Колин Форбис
Огнен кръст (1)

Пролог

Ноември. Пола Грей бягаше, за да спаси живота си. Под бурното небе на Сафък в Англия тя тичаше през лепкавото плато към гъстата зелена горичка в края му. Воят на вятъра, духащ откъм морето, не успяваше да заглуши лая на кучетата, изстрелите на мъжете, които я преследваха. Погледна през рамото си. Приятелката й Карин Роузуотър едва се справяше с предателската почва под краката си и беше останала назад. Пола се замисли дали да се върне и да й помогне, но настървените преследвачи вече ги догонваха.

— Бягай към дърветата, Карин — изкрещя тя. Засилващият се вятър отнесе думите й. Продължи да тича ужасена, останала без дъх, смазана от умора. Скоро черните стволове на боровете я приютиха. Тя продължи навътре сред дърветата. Беше облечена с дънки и яке. Лаят на кучетата непрекъснато се усилваше. Пола не виждаше никакъв изход.

А изход трябваше да намери. Скрита сред боровете, тя погледна към върха на едно гигантско дърво, проточило клоните си като ръце, които се опитват да я сграбчат. Дънките й бяха пъхнати в кожени ботуши с дебели гумени подметки. Хвана се за един нисък клон и се закатери нагоре, като се опитваше да се движи бързо. Малко преди това бе прекосила някакъв поток и сега прогизналите й ботуши тежаха. Катереше се и благодареше на Бога, че е слаба и подвижна.

Близо до върха на дървото, който се издигаше над останалите, Пола спря, обхвана с крака един клон и облегна гръб на ствола, докато успокои дишането си. Короната на дървото почти напълно я скриваше от земята. Вече се смрачаваше. Пола вдигна поглед към реката отвъд блатото и с ужас забеляза Карин, която тичаше през голото поле към някаква малка лодка на брега. Чу звук отдолу и погледна, скована от страх.

Едно голямо куче, освободено от веригата си, душеше земята около бора. Тя чакаше всеки момент да вдигне муцуната си и да проследи пътя й нагоре по дървото. Появиха се двама от преследвачите — високи мъже с лица, скрити от вълнени маски с дупки за очите. Носеха маскировъчни якета и високи военни обувки. И двамата държаха пушки.

Пола внимателно извади от сака си автоматичния броунинг, калибър 32. Чуха се стъпките на други мъже, които се приближаваха през храстите. Ставаха прекалено много. Но кучето сякаш бе загубило следата и сега обикаляше в кръг около дървото. Пола се сети за потока, през който беше минала. Двамата мъже се отдалечиха и тя въздъхна с облекчение.

Без да става от клона, Пола изпъна тялото си и погледна към Олдбърг — странния град до морето. Мракът вече покриваше скупчените му покриви. Успя да зърне ивица море и белите гребени на вълните, преди безлунната нощ да погълне и тях.

„Къде ли е Карин?“ — помисли си. Сякаш в отговор на въпроса й пронизителен писък разцепи тишината на блатата. Дойде от мястото, където беше лодката. Писъкът заглъхна изведнъж. Новата тишина й се стори кошмарна. Господи, бяха ли заловили Карин? Какво са направили с нея?

Трепереща от студ, тя закопча якето догоре и погледна светещите стрелки на часовника си. Пет и половина. Опитът я бе научил, че трябва да изчака в скривалището си. Преследвачите знаеха, че жените са две. А тя все още чуваше лая на кучетата.

Краката започваха да я болят — резултат от отчаяната надпревара през блатата и усилието да стои неподвижна на дървото. Бодливите клонки я удряха през лицето, брулени от вятъра. Изчака да стане шест и половина и измъкна от джоба на якето си малък радиотелефон. През последните четиридесет и пет минути не бе чула никакъв звук от преследвачите. Скована от студ, набра номера на щаба на Тайната разузнавателна служба в Парк Кресънт.

Робърт Нюмън, световноизвестен задграничен кореспондент, седеше зад волана на своя „Мерцедес 280 Е“. Караше бързо по осветеното от фаровете шосе А1094, при завоя за главната улица на Олдбърг леко намали. По случайност се бе обадил в Парк Кресънт точно когато бяха приели съобщението на Пола.

До него седеше Марлър — слаб, стегнат и дребен мъж, най-добрият стрелец в Западна Европа. На скута си държеше своята карабина „Армалайт“. На задната седалка беше Хари Бътлър — прехвърлил тридесетте, гладко избръснат строен човек, който никога не говореше повече от необходимото. До него седеше елегантно облеченият му по-млад партньор Пийт Нийлд, по-слаб и с тънък черен мустак.

