Колин Форбис
Огнен кръст (30)

29.

Лимузината на генерал Дьо Форж спря пред входа на вила „Форбан“. Той не изчака шофьорът да му отвори вратата и изскочи сам. Държеше двата ключа от входната врата. Отключи, бутна я навътре, влезе и я затръшна след себе си. После застана неподвижен.

— Ти пък какво правиш тук?

Джийн Буржойн, облечена в тесен зелен пуловер и къса пола, отметна назад златистата си коса, и вдигна изненадано ръце:

— Не се ли радваш, че ме виждаш, Шарл?

— Не ме предупреди, че ще се върнеш толкова рано — отвърна сухо той.

— Не съм твоя подчинена, за да те информирам за всяко мое движение. Нали така?

Гласът й беше нежен и приглушен, не издаваше никакво раздразнение. Тя извади златна табакера от чантата си, избра цигара, постави я между устните си и я запали със златна запалка. Същата, на която бе гравиран Лотарингският кръст.

Дьо Форж се приближи до нея, изтръгна цигарата от устата й и я хвърли на полирания паркет.

— Ще го изгориш — каза тя.

— Вдигни я тогава.

— О, не, скъпи. Ти я хвърли, ти ще я вдигнеш.

Устните му се стиснаха. Направи две крачки встрани и смачка цигарата с тока на ботуша си.

Гневът му й се стори любопитен. Тя се приближи до блиндираните прозорци при входната врата и надникна навън. До лимузината стоеше само шофьорът.

— Къде е приятелят ти майор Леми? А телохранителят ти лейтенант Бертие? Те винаги те придружават.

— Слушай, казвал съм ти го милион пъти. Не ми задавай въпроси, свързани с професията ми.

— Не се сърди. Мисля само за безопасността ти. Имаш много врагове… Искаш ли чаша кафе?

— Да, ако обичаш…

Когато тя отиде да направи кафето, Дьо Форж влезе в хола и нервно закрачи из стаята. Джийн бе засегнала болното му място със споменаването на двамата офицери.

Преди известно време Леми се бе обадил на телефона за свръзка, оставен от Калмар. Женски глас му беше съобщил при коя телефонна кабина и по кое време да чака обаждането на Калмар. После Леми бе докладвал на Дьо Форж, че е говорил с убиеца и че му е предал новата поръчка на генерала. Чак след това Леми се беше свързал с информатора в службата на Лазал. Сега майорът се намираше в Лион, стигнал там с полета от Бордо.

Подробно инструктиран, Бертие бе отишъл в Лион с хеликоптера на Трети корпус. Никой от двамата не знаеше за задачите на другия. Дьо Форж продължаваше да крачи нервно, току поглеждайки часовника си. Очакваше новини по обяд.

Още нещо тревожеше генерала — присъствието на Джийн Буржойн във вилата. Бе имал намерението да претърси внимателно мястото, докато я няма. Отново погледна часовника си. Дали най-силният му ход бе успял?

В своя голям кабинет, гледащ към двора и „Плас Бово“, Пиер Навар, министър на вътрешните работи, седна зад бюрото си и се захвана за работа. Туийд беше впечатлен от решимостта и усърдието на слабия тъмнокос французин.

— Планът ви е приведен в изпълнение, Туийд, както вероятно вече знаете — каза Навар. Погледна Лазал, който му кимна в съгласие.

Трима души седяха в креслата, разположени в полукръг около бюрото на министъра. Туийд се беше разположил с лице към Навар, а от двете му страни бяха Пола и Лазал. Пола попита:

— Господин министър, защо Франция изведнъж закипя? Винаги сме смятали страната ви за една от най-стабилните. А сега сме изправени пред бунтове, масови безредици, нападения над евреи.

— Добър въпрос — Навар се наведе над писалището си в стил Луи XV, а тъмните му проницателни очи се приковаха в нейните. — Под повърхността съществува един стремеж Франция да стане същата, каквато беше преди години. Определени елементи копнеят за времето на Дьо Гол. Тогава държавата бе най-могъщата в Европа. Обединението на Германия подсилва копнежа им. И Дьо Форж използва докрай тази носталгия по миналото, като представя себе си за новия Дьо Гол. Амбициите му са съвсем прозрачни.

— Не виждам как би успял — упорстваше Пола.

— Аз също. Но той много умно разчита на това негласно желание от страна на някои французи — Франция да оказва най-силното влияние в Европа, а по-късно и в целия свят.

— Аз все още не разбирам — намеси се Туийд, — защо поискахте помощта ни.

— Лесно можете да се досетите — Навар разпери ръце. — Ние сме изцяло потопени в ситуацията. И затова може би не виждаме толкова ясно нещата, колкото би трябвало. Вие сте от Острова — това не е обида, напротив. Вие можете да погледнете на всичко отстрани. Това, което предложите, може да изненада противника ни. Тоест генерал Шарл дьо Форж.

