Колин Форбис
Огнен кръст (49)

48.

Операция „Маренго“ — завземането на Париж — започна. Генерал Дьо Форж бе издал заповедта си късно през нощта.

Сега стоеше приведен над голямата карта на Франция, разтворена на бюрото му. Майор Леми се бе изправил до него.

— Предните отряди на Първа бронирана дивизия наближават покрайнините на Ангулем — докладва Леми. — Движат се с максимална скорост, използвайки прикритието на нощта. Моторизираните патрули са вече в Ангулем. Утре вечер дивизията ще продължи на север. Ще заобиколи Париж и според плана ще влезе в столицата от север.

— Според официалния план, Леми — неочаквано каза Дьо Форж. — Този, който изготвих специално заради шпионина сред нас. От Ангулем дивизията ще се отправи на североизток, ще стигне до Щатору и, следвана от силни подкрепления, ще продължи по шосе Н20.

— Има нов план? — изненадано попита Леми.

— Да, но бях разгласил само официалния. Ако в Париж узнаят нещо за бъдещите ни ходове, те ще ни очакват да нападнем от север.

— А реалният план?

— Дадох го под формата на запечатани в плик писмени заповеди за всеки командир. Вече им наредих да отворят пликовете си.

— Да започвам ли с операция „Аустерлиц“ в Париж?

— Още не. Ще направиш друго — ще се обадиш на Калмар и ще му кажеш да довърши започнатото. Пола Грей. Тя е шпионин. Това е.

— Но Калмар настоява за парите си. Много настоява.

— Тогава му плати — меко му отвърна Дьо Форж. — Сигурен съм, че ще намериш необходимите средства.

Леми излезе замислен от кабинета. Дьо Форж му бе съобщил истинския план на операция „Маренго“ чак сега, след като всички командири вече го знаеха. А Леми все пак беше началник на разузнаването. Освен това майорът все по-често усещаше някаква предпазливост и сдържаност от страна на Дьо Форж. И подозрение. Генералът сякаш вече нямаше доверие в него.

В кабинета си Дьо Форж продължи да изучава картата. Запечатаните заповеди за командирите бяха кратки — те трябваше да се отправят към Париж по най-прекия маршрут — на север по шосе Н20. Последният ход, който щеше да очаква Навар от генерал, известен със сложните си маневри. Щеше да бъде в Париж преди правителството да е станало от сън.

А „Аустерлиц“, ударът отвътре, щеше напълно да обезвреди кабинета, след като бойните групи завземеха всички ключови позиции и центрове на властта малко преди влизането на Дьо Форж в Париж.

 

Колата се повреди, когато вече бяха стигнали далеч на юг от Бордо и се движеха сред безлюдната пустош на равнината. При сервиза на една бензиностанция временно бяха заменили реното с друг, но доста по-просторен модел — „Рено Еспас“. Освен старата кола в сервиза оставиха и голяма сума пари като гаранция.

Караше Пола. Бътлър седеше до нея и показваше пътя. Зад тях се бяха настанили Щал и Нийлд. В дъното на колата спеше Нюмън. Пред входа на една изоставена ферма с голям хамбар двигателят изведнъж угасна.

Пола завъртя няколко пъти ключа, натискайки педала на газта. Никакъв резултат — моторът отказваше да заработи. Бътлър излезе да погледне под капака и Щал го последва.

— Не разбирам много от тези двигатели — каза Бътлър.

— Прекрасно! — Пола също излезе от колата.

— Но аз разбирам — обади се Щал. — Много време изкарах във Франция. Карал съм такава кола. Нека да погледна…

Измина половин час, докато Щал се занимаваше с двигателя. Пола се оглеждаше наоколо, осъзнала колко уязвими са тук, на безлюдното шосе. Явно Щал си помисли същото, защото след половин час им направи знак с ръка да останат по местата си. Отдели се от колата и тръгна към къщата във фермата. Покривът й се рушеше. Изпопадалите керемиди оголваха прогнилите дървени греди.

Хамбарът обаче бе построен от здраво дърво. Покривът си седеше непокътнат, а пантите стабилно държаха отворените врати. Щал влезе вътре, огледа набързо помещението и се затича обратно.

— Ще се наложи да вкараме колата в хамбара, за да оправя мотора. Пола, ти седни на волана. Хайде, излизайте всички!

— Защо? — попита Пола.

— Защото — търпеливо й обясни Щал — ще ми трябват няколко часа, за да ремонтирам двигателя. Трябва да го разглобя и после пак да го събера. В сервиза са ни прекарали. Така ли се казваше?

