Колин Форбис
Огнен кръст (5)

4.

Оръдейни дула. Безкрайни редици от стомана, бълваща огнена смърт. Зловещи метални ръце, протегнати напред от куполите на танковете. Един лейтенант от френската армия придружаваше Нюмън покрай строените машини.

Беше пристигнал в строго охранявания щаб на Трети корпус с кола от Бордо. След кацането си в Бордо се изненада от бързината, с която командирът на тази огромна войска се съгласи да даде интервю.

— Вие работите за „Шпигел“, мистър Нюмън? Тогава съм сигурен, че генералът ще ви приеме с удоволствие — беше отвърнал учтив глас. — Аз съм майор Леми. Вие сте в Бордо? В два следобед добре ли е? Да, днес. Значи се разбрахме…

Генералният щаб на Трети корпус се намираше в хълмиста местност източно от Бордо. По време на пътуването си с наетия ситроен Нюмън бе преминал през засети с лозя полета, а в далечината бе забелязал кулите на голям замък.

— Оттук, мистър Нюмън — каза лейтенантът, докато вървяха между редиците от танкове. Покрай подредените машини тичаха войници в униформи. Нюмън имаше чувството, че пред погледа му е един съвършен военен механизъм, организиран и управляван от човек, който не допуска и най-малкото пилеене на време. Влязоха в дълга едноетажна сграда, охранявана от часовои, и лейтенантът го поведе по широк коридор, докато не стигнаха до някаква масивна махагонова врата с изящно резбовани орли. Такава врата Нюмън бе очаквал да види по-скоро в замъка, който бе забелязал сред хълмовете.

— Генералът ви очаква. Влезте — каза лейтенантът, хванал дръжката на вратата.

— Откъде знае, че съм пристигнал?

— Дежурният офицер откри вестник с вашата снимка в библиотеката ни. Когато излязохте от колата, той се обади по радиостанцията в кабинета на генерала.

— По радиостанцията? Не знаете ли, че съществуват телефони?

— Телефоните могат да се подслушват.

— А защо ме претърсиха, преди да влезем?

— Просто строги мерки за сигурност. Провериха ви за оръжие и скрити магнетофони. Обичайните действия срещу евентуален саботаж. Генералът ви чака…

Нюмън стъпи върху блестящия паркет на просторния кабинет и лейтенантът затвори вратата зад гърба му. Стаята беше дълга и в далечния й край бе поставено огромно писалище в стил Луи XV. Зад него седеше набит мъж в генералска униформа. А зад стола му, също в стил Луи XV, се беше изправил слаб и стегнат офицер. Униформата му показваше, че е майор.

Това, което привлече вниманието на Нюмън, беше един силует, поставен в рамка и закачен на стената зад стола. Големият черен силует бе несъмнено този на генерал Дьо Гол в профил, като се виждаха и раменете му, с военно кепе на главата.

— Добре дошли в Трети корпус, мистър Нюмън. Седнете, моля ви. Надявам се, не ни се сърдите, че проверихме в редакцията на „Шпигел“ дали наистина работите за тях.

— Генерал Шарл дьо Форж? — попита Нюмън, все още прав.

— Разбира се. Това е майор Леми, началник на разузнаването. Лицето на Дьо Форж беше като на сокол — издължено и със силна долна челюст. Имаше проницателни сини очи, които останаха вперени в Нюмън, докато генералът се изправяше, за да му подаде ръка. Дланта му беше толкова силна, че пръстите на Нюмън сигурно щяха да пострадат от ръкостискането, ако не го очакваше.

Редкият мустак на Леми правеше горната му устна да изглежда като нацапана с нещо черно. Кимна с иронично изражение на Нюмън, когато журналистът седна.

— Не мога да взема интервю от вас, генерале, в присъствието на друг човек.

Дьо Форж го изгледа строго. Тялото му, облегнато назад във великолепния стол, излъчваше огромна енергия, укротена от желязна воля. Генералът приличаше на президент в кабинета си.

— Майор Леми е един от най-близките ми подчинени.

— Това няма значение — настоя Нюмън. — По телефона заявих съвсем ясно, а тогава разговарях именно с Леми, че искам интервюто да е лично. Тоест да сме сами по време на разговора.

— Леми, по-добре е да ни оставите. Репортерите явно мислят, че имат по-висок чин от генералите.

— Чух да се говори — продължи Нюмън, когато офицерът от разузнаването затвори вратата след себе си, — че имате твърдо становище по въпроса за сегашното състояние на Франция. Пред входа бях претърсен. А лейтенантът употреби една дума, която не успях съвсем да разбера — саботаж.

— Боклуците са плъзнали навсякъде. Франция е замърсена от чужди елементи, които трябва да бъдат изхвърлени. Алжирци, араби. Господ знае какви още.

— Това звучи като програмата на новата партия „За Франция“, която много прилича на някои екстремистки групировки.

Нюмън говореше отличен френски. Стори му се, че забеляза изненада в пронизващия поглед на Дьо Форж. Генералът махна с ръка.

— Аз служа на републиката. Политиката не ме интересува. Но съм длъжен да ви поправя. „За Франция“ е партия, чиято популярност расте с часове. Ако нейното виждане съвпада с моето, то е случайно.

— Добре, значи не се занимавате с политика, или поне така казвате. Какво мислите за новата Германия?

Нюмън сякаш натисна някакво копче. Дьо Форж се наведе напред със стиснат юмрук. Но гласът му остана спокоен, когато започна атаката си.

— Ние сме длъжни да бъдем нащрек. Сегашният канцлер е човек на мира, но кой го следва? Дали няма да се появи един нов Бисмарк, който да използва огромната мощ на обединена Германия, за да си възвърне Елзас и Лотарингия? Обърнете внимание на движението „Сигфрид“, което става все по-силно. Това е нелегална организация, която обаче може да излезе на сцената всеки момент. Франция трябва да бъде подготвена срещу ново нападение. Повтарям ви, „Сигфрид“ е огромна заплаха и за нас, и за вашата страна. Трябва да сме силни. Искате ли да ви покажа колко силни сме?

— Видях танковете ви…

— Искам да видите как тук се обучава елитна армия — готова да реагира мигновено. Елате с мен, мистър Нюмън…

Дьо Форж стана и сложи войнишко кепе на главата си. Погледна силуета на генерал Шарл дьо Гол и се усмихна студено.

— Той беше велик мъж. Може би вече е време за втори Дьо Гол. Елате!

Дьо Форж го поведе извън сградата към мястото, където беше паркиран джип. Скочи с лекота зад волана и кимна на Нюмън да седне до него.

Изпълнен с любопитство, журналистът се настани на седалката до шофьора. Дьо Форж рязко потегли и бързо ускори. Към колата веднага се присъедини ескорт от униформени мъже на мотори с включени сирени. Процесията бързо излезе през отворените врати на главния вход и продължи по пътя.

Нюмън, хванал се здраво с дясната си ръка, за да не бъде изхвърлен на завоите, погледна генерала. Ястребовият му профил бе неподвижен, въпреки че той явно се наслаждаваше на високата скорост. След малко отбиха от главния път и продължиха през полето към някаква гора.

— Всъщност къде отиваме? — попита Нюмън.

— Да ви покажа кладенеца за наказания. Само мъже, които могат да понесат всичко, са в състояние да бъдат елитна ударна сила. Дисциплина, ред и твърдост — това е девизът в моята войска.

— Струва ми се, че лидерът на „За Франция“ издига същия лозунг.

Дьо Форж завъртя волана и изгледа мрачно Нюмън. Спря колата в една просека в гората от вечнозелени дървета. Мотоциклетистите се наредиха в кръг около стар каменен кладенец. В гледката имаше нещо зловещо.

— Тази част от интервюто ще остане само за вас — заяви Дьо Форж.

— Не съм приемал такива условия преди и сега не можете да ми ги наложите.

Дьо Форж сякаш се поколеба дали да не тръгне обратно към казармите. Усетил промяната в намеренията му, Нюмън скочи от джипа и бързо тръгна към кладенеца. Генералът го последва. Беше обут в ботуши за езда — толкова добре лъснати, че блестяха като стъкло на светлината. В дясната си ръка държеше камшик, с който леко биеше по ботушите. Нюмън трябваше да признае, че представлението беше съвършено. Ако не друго, генералът бе роден за водач.

Нюмън огледа стария кладенец. Стените му се рушаха, но макарата над отвора беше съвсем нова. До дръжката беше прикрепена скала, отбелязваща метрите. Две изпънати въжета се спускаха в бездната. Нюмън взе един малък камък и го пусна вътре близо до стената. Мина много време, преди да чуе далечния звук от падането му във водата.

— Не хвърляйте големи камъни — предупреди го Дьо Форж и се усмихна студено, — може да ударите затворника.

— Затворника?

— Това е кладенец за наказания. Ако някой войник не успее да изпълни заповед или не успее да премине всички препятствия на полигона, прекарва известно време тук долу. В момента един провинил се виси точно над водата.

— Защо въжетата са две?

— Едното завършва с примка около врата му. Възелът е такъв, че примката може да се стяга оттук. Няма нищо опасно, разбира се. Просто трябва малко да го стреснем.

— А второто въже? — попита строго Нюмън. — Завързано е около гърдите му. Това е въжето, което отделя провинилия се от вечността. С него после ще го изтеглят обратно.

— А тази скала?

— Показва колко близо до водата е затворникът.

Нюмън погледна над ръба в черната дупка. Беше толкова тъмно, че не забеляза следа от нещастника, висящ някъде долу. Чу се бръмченето на мотор. С края на окото си Нюмън видя майор Леми, който пристигаше с друг джип. Офицерът се беше привел над волана като някаква хищна птица.

Дьо Форж отиде при него. След кратък разговор Леми взе микрофона на радиостанцията. Една антена автоматично се разпъна. Леми каза нещо, после остави микрофона и потегли обратно. Дьо Форж се приближи до Нюмън.

— Сега виждате как сме създали най-силната армия в Европа.

— Мисля, че това е варварско…

Повече нищо не си казаха, докато Дьо Форж караше джипа обратно към щаба. Зловещите фигури на мотоциклетистите отново ги придружаваха, а тъмните им очила проблясваха на слънцето. Дьо Форж приближи с голяма скорост главния вход и спря толкова рязко, че Нюмън щеше да изхвръкне от колата, ако не беше очаквал точно такава маневра. Генералът гледаше право пред себе си, когато каза:

— Вие слизате тук.

Нюмън скочи на земята и Дьо Форж бързо подкара към вратата, отворена при приближаването им. Мотоциклетистите бяха останали по местата си и Нюмън трябваше да мине през групата им, за да стигне до паркирания ситроен. Зад тъмните очила невидими очи следяха движенията му. Нюмън ги подмина, като внимаваше да не докосне някой от моторите, извади ключовете и пъхна един от тях в ключалката на вратата.

Ключът влезе трудно. Нюмън изсумтя и съсредоточи мислите си. Отвори вратата, седна внимателно зад волана и запали двигателя. Педалът на газта не беше наред — моторът качваше оборотите по-бавно от преди. Потегли и когато подмина два големи завоя на пътя, спря на тревата. От сградите на щаба не можеха да го забележат.

Слезе от колата, извади от джоба си фенерче-писалка, пропълзя под шасито и внимателно го прегледа. Нямаше признаци за поставена бомба. Тя със сигурност щеше да е радио програмирана — Нюмън бе преценил, че не съществува опасност от експлозия пред входа на щаба — мотоциклетистите бяха спрели съвсем близо до колата му. „Сигурно ме е подгонила параноята — помисли си той. — Дьо Форж е просто самовлюбен маниак, който държи да демонстрира властта си.“

Качи се отново в ситроена и подкара към Бордо. Пет минути по-късно, докато се движеше по пустия път, забеляза в огледалото си кола, която бързо го застигаше. Беше голям черен фургон „Берлие“. Такива използваше френската военна полиция, обучена да потушава прояви на масово насилие. Дали Дьо Форж бе успял да ги спечели за съюзници? Едва ли. Тогава Нюмън си спомни мъжете, които бяха отвели Френсис Кари от бар „Маями“ — те се бяха представили за офицери от френските секретни служби. Дали черният фургон е бил откраднат? Той бързо приближаваше, отражението му в огледалото ставаше все по-голямо. В кабината седяха шофьорът и други двама мъже. Лицата им бяха скрити от маски с прорези за очите. В ръката на един от мъжете Нюмън забеляза нещо, което приличаше на дълга полицейска палка — част от стандартната екипировка на военната полиция, с която се укротяваха разбунените тълпи.

Нюмън имаше отлична памет за пътища. Дори след дълго пътуване по нов маршрут той можеше да си припомни всяка подробност от пътя. Рязко натисна педала на газта и двигателят отново не реагира нормално. Както при входа на казармата, колата едва-едва ускори.

Нюмън разбра точно какво се бе случило. Спомни си промяната в изражението на Дьо Форж, когато отказа да приеме условията му, касаещи интервюто. Припомни си пристигането на Леми, разговора му с Дьо Форж, краткото съобщение на майора по радиото. Бяха използвали шперц, за да отворят колата и да ремонтират двигателя. Нюмън отново погледна в огледалото — черният берлие се движеше като изстрелян куршум и почти докосваше задната броня на колата.

Натисна докрай педала и успя да изстиска още няколко оборота от повредената машина. Нюмън взе следващия завой, без да намалява. Знаеше точно къде се намира. Дали можеше да стигне моста навреме? Беше въпрос на секунди. Никой комарджия не би заложил на него в тази надпревара за оцеляване.

Двамата пътници в кабината се приведоха напред. Нюмън усещаше нетърпението и жестокостта, изписани на скритите им под маските лица. Беше успял временно да увеличи разстоянието между двете коли с последното натискане на педала. Още два завоя.

Фургонът отново го застигаше, изпълваше цялото огледало. Нюмън взе следващия завой, като с всичка сила натискаше газта. Пред него се показа последната извивка на пътя. Струваше му се, че пълзи към нея, когато фургонът одраска бронята му. Рязко изви волана, премина последния завой и видя тесния стръмен каменен мост на тридесетина метра пред себе си. Стисна силно кормилото, като се насили да не поглежда в огледалото.

На идване беше намалил, за да може да премине на косъм от каменните стени, без да одраска колата. Сега, при тази скорост, му се налагаше да прецени разстоянието до сантиметър. Погледна за последен път в огледалото. Фургонът го връхлиташе. Колелата на ситроена стъпиха на моста и изкачиха гърбицата му. Размазани от скоростта, дебелите каменни стени профучаха край колата. Нюмън стисна още по-здраво волана, когато ситроенът се спусна от другата страна. Нервите му издържаха докрай и не изгуби контрола над колата. Беше преминал.

В огледалото видя фургонът да приближава моста. На идване Нюмън бе имал много време и бе избрал този страничен път с надеждата да разгледа лозята, а може би и някой замък. Шофьорът на фургона не очакваше моста и го видя прекалено късно. Писъкът на метала, стържещ в камъните, заглуши рева на мотора, когато голямата машина се втурна нагоре между стените. Заклещен, фургонът рязко спря. Левият парапет не издържа на натиска и се срути в тясната клисура, а след него полетя и част от моста. Фургонът се наклони, за миг се закрепи над бездната и последва парапета. Завъртя се във въздуха и се стовари върху камъните на дъното на клисурата. Трясъкът бе силен като експлозия.

Нюмън спря колата, излезе и се приближи до ръба на пропастта. Фургонът лежеше неподвижен. Нищо не помръдваше. Никой не излезе от железния ковчег.

Той сви рамене, върна се при колата и продължи пътя си към Бордо. Туийд му бе дал адреса на Изабел Томас, приятелката на Френсис Кари. Време беше някой да я посети и да види как е, а може би и да научи още нещо.