В кобура под мишницата си Нюмън, в началото на четиридесетте си години и среден на ръст, носеше любимия си пистолет „Смит енд Уесън Спешъл“. Бътлър и Нийлд бяха въоръжени с „Валтер“ калибър 7.65 мм.

От четиримата само Нюмън не работеше постоянно за тайните служби, но се ползваше с пълно доверие и често бе помагал при опасни мисии. Освен това много обичаше Пола — сътрудник на същите служби.

— Ще събудиш и умрелите — обади се дрезгаво и провлачено Марлър.

— В осем вечерта всичко в това място е умряло — отвърна му Нюмън.

— Изглежда добре познаваш пътя.

— Наложи ми се да го опозная преди време. Тук си почивах след едно боледуване. Разхождах се. Мисля, че мога да намеря и горичката, която Пола описа по телефона.

— Дано още ни чака. Отвратителна нощ. Вятърът вие като оплаквачка. Чудя се какво точно се е случило.

— Ще разберем, когато я открием — каза навъсено Нюмън с надеждата, че Марлър ще млъкне. Караше на дълги светлини. Къщите и магазините пробягваха край колата, стари и чудати, с покриви, устремени ту нагоре, ту надолу.

— Смахнато местенце — обади се пак Марлър.

— Казва се „странно“ — изръмжа Нюмън. — Шосето свършва след малко. От края на града тръгваме пеша. Тоест оттук.

Настилката изведнъж изчезна и фаровете осветиха широк черен път. Колата спря и когато слязоха, чуха през шума на вятъра вълните, които се разбиваха в невидимия бряг. Нюмън погледна часовника си. Осем часът. Пола се бе обадила в шест и половина.

— Накъде води този път? — попита Марлър. — И какъв е онзи насип с крановете върху него?

— Укрепват брега. Ако морето разкъса дигата, ще наводни блатата, през които трябва да преминем. — Нюмън изгаси фаровете, заключи колата и изчака очите му да привикнат с тъмнината. — Пътят стига до яхтклуба „Слодън“. Морето погълна градчето със същото име преди години. Както и Дънуич по-нагоре по крайбрежието. Виждам дърветата. Дай Боже Пола да е още там. Жива…

Той тръгна встрани от пътя към блатото. Останалите трима автоматично се отдалечиха един от друг, за да не бъдат лесна цел. В краткото си обаждане Пола бе предупредила за въоръжени мъже. Мощно фенерче в ръката на Нюмън осветяваше пътя му през калта и той внимателно избираше здравите места в почвата, на които да стъпи. Една грешка и щеше да потъне в тинята.

Нощният въздух беше ледено студен, но Нюмън се бе отбил в апартамента си да обуе високи ботуши. Якето му беше с дебела подплата като на всички останали. С фенерчето в едната ръка и револвер в другата Нюмън пръв стигна горичката и навлезе в нея. Тихо повика:

— Пола… Аз съм, Боб… Пола…

Ботушите му нагазиха в гниеща папрат. Насочи светлината нагоре по ствола на огромен бор и освети лицето си. Замръзна на място, когато парче кора полетя отгоре и падна на земята.

— Боб, тук горе съм. Слизам, Господи! Скована съм от студ…

Нюмън носеше едно палто, което бе взел от апартамента си в Саут Кен на път за Сафък, и го уви около нея веднага щом тя скочи на земята. Пола протегна ръце и го прегърна, а той я притисна силно към себе си.

— Сега всичко е наред, Пола.

— Преследваха ни… Имаха пушки.

— Ние също сме въоръжени. Тук сме Марлър, Бътлър, Нийлд и аз.

— Трябва веднага да потърсим Карин.

— Съвсем тъмно е.

— Трябва да я потърсим — настоя тя и се освободи от прегръдката му. — Видях в каква посока се движеше и познавам мястото. Дай ми фенерчето. Моля те, Боб.

Излязоха от горичката, където ги посрещнаха останалите. Пола насочи прожектора към земята и тръгна малко сковано, но учудващо бързо напред през блатото към пристана на яхтклуба. Яхтите бяха добре привързани и покрити с брезент за зимата.

Пола усещаше болка във всички крайници, но упорито продължаваше да върви, като пристъпваше по туфите с трева и прескачаше локвите неподвижна вода между тях. Тялото й постепенно се отпускаше. Другите я следваха, като сами осветяваха пътя си. Пола успя да се изкатери по оградата на насипа и скочи от другата страна. Изгаси фенерчето и застана неподвижна на пътеката, следваща ръба на дигата. Очите й бързо свикнаха с мрака, а чувството й за ориентация беше отлично. Намираше се близо до лодката, към която Карин бе тичала, преди Пола да чуе онзи кошмарен писък.

