Колин Форбис
Огнен кръст (42)

41.

Генерал Дьо Форж се разхождаше из кабинета си и слушаше доклада на Леми за успешната акция на Калмар. Движението му изнервяше майора — Дьо Форж често оставаше зад гърба му, докато той говореше. Генералът обичаше да използва този психологически трик — да кара посетителите да се чувстват неудобно. На едно място прекъсна разказа на Леми:

— Долната част на палтото и обувките ти са целите в тиня.

— Почвата е прогизнала от вода…

— Дори и да е така, трябваше да се изчистиш, преди да влезеш. От теб се очаква да бъдеш по всяко време пример за войниците.

— Моля за извинение. Нямах търпение да ви уведомя за успеха на Калмар. Джийн Буржойн е мъртва.

— Елиминирахме един шпионин. Мисля да превърна сегашните маневри на войската в начало на операция „Маренго“. Преди това ти трябва да започнеш с операция „Аустерлиц“ — създаването на хаос в Париж. Отсега нататък огненият кръст трябва да се появява навсякъде.

Докато Дьо Форж говореше, част от съзнанието му беше заета с мисълта, че в щаба му има шпионин. Някой доставяше информация на властите в Париж — информаторът в службата на Лазал го бе потвърдил. Значи предателят беше сред най-доверените му хора. Лейтенант Бертие? Самият Леми? Трябваше да го разкрие бързо и да го ликвидира. Задължително преди старта на „Аустерлиц“ и „Маренго“.

— Огненият кръст бе знамето на бунтовете в Марсилия и Тулон — увери го Леми. — Утрешните вестници ще са пълни със снимки. Да пристъпя ли към операция „Аустерлиц“?

— Още е рано. Изборът на подходящ момент е най-важната част от всяка кампания. Каза, че ти се е обадил Бертие, за да съобщи, че е видял Пола Грей в Аркашон. В кола с още двама мъже. Тя ще бъде следващата цел на Калмар. Трябва да приключи с ликвидирането й до двадесет и четири часа.

— Не е много. Калмар обича да планира прецизно действията си.

— Е, тогава ще се наложи да побърза с прецизността си. Тревожи ме и загадъчният Манто.

— Той ми се обади и ми каза да поставя два милиона швейцарски франка в платнена торба, а нея да оставя зад телефонната кабина при едно селце до Бордо. Това и направих. После си тръгнах.

— Какво друго ти каза? — попита Дьо Форж през лявото рамо на Леми.

„Истински дявол — помисли си майорът. — Откъде разбра, че това не е всичко?“

— Манто ми каза да отида в щаба за половин час. После съм можел и да се върна при телефонната кабина. Нямал нищо против да се върна и по-рано, но щял да стреля в главата ми.

Това несъмнено бе езикът на Манто, помисли си Дьо Форж. Калмар никога не говореше така.

— Друго?

— Да. Каза, че ще се заеме с Пола Грей. И с всеки друг, който сметнем за излишен. Точно така се изрази.

Дьо Форж се надяваше, че след плащането на исканата сума Манто щеше да го остави на мира. Сега се чувстваше по-спокоен. Куршумът, прелетял пред лицето му, бе успял да го стресне.

— Изпрати жълт сигнал за групите в Париж, включени в операция „Аустерлиц“ — изведнъж нареди генералът. — Незабавно…

Когато Леми излезе, той погледна часовника си. Следващият, последен сигнал щеше да бъде червен — сигналът за взривяването на Париж. Трябваше скоро да нанесе удара, преди Навар да е успял да стабилизира правителството.

 

Навар и Лазал наблюдаваха Туийд, докато говореше по телефона, но неговото лице остана безизразно. Туийд си водеше кратки записки, рядко задаваше по някой въпрос на Нюмън. В един момент му каза да изчака и се обърна към двамата французи:

— Обажда се от хотел в Аркашон. Никой не подслушва. Бътлър наблюдава администратора. Трябва веднага да решим един проблем.

— Какъв?

— Нюмън разполага с доказателства за зверствата на Дьо Форж. Направил е снимки… — Туийд сбито им разказала гробището в Ланд и за случилото се при вилата на Моше Щайн.

