Колин Форбис
Огнен кръст (22)

21.

В Парк Кресънт Туийд подреждаше листовете с информация, преди да определи екипите, заминаващи за Франция. Повечето от данните бяха в главата му, но — винаги педантичен — той разчиташе на написаното, в случай че пропусне някоя подробност. Погледна Моника. Беше късно през нощта.

— Интересува ме Бранд — Пола и Нюмън са го видели в Гренвил Грейндж. По-късно е участвал в сбиването в онази олдбъргска кръчма. Намери всичко, което можеш, за него. Предполагам, че е дясната ръка на Доулиш. Действай бързо.

— Трябва ви за вчера, разбира се — отвърна Пола.

— Или завчера…

Марлър паркира волвото си на завоя преди входа на фабриката на Доулиш. Обърна колата така, че фаровете сочеха пътя, по който бяха дошли — осигури бързото им измъкване в случай на опасност.

— Луната най-после се скри зад облаците — каза Нюмън, когато последва Марлър вън от колата. — Да се надяваме, че няма да се появи отново в най-неподходящия момент…

И двамата бяха въоръжени. В кобура на кръста Нюмън носеше „Смит енд Уесън“, калибър 38. Марлър разчиташе на своята „Армалайт“. Бяха увили около левите си ръце малки одеяла, на краката си носеха обувки с каучукови подметки. Тръгнаха бързо по пътя. На завоя спряха, ослушаха се и внимателно огледаха оградата на предприятието. Не чуха никакъв звук, нямаше и следа от пазачите и кучетата им.

— Не очакват да опитаме втори път — прошепна Нюмън.

— Да се надяваме… — сухо отвърна Марлър.

Приближиха се до жиците и отново спряха. Пак се ослушаха, вперили очи в тъмното. Тишината на нощната гора ги потискаше и изнервяше. Нюмън взе решението.

— Хайде да свършваме. Ти си пръв.

Марлър извади отвертка с дървена дръжка, отиде до портала, обърна се и извървя същото разстояние, както при предишното им идване. Пресегна се и притисна металния край на отвертката към кабелите, които се подаваха от една пластмасова бяла изолационна тръба. Освети го кратък блясък.

— Електрическата мрежа е извън строя. Да се надяваме, че не съм задействал алармената — каза той и застана зад Нюмън.

— Скоро ще разберем. Да не им оставяме време да реагират…

Под одеялата всеки носеше малка метална сгъваема стълба. Нюмън извади своята, разгъна я и я подпря на оградата. Крайната стъпенка, която опираше в жиците, беше изолирана с каучук. Марлър се изкачи нагоре, пресегна се и метна одеялото на Нюмън върху горната част на мрежата. Прехвърли се и скочи от другата страна. Вече вътре, той бързо разпъна своята стълба и я изправи до оградата. Така нямаше да се бавят на връщане. Изкачи се обратно и метна одеялото си върху това на Нюмън.

Партньорът му бе по-тежък от стройния Марлър. След секунди Нюмън се изправи до него. И двамата се намираха на територията на противника.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди Нюмън. — Аз ще водя. Имам обаче някакво странно чувство. Отсъствието на патрулите не е нормално…

Част от съзнанието му се върна назад през годините. Спомни си ученията в базата на SAS, когато трябваше да напише статия за легендарните елитни бойци. Тогава успя да завърши курса, макар и не лесно. Сега отново чуваше гласа на мъжа, който водеше обучението им — така и не разбра името му, всички се обръщаха към него със „Сардж“, сержанта. Той им обясняваше: „Когато влизате в охранявана зона, никога не забравяйте, че земята, по която стъпвате, може да се окаже най-опасна…“

Закрил с длан светлината от джобното фенерче, Нюмън внимателно оглеждаше почвата преди всяка крачка. Зад него Марлър, известен с това, че винаги разчита само на себе си, послушно поставяше крака си на мястото, от което Нюмън току-що бе вдигнал своя. Влажна, мека почва, от която на места се показваха неголеми камъни. Напредваха бавно и мъчително. Марлър искаше да изкрещи: „За Бога, движи се по-бързо!“, но държеше устата си затворена, въздържан от бавните и методични стъпки на Нюмън.

Марлър често вдигаше глава и обхождаше с поглед дивата пустош наоколо — дива, ако не се смятаха бетонните сгради, които приличаха на бункери. Всичко тънеше в мрак. Никакво движение, никакъв звук. Острата тишина беше тайнствена, тревожна. Намираха се на десетина метра от първата, подобна на морга, сграда. Прозорците й гледаха в мрака като черните лещи на огромен бинокъл. Дали ги наблюдаваха? Дали първият знак, че са попаднали в капан, щеше да бъде дъжд от куршуми?

Нюмън вдигна ръка. Очите на Марлър, свикнали с тъмнината, забелязаха движението и той спря. Нюмън клекна, освети земята пред себе си и я заопипва със свободната си ръка. Не носеше ръкавици — невъзможно е да стреляш с тях. Пръстите му се бяха вкочанили от студа, но продължаваше да ги движи по повърхността на почвата. Марлър клекна зад него.

— Проблеми?

— Сериозни.

— Какво има?

Нюмън внимателно опипа земята вдясно от себе си, разрови обраслите с мъх буци кал. Направи знак на Марлър да се приближи. Застанаха един до друг. Марлър го погледна и видя, че лицето му е мрачно.

— Виж това — прошепна Нюмън.

Бавно движеше фенерчето си. Осветяваше малки туфи трева, от които стърчаха къси метални пръчки. Марлър преброи седем. Показваха се не повече от сантиметър. Металът беше нов. Блестеше на светлината от фенерчето.

— Противопехотни мини — каза кратко Нюмън. — Стъпваш отгоре и ако избухне, оставаш без крак. Или без двата. Копелетата си разбират от работата.

— Е?

— Връщаме се по абсолютно същия път. Нека пак водя аз.

— Можем ли да изчакаме половин минута? Сръчковците от лабораторията ми дадоха някакъв нов фотоапарат, преди да тръгна от Лондон. Инфрачервен обектив с автоматично фокусиране. И с миниатюрни размери. Искам да снимам тези прозорци…

— Какво чакаш? Каза половин минута. Вече броя…

Марлър извади от джоба си малка пластмасова правоъгълна кутийка. Насочи обектива поотделно към всеки прозорец. Бяха му казали, че апаратът работи при всякакво осветление, дори в пълен мрак. Само фиксираш обекта и натискаш копчето. Марлър направи точно това. Засне всеки от прозорците по шест пъти.

— Свършвай по-бързо — предупреди го Нюмън, — изщракванията са силни. Може да са инсталирали звукови сензори. Тази шайка е способна на всякакви дяволски…

— Готово, шефе.

Марлър козирува шеговито и прибра апарата. Обратният път им се стори още по-труден. Нюмън пак светеше пред краката си, но сега, вече видял зловещите мини, проверяваше много по-внимателно почвата. Марлър потисна въздишка на облекчение, когато стигнаха до оградата. Нюмън се прехвърли пръв. Марлър го последва, на върха опря корем в одеялата, пресегна се надолу и издърпа стълбата след себе си. Скочи на земята до Нюмън, вдигна ръка и свали одеялата. Тръгнаха в тишината на нощта към колата, хванали стълбите.

— Не свършихме много работа — рече Нюмън. — Не можем да ги надхитрим.

— Не бързай. Факирите в лабораторията още не са проявили филма.

Прибраха всичко в багажника на волвото. Нюмън, който обичаше да кара, помоли Марлър да седне зад волана.

— Заповядай. Чувствай се като у дома си…

— Слушай!

Някъде зад тях се чу прекъсваш шум от двигател, който се бореше с неравната земя под колелата. Звукът идеше от оградения участък — едва ли превозното средство щеше да вдига такъв адски шум, ако се движеше по асфалта зад тях. Явно напредваше бавно.

— Значи са ни забелязали все пак — каза Марлър.

— Съмнявам се. Преди да се качим, проверихме внимателно колата. Не открихме следи някой да си е играл с двигателя, отдолу нямаше прикрепени бомби. Освен това щяха да ни погнат, докато бяхме вътре. Ще потегля, за да открием място, където да се скрием. Машината ще тръгне насам.

— Защо не в обратна посока?

— Към Ортфорд? Там пътят свършва. Не вярвам…

Нюмън включи на дълги светлини и подмина следващите два завоя. Фаровете опипваха неподвижните дървета. Отби вдясно по един черен път, водещ навътре в гората, обърна колата и спря. От шосето ги скриваха няколко дървета, но те можеха да следят всяко движение по асфалта. Нюмън угаси фаровете и зачака.

Тежък камион подмина началото на черния път и продължи към Снейп Молтингс. Движеше се на дълги светлини. Без да включва фаровете, Нюмън потегли на голяма дистанция след него, като не губеше от поглед червените габарити. Уверено взе следващия завой. Марлър изръмжа.

— Ще свършим в канавката, ако не включиш поне габаритите.

— Няма. Забравяш, че неотдавна карах мерцедеса по този път. Помня го добре.

Марлър се поуспокои. Знаеше, че за Нюмън е достатъчно веднъж да мине по непознат маршрут, за да може по-късно да се върне по същия път, без да сбърка. Намести се по-удобно в седалката, поставил карабината в скута си.

При Тънстол камионът зави надясно по пустото шосе и продължи към пивоварните. Подмина старите складове, където през лятото се организираха концертите на Бенджамин Бритън, и продължи през притихналата местност към селото.

— Марлър, струва ми се, че шофьорът на този камион е сам. Ще го изпреваря и ще го спра. Ти излизаш, измисляш подходящ предлог и претърсваш камиона.

— Както кажеш.

Нюмън включи всички фарове, натисна педала и бързо задмина камиона. После намали, завъртя волана и спря волвото напряко на пътя като бариера. Остави светлините включени. Каза на Марлър да не затваря вратата, за да свети и лампата в купето. Той кимна, излезе и застана на тревата в края на платното.

Камионът бързо се приближаваше. Фаровете му осветиха препятствието. Шофьорът намали и спря близо до волвото.

Понечи да излезе, но Марлър го изпревари и рязко отвори вратата. Той политна навън и Марлър го хвана, за да не падне. Груба тактика, но често вършеше работа.

— По дяволите? К’во си мислите, че правите?

Беше дребен мъж с обрулено лице, на възраст между четиридесет и шестдесет години, с кръвясали очи. Носеше съвсем ново подплатено яке. Доулиш явно много държеше хората му да бъдат добре облечени. Марлър надуши миризмата на алкохол в дъха му. Коняк? Бързо размаха пред лицето на дребосъка картата си от „Дженеръл и Къмбрия“.

— Следствен отдел на Ипсуич. Искам да огледам ремаркето на този камион. Можеш и да откажеш, но тогава ще докладвам, че караш пиян. Колегата ми вече записа номера.

Марлър забеляза страх в налетите с кръв очи. Доулиш трябваше да поработи върху хората си. Дисциплината му куцаше. Шофьорът го поведе към задната част на камиона. Марлър пътьом прочете надписа отстрани: „Консервация Доулиш“. Забеляза и съвсем новите катинари на двете задни врати, докато шофьорът вадеше връзка ключове. Той се позабави при отключването, после отвори едната врата и се дръпна назад.

— Няма да намерите наркотици, ако това търсите.

— Ти чакай тук. И не се опитвай да ме заключиш — колегата ще те надупчи…

Включи фенерчето и освети съдържанието на каросерията. Редици плътно наредени една над друга платнени торби. Всяка от тях закопчана с обикновена метална катарама. Марлър отвори една и светна вътре. Беше пълна с маски с процепи за очите. Не бе очаквал това. Прегледа съдържанието и на други торби. Все същото. Странно. Много странно.

— За какво са маските? — попита той, когато скочи обратно на пътя.

— Голям коледен бал…

Марлър го сграбчи за яката на ризата, която се подаваше под якето.

— Не ме пързаляй! Можеш да се намериш в някоя от килиите на ипсуичката полиция.

— Братче, кълна се в Бога, истина е! Коледа наближава. Не знаеш ли? Доставяме рано. Поръчката е голяма. За маскен бал, предполагам. Не знаеш с кого танцуваш, докато не настъпи моментът. Полунощ. Всички си свалят маските…

Прекалено много говореше. Прекалено подробно обясняваше. Марлър го спря с ръка и изчака да заключи.

— И къде ги караш?

— … Лоустофт.

Имаше кратко колебание, преди да дойде отговорът. След толкова много приказки — сега една-единствена дума. Когато тръгнаха обратно към кабината, Марлър леко плесна шофьора по задника. Както и очакваше, ръката му се удари в нещо твърдо, скрито в задния джоб. Плоско шишенце коняк.

— Карай внимателно — предупреди го Марлър. — И изключи проклетите фарове. Заслепяваш колегата…

Нюмън бързо изправи колата, когато Марлър седна до него. Потегли веднага, преди шофьорът да е запалил отново светлините си. Марлър запали цигара.

— Това с фаровете беше умно — каза Нюмън. — Така няма да успее да види номера ни.

— Каквато беше и целта ми, приятелю. Искаш ли да познаеш какво кара по това време?

— Не обичам да налучквам.

— Бездруго щеше да загубиш. Камари торби, пълни с маски. Само това. От средата на каросерията чак до кабината. Наредени до тавана. Стори ми се, че са стотици, ако не хиляди. Каза ми някаква глупост — били за коледен купон. Излъга и за посоката — пътувал към Лоустофт. Дали да проверим къде наистина отива?

— Този път съм съгласен. Следващият разклон е при Снейп Молтингс. Залагам десет срещу пет, че ще завие надясно към Олдбърг.

— Не се хващам — Марлър изглеждаше замислен. — Да, маските в този камион трябва да наброяват хиляди. Бал с маски, значи…

Далеч пред камиона, Нюмън зави и навлезе в широката ивица трева, отделена от пътя от ниски храсталаци. Бяха стигнали разклона. Угаси фаровете и двигателя и зачака. Марлър изхвърли цигарата си и свали прозореца, за да чува по-добре.

Сред тишината на мрака, която сякаш ги притискаше към земята, се носеше далечно бръмчене на камион. Марлър погледна светещите стрелки на часовника. Един и половина. Необичайно за доставчик време.

Притихнаха, когато камионът наближи разклона. Шофьорът включи на къси и уверено зави. Но зави наляво, отдалечавайки се от Олдбърг. Нюмън също запали късите светлини, включи двигателя и последва камиона.

— Трябваше да приема облога — обади се Марлър. Нюмън продължи да кара само на габарити, когато подминаха селото. Червените стопове на камиона бяха достатъчни, за да го насочват, а краткият престой при разклона бе подобрил нощното му виждане. Камионът зави надясно по шосе А12, ускори и продължи на север. На пътя нямаше никакво друго движение.

— Изглежда, пияндурникът не ме е излъгал, когато каза Лоустофт — рече Марлър. — Но тогава можех да се закълна, че не казва истината.

— А за тези неща обикновено не грешиш, както всички знаем.

— Благодаря за безрезервния вот на доверие…

Марлър имаше усещането, че еднообразният път по магистралата го хипнотизира. Нюмън продължаваше да кара. Сега се появиха и други автомобили — от време на време ги връхлитаха блесналите очи на фаровете им. Нюмън реши да включи за по-сигурно и своите. Пусна късите светлини, но шофьорите от другата страна не си правеха този труд. Няколко пъти Нюмън реагира:

— Изключи дългите, говедо…

Камионът бързо гълташе километрите. Нюмън здраво натискаше педала, за да не изостане, но се движеше на достатъчно голямо разстояние, защото шофьорът можеше да се усети, че го следят. Марлър отново погледна часовника си.

— Бог знае по кое време ще се приберем в „Браднъл“ и дали ще ни пуснат толкова късно.

— Придумах момичето на регистрацията да ми даде ключ от външната врата, преди да тръгнем за фабриката.

— Убеден съм, че точно ти си успял да я омагьосаш…

— Явно смята, че заслужаваме доверие.

— Няма що! Доверие към хора, които влизат с взлом в частна собственост.

Готвеше се да запали нова цигара, когато видя, че камионът намалява скоростта. До Лоустофт имаше още доста път. Нюмън също намали. Недоумяваха. Проблесна десният мигач на камиона, предупреждаващ, че ще излезе от магистралата. Нюмън намали още малко и погледна в огледалото. Нищо на километри зад тях. Камионът зави по тесен път, водещ на изток към морето.

Нюмън спря пред разклона. С каменно лице се наведе напред и погледна надписа на стрелката в началото на пътя, по който бе тръгнал камионът. Имаше една-единствена дума — Дънуич.