Колин Форбис
Огнен кръст (19)

18.

Все още бясна от поведението на Доулиш, Пола с радост забеляза мъжа, който слизаше по външните стълби на „Браднъл“, докато тя паркираше колата. Виктор Роузуотър, облечен в дебело яке, се приближи да я поздрави и тя потъна в силната му мечешка прегръдка.

— Изглеждаш напрегната. Нещо лошо ли се е случило?

— По-скоро неприятно…

Пола бе изненадана и очарована от умението му правилно да преценява всяка ситуация. Не се и опита да разбере подробностите около преживяването й, а каза точно това, което трябваше:

— Бях тръгнал на разходка из Олдбърг. Но това може да почака. Подозирам, че тайничко си мечтаеш за едно питие. Ще те изчакам в бара. Ти иди да свалиш това палто…

На Пола й трябваха две минути в стаята, за да пооправи грима си. Закачи любимата си брошка на ревера на костюма, среса косата си и сложи малко парфюм.

— Шампанско? — попита я Роузуотър, когато тя се настани до него на бара.

— Прекрасно. Наистина имам нужда да пийна.

— Хайде да седнем в някой по-тих ъгъл — каза Роузуотър и хвана чашите.

Отново оцени съобразителността му. Интуитивно бе усетил, че може би тя ще иска да поговори с него на спокойствие, без да я слушат други хора. Седнаха един срещу друг и тя огледа дрехите му. Хубаво спортно яке на ситни карета, кадифени джинси, кремава риза и светлосиня връзка. Изглеждаше много добре. Роузуотър вдигна чашата си.

— Наздраве! Ще ми разкажеш ли за преживелиците си, или да избегнем тази тема?

— По-добре да не го държа в ума си! — Чувстваше се малко неловко от тази близост със съпруга на Карин. Но не само външният вид на Роузуотър беше приятен — той знаеше как да се държи с жените. Търпелив и внимателен, Виктор я чакаше да започне.

— От време на време работя като журналист — просто хоби. Сега се връщам от имението на лорд Дейн Доулиш. Интервюирах го за „Уомънс Ай“. Оказа се истинско премеждие. Не си свали ръцете от мен…

— Случи ли се нещо сериозно? — тихо попита той.

— Не. Справих се. Но трябваше да му издера лицето.

— По-добре, че не си го направила. Доулиш се отнася грубичко с жените, които му се опъват.

— Откъде знаеш? — попита с интерес Пола.

— Част от работата ми е да знам всичко за участниците в голямата световна игра.

— Игра ли е, Виктор?

— Думата наистина е погрешна. Резултат от типичната британска сдържаност. Това е всичко друго освен игра, това е борба за пари и власт, която се води до смърт. Мислиш ли, че се става лорд Дейн Доулиш със стриктно спазване на законите?

— Разследването ми показа, че той играе важна роля в търговията с оръжие.

— Ти каза ли му го? — сякаш между другото попита Роузуотър.

— Да, и това го вбеси.

— Вероятно защото този бизнес вече запада. Краят на Студената война и така нататък. Освен това има достатъчно други златни яйца в кошницата си.

— Като подводните проучвания при Дънуич?

Роузуотър отпи от шампанското си и не реагира веднага на изненадващата смяна на темата. Остави чашата, стиснал с пръсти столчето. После поклати глава, усмихна се, а погледът му бавно тръгна нагоре от кръста й и се спря на очите й.

— От това той само губи, сигурен съм. Но изгражда образа му на човек, който не жали пари за опазване на околната среда и консервация на паметници на културата и други редки забележителности. Кой знае, може пък и да е такъв. Да е решил да се оттегли от бизнеса и машинациите, на които е посветил досегашната си кариера.

— Вероятно си прав — тя погледна часовника си. — Имам време за един бърз обяд и след това тръгвам към Лондон. Ти ще останеш ли? Все още ли се опитваш да откриеш кой уби бедната Карин?

— След няколко дни и аз ще дойда в Лондон. Предай на Туийд, че може да ме намери в хотел „Браунс“, ако има нужда от мен. Дотогава оставам в „Браднъл“. А сега можем да обядваме заедно, преди да си тръгнеш и да ме оставиш сам.