— Така — нетърпеливо и малко раздразнено отвърна Пола. — Сигурен ли си, че ще можеш да го оправиш?

— Абсолютно. Но ще ми трябва време. А тук сме на прекалено открито място. След Бордо видяхме и танкове. Хайде, моля ви! Да преместим тази кола оттук.

Нийлд вече бе застанал до Бътлър, но никой не успя да събуди Нюмън. Оставиха го да спи и Пола седна зад волана, докато Нийлд, Бътлър и Щал бутаха колата по чакълената алея към празния хамбар. Вкараха я вътре и се огледаха, запалили фенерчетата си. Подът беше застлан със слама. Стъклата на прозорците на трите стени отдавна бяха престанали да пропускат слънчевата светлина, покрити с дебел слой мръсотия. Дървена стълба водеше към капандура в тавана — също толкова мръсна. Щал затвори едната врата, а Бътлър — другата. Нийлд насочи фенерчето си към двигателя и немецът веднага се захвана за работа.

— Наистина ли мислиш, че ще се справиш?

Щал се усмихна:

— Преди да почна в разузнаването, бях автомонтьор. Но не очаквай скоро да свърша, моля те…

През цялото това време Нюмън не бе помръднал от мястото си. Спеше буквално като заклан. По обяд Пола извади чантата, пълна със сандвичи и термос кафе. Преди да тръгнат за Ланд, тя се бе отбила в апартамента на Изабел. Запитана от французойката колко души ще пътуват и за колко време, Пола я бе излъгала, пропускайки Щал:

— Четирима сме. Ще отсъстваме два-три дни.

— Тогава ще ви трябва храна и нещо за пиене.

Изабел беше настояла да приготви сандвичи, докато Пола прави кафето. Тогава англичанката се бе ядосала заради закъснението, но сега благославяше Изабел.

Сандвичите бяха грижливо увити в сребристо фолио. Пола го махна, раздаде на всеки, а после наля кафе в единствената чаша — капака на термоса. Нюмън не помръдваше.

Нахраниха се и Щал продължи да работи под светлината от фенерчето на Нийлд. Ръцете му вече бяха покрити с масло чак до лактите. Половината от двигателя лежеше разфасован на пода и Пола се зачуди дали немецът някога щеше да успее да го сглоби наново. Заплахата дойде рано следобед.

Бътлър беше поел задачата да наблюдава околността през прозорците, устоявайки на изкушението да изчисти поне част от мръсотията. От време на време се качваше на стълбата и надникваше през капандурата. Беше горе, а Пола неспокойно крачеше из сламата, като се опитваше да не обръща внимание на прахоляка, когато Щал размаха отвертката и извика:

— Готово! Ще запали от раз, обещавам ви…

— Неприятности. Големи неприятности. И се движат бързо насам.

Беше Бътлър. Бързо слезе от стълбата, а Пола го гледаше с уплаха. Миг по-рано Щал бе успял да я зарадва. Бе повярвала, че най-после ще излязат от този мръсен и вмирисан хамбар. А сега… Бътлър запазваше самообладание при всякакви ситуации, но в гласа му Пола бе доловила тревога. Хвърли поглед към Нюмън в колата. Още спеше.

— Какво стана, Хари?

— Виж сама. През този прозорец. Танкове на Дьо Форж. Цял батальон…

Тя погледна през прозореца, а Бътлър се изправи над рамото й. Три танка с вдигнати дула преваляха билото на един нисък хълм недалеч от фермата. Движеха се право към нея. Пола стисна устни. Проклет късмет. Бътлър я хвана за ръката.

— Ела с мен. Не си видяла всичко.

Заизкачва се по стълбата и тя го последва. Гредите на покрива бяха съвсем сухи. Явно от никъде не капеше. Бътлър стъпи на дървената площадка под капандурата и се дръпна встрани, за да може жената да погледне през стъклото. Оттук цялата местност се виждаше като на длан. Полетата се простираха чак до хоризонта. Нямаше никакви дървета. Имаше танкове. Много танкове, уверено напредващи към фермата.

— Неприятна картинка — опита се да остане спокойна Пола.

— На учение са — обади се зад тях Щал. Бе ги последвал по стълбата. — Е, поне не ни виждат. Може да променят посоката си.

Пола усети как стомахът й се свива на кълбо, докато гледаше навън. Тук-там над полето пълзяха облаци ледена мъгла. Танковете преминаваха през тях и продължаваха пътя си като акули, търсещи плячка. Щал, както винаги, бе готов за действие.

— Колата е ремонтирана. Да тръгнем обратно на север, така…

— По-добре погледни на север — прекъсна го Бътлър.