— Нека аз поговоря с него — каза Лазал. Взе слушалката и започна: — Лазал. Ще бъда кратък. Филмът у вас ли е? Добре. Знаете ли летището при езерцето Казо, западно от шосе Н652?

— Да. Видях го, когато се връщахме с Моше от Ланд.

— Призори там ще кацне хеликоптер „Алует“. Дайте филма на пилота. Кодовото му име е Валми.

— Ще бъда там.

— Туийд ми прави знак, изчакайте…

Туийд се бе замислил върху сбития разказ на Пола за откриването на трупа на Джийн Буржойн. Реши, че е крайно време да изведе сътрудничката си от опасния район. Разказа с две думи на Лазал за убийството. Французинът зарови пръсти в косата си.

— Господи! Джийн беше един от агентите ми в района. Това е ужасно. Оставам само с един човек там…

— Дай ми проклетия телефон, Рене! — Туийд грабна слушалката. — Боб, Пола къде е? Дай ми я… Пола, съжалявам за Буржойн, сигурно не си на себе си от шока… Да, разбира се, че си го свързала с Олдбърг. Сега ме слушай: изтеглям те от района. Лазал ще изпрати хеликоптер. Боб знае за това. Ще се качиш на него и ще дойдеш в Париж.

— Не. Оставам тук, докато открием мръсника. Успя да убие две мои приятелки — Карин и Джийн…

— Пола — произнесе сериозно Туийд, — това не е молба, това е заповед. Отлиташ оттам с хеликоптера!

— Не — повтори твърдо тя. — Оставам. С мен е Боб. Хари и Пийт също.

— Май не ме чу — каза рязко Туийд. — Заповядвам ти…

— А аз не се подчинявам! Ако не ви харесва, после можете да ме изхвърлите от екипа.

— Непреклонна жена…

— Когато поискам, съм такава. Сега искам. Как е при вас?

— Дай ми Нюмън.

— Слушам, Туийд — обади се Боб.

— Сам разбра, че не мога да се оправя с Пола. Но я искам на борда на вертолета. Ако се наложи, ще я занесеш до машината на ръце!

— Не мога да го направя. Грешите за Пола. Тя ще приеме това като бягство от битката. Не че не съм съгласен с вас, що се отнася до безопасността й. Но тя е пълноправен член на екипа. Не го забравяйте.

— Може пък и да си прав. Дано доказателствата, които си събрал, ни помогнат да неутрализираме мощта на врага. Лошото е, че нямаме свидетел.

— Имаме — каза Нюмън, като се сети за Мартина, жената, която събираше съчки по плажа. — Малко е стара, но умът й е на мястото си. Може да направи силно впечатление, ако се появи по телевизията.

— Боб, тази жена ни трябва.

— Тоест да се върна в Ланд. Добре, виждам, че е важно. Може да наклони везните в наша полза.

— Да се върнеш в Ланд? — Туийд не бе очаквал това. — Не мога да го искам от теб.

— Вие не го и искате. Сам взех решението. Тръгвам веднага, щом свърша с други е неща.

— Боб, обещай ми да се обадиш, преди да тръгнеш. Или поне някой от останалите да го направи.

— Окей. Обещавам. Пазете се.

— Ти се пази — гласът на Туийд издаваше тревогата му. — Имаме причина да мислим, че скоро адът ще се отприщи. Отсега нататък можеш да очакваш всичко.

Туийд умислен затвори телефона. Бяха стигнали до критичния момент в безмилостната битка за спасяването на Франция. По време на разговора му Навар бе стоял прав, загледан сякаш в мъглите на несигурното бъдеще. Туийд го погледна, видя изражението му, отгатна мислите му. После обърна очи към Лазал.

Шефът на френските тайни служби също изглеждаше нервен и несигурен. Дали беше време да удари с батальоните си DST, полувоенните Сили за борба с безредиците, останалите подразделения под негово командване? И накъде трябваше да ги насочи? На юг, където хаосът беше организиран и ръководен от Дьо Форж? Или да ги остави да отбраняват Париж?

Единствен Туийд знаеше правилния ход. Чужденец в чужда столица, той изглеждаше толкова спокоен, колкото би бил зад бюрото си в Парк Кресънт.