— На главната улица има едно добро ресторантче — казва се „Крос Кийс“.

— Да хапнем тук, искаш ли? Гладен съм, а не ми се върви в този студ…

На връщане от гората, където ги бе атакувал хеликоптерът, Нюмън и Марлър се отбиха да обядват в „Крос Кийс“. Бътлър и Нийлд влязоха след тях, но седнаха на отделна маса, сякаш не ги познаваха. Обичайната им процедура при осигуряването на охрана.

— Имаме си компания — прошепна Нюмън, след като взеха поръчката им. — Голямата маса вдясно. Петима са. Онзи, грозният, който явно е шефът, се казва Бранд. Така го нарече Доулиш, когато си тръгвахме.

— О, с мистър Бранд вече се познаваме — отвърна Марлър, без да понижава тона си. — Той се обзаложи с мен, че не мога да стрелям по летящи глинени чинийки.

Едрият мъж, застанал с гръб към тях, бавно се обърна. Несресаната му коса докосваше яката. Столът изскърца по пода. Погледна Марлър и се ухили подигравателно:

— И гушна петстотин парчета, нали, некадърнико?

— Е, не можах да улуча всичките — съгласи се Марлър, необезпокоен от агресивния му тон.

— Всичките? — Бранд покани с ръка останалите от компанията да вземат участие в спора. — Този нещастник няма да улучи от два метра врата на хамбар.

Нюмън обмисляше ситуацията. Преди време Марлър бе налетял на тези негодници в „Крос Кийс“. Те несъмнено бяха разбрали за краха на операцията с хеликоптера и са дошли тук с надеждата отново да го срещнат. Сега искаха да им го върнат. Бяха решили, че е време да се намесят.

— От два метра бих могъл да улуча теб, Бранд, а в момента разстоянието между нас е такова.

— Наистина ли, отрепко?

Бранд блъсна назад стола си и бавно се изправи. Останалите четирима също се раздвижиха и започнаха да се надигат от масата. Бътлър стана и вдигна гумената палка, която носеше в един скрит джоб на шлифера си. Отиде до масата и леко потупа с палката рамото на един от главорезите.

— Някой иска ли да му пръсна черепа? Трябва само да се опита да стане. По-добре останете по местата си, господа. Нека двамата се разберат помежду си. Трябва да се играе честно, не сте ли съгласни?

Имаше нещо застрашително в начина, по който Бътлър стоеше и леко удряше палката в лявата си длан. Висок и добре сложен, той се усмихваше и оглеждаше мъжете около масата. Никой не помръдваше. Бранд се приближи до Нюмън. Той продължаваше да седи, облегнал лакти на масата, сплел пръсти под брадата си. Бранд протегна дясната си ръка, хвана чинията с недоядения обяд и я пусна на пода. Отново се ухили с подигравка:

— Сега ще се наложи да ядеш от земята. Предполагам, че си свикнал. Както повечето кучета…

Десният му юмрук се сви и полетя към челюстта на Нюмън. Той ритна назад стола си и скочи. Това му отне един миг. Бранд не успя да го удари. Нюмън стегна лявата си ръка и я стовари в основата на носа му. Бранд политна назад, а очите му се наляха със сълзи от болката. Десният юмрук на Нюмън смаза челюстта му. Този път Бранд направо отхвръкна. Удари се в тезгяха и се свлече в неподвижна купчина. Мъжът, седнал до празния стол на Бранд, понечи да стане. Нюмън стисна рамото му и го натисна надолу.

— Ако си търсите белята, заповядайте. Но имайте предвид, че съм бивша барета. Ще се постарая да не убивам никого, но понякога стават грешки…

„Не ги излъга“ — помисли си Марлър. Преди време Нюмън бе изкарал подготвителния курс на специалните войскови отряди, докато пишеше статия за тях. Негодникът се отпусна под натиска на ръката му, промърмори нещо, но остана на стола. В края на масата се надигна друг от убийците. Нийлд рязко издърпа стола му и го блъсна назад. Удари го с изпъната ръка през лицето и ускори падането му. Мъжът се срути на земята, а главата му силно се блъсна в пода. Нийлд се наведе над неподвижното тяло и опипа пулса на врата му.