Пола и Щал едновременно обърнаха главите си. Танковете се приближаваха от три посоки — север, запад и юг. Чисто беше само на изток. А пътят водеше от север на юг.

Бътлър се спусна долу, последван от останалите. Погледна през прозореца към другата, отделена от хамбара, постройка. Останките от фермерското жилище се намираха на около десетина метра от тях. Бътлър се обърна и нещо прошава в колата. Нюмън най-после се бе събудил. Изпълзя навън и се вторачи в краката си, затънали в сламата. Огледа се изненадано и спря погледа си на Бътлър:

— Какво, по дяволите, става? — погледна часовника си. — Вече е следобед. Трябваше да сме в Ланд…

Пола му наля кафе. Той жадно го погълна и подаде чашата си за още, докато Бътлър накратко му разказваше за случилото се.

Вече напълно разсънен, Нюмън бързо се изкачи по стълбата към площадката под капандурата, за да огледа положението сам. Бътлър и Щал го последваха, а Нийлд остана с Пола долу. Танковете се бяха приближили още и сега изглеждаха огромни. Непобедими, всяващи ужас стоманени чудовища.

— Оставаме тук — реши Нюмън. — Ако се опитаме да избягаме, ще ни използват за учебна мишена, без да се замислят.

— Ако се стигне до това, и ние ще очистим няколко души. Командирите на танковете са се изправили в куполите си — каза Щал.

Докато говореше, измъкна от чантата своя „Хеклер и Кох“. Беше избърсал ръцете си с парцалите, намерени в колата.

— Прибери автомата — нареди Нюмън. — Можем само да чакаме и да се надяваме.

— Ако има на какво… — тихо додаде Бътлър.

Пола също се бе изкачила при тях. Загледа танковете като хипнотизирана. Три от машините бяха съвсем близо. Първата от тях изведнъж ускори и се понесе с рев напред. Чуваше се зловещото дрънчене на гъсениците по каменистата почва.

— Господи! — прошепна Пола.

Виждаше се съвсем ясно сержантът в купола на танка. Беше млад, носеше шлем и диво ръкомахаше. Машината се движеше безпощадно напред към фермерската къща. Намали, преди да стигне до нея, и с лекота се качи върху полусрутената й стена. Тя не издържа под тоновете стомана и рухна цялата, а след нея паднаха покривът и другите стени. Погълнат от облака прахоляк, танкът започна да мачка под гъсениците си развалините на къщата. Младият командир отново махна с ръка и изкрещя в шлемофона си. Пола ясно чу заповедта.

— Сега плевнята! Прегази я…

Последната й мисъл беше, че все пак бе успяла да се обади на Лазал от апартамента на Изабел, докато французойката правеше сандвичите. Съобщи му, че се отправят на юг и остави телефонния номер на апартамента.

* * *

Туийд се бе върнал в Министерството на вътрешните работи рано сутринта, когато Нюмън и останалите вече бяха поели към Ланд. Самолетът му беше задържан на лондонското летище поради съобщение за поставена бомба. Отлетя с пет часа закъснение.

Лазал, току-що прибрал се от „Рю дю Сосайе“, седеше в кабинета си. Изучаваше картата, когато Туийд влезе запъхтян.

— Къде е Навар?

— Има спешно заседание на кабинета. Няма начин да го измъкнем. Какво има?

— Според моите изчисления остават по-малко от шестдесет часа до началото на атаката на Дьо Форж. На летището чух, че Дюбоа е говорил на някакъв голям митинг. Казал, че скоро „народът“ щял да управлява държавата. „Народът“ означава той като министър-председател, доколкото разбирам.

— И аз чух за тази реч. Защо казваш по-малко от шестдесет часа?

— Защото Дьо Форж чака само доставката на оръжие — ракети и гранати с нервнопаралитичен газ предполагам, — преди да удари. Оръжията ще пристигнат на борда на „Стоманеният лешояд“ — кораба на милионера лорд Дейн Доулиш.

— Катамаранът, за който ми разказа, преди да тръгнеш за Лондон?

— Точно така. Мисля, че знам къде са скрити оръжията. Скоро се сетих за нещо, което Пола ми бе казала. И всичко се връзва с Калмар. Знаех си аз…

— Къде е сега корабът?

— Закотвен в неутрални води край Дънуич, на източния бряг на Англия.

— Тогава защо не го задържим и претърсим?

