Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Туийд (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cross of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Колин Форбис. Огнен кръст

Издателство „Сибия“

Редактор: Камелия Янакиева

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Йордан Георгиев

ISBN 954–8028–23–9

История

  1. — Добавяне

50.

Франция гореше. В Тулуза, в Марсилия, в Тулон, в Бордо маскирани мъже носеха по улиците пламтящи лотарингски кръстове. Към тях се присъединяваха младежи, магазинери, дребни търговци. Те скоро подемаха вика на маскираните:

„За Франция! Към властта! За Франция! Към властта!“

Истерията обхващаше и по-малките съседни градове. С падането на нощта огнените кръстове заприличваха на огромни зловещи кинжали, насочени към земята.

В полетата също се издигаха пламъци. Огньовете се виждаха на километри и изпращаха все по на север вестта за началото. В Бордо Дюбоа говореше пред безчисленото множество, събрало се на Площада на победата:

— Граждани на Франция! Удари вашият час. Най-после обикновените хора ще могат да управляват страната си. Заедно ще прогоним продажниците в костюмите, които ви третираха като роби. Ще се превърнем в гордостта на Европа. Париж ще бъде прочистен от чужденците престъпници, от корумпираните министри, които купуват труда ви на безценица…

„За Франция…“

Не всички бяха излезли на улиците. Част от жителите на Бордо останаха по домовете си, здраво спуснали капаците на прозорците. В апартамента си един адвокат се обърна към жена си с тревога в гласа:

— Луиз, това ми напомня на разказите за началото на революцията от 1780-а. Прелюдията към царството на терора…

В Централна и Северна Франция картината беше по-различна. Под прикритието на нощта фермерите работеха непрестанно, помагаха и жените им. Изкарваха балите сено от плевните и ги товареха на чакащите камиони.

Офицери от DST ръководеха операцията. Внимателно записваха количествата и броя на балите, за да подготвят бъдещите компенсации от правителството.

В близост до всички пътища бяха спрели бензиновози. Чакаха на групи от по пет-шест камиона. Шофьорите търпеливо седяха в кабините си. Бяха им платили огромни суми, за да докарат товара си тук посред нощ. В кабината на всеки камион имаше дълъг маркуч. Шофьорите бяха получили малки радиопредаватели и инструкции от хората на DST.

На местата, където това бе възможно, бензиновозите бяха паркирали сред дърветата на крайпътните борови гори. Така не можеха да бъдат забелязани от самолет. Шофьорите чакаха получаването на последни заповеди по радиостанциите си.

Новините за пламтящите кръстове, за струпването на много хора и за техните призиви стигнаха в Париж. Лампите в Министерството на вътрешните работи светеха. Навар бе превърнал сградата в щаб.

Въоръжена охрана пазеше министерството. Сградата разполагаше и с най-съвършената комуникационна техника в цяла Франция. Навар бе свикал заседание в просторния си кабинет. Около масата седяха Туийд, Кулман и Лазал. Единствените хора, на които имаше доверие.

— Насрочих следващото заседание на кабинета за след три дни — съобщи Навар.

— Защо? — попита го Лазал.

— След три дни ще сме се справили с кризисното положение. Ако не успеем дотогава, то заседанието става излишно. Сигурен съм, че Дьо Форж вече е узнал новината. „Решили са, че разполагат с много време.“ Това ще си помисли той. И няма да очаква скоро да му се противопоставим.

— А мерките, които решихме да приложим? — попита Туийд.

— Мерките, които вие решихте да приложим — поправи го Навар. — Всичко върви по плана. Фермерите и шофьорите на бензиновозите са готови. Проблемът ни е там, че не знаем по кой път ще тръгне Дьо Форж.

— Шосе Н20 — каза Туийд. — Най-прекият път за Париж. Имаме нужда от информацията на Щал и Джийн Буржойн. А хората ми, които носят записките със себе си, в момента са в Ланд. Допуснаха грешка, но не мога да ги виня. Знам, че искат да ни дадат всичко наведнъж — документите и свидетелите.

— Не остава много време — тихо се обади Лазал.

— Твоят информатор още ли е в щаба на Дьо Форж? Питам заради убийството на Буржойн.

— Там е. Това убийство наистина ме потресе. Джийн беше смела жена. Днес следобед моят човек ми се обади. Съобщи, че утре вечер „Черният кръг“ ще се събере за последното си съвещание. Затова казах, че не остава много време.