— Още диша. Сигурно ще се събуди с главоболие…

Келнерката дотича ужасена. Нюмън извади банкнота от портфейла си и й я подаде.

— Както видяхте, започнаха първи. Това е за щетите. Съжалявам за храната по пода. Надявам се, че приличният бакшиш ще ви помогне да се почувствате по-добре.

— Благодаря ви — каза келнерката, докато гледаше цифрата върху банкнотата. — Те са редовни посетители. Никога не бих повярвала…

— Не ги пускайте повече — посъветва я Нюмън. — В обноските им нещо липсва.

Придружен от Марлър, той излезе през задната врата, прекоси малката градинка и се упъти към колата. Отвъд крайбрежния булевард беснееше североизточният вятър. Високи пенести вълни се надигаха от сивите разбунени води на морето. Бътлър и Нийлд бяха изчезнали през главния вход.

Нюмън вдигна яката на шлифера си и се загледа по булеварда. Странен град беше Олдбърг. Стари, долепени къщи ограждаха отдясно крайбрежната улица, а покривите им се издигаха един над друг. На самия плаж от пясъка се подаваха няколко рудана — с тях изтегляха на сушата малкото останали рибарски лодки, които все още излизаха в морето на Олдбърг.

— На сбиване ли се надяваше, когато избра „Крос Кийс“? — попита Марлър.

— Не точно — отвърна Нюмън, когато седнаха в колата. — Но ми беше интересно да видя дали ще се появят Бранд и хората му — от теб знаех, че именно там си срещнал за пръв път маймуната.

— Появиха се.

— И това е главното. Доулиш току-що направи втория си гаф. Днес изпрати хеликоптера си да ни унищожи в гората. Не успя и прати горилите да ни смажат от бой, та да не посмеем да се върнем повече.

— Май разбирам защо е толкова важно.

— Видели са ни пред скритата в гората оръжейна фабрика. Нещо тайно и съдбоносно за Доулиш се върши там. Той почти излезе от прикритието си.

— Значи ще разгледам местенцето още веднъж, но по-отблизо.

— Ние ще го разгледаме по-късно — каза Нюмън и потегли. Зави по главната улица и скоро излезе от града. — Сега се връщаме в Лондон.

— Предпочитам да го свърша сам — настоя Марлър.

— Нека Туийд реши това. Най-важното в момента е да говорим с него, да му докладваме в подробности за случилото се. Може да съвпадне с част от информацията, събрана в тази пълна с мозък глава. И не забравяй лисицата в багажника. Трупът няма да издържи вечно, а аз искам експерти да анализират онова, което я е убило…

 

През същия ден Изабел Томас беше в Бордо и мислеше за Нюмън, седнала зад волана на колата си. Намали скоростта, когато наближи апартамента на майка си, и внимателно огледа паркираните коли. Искаше да се убеди, че никой не чака в тях.

Беше пренебрегнала изричното предупреждение на Нюмън да не доближава до Бордо и си представяше реакцията на англичанина. Сигурно щеше да побеснее, ако разбереше колко несъществена е причината й да поеме този риск. В апартамента бе забравила брошката си, безценната брошка, подарена й от нейния мъртъв годеник, от Жозеф.

Бедният Жозеф. Беше се самоубил, скачайки с тежести на краката в дълбоките води на река Жиронда, само защото бе убеден, че е сакат, инвалид с уродливи, деформирани от висенето в кладенеца на Дьо Форж пръсти.

„Бих убила Дьо Форж — мислеше си тя. — Бавно… мъчително.“ Знаеше, че Жозеф бе спестявал половин година от заплатата си, за да й купи тази брошка. Тя й беше единственият спомен от мъжа, с който бе възнамерявала да прекара остатъка от живота си. Огледа се за последен път, зави в алеята към малкия вътрешен двор и паркира колата там. Точно както беше постъпил Нюмън. Щеше да я направи на нищо, ако научеше, че се е върнала в града.

Отключи задната врата, безшумно се вмъкна във входа, затвори и отново заключи. Сградата беше ужасяващо тиха, докато се изкачваше по стълбите. Спря пред апартамента. Преди да пъхне ключа, долепи ухо до вратата и се ослуша. Дали не я чакаха вътре?