— Зная какво трябва да направим — гласът му бе решителен — Но първо искам да ми опишете ситуацията в момента така, както я виждате вие.

Отговори му Навар, все още бодър, въпреки късния час:

— Както знаете, без да се допита до мен, Масон публично обяви назначаването на генерал Дьо Форж за временно командващ Трета армия. Войската в момента провежда учение на територията на цяла Южна Франция. Каква е целта на маневрите? Разиграват отбраната на Марсилия, Тулон и Бордо при нападение по вода и въздух. Фиктивният нападател е генерал Али — диктатор, чиито войски са базирани в Северна Африка. Повод за интервенцията е преследването на арабите във Франция. Сценарият на учението напълно съответства на антиарабската пропаганда, организирана от Дюбоа.

— А каква е истинската цел на маневрите?

— Да се осигури правото на Дьо Форж свободно да разполага и придвижва във всички посоки войските си, обхващайки огромна територия.

— Трябва да го ударим сега. Незабавно, без пощада. Изправени сме срещу зли сили. Расисти, хора, мразещи до смърт арабите, германците, американците…

Туийд се бе изправил, когато главен инспектор Ото Кулман влетя в стаята, здраво стиснал в устата си незапалена пура. В ръката си държеше сгънат лист хартия.

— Идвам от Германия — каза той на Навар. — Да започвам ли?

— Разбира се.

— Туийд, преди време ти ме посъветва да изпратя тайни агенти в Базел и Женева. Каза, че там се намира базата на Калмар. В неутрална Швейцария. Че там получава заповедите.

— Какво откриха твоите хора?

— Четирима души, които са свързани по някакъв начин със събитията от последния месец, са посещавали в този период Базел, Женева или и двата града. Ето имената им и местонахожденията им.

Туийд разгърна листа, прочете го и го върна на Кулман.

— Името на човека, когото познаваме като Калмар, е в този списък. Но не мога да докажа твърдението си. Все още.

Туийд влезе в кабинета, затвори вратата и седна зад бюрото си. Трябваше насаме да проведе няколко важни телефонни разговора, да даде извънредни инструкции за бързи действия.

Първо позвъня на Марлър.

После се свърза с Нюмън и поговори по-дълго с него. Повика на телефона и Бътлър. Нарежданията му бяха кратки. Свърза се и с Пийт Нийлд. Заповедите за него отново бяха кратки.

Помоли Нийлд да му даде Пола. Приказва дълго с нея — спокойно и далеч по-топло, отколкото при последния им разговор. Тъкмо затвори, когато влезе Кулман.

— Сядай, Ото. Не се опитвам да идентифицирам Калмар. Искам убиецът да се чувства в безопасност, извън всякакво подозрение.

— Мисля, че стратегията ти е добра. Дойдох, за да поговорим насаме. В Германия приех кратък радиосигнал от Щал. Помниш ли го?

— Разбира се. Хотел „Де Берг“ в Женева. Тогава говорихме за него. Сега ми се струва, че от срещата ни насам са изминали години. Щал е твой агент, представящ се за французин в Бордо. Каза ми фиктивното му име, адреса и телефонния номер.

— Свърза се с мен съвсем за кратко. Едновременно ме зарадва и разтревожи — разполагал с ценна информация, но не можел да се измъкне от Бордо. Има ли начин да помогнеш?

— Мисля, че да. Мои хора се намират в този район. Паролата е „Гемлин“ нали?

— Точно така. Благодаря ти.

— Не ти обещавам нищо, Ото — предупреди го Туийд и немецът излезе от стаята.

Туийд се пресегна за телефона и набра номера на „Атлантик“, даден му от Нюмън. Щеше да остави на Боб сам да реши дали да отиде отново в Бордо, за да спаси Щал. Нюмън вече бе рискувал достатъчно, за да го излага на нова опасност.

Марлър седеше на леглото в апартамента на „Рю дю Бак“ в Париж, когато му се обади Туийд. Пушеше цигара пред разтворената карта на Франция. Вдигна слушалката при първото позвъняване и отговори, без да казва името си:

— Да? Кой е?