— Трябва да се направи нещо — каза Навар. — Генерал Масон обяви пред кабинета, че ще отсъства за кратко от Париж. Искал да види как се провежда учението на юг.

Туийд бе готов с отговора:

— Ще направим две неща, ако се съгласите с предложенията ми. Ще продължим и с психологическата война срещу Дьо Форж. Ето първото…

 

След пристигането си в Аркашон сержант Рей веднага се залови за работа. Не разполагаше с много време — скоро трябваше да се присъедини към отряда на лейтенант Бертие.

Рей се бе облякъл като рибар — с мушама и качулка, спусната над лицето. Обут в гумени ботуши и хванал въдицата, уверено крачеше под слабия дъжд. През рамото си бе преметнал брезентова торба. Но вместо риба в торбата си носеше бомба с часовников механизъм.

Преди това беше наблюдавал известно време моторната яхта, хвърлил въдицата си близо до „Тайфун“. Собственикът й трябваше да се намира на борда, но Рей не видя и следа от него. Явно се бе унесъл в сладка следобедна дрямка.

„Сержантът“ безшумно стъпи на мократа палуба. Огледа се за последен път, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Извади малката бомба и натисна кончето, което активираше електромагнита в нея. Клекна и прикрепи бомбата към металната лента, опасваща кабината. Натисна второ копче и часовниковият механизъм започна да отмерва времето. Рей имаше точно пет минути, за да се отдалечи.

Забърза към колата си, сякаш раздразнен от дъжда, който се бе засилил. Хвърли въдицата и торбата на задната седалка, седна зад волана, запали двигателя и зачака. Колата се намираше на около четиристотин метра от яхтата. Погледна часовника си. Оставаше една минута.

Дъждът приглуши експлозията, но ударната вълна разтърси колата. Разкъсан, корпусът полетя във въздуха заедно с част от палубата. При падането си във водата тежките парчета от яхтата вдигаха огромни фонтани. Кърмата бе останала до брега, здраво привързана, и сега от нея се заиздига черен дим. За миг лумна огън, но дъждът от падащи късове бързо го угаси.

— Свършихме още една полезна работа — каза на себе си Рей.

Потегли веднага. Имаше среща с Бертие на брега южно от Аркашон. Рано следобед трябваше да са стигнали в Ланд.

От борда на друга яхта Роузуотър видя експлозията. Бе преместил базата си тук, очаквал подобен ход от страна на Дьо Форж. Беше взел и основната част от техническото си оборудване.

По-рано, но време на разговора си с Оскар, той беше забелязал през мрежестите пердета на илюминаторите неочакваното появяване на Бранд, забързан нанякъде край брега на пристанището.

Роузуотър не вярваше в случайните съвпадения. Само това го бе спасявало от провал досега. Където и да се намираше, винаги се подсигуряваше с второ, резервно убежище. И сега не бе повярвал в случайното присъствие на Бранд тук.

Когато водата в района на експлозията се успокои, Роузуотър сви рамене. Не го уплашиха — отдавна бе свикнал с рисковете на професията си.

Беше нощ и Нюмън седеше зад волана на колата, поела по нощното шосе към Ланд. До него Пола следеше маршрута по картата. Зад тях бяха Нийлд и Щал. В дъното Бътлър внимателно наблюдаваше пътя през задния прозорец.

Бяха изгубили много време и сега Нюмън бързо караше по шосе Н10, водещо към границата с Испания. Бяха спрели за малко на едно крайпътно ресторантче, където се хранеха шофьорите на камиони. Помещението беше пълно с дим от евтини цигари и Нюмън се спря на вратата, за да свикне със синкавата мъгла вътре. Вонята на прегоряла манджа се смесваше с острия мирис на бира. Всички маси бяха заети. Някои от посетителите стояха прави. Нюмън си проби път до бара и поръча чаша перно. После заговори на френски шофьора до себе си:

— Тръгнал съм към границата. Отивам на почивка в Испания. Но не знам откъде да мина — навсякъде е пълно с танкове.

— Продължавайте спокойно на юг. Аз идвам от Сан Себастиян. Танковете тръгнаха на север. Пътят е чист. Какво мислите за Дюбоа? Аз му нямам никакво доверие. Бас държа, че иска да влезе в правителството. Ей на това му викам политика — шофьорът се изплю на пода. — Мразя ги всичките. Заминавай спокойно на почивката си, приятелю…

Продължиха към Ланд и скоро гъста гора огради от двете страни шосето. Виждаха се следи от танковете — съборени дървета, разоран асфалт, клони, изхвърлени на шосето.