Извади малко фенерче от чантата си, прикри с длан светлината и го насочи към ключалката. Не личеше някой да си е играл с нея. „Плаша се от призраци“ — помисли си тя. Отвори добре смазаната врата, затвори я внимателно след себе си и сложи веригата. Сега беше в безопасност.

Облегна се на вратата, за да си отдъхне от напрежението. Отметна буйните си червени коси назад над дългото до коленете зелено палто, което я бранеше от хапещия студ. Имаше чувството, че е влязла в морга. „Аналогията не е от приятните — помисли си. — Я се стегни!“

Без да пали лампите, влезе в мрачната стая, чиито прозорци гледаха към улицата един етаж по-ниско. Беше още следобед, а навън вече се стъмваше. Небето приличаше на оловно покривало, притиснало западащия град. Проклет ноември.

Изабел изучаваше с поглед улицата. Погледна към входа, където се бяха крили преследвачите последния път. Не видя никого. Температурата отвън бе близо до нулата. Някаква жена забързано се връщаше от покупки, приведена напред, сгушена в дрехите си, хванала по един найлонов плик в ръцете си. Други хора не се виждаха. Да, бе успяла да мине незабелязана.

Прекоси хола, влезе в спалнята си и запали лампата, след като дръпна завесите. Трябваше й само минута, за да намери брошката под бельото, подредено в едно от чекмеджетата.

Загърна я в чифт бикини и в същия момент забеляза, че вратата към хола е леко открехната. В другата стая завесите не бяха дръпнати. Опасявайки се, че светлината може да бъде забелязана отвън, тя прибра брошката в джоба си, бързо излезе от спалнята и угаси лампата.

Облегна се на вратата и изчака очите й да привикнат към мрака. Наистина трябваше да вземе някакво оръжие със себе си. Помисли малко и се отправи към банята. Грабна от стъкления рафт флакон с лак за коса, свали капачката и го пъхна в джоба си, поуспокоена, че няма повече работа в апартамента. Предупреждението на Нюмън още звучеше в ушите й.

Тъкмо приближаваше входната врата, когато на нея се почука. Изабел замръзна на мястото си. Майка й не беше близка със съседите, не разговаряше с никого от блока. Почука се втори път по-силно, по-настоятелно. Тя стегна мускулите си и пое дълбоко въздух.

— Кой е?

— Водопроводчикът. Един от радиаторите ви е протекъл, в апартамента под вас капе.

— Не е оттук — отвърна тя, за да спечели малко време.

— От вас е. Нали това ми е работата, да откривам къде тече. В този апартамент е. Стените отдолу са прогизнали.

Това се бе случвало веднъж. Когато беше малка. Спомняше си как бе наблюдавала работата на водопроводчика. Сега обаче не можеше да провери сама. Това би означавало да запали лампите и да издаде присъствието си на всеки, който следи апартамента отвън.

Тихо пъхна ключа и го завъртя. Поколеба се, преди да освободи веригата, но реши, че няма смисъл да забавя нещата. Дръпна се няколко крачки назад, хванала фенерчето в лявата си ръка, и извика:

— Отключено е…

Вратата бавно се отвори. Тя включи фенерчето. На прага стояха двама мъже, облечени в шлифери. Същите, които бяха отвели Анри от бар „Маями“. Фалшивите агенти, както й бе казал Нюмън, замесени в убийството на гара „Сен Жан“. Омразата надви страха й. По-високият от двамата закри очите си от светлината на фенерчето и се усмихна.

— Знаехме, че ще се върнете. Работим за секретните служби. Налага се да дойдете с нас…

Изабел протегна напред дясната си ръка, стиснала спрея. Флаконът описа широка дъга пред лицата на мъжете, а струята обля очите им. Високият свирепо изруга и хвана лицето си. Изабел се наведе напред. Засили се и с всичка сила го блъсна с глава в гърдите. Продължи да натиска като побеснял бик, докато той отстъпваше назад. Гърбът му опря в перилата на стълбището. Неудържимата инерция на нейното тяло го прехвърли над парапета и той с крясък полетя надолу в шахтата към бетонната основа два етажа по-ниско. Крещеше, докато падаше.

