а аз запалих двигателя и се отправихме на юг към Олдбърг.

— Защо толкова надалеч? — попита Туийд.

— Защото бях оставила колата на един паркинг в края на града откъм блатата. Мислех си, че ще успеем да свършим преди идването на нощта. За щастие имахме голяма преднина. Но край брега на Олдбърг ни чакаше друга изненада.

Моника й доля чашата. Пола отпи от топлата успокояваща течност. С полуотворени очи Туийд продължаваше да я наблюдава. Тя продължи:

— Онзи странен кораб почти ни беше настигнал. Когато стигнахме брега, той беше на половин миля от него. Вече се смрачаваше, но ги видяхме как спускат лодките. На плажа нямаше никой. Свалихме неопрените, хвърлихме ги на пясъка и облякохме дрехите си. Когато се затичахме към паркинга, лодките вече наближаваха брега. Миг по-късно отново погледнах назад и видях мъжете да слизат на сушата. Върху лицата си носеха маски с процепи за очите, а в ръцете си държаха пушки. Нямахме време да отключим колата и да тръгнем. Хукнахме през блатата към боровете, аз тичах по-бързо от Карин и…

— Искаш ли да спрем и да продължим утре сутринта? — попита Туийд, когато Пола спря да говори, отправила поглед в празното пространство.

— Не. Задавайте ми въпроси. Моля ви. Не искам да остана сама. Чувствам се по-добре, когато говоря.

— Добре. Разкажи ни за Карин Роузуотър. Името й подсказва смесване на националности в семейството й.

— Омъжена е за англичанин, казва се Виктор. Капитан в Британската армия в Германия. Военно разузнаване. Офицер за свръзка във военновъздушната база на НАТО край Фрайбург в южната част на Германия. Има апартамент във Фрайбург.

— А Карин германка ли е?

— Майка й е французойка, а баща й — немец. Родена е в Колмар, в Елзас.

— Все близо до швейцарската граница — каза замислено Туийд.

— Това има ли някакво значение? — попита Пола.

— Вероятно не. Просто география. Бяхте ли близки?

— И да, и не. Запознахме се по време на моята отпуска, която прекарах в Германия. Разбирахме се добре, бяхме на един и същ акъл. Продължихме да поддържаме връзка.

— Точно къде и как се запознахте? — Туийд беше заинтригуван. Усещаше, че нещо важно му убягва.

— На едно тържество във военновъздушната база. Беше пълно с хора. О, сега се сетих. Там беше и Ото Кулман. Дълго си говорих с него. Каза, че бил там по служба, но не ми обясни нищо повече.

— А съпругът й Виктор? Познаваш ли го?

— Да — Пола направи кисела физиономия. — Не ми харесва. Не знам защо — тя потисна прозявката си. — Предполагам, че просто не е мой тип.

— А сега, докато бяхте с Карин, тя каза ли кои са тези „власти“ — нали това беше думата, — по чието нареждане тя разследва положението във Франция?

— Не. Повече не спомена за тях. А по-късно нямахме време за разговори.

— При първата ви среща имаше ли някаква идея за това какво работи?

— Не. Мислех, че се занимава с домакинството си. Струва ми се обаче, че съм подложена на разпит. Не че имам нещо против. Но просто така се чувствам…

— Аз наистина те разпитвам. Може би знаеш повече, отколкото предполагаш. Добре, вече е късно. Мисля, че е крайно време да се прибереш. Марлър, ще я изпратиш ли?

— С удоволствие. Вие я изстискахте.

— Всичко е наред — увери ги Пола, като стана и наметна якето си, което се сушеше на радиатора. — Нещо странно става, нали? Нямам предвид само бруталното убийство на Карин — това беше ужасно. Но защо й е да се интересува от подводни проучвания на потънал град?

— Имаш нужда от сън. Не се тревожи за нищо. Справи се чудесно в една отчайващо трудна ситуация.

Туийд нямаше навика да й прави комплименти. Тя се усмихна с благодарност, пожела лека нощ и излезе заедно с Марлър.

— Има нещо странно в цялата тази работа — каза мрачно Нюмън, като повтори мислите на Пола. Беше останал сам с Туийд и Моника, който отново бе започнал да се разхожда бавно из голямата стая. По намръщеното му лице Моника съдеше, че е сериозно замислен, и си мълчеше.

— Прав си, Боб — изведнъж рече Туийд. — Има един ключов въпрос, на който бих искал да знам отговора — дали убийците са искали да ликвидират само Карин, или и двете. Отговорът ще ми каже не само какво се е случило, а и защо се е случило.

— Според това, което ми разказа в колата, преследвали са ги и двете — отвърна Нюмън.

— А другата загадка остава връзката между Франция и Сафък. Карин е казала на Пола, че е наета от властите, за да докладва за ситуацията във Франция. И после, кой е собственикът на този особен кораб и какъв кораб е всъщност той?

— Много въпроси — обади се Моника. — Все без отговори.

Туийд спря да се разхожда и погледна Нюмън:

— Оставил си Бътлър и Нийлд да се оправят с полицията. Каква версия ще им представят?

— Обмислих това внимателно, тъй като не знаех в какво сме се забъркали. Предупредих ги, че трябва да говорят само истината — не цялата, разбира се. Да кажат, че Пола и Карин са се интересували от подводни изследвания, че са стигнали Дънуич с гумена лодка, спуснали са се под водата, били са нападнати от мъже с ножове, отправили са се обратно към Олдбърг, където били оставили колата си, но не са имали време да влязат в нея и затова се затичали през блатата.

— Дотук добре. Ще съвпадне с това, което полицията сама ще установи. Двата неопрена на брега, изоставената лодка. Даже и колата, паркирана до блатото.

— Трябваше да го измисля бързо и стигнах до същия извод. Реших да не се споменава нищо за връзката на Карин с Франция, за това, че работи за някого, когото не познаваме. Най-добре ще е да предупредите Пола — скоро й предстои разговор с полицаите.

— Ще й се обадя тази вечер, ще се опитам да я хвана в момента, когато влиза в апартамента си в Патни. Може вече да са открили адреса й и да се опитат да я разпитат на място.

Туийд отново тръгна с бавни крачки из стаята. Ръцете му бяха хванати зад гърба. Погледът му беше зареян в празното.

— За какво мислите? — попита Моника.

— За онези мъже с маските, с кучетата и с пушките. Прилича ми на много добре организирана акция. Чудя се кой стои зад всичко това, кой ги е наел. Боб, искам, докато съм в Люксембург, да отидеш отново в Олдбърг и да направиш някои дискретни проучвания. И не забравяй Дънуич. Всичко е започнало оттам. Защо?

— Мога да взема със себе си Пола. Има нужда да върши нещо, за да забрави преживяното.

— Вероятно ще се наложи да я оставя тук — Туийд замълча. — Има нещо, което не знаеш. Изпратих новия сътрудник Френсис Кари във Франция — да се поогледа и прецени обстановката.

— Та той е работил за службата едва шест месеца. — Нюмън звучеше учудено. — Има ли достатъчно опит да се измъкне, в случай че попадне в опасна ситуация? Достатъчно квалифициран ли е за такава мисия?

— Баща му е англичанин, но майка му е от Франция. Част от детството си е прекарал в Бордо. Лесно би могъл да мине за французин. По природа е предпазлив, но упорит. Привлекателен е за жените — Пола ще го потвърди. Така че вероятно ще си намери приятелка. Една двойка буди по-малко подозрения от сам човек.

— Звучи чудесно. Теоретически — Нюмън поклати глава. — Но аз съм го виждал, говорил съм с него. При непредвидени обстоятелства би могъл да се паникьоса.

— Не трябваше да го казваш…

— Което означава, че се съгласявате с мен.

— Все едно, сега той е там и има радиопредавател. Изпрати вече няколко кодирани доклада от района на Бордо. Съобщава за вълнения, които могат да преминат в силни бунтове, свързани с депортирането на чуждестранните имигранти. Някой подклажда омразата към алжирците например. По кръчмите и баровете се говори, че влиятелни мъже в правителството подготвят преврат. Може би ще знам повече, когато се върна от Люксембург. А сега и двамата имаме нужда от почивка. Утрешните новини могат да са неприятни. Имам някакво лошо предчувствие…