Малко преди зазоряване стигнаха Сен Жиронс, селото, където живееше Мартина. Моше бе казал, че малката й къща се намира в края на селището. След известно време откриха мястото. Нюмън с тревога установи, че всичките прозорци на къщата светят. Взе Пола със себе си и натисна звънеца. На изток се показваха първите бледи ивици на зората. Никой не отговори на позвъняването и Нюмън почука на вратата. Дочуха шум от тътрещи се чехли. Вратата се открехна, спряна от тежка верига. Отвътре надникна Мартина, напълно облечена.

— Помните ли ме? — тихо попита Нюмън. — Това е Мари. Не сме сами — в колата има наши приятели.

— Въоръжени ли сте?

Нюмън се изненада от въпроса й. Не знаеше кой отговор ще я успокои. Изведнъж разбра, че старата жена е много изплашена.

— Да, въоръжени сме…

— Влезте. Май пристигате навреме. Но не е сигурно. Помните ли пътя за гробището? Готвят се да убият още един човек. Пристигнаха с лодки… Видях ги от плажа… Гумени лодки с мотори. — Мартина хвана ръката му. — Видях един човек с вързани на гърба ръце. Мръсниците пак ще убиват. Побързайте! Може да стигнете навреме…

— Тръгваме…

Наложи се да оставят колата, когато пътеката сред дърветата стана прекалено тясна. Небето изсветляваше, но слънцето още не се беше показало. Слязоха от колата и се затичаха през гората, водени от Нюмън.

Бяха близо до морето. Чуваха рева на прибоя, а солта във въздуха гъделичкаше ноздрите им. Носеше се аромат на борове, който Пола обожаваше, но сега единствената й мисъл беше да стигнат навреме.

Бяха поспорили с Нюмън пред вратата на Мартина. Грешката му беше там, че лошо формулира предложението си:

— Ще е добре някой да остане и да пази Мартина. А и ще бъде по-безопасно за теб, ако стоиш тук…

— По-безопасно? — бе избухнала тя. — Май ме имаш за обикновен пътник. Някой, който по всяко време можеш да свалиш от влака, щом стане напечено. Губиш време, Нюмън. Аз идвам с вас…

Нюмън лесно се ориентираше сред дърветата. Скоро меката почва под краката им се смени с по-отъпканата земя на пътеката. Щал вече бе извадил автомата си, когато Нюмън вдигна ръка и прошепна:

— Стигнахме гробището.

— Тези купчини пръст гробове ли са?

— Да. Мисля, че чух глас вляво от пътеката. Да вървим!

Продължиха напред сред боровете. Нюмън вървеше в средата. Пола и Щал тръгнаха от двете му страни, а отзад останаха Бътлър и Нийлд. Всички стискаха оръжията си. Скоро излязоха на открито и видяха оловното море, набраздено от безбройни вълни.

Пола рязко си пое въздух. Ужасена, притисна с длан устата си. Намираха се на една от пясъчните дюни. Беше времето на отлива и пяната на вълните достигаше до една безкрайна широка ивица мокър пясък.

На плажа стоеше изправен лейтенант. На очите си имаше черна превръзка, а ръцете му бяха стегнати зад гърба и завързани за дървен кол, забит в пясъка. Лицето на лейтенанта бе обърнато на север. На няколко метра пред него стояха войници с насочени пушки. Между тях и мишената им беше застанала приведената фигура на друг мъж също в униформа. В отпуснатата си ръка той стискаше пистолет.

— Господи! — прошепна Пола. — Ще разстрелят лейтенант Бертие!

— Онзи по средата го познавам. Сержант Рей. Неприятно…

— Не можем ли да ги спрем?

В този момент Рей се дръпна назад. Вече нищо не делеше Бертие от насочените дула. Сержантът понечи да вдигне ръката си, но изведнъж над плажа прогърмя гласът на Нюмън. До него Щал внимателно се прицели.

— Не мърдайте, сержант Рей! След миг всички ще сте мъртви. Ако не вярвате…

Щал дръпна спусъка и разора пясъка непосредствено пред краката на войниците. Те се заковаха на местата си. Приличаха на восъчни фигури в музей. Нюмън повторно извика:

— Сержант Рей, наредете на хората си един по един да хвърлят оръжието си. Веднага!