Изабел рязко се извърна. Другият все още притискаше с ръце очите си. Тя сграбчи косата му и рязко притегли напред главата му. Той инстинктивно се дръпна назад, но Изабел това и чакаше. Сега смени тактиката си — бутна с всичка сила главата му и черепът се стовари върху твърдия ръб на касата. Звукът от сблъсъка на кости и дърво беше силен. Пусна спрея и фенерчето в джоба си, хвана обездвиженото тяло за петите, довлече го до стълбищната шахта, прехвърли краката му над парапета, после го вдигна за раменете. Тялото безшумно полетя надолу. Чу се далечно тупване, когато се приземи до другия.

Изабел заключи и излезе от сградата през задния вход. Седна зад волана и започна да вдишва дълбоко на равни интервали. Трябваше да шофира нормално. Край гара „Сен Жан“ намери място за паркиране. Наблизо имаше телефонен автомат. В кабината освети с фенерчето страниците на указателя и откри номера на префектурата в Бордо. Когато телефонистът се обади, тя заговори твърдо и убедително.

— Трябва да докладвам за много сериозно престъпление — опит за убийство. Свържете ме незабавно с префекта. Ще разговарям само с него. Ако не го направите веднага, ще затворя. Отнася се за тайните служби…

В кабинета на първия етаж на сивата стара сграда с две крила, оградили вътрешния двор, съвсем близо до търговския комплекс „Мериадек“, префектът се намръщи при споменаването на тайните служби и каза на телефониста, че ще приеме обаждането. Затвори с крак вратата на стаята.

В телефонната кабина Изабел покри с кърпичката си микрофона на слушалката, за да приглуши гласа си.

— Говори префектът. Кой е на телефона?

— Запишете бързо този адрес… Свършихте ли? Добре. Ако изпратите веднага патрулна кола, ще откриете на стълбището двама фалшиви агенти на DST. Но веднага! Там се биеха. И двамата са в безсъзнание. Мъжете са замесени в убийството на Анри Бейл…

— Кой е на телефона? — отново попита префектът.

Но слушалката беше замлъкнала. Нисък и набит мъж в сив делови костюм, префектът бе избран на този пост заради умението си да взима бързи решения. Фалшиви тайни агенти? Всъщност това, което наистина го стресна, беше споменаването на Анри Бейл — човека, убит наскоро при гара „Сен Жан“.

Той заключи вратата на кабинета. Вдигна отново телефона и поиска от телефониста външна линия. Предупреди го, че ако подслушва разговора, ще бъде незабавно уволнен. После набра номера на Рене Лазал — шефа на DST в Париж. Свърза се веднага.

— Говори префектът на Бордо. Чували сме се и преди, както се досещате. Току-що приех анонимно обаждане относно двама фалшиви агенти на тайните служби и адреса в Бордо, където могат да бъдат открити. Човекът — мисля, че беше жена, преправила гласа си — каза, че те са замесени в убийството на Анри Бейл…

Разговорът беше кратък. Прекъсна връзката, вдигна отново слушалката и се разпореди две патрулни коли да тръгнат към посочения адрес.

— Това да стане веднага. Ако се наложи, влезте в сградата със сила. И хората да бъдат въоръжени с автоматично оръжие…

 

Изабел бързо караше по нощното шосе Н650. Нюмън бе минал по същия път, когато пътуваха към Аркашон. Малко преди да стигне селцето Фактюр близо до морето, тя отби и спря до банкета. Местността беше равна. Далеч в полето видя стар полуизгорял хамбар, от чийто покрив бяха останали само гредите, напомнящи на човешки ребра.

Реакцията настъпваше. Започна да трепери неудържимо, сякаш от силна простуда. Чувстваше се премръзнала. Нерви. Постепенно възвърна контрола върху тялото си, като поемаше на дълбоки глътки ледения въздух, влизащ през отворения прозорец.

Аркашон беше близо. А отсега нататък тя щеше да стои само там. Сутринта щеше да се обади на Боб Нюмън и да му каже за случилото се… Вероятно беше важно.