Колин Форбис
Огнен кръст (29)

28.

Президентът на Франция се спусна по шестте стъпала, които водеха от входа на Елисейския дворец към чакащата колона от автомобили. Началникът на кабинета задържа вратата на ситроена отворена, докато президентът влезе вътре, после я затвори, заобиколи колата и се настани до него. На предните седалки седнаха шофьорът и един цивилен въоръжен служител от охраната.

Ситроените в двора на Елисейския дворец бяха осем, паркирани в колона пред железните врати на входа откъм улица „Фобург дю Сент Оноре“. Министър-председателят бързо влезе в колата зад президентската. В останалите се качиха служители на президентството и въоръжена охрана.

На улицата пред Елисейския дворец патрулираха униформени мъже с автомати. Движението по нея беше отклонено. В далечината се виждаше как полицаите удържат любопитните тълпи. След подадения сигнал вратите се отвориха, президентската лимузина излезе на улицата, набра бързо скорост и се отправи към гарата, а останалите автомобили я последваха на къса дистанция. Ескорт от въоръжени мотористи придружаваше колите — четирима пред президентската лимузина, а по-голяма група — зад последната кола.

Президентът седеше изправен. Знаеше, че въпреки високата скорост на кортежа жителите на Париж го наблюдават с любопитство и вълнение. Едва когато наближиха гарата, шофьорът намали. Влезе през входа за автомобили и спря точно до червения килим, който водеше до президентския вагон.

Президентът слезе от колата и приветства почетния караул. Кимна в знак на одобрение на началника му и се качи във влака. Облечен в бяло прислужник го посрещна с поклон и го придружи до креслото в луксозния вагон. Президентът знаеше, че всички камери в момента са насочени към него. Нисък и набит, той се настани удобно и извъртя главата си така, че да изглежда най-добре. Отвори кожената папка, подадена му от помощника, и се престори, че чете някакъв документ.

Президентският вагон се намираше непосредствено зад големия локомотив на влака. „Те Же Ве“ — гордостта на френските железници — стоеше до перона като някакъв дълъг излъскан куршум. След напускането на Париж той щеше да развие скорост от близо 250 км/ч. Вагонът на министър-председателя се намираше зад президентския. Последните бяха запазени за журналистите от пресата, радиото и телевизията. Те щяха да отразяват посещението на президента в опустошения Лион. Политическата цел на това посещение беше да се покаже на обществото загрижеността на държавния глава и правителството.

Никой не извести потеглянето на влака. Той се плъзна по релсите и продължи пътя си под студеното ноемврийско слънце.

Президентът за пръв път заговори на началника на канцеларията:

— Подготвено ли е всичко за пристигането ми в Лион? За първата част от обиколката си ще имам нужда от кола.

— На гарата ще ви чака блиндирана лимузина.

— По-късно, когато хората ме наобиколят, ще сляза от колата, за да поговоря с тях, да им изкажа съболезнованията си и да се ръкувам с всеки поотделно…

— Началникът на охраната се страхуваше именно от това. Лазал предупреди, че в страната работи професионален наемен убиец, някой си Калмар. Досега е убил поне двама души. Общото мнение е, че трябва да останете в лимузината.

— Лазал явно е разтревожен. Но президентът на френската република трябва да бъде сред хората, когато те имат нужда от това. Така кажете и на службата по охрана…

Президентът се задълбочи в документите, които държеше. Не се и сещаше да погледне през прозореца. Трябваше да прегледа купища хартия. Зачете се в подробните доклади за вълненията в южната част на страната. Наистина не можеше да измисли начин да се справи лично с обезпокоителното разрастване на терора.

Фермерите и работниците, излезли на полето, чуха приближаването на експреса. Спряха се и се загледаха в размазаните му от скоростта очертания. В голямата кабина на локомотива механикът погледна часовника си и се обърна към своя колега:

— Скоро ще пристигнем. Продължаваме с максималната скорост. Президентът очаква от нас точно това…

Южно от Руан линията преминаваше по един виадукт високо над някаква река. Влакът не намали скоростта. Това бе обичайната процедура. Главният механик погледна през прозореца и видя полетелия срещу тях мост. Пъхна между устните си цигара, но реши да не я пали.

Локомотивът стигна виадукта и се втурна по него. Вагоните послушно го следваха. На не повече от километър в далечината се виждаше малък град, разположен на върха на хълм.

В момента, в който влакът стъпи с цялата си дължина на моста, мощна експлозия взриви края на виадукта малко пред локомотива. Дълъг сектор от линията бе изхвърлен нагоре. Влакът продължи да се движи по релсите, докато първите колела изгубиха опората си. Локомотивът полетя встрани и премина през каменната стена, сякаш бе направена от хартия. Влакът и сега не намали скоростта си. Продължи движението си, но този път в празното пространство. Излетя от моста като торпедо с вагони, безвъзвратно вкопчени един в друг.

Преви се на две и с адска скорост се втурна към дъното на пропастта. Локомотивът започна да се извърта във въздуха. Главният механик не успя дори да изплюе цигарата. Зъбите му се врязаха в нея, а когато по-късно откриха откъснатата му глава, в устата й намериха филтър от „Голоаз“.

Локомотивът удари дъното на пропастта и трясъкът беше по-силен от експлозията на бомба. Върху него, около него, навсякъде се стоварваха вагоните и се превръщаха в смазано, негодно за нищо желязо. Никой не оживя в президентския вагон. Никой не оживя във вагона на премиера. В останалите вагони повечето загинаха веднага, другите пострадаха ужасно.

В края на града един мъж на средна възраст в опърпани дрехи бе чакал появяването на експреса, наблюдавайки с бинокъл моста. Фокусира лещите и се вгледа в дупката от експлозията. Приличаше на дупка от изваден зъб.