Щал отново се прицели. Този път куршумите засипаха с пясък сержанта. Той застана неподвижно на мястото си и даде заповедта. Десет пушки паднаха на плажа. Нюмън извика за трети път:

— Хвърлете пистолета си, сержант Рей! Наредете на войниците да легнат един зад друг по корем на пясъка. Да образуват кръг с телата си. Един да гледа към морето, следващият — към брега. Хайде!

Рей трябваше три пъти да обясни на войниците какво се иска от тях. Идеята на Нюмън беше добра. Главата на всеки от легналите щеше да се намира между ботушите на човека пред него. Така нямаше да могат да говорят помежду си.

— Пийт, събери оръжията — прошепна Нюмън. — И не стой на прицела на Щал. Някой може да реши да скочи.

Нийлд бързо се справи със задачата. После изхвърли пушките във водата. Нюмън му извика:

— Претърси сержант Рей.

— Чист е — отвърна Нийлд, след като опипа професионално дрехите на гнома, чието лице се бе изкривило от омраза.

— Рей! Сега ти ще развържеш лейтенант Бертие. Нийлд, придружи сержанта и го дръж под прицел.

Когато двамата мъже се приближиха до Бертие, над плажа се спусна странна тишина, нарушавана единствено от кроткото плискане на вълните. Освободен от въжетата, Бертие разкърши китките си, протегна се и се отправи с изненадваща бързина към Нюмън.

— Рей да не мърда! — нареди Боб. Нийлд не се отделяше от тях. Изражението на Рей бе станало лукаво, като на човек, знаещ нещо неизвестно за другите.

Бертие се изправи пред Нюмън:

— Слава богу! Спасихте ми живота. Нападнаха ме в лодката. Успях да се обадя в Париж — продължи той по-тихо. — Малко преди да тръгнем за насам. Казах, че искам да звънна на приятелката си. Забавих ги малко и докато бяхме в морето — преструвах се, че виждам с бинокъла светлини от кораб. Но тогава ме сграбчиха и ме доведоха тук. Скриха лодките в гората.

— Защо сте звънял в Париж? С кого се свързахте…

Нюмън не успя да довърши. Рей изкрещя с цяло гърло:

— Не мърдайте! Хвърлете оръжието или ще бъдете убити на място!

Още не произнесъл последната дума, гномът се хвърли на пясъка. Нюмън се обърна. От гората бяха излезли дванадесетина френски войници. Повечето от тях бяха насочили автомати към хората на Туийд. Другите държаха лопати. Щал настръхна, но Нюмън го предупреди:

— Недей, Егон. Ще ни разкъсат. Хвърли автомата. Повече са от нас.

Нюмън проклинаше небрежността си. На идване бе забелязал, че някои от могилите в гробището са прясно разровени. Но в бързината да стигнат до плажа не се и замисли върху това. Сега втората група войници, явно работили по заличаването на гробовете, ги бе изненадала в гръб.

Нийлд тръгна пред Рей с вдигнати ръце. Двамата скоро стигнаха до групата на Нюмън. Гномът се ухили и показа развалените си зъби. Сега видяха капитанските нашивки на униформата му. Рей погледна Пола:

— С теб добре ще се позабавляваме. После още шест трупа ще легнат на дъното. Бертие, съжалявам, ще умреш малко по-късно от предвиденото.

 

Вратата на стаята на Моше Щайн в хотел „Атлантик“ рязко се отвори и вътре влязоха двама мъже с шлифери. Лицата им бяха мрачни, когато впиха тежките си погледи в евреина.

По-високият, явно началникът, проговори:

— DST. Вие ли сте Моше Щайн? Ще дойдете с нас за разпит.

— Къде? И защо, ако мога да запитам?

— Не можеш — високият пристъпи напред и го удари с юмрук в лицето. Пръстенът му сцепи устната на евреина. — Тръгвай без много приказки, мръсна еврейска гнидо!

Двамата мъже го сграбчиха, избутаха го навън и го помъкнаха надолу по стълбите. Бяха тесни за тримата и по-ниският от агентите мина отзад, без да пуска ръката на Щайн. Болката се стрелна мак до рамото му. На рецепцията нямаше никой. Мъжете повлякоха Щайн към чакащата кола.