— Страхувам се — каза Туийд. — Чувствам, че Дьо Форж чака удобния момент, за да натисне спусъка. Чака събитието, което да оправдае действията му.

— Президентът стои между Дьо Форж и всеобщия хаос. Съществуваше вероятност да се поколебае — прекалено много се вслушваше в онова куче на Дьо Форж Жанин, министъра на отбраната. Но вторият бунт в Лион накара президента да действа по-решително. Сега очаквам и друго посещение, един човек, който ще представи отношението на Германия. По моя молба тук ще пристигне главният инспектор Ото Кулман. С всички пълномощия, дадени му от канцлера на Германия…

* * *

Генерал Дьо Форж бе решил все пак да се възползва от посещението си във вила „Форбан“, въпреки че намерението му да я претърси пропадна. Когато Джийн Буржойн седна на леглото и започна да се обува, той влезе в банята.

При излизането на Дьо Форж Джийн бе напълно облечена. Генералът закопчаваше униформата си. Жената реши, че моментът е подходящ да си поговори с него:

— Шарл, кой наистина стои зад тези ужасни бунтове? — попита я, докато сресваше косата си.

— Откъде мога да знам?

— Майор Леми би трябвало да знае. Нали това е работата на началниците на разузнаването.

— На французите им дойде до гуша от чужденците, които пъплят из страната, които взимат работата им, които мърсят улиците със самото си присъствие дори.

— Но аз прочетох в „Монд“, че така наречените тълпи действали с военна прецизност. И ако са били обикновени граждани, защо е трябвало да носят маски? Явно е било важно никой да не бъде разпознат.

— Предполагам, че се страхуват от полицията.

Дьо Форж й отговаряше небрежно, докато се оглеждаше в огледалото. Джийн познаваше този тон, познаваше добре и поведението му. Генералът криеше нещо. В момента той се чувстваше добре и тя се надяваше да го накара да проговори.

— Съвсем не си убедителен, Шарл. Какво ще кажеш за онова ужасно клане на евреите в Тарб? Убийците са носели бели наметала с качулки, също като ку-клукс-клан. Отново маскирани мъже. И отново „военна прецизност“ — така се е изразил журналистът, временно отвлечен, за да присъства на нападението.

Дьо Форж сложи шапката си и бавно се извърна с лице към нея. Отпуснал ръце до бедрата си, той я погледна като змия, хипнотизираща жертвата си. Тя издържа на погледа му. Гласът му прозвуча тихо и зловещо:

— Какво намекваш, Джийн?

— Нищо не намеквам. Просто искам да ми подскажеш някакво обяснение на тези невероятни и злокобни събития.

— Хората се бунтуват, за да изразят гнева си, а и страха си от появата на новата и всесилна Германия.

— Разбирам — Джийн не звучеше убедена, но смени темата. — Жена ти Жозет все още ли е безразлична към нашата връзка?

— Жозет е лоялна към мен и към положението ми — аз съм най-добрият офицер във Франция. Тя се върна в апартамента ни в Париж. Усети, че отново настъпва време за нейните светски приеми. Много влиятелни личности присъстват на тях.

— Докато бяхме в леглото, имах усещането, че чакаш някакви важни новини…

Дьо Форж сви рамене. Още един жест, който го издаваше.

— Много разчиташ на въображението си.

Дьо Форж внимаваше да не поглежда към Джийн. Работеха всичките му инстинкти за близка опасност. Буржойн умееше да го подвежда. Дали не й беше казал прекалено много? Прекалено много се интересуваше от работата му, от плановете му, задаваше и опасни въпроси.

— Трябва да тръгвам.

Прегърна я силно. Очите му зад гърба й останаха ледени. Дали не беше време да вземе мерки? Още една задача за Калмар?

Или за Манто?

Телефонът настойчиво иззвъня.

 

Експресът Париж — Бордо спря в Ангулем, на север от Бордо. От него слязоха Нюмън и Моше Щайн. Последният отиде да наеме кола, а Нюмън застана в една телефонна кабина и набра номера на кабинета на Лазал. Казаха му, че го няма. Нюмън направи всичко възможно да убеди мъжа от другата страна на линията, че Лазал очаква обаждането му. Помолиха го да съобщи номера си и да изчака…

Едно рено спря до отсрещния тротоар. Караше го Моше Щайн. Евреинът се престори, че не вижда Нюмън. Беше късно следобед, а по небето се гонеха ниски мрачни облаци. Скоро щеше да се спусне нощта, а до вилата на Щайн в Ланд имаше много път. При това трябваше да се отбият и в Аркашон.

