Колин Форбис
Огнен кръст (10)

9.

Парижкият щаб на контраразузнаването — DST — се намира на една невзрачна уличка, която туристите обикновено дори и не забелязват, въпреки че „Рю де Сосайе“ — тясна и криволичеща пряка на „Рю дю Фобур Сент Оноре“ — е съвсем близо до Елисейския дворец — резиденцията на президента на Франция.

Входът представлява каменна арка, водеща към павиран вътрешен двор, и само полицаят пред него подсказва, че в тази сграда се изработва защитата на френската република.

Туийд и Пола седяха в тесния кабинет на началника на DST, който, застанал прав, наливаше кафето. Рене Лазал беше висок и едър мъж на възраст някъде между 40 и 50 години. Будните му подвижни очи наблюдаваха Туийд изпод гъстите вежди и зад очилата с рогови рамки. „Този човек е незаменим — веднъж го бе описал Туийд. — Особено в кризисни ситуации.“

— Радвам се, че си взел Пола със себе си — започна Лазал и леко й се усмихна. — Една опитна жена може да забележи важни неща, които мъжът може и да пропусне.

— Опиши ми положението — каза Туийд, решил да изслуша мнението на домакина, преди да даде своето.

— Критично. Скоро ще е катастрофално. За Франция, а вероятно и за цяла Европа.

— Обикновено не си толкова мелодраматичен.

— Първо ми разкажи къде бяхте досега.

— В Женева, после в Базел. От Базел дойдохме направо тук.

— Значи Робърт Нюмън работи сам в Бордо.

Туийд рядко можеше да бъде хванат неподготвен. Дори и сега изражението му не издаде нищо. Пола също бе изненадана, но се постара да не промени израза си и небрежно кръстоса крака.

— Нюмън добре ли е? — тихо попита Туийд.

— Сега вече е. Двама от моите хора са го забелязали, когато е хващал самолета от Бордо за Париж…

Телефонът иззвъня и той се извини. Изслуша съобщението, благодари и затвори.

— Нюмън се движи бързо. Изпратих хора да посрещнат самолета му на летище „Орли“. Взел е такси до летище „Шарл дьо Гол“ и в момента пътува към Лондон.

— Преди малко, когато те попитах за Нюмън, ти каза „сега вече“. Защо?

— Когато пристигнал на аерогарата в Бордо, бил облечен като французин. Оперативният работник, който го забелязал, го е срещал веднъж. Промяната на дрехите подсказва на моя подозрителен ум, че Нюмън се е опитвал да избегне някакво преследване. Възможно ли е?

— Той отлетя за Бордо със задача от немското списание „Шпигел“. Трябваше да вземе интервю от генерал Шарл дьо Форж.

Лазал повдигна вежди:

— Нашият мистър Нюмън е смелчага. Франция е пред земетресение. А аз съм сигурен, че човекът, който го подготвя, е генерал Шарл дьо Форж. Той вижда себе си като новия Дьо Гол. Бих казал псевдо Дьо Гол.

— Можеш ли да обясниш това по-подробно? — попита Туийд. — И дали сте открили защо моят агент, работещ под името Анри Бейл, е бил арестуван от DST?

— Едно по едно, ако обичаш. Извинете ме… — отново вдигна телефона и бързо заговори на френски.

Пола схвана основното. Лазал изпращаше нов отряд от двадесет агенти в Бордо. Заповяда да тръгнат незабавно.

— Подсилвате хората си в Бордо — каза Пола. — Извинете ме, че се намесвам, но не можех да не ви чуя.

Лазал се усмихна:

— Разбира се. Толкова съм напрегнат, че забравих, че френският ти е по-добър от моя английски.

— Английският ви е наред. Още веднъж моля за извинение.

— Не се тревожи — Лазал разтвори ръце. — Сега на въпросите и, Туийд. Първо, когато са прибрали Бейл от бар „Маями“ и по-късно убили при гара „Сен Жан“, в района на Бордо не е имало нито един истински наш агент. В противен случай щях да знам — съобщава ми се за местонахождението на всеки, работещ в тайните служби. Мъжете, арестували Бейл, само са се представили за такива. — В обикновено спокойния му глас се промъкна острота. — А това съвсем не ми харесва. Ето защо наводнявам този град с мои хора. Една от причините.

— А другата?

— Нека се върна на този въпрос по-късно. Лично се свързах с префекта на Бордо. Досега полицията там не е стигнала доникъде. Но той ми разказа една любопитна история. Приели анонимно телефонно обаждане. Съобщили им, че на дъното на някакво дере, доста далеч от Бордо, се намирал фургон „Берлие“, какъвто използват Силите за борба с безредици. С трупове вътре. Човекът дал и общо описание на мястото.

— Любопитно, наистина — съгласи се Туийд. — Намерили ли са го?

— Не! Нито фургона, нито телата. Но открили моста, който им бил описан по телефона… — Той показа с ръце формата на моста. — Намерили го полуразрушен, а единият от каменните парапети бил в дерето. — Той замълча за миг. — Открили и следи от много тежка верижна машина — от тези, които използват в армията. Или по-точно — в инженерните подразделения на Трети корпус. Само такава машина би могла да повдигне и транспортира фургон „Берлие“.

— Обадихте ли се на генерал Дьо Форж? — попита Туийд.

— Защо? Нямахме никакви солидни доказателства. Никакви свидетели. Просто още един загадъчен инцидент, който добавям към досието на Дьо Форж — той погледна Пола. — Друг факт в това досие е английската любовница на Дьо Форж във вила „Форбан“, близо до щаба на Трети корпус. Някоя си Джийн Буржойн. И идва от някакво забутано място в Източна Англия, за което никога не съм чувал — той погледна досието. — Ето го — Олдбърг.

Пола едва овладя напрежението си. Започна да изброява фактите, които й бяха известни:

— Джийн Буржойн. Русокоса красавица. От семейство на благородници с много земи в Линкълншър. Не я приемат добре в аристократичните среди на Лондон, защото веднъж казала „Лондонското общество е една невероятна скука.“ Цитирам думите й. Слави се с много висок коефициент на интелигентност. Независима и малко дива. Обожава авантюрите.

— Вилата „Форбан“ — продължи Лазал. — Собственост на Дьо Форж, използва я за тайни срещи с нелегалния „Черен кръг“.

— Какъв е този кръг? — попита Туийд. — Имам чувството, че ваш агент е внедрен в лагера на Дьо Форж.

— Нима съм казал такова нещо? — Лазал повдигна вежди. — Сега ще отидем да обядваме в един швейцарски ресторант на Площада на Мадлената. А после ще ви разкажа за „Черния кръг“…

 

В копринен халат, развързан на тънкия й кръст, Джийн Буржойн седеше пред масичката в спалнята във вила „Форбан“. Мислеше си, че Дьо Форж явно е в период на трескава активност. Беше едва обед, а новото посещение на генерала, само дванадесет часа след предишното, бе сигурен знак, че за Дьо Форж се задава нещо голямо. Той като че ли изпитваше най-голяма нужда от нея в периоди на криза. На масата до прозореца лежеше коженото му куфарче.

Дьо Форж излезе от банята, бършейки тялото си. Облече бързо униформата си и погледът му попадна върху куфарчето. За миг замръзна на място, после спокойно довърши тоалета си.

Обикновено оставяше куфарчето на майор Леми, преди да влезе във вилата. Но когато днес пристигнаха, бе започнало да вали и той, забързан, бе забравил за него. Дьо Форж бавно се приближи до тоалетната масичка, очите му — хипнотично фиксирани в нейните, отразени в огледалото. След миг тя отклони погледа си и продължи да нанася крем върху лицето си. Ръцете му хванаха раменете й, смъкнаха от тях халата и хубавите й заоблени гърди се откриха, когато дрехата се свлече в скута й.

— Стига толкова, Шарл — каза тя с леко дрезгавия си глас. — Време е да си вървиш. А аз ще отида за няколко дни в Англия. Тръгвам днес.

Натискът върху красивите й рамене се усили. Джийн никога не показваше страх от Дьо Форж и предполагаше, че това я прави още по-привлекателна за него. Гласът му прозвуча застрашително тихо:

— Сложих си куфарчето на онази маса. Сега не е в същото положение, в което го оставих. Имам набито око за подробности.

— Обаче окото те лъже.

Той я стисна още по-силно и усети костите й под бялата плът.

— Гледала си документите, докато бях в банята.

— Свали си ръцете от мен, глупак такъв — също толкова тихо му отвърна тя. — Мислиш си, че ме интересуват тъпите ти документи? Явно те гони параноята. Все шпиони са ти в ума. — И — продължи кротко тя, — ако ме удариш още веднъж, ще те халосам с четката. — Дясната й ръка сграбчи дръжката. — А сега взимай оня червей Леми и изчезвайте да си играете на войници.

— Защо отиваш в Англия? — попита я той, след като я пусна и застана встрани от нея.

— Защото искам, Шарл!

Този път бе настояла да използва банята първа. Обу чорапогащите си, облече комбинезон и върху него — черна, дълга до коленете рокля. Пъхна малките си крака в чифт официални обувки и украси с наниз перли врата си. Всичко това й отне съвсем малко време.

— Защо искаш да се върнеш в Англия? — настоя Дьо Форж. — Все отлиташ нанякъде, като водно конче си. Сигурно ще имам нужда от теб тук.

— Искам да видя чичо си, дома си… Ще трябва просто да сдържаш желанията си. А ако съвсем се отчаеш, можеш да навестиш Жозет. От колко време не си виждал жена си! А когато все пак отиваш при нея, взимаш ли със себе си проклетото куфарче, скъпи?

Устните на Дьо Форж се стегнаха. Тръгна към нея с решителна крачка. Тя отново заплашително вдигна пръст.

— Не забравяй какво ти казах, когато ме удари последния път. Говорех сериозно. Между другото, защо винаги избираш жени, чиито имена имат в началото си буквата „ж“?

Дьо Форж възвърна присъщото си самообладание и отказа да отговори на подигравката й. Тъкмо слагаше шапката си, когато на вратата тихо се почука.

— Влез! — извика Джийн, за да покаже кой владее положението.

Вратата бавно се отвори и лейтенант Андре Бертие прекрачи прага. Беше русокос и красив, държеше почтително кепето си под мишница и гледаше право в Дьо Форж.

— Моля за извинение, генерале, но майор Леми ме изпрати, искали сте да бъдете подсетен за часа.

— Може би лейтенантът ще приеме чаша шампанско? — предложи Джийн и се отправи към кофичката с лед край разхвърляното легло.

— Няма да приеме — отговори й Дьо Форж с леден глас. — Дежурен е.

— Някои от подчинените ти са наистина много хубави, Шарл — прошепна Джийн.

Тя прекара ръка по косата, паднала през рамото й, и заразглежда Бертие. Внимателно огледа тялото му и силното му младо лице. Бертие, разбрал, че е обект на интереса й, се бе втренчил в стената.

— Избирам ги единствено според компетентността им — отговори на забележката й Дьо Форж със същия вледеняващ глас.

Взе куфарчето си и бързо тръгна към вратата. Подмятането й, че го носи със себе си и в апартамента на Жозет в Бордо, го бе изненадало — той наистина го носеше, когато я посещаваше.

Джийн наблюдаваше тръгването му с мрачно наслаждение. Човек винаги става ревнив, когато любимият или любимата му заминава нанякъде, и така мисли повече за него. Когато чу да се затваря входната врата, тя изтича до холската и леко я открехна. Да, бяха си заминали. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

Навън прехвърчаха снежинки, а студът бе непоносим. Застанал до бронираната лимузина, майор Леми се пресегна да отвори задната врата. Беше замръзнала. Рязко дръпна с голямата си силна ръка, вратата се отвори. Дьо Форж отръска снежинките от униформата си и седна в колата. Бертие се намести на мястото до шофьора, а Леми заобиколи и се настани до Дьо Форж. Лимузината ускори, а колелата разораха чакъла.

Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването винаги му напомняше на лисица с издълженото си лице, с изражението си, със заострената брадичка. Генералът вдигна стъклената преграда, която ги отделяше от предните седалки, за да не го чува Бертие.

— Защо избра Бертие за охрана?

— Защото е експерт по автоматичните пистолети. Носи един под мишницата си. От целия ни личен състав той стреля най-добре.

— Калмар свърши добра работа с онзи шпионин, Анри Бейл — Дьо Форж изведнъж смени темата. Така често вадеше от равновесие офицерите си. — Чудя се кой е той, наистина. Сигурно имаш някаква идея.

— Никаква — Леми се загледа през прозореца, където снежинките се бяха превърнали в бяла завеса. — Той грижливо пази самоличността си в тайна. Връзката се осъществява само по телефона, и то винаги чрез разговор от два обществени автомата. Плаща му се в швейцарски франкове. Пликът с банкнотите се поставя в кожена чанта, а тя се изхвърля от колата на предварително уречено място. Всеки път е различно, но обикновено е далеч из провинцията, там където цялата околност може да се наблюдава на километри.

— Човек би си помислил, че е преминал специално военно обучение — каза Дьо Форж. — Но това няма значение. Важното е, че върши отлична работа.

— Има един друг проблем, който вероятно бихте искали да обсъдим — рече бързо Леми, променяйки темата. — Фондовете ни за тайните проекти са на привършване. Имаме нужда от още ракети и от нервнопаралитичния газ, с който са заредени.

— Не се тревожи. Получих шифровано съобщение от доставчика ни. Към нас пътуват още пари, още ракети, още газове.

— Кога пристига корабът?

— Скоро. Ще ти кажа, когато знам точната дата.

— Приемаме в Аркашон както преди, нали?

— Да, Леми. Има още един проблем, който изисква незабавно действие. Искам Джийн Буржойн да бъде проследена, когато напусне вилата. Да ми се докладва къде ходи, с кого се вижда. Пълен отчет. Бертие знае добре английски. Спри колата и му предай заповедите ми.

— Защо сега, генерале? Бертие не може да я проследи униформен, тя веднага ще го познае.

— Започнал си да оглупяваш, Леми…

Дьо Форж погледна назад и видя ескорта от мотоциклетисти, които се бяха присъединили към тях. Други се движеха пред лимузината. Бяха заели местата си веднага щом колата на Дьо Форж бе напуснала вила „Форбан“. Джийн Буржойн веднъж се бе оплакала, че не може да изтърпи мотоциклетистите около къщата.

— След малко тя ще тръгне към летището — продължи Дьо Форж. — Изпрати човек от ескорта да се прикрие около вилата, да наблюдава и внимателно да я проследи, когато потегли. Тогава да се обади по радиото си на Бертие. Какво прави самият Бертие? Взима един мотор и моментално тръгва към щаба, където облича цивилни дрехи. Слага си шапка, която прикрива русата му коса, и се издокарва с чифт слънчеви очила. Спирай колата. Хайде, Леми…

Майорът се подчини и слезе от лимузината, след като каза на Бертие да направи същото. Започна бързо да говори на лейтенанта. Застанал с гръб към Дьо Форж, той извади портфейла си и измъкна три банкноти от по хиляда швейцарски франка. Това правеше повече от хиляда английски лири.

— Готово — докладва Леми, когато отново потъна в седалката си. Лицето му бе пламнало от краткия контакт със стихиите отвън.

Колата и ескортът продължиха пътя си. Дьо Форж си мислеше, че трябва да се разпореди и за наблюдението на жена си Жозет. Ако в Париж бяха разбрали какво се готви в Трети корпус, генералът трябваше да очаква техни агенти.