— Туийд. Искам да засилим натиска, Марлър, искам да ги притиснем още по-здраво. Войната, която водим с теб, е психологическа. Можеш ли да измислиш нещо?

— Дайте ми една секунда…

Марлър издуха кръгче дим и проследи с поглед пътя му към опушения таван на мизерната стая. Кръгчето постепенно се разду и димът се разсея във въздуха.

— Хрумна ми нещо. Чисто психологически ход. Ще замина за известно време.

— Успех!

Марлър прибра радиотелефона в отвореното куфарче, оставено на един стол. Извади самолетните билети на „Ер Интер“, на които трябваше само да попълни посоката и номера на полета. Вече бе използвал няколко, но оставаха достатъчно. Взе пластмасово шише пудра с жълтеникав оттенък, застана пред огледалото и сложи малко от нея на лицето си.

Пудрата беше част от „мострите му“ — нали се представяше за търговец на козметика. Резултатът от процедурата пред огледалото беше блед, нездрав цвят на лицето. Доста французи изглеждаха точно така. Марлър критично огледа отражението си и оправи ъгъла на баретата.

Бе облечен в сини джинси и яке. Преди няколко дни беше проверил на практика дали външният му вид и поведението му постигат желания ефект. Тогава влезе в първия бар и си поръча нещо за пиене. Заразхожда се из помещението с чаша в ръка — отдавна бе забелязал, че французите имат този навик. Поприказва с бармана, с някои от посетителите. Оплака им се от трудностите в бизнеса. Всички се отнесоха с разбиране към проблемите му. Нещо повече — те го приеха като един от тях.

— Време е да се захванеш с работата си — каза Марлър на собственото отражение.

Знаеше, че си говори сам, разбира се. Често когато работеше дълго време без партньор, се връщаше към този навик. Вече с нетърпение очакваше деня, в който щеше да се махне от този противен апартамент.

В хотел „Атлантик“ Нюмън също бе разтворил карта пред себе си. Беше на Бордо.

— Налага се да се върна в града, за да измъкна Щал — един немски агент, внедрен там — обясни той. В стаята бяха Пола, Нийлд и Бътлър. — Тръгвам довечера. През нощта ще имам по-големи шансове.

— Ти си полудял — избухна Пола. — При последното си ходене там просто извади невероятен късмет. А сега непрекъснато съобщават за засилени предохранителни мерки в Бордо. Погледни вестниците…

Вестниците бяха пръснати на леглото му. Всички публикуваха снимки от бунтовете в Марсилия и Тулон. Натрапваха се образите на мъжете с маски и лотарингските кръстове, пламнали в нощта. Метежите ставаха все по-свирепи.

— Ако довечера тръгнеш за Бордо — продължи Пола, — няма да можеш дори да подремнеш. А сутринта трябва да посрещнеш хеликоптера. Къде ще бъдат рефлексите ти тогава, ако налетиш на нещо непредвидено?

— Благодаря ти за доверието — озъби й се Нюмън.

— Тревожа се за теб, глупак такъв.

— Всичко е наред — усмихна се той. — Разбрах те и наистина ти благодаря. Трогнат съм.

— Упорито магаре! — Доброто й настроение се бе върнало след усмивката на Нюмън. Прегърнаха се топло. Зад тях Нийлд смигна на Бътлър. Винаги при операция настъпваха подобни моменти. Резултат от непрестанната опасност, от безсънието и умората. Нервите не издържаха.

— Не мога да открия улицата на Щал на тази карта. „Пасаж Емил Зола“. Ще се отбия при Изабел, преди да тръгна. Тя сигурно знае мястото.

Пола се усмихна дяволито:

— Гледай да не останеш при нея до сутринта.

Нюмън я плесна по дупето и се обърна към Бътлър и Нийлд.

— Грижете се добре за нея, докато ме няма.

— Нали ще се върнеш тук, преди да тръгнеш за… езерото и хеликоптера на Лазал? — попита Бътлър. За малко щеше да се изпусне и да каже „за Ланд“, но навреме се усети, че вероятно Нюмън не е казал на Пола за това пътуване. По телефона Туийд поотделно бе предупредил него и Нийлд, че отговарят лично за безопасността на жената, че тя е изправена пред смъртна опасност.