Отново включи фенерчето и бързо тръгна по пътеката. Всяка стъпка беше усилие след дългото бдение на дървото, но решимостта й я водеше напред, а Нюмън я следваше по петите. Насипът беше висок и вятърът свободно вилнееше над пътеката. Мачтите на закотвените яхти силно се люлееха напред-назад. Пола спря и насочи светлината към една малка лодка, привързана на брега.

— Какво има? — попита Нюмън, надвиквайки вятъра.

— Погледни. Тя тичаше към тази лодка. Празна е.

— Чула си писък — тихо й напомни той. — Не искам да предполагам най-лошото, но мисля, че ще е най-добре да претърсим мястото на дневна светлина.

— Слизам долу — отвърна упорито тя и се спусна към обраслия с трева бряг на реката, преди Нюмън да успее да я задържи. Той погледна назад. Марлър беше приклекнал над пътеката с готовата за стрелба „Армалайт“ и внимателно оглеждаше цялата местност. На достатъчно голямо разстояние един от друг бяха застанали Бътлър и Нийлд, също приклекнали.

„Не могат да ни изненадат в гръб“ — помисли си Нюмън и се спусна след Пола.

— Нищо не разбирам — каза тя сякаш на себе си. Оглеждаше празната лодка на светлината на фенерчето. Нюмън застана до нея и проучи брега наоколо. На няколко метра от тях малко поточе се вливаше в реката.

— Върви при Хари и Пийт — каза мрачно той. — Кажи на Марлър да дойде тук.

— Каквото и да е, аз трябва да го видя. Достатъчно голяма съм. Е, казвай!

Нюмън угаси фенерчето и го пъхна в джоба на якето си. Сви ръце около устата си и извика на Марлър:

— Остави Хари и Пийт по местата им. Ти бързо слез при нас.

— За Бога, кажи ми…

Пола сграбчи ръкава му, но той не й обърна внимание, докато Марлър не се приближи. Марлър както винаги беше спокоен и уверен.

— Нещо е изскочило? Мога ли да си позволя да попитам какво?

— Ела с мен. Ти стой тук, Пола.

Включи фенерчето си и тръгна бавно покрай блатото към поточето. Марлър го следваше отблизо, а Пола крачеше след него. Нюмън спря, погледна я, поклати глава с примирение и отново насочи лъча светлина.

На самия бряг на поточето се виждаха останките от гребна лодка. Беше почти изгнила и полузаровена в зеленикавата тиня. Здрави бяха само ребрата й и напомняха на скелета на някакво праисторическо животно. Някой съвсем скоро беше накъсал тръстика и я беше хвърлил върху останките. Нюмън задържа лъча неподвижен. Пола конвулсивно си пое въздух, но се овладя. До най-близкото ребро се подаваха чифт спортни обувки с насочени нагоре върхове. Нюмън знаеше, че в обувките има чифт крака.

Марлър му подаде пушката си и пристъпи напред. С ръце разчисти тръстиките. Лъчът освети глава с гъста черна коса и бяло, втренчено нагоре, лице на петна с език, подаващ се от полуотворената уста. Марлър продължи да изхвърля тръстиката и под нея се показа тялото, облечено в тъмносиньо яке. В този момент равновесието на лодката се наруши и трупът зловещо политна напред. Тялото се претърколи като живо и спря по гръб, проснато върху мокрите тръстики. Пола преглътна писъка си. Марлър се наведе над фигурата на момичето.

— Това е Карин — прошепна Пола. — Мъртва е, нали?

— Опасявам се, че е така — тихо отвърна Марлър. После промърмори на себе си: — По-мъртва не може да бъде.

— Как е… — започна Пола.

— Удушена е — отговори Марлър.

Фенерчето освети изранената и охлузена кожа на шията й. Изплезеният език покриваше долната й устна. Нюмън прегърна Пола и я избута обратно нагоре към пътеката.

— Ще се върнем при колата. Трябва да се обадя по телефона на полицията.

— Забрави, че имам радиотелефон. — Пола го извади изпод якето си и го подаде на Нюмън. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед надолу, където Марлър чистеше дрехите си, разбрал, че не може да направи нищо повече.

— Добре, ще се обадя оттук — каза Нюмън и пое телефона.

— Знаеш ли номера?

— Да. На идване го проверих в указателя. Ти беше споменала за писъка, който си чула, в обаждането си в Парк Кресънт. Предположих, че може да се е случило нещо подобно.

Изтегли антената и натисна бутоните. След близо минута сержантът вдигна слушалката.

— Искам да съобщя за извършено убийство. Мястото е…