— Защото нямам доказателства за теорията си. — Туийд закрачи нервно из стаята. Помисли си, че на Лазал вероятно всичко това му звучеше доста странно. — Виж, проблемът е, че катамаранът официално домува в Харуич. Там на два пъти са го претърсвали основно. Било е за наркотици. Не открили нищо. А Доулиш е известен във висшето общество. Финансира щедро политически партии. Знам, че съм прав, но, както ти казах, не мога да го докажа.

— Можем да изпратим самолет на бреговата охрана. Знаем ли предстоящия курс на кораба?

— Към Аркашон. Бискайския залив — кратко отвърна Туийд.

— Ще го предложа на Навар. Аз нямам необходимите правомощия. Спомена Пола. Тя ми се обади малко преди да пристигнеш…

Замълча, когато влезе Кулман без сако, само по измачканата си риза. Държеше в ръка незапалена пура. Човек би помислил, че ще умре без нея. Лазал му махна да седне и продължи:

— Пола шепнеше по телефона. Сякаш се страхуваше да не я подслушват. Каза, че целият екип, включително и Егон, се отправя на юг…

— Браво! — избухна Туийд. — Чудесно! И откъде се обади тази глупачка?

— От апартамента на Изабел Томас. Каза и номера там.

— Дай ми го. Бързо, Рене. Дано още не са тръгнали.

— Щал ще им бъде от помощ — увери го Кулман.

— Знам това. Но имаме спешна нужда от записките на Джийн Буржойн…

Пое си дълбоко въздух, когато Лазал му подаде телефона. Чудеше се как да разговаря с Изабел, ако тя вдигнеше слушалката. Така и стана. Отговори веднага, явно беше будна в този късен час.

— Пола там ли е?

— Пола ли? Коя Пола? И кой се обажда?

— Близък приятел, колега на Робърт Нюмън.

— Този пък кой е? Да не говорите за журналиста? Виждала съм снимката му по вестниците. Я ми го опишете, за да съм сигурна, че не ми правите номера. Може да сте си измислили името в последния момент. А вашето още не сте казали.

Изабел звучеше точно като жена, свикнала да я будалкат по телефона. Играеше съвършено. Туийд се ядоса заради загубата на време, но тя беше нрава. Всеки можеше да се обажда. Вече бе препатила с фалшивите агенти на DST. Туийд подробно описа Нюмън, но тя продължи да го разпитва.

— Явно наистина го познавате. Според вас какво оръжие би избрал за самозащита, ако му се наложеше?

— „Смит енд Уесън Спешъл“, калибър 38 — бързо отговори Туийд.

— Съжалявам, че ви разпитвах толкова подробно, но трябваше да бъда сигурна, че наистина сте негов колега. Пола я няма. Никой няма, сама съм. Заминаха преди около половин час.

— Разбирам — Туийд внимаваше да не я уплаши. — Те не бяха ли отседнали в хотел? — попита, за да я изпита.

— Да, в „Атлантик“. Но ще останат при мен, когато се върнат. Тоест след два-три дни. Имате номера ми, така че се обадете пак.

— Мога ли да ви помоля да напускате апартамента колкото е възможно по-рядко?

— Боб… Мистър Нюмън вече ме предупреди. Обадете се пак.

— Ще трябва да направим нещо, Рене — каза Туийд, когато затвори. — Много съм разтревожен. Целият ми екип е на път за Ланд. Тези кръстчета на картата ти какво отбелязват? Местата, където Дьо Форж провежда маневрите?

— Точно така. От получените досега доклади…

— Поставил си кръстчета и на територията на Ланд.

— Да, страхувам се, че хората ти отиват в доста опасен район.

— Трябва да измислим нещо. И то бързо — Туийд замълча. — Я ми кажи, шофьорите на френските бензиновози дали биха подкрепили Дьо Форж?

— Боже мой, не! Те са си цяла мафия. Държат се много здраво. Не харесваха дори Дьо Гол, пък какво остава за Дьо Форж. Военното управление и адът за тях са едно и също нещо.

— А фермерите в Централна и Северна Франция? Вярват ли, че Дьо Форж е спасителят на страната?

— Не. Те нямат никакво доверие на армията. Дьо Форж спечели симпатиите им на юг, като им помагаше в прибирането на реколтата. Фермерите на север гонят войниците от нивите си с лопата в ръка. Защо питаш? Май имаш някаква идея?

— Нали съм си умен — усмихна се Туийд. — Още ли се тревожиш, че Дьо Форж има свои информатори тук, в Париж?

— Да. Сигурен съм, че има. Но не мога да разбера кои са.

— Тогава ще приема поканата на Жозет и утре отново ще я посетя.

— А това за бензиновозите и фермерите?

— Трябва да се действа светкавично. Ето какво ще направиш…