Преди да напусне Париж, Нюмън си бе купил комплект съвсем нови дрехи. Сега бе облечен с френски шлифер, френски обувки и панталони, а на главата си носеше барета. Вбесен, той продължаваше да чака. Щеше ли въобще някой да се обади? Изведнъж телефонът иззвъня…

Лазал, все още в кабинета на Навар, вдигна слушалката, когато телефонистът осъществи връзката и я подаде веднага на Туийд, разбрал, че Нюмън се обажда от обществен телефон.

— Пристигнахме в Ангулем — докладва Нюмън. Говореше бързо. — Монетите ми свършват. Отиваме в Аркашон. После в Ланд. Моше е с мен — внимаваше да не спомене името Щайн. — Ако се случи нещо неочаквано, оставете съобщение на Изабел. О, не съм ви дал номера й. Той е… Моше ми разказа доста и ми се струва, че сега ще преследват именно него. В Ланд се случвали странни неща. Вилата му е близо до селцето Сен Жиронс. Адресът, който ни даде в Париж, бе фалшив. Вилата е близо до морето. А Сен Жирон се намира на шосе Д42 — то се отбива от НЮ и продължава на запад. Ето и телефонния номер…

— Запомних го — отвърна Туийд. — Пола ще се отправи на юг. Може да има нужда от убежище. Имаш ли една минута време да поговориш с нея?

— Дайте ми я.

— Боб — започна бързо и ясно Пола, — кажи ми само дали Изабел може да ме приюти?

— Да. Ще я предупредя, че идваш. Паролата ще е „Грюер“ — това е вид сирене.

— Благодаря ти, Боб.

— Пола, по-добре не идвай тук. Моше ми разказа някои неща, докато пътувахме. Тук е по-опасно, отколкото около „Браднъл“…

— Тогава се пази. Хайде не искам да те задържам повече. Пола прекъсна връзката, преди той да успее да възрази.

Нюмън остана замислен в кабината около минута. Господи! Недоверието и заплахата завладяваха всичко. В самия щаб на DST Моше не бе посмял да съобщи истинския си адрес! Секунда преди да се обади Лазал, Нюмън бе дочул телефонистката да казва „Министерство на вътрешните работи“… И дори в тази крепост на сигурността Пола бе наблегнала на думата „само“, за да го предупреди да не говори излишно. Не бе споменала и фамилията на Изабел.

Замисли се дали не бе казал нещо, което да свързва пряко Изабел с Аркашон. Припомни си целия разговор. Не, не го беше направил. Но всичко дотук налагаше един-единствен извод — по върховете вече се бе наместило предателството, измяната, платените доносници.

Започна лекичко да ръми. Ситни и леденостудени, водните капчици повече приличаха на мъгла. Нюмън излезе от кабината, бързо прекоси улицата и седна до Щайн. Куфарът му се намираше на задната седалка.

— Да тръгваме, Моше.

Дълго пътуваха на юг в нощта. Нюмън видя някаква ярко осветена бензиностанция, приличаща на запалена насред пустошта факла. Каза на евреина да спре, за да заредят.

— Имаме достатъчно бензин.

— Въпреки това ще заредим — настоя Нюмън.

Слязоха от колата и той влезе в малкия магазин до бензиностанцията, докато Моше пълнеше резервоара. Нюмън бе виждал много снимки от Втората световна война и сега веднага разпозна една голяма стара немска туба за бензин, оставена до рафтовете. Възрастният човек, който обслужваше колонката, го погледна, когато излезе от магазина, понесъл тубата. Нюмън се усмихна:

— Трофей от войната?

— Имам няколко. В края на войната един немски шофьор на път за Германия ги изхвърли от камиона си.

— Ще ми я напълните ли? Искам да имаме резервно гориво. Ще ви платя за тубата колкото поискате.

Човекът вече бе свършил с резервоара и я напълни догоре, а Нюмън му подаде парите. Внимателно завинти капачката и постави тубата в багажника на колата.

— Имаме ли нужда от това? — попита Моше, когато потеглиха.

— Може да останем без бензин, нищо не се знае. Карай бързо, но спазвай ограниченията. Не припарвай до Бордо. Отиваме направо в Аркашон.

Малко след разговора на Пола с Нюмън телефонът в кабинета на Навар отново иззвъня. Пола тъкмо се канеше да си тръгва, но Туийд я задържа с жест.

Навар вдигна слушалката, каза няколко думи и я подаде на Лазал. Той слуша известно време, зададе няколко въпроса и я даде на Туийд:

— За теб е.

— Говори Туийд…

— Слава богу! — гласът на Хари Бътлър. — Пристигнахме преди половин час, както поискахте. Тия от DST ми скъсаха нервите, докато ги убедя да ме свържат с вас. Трябваше да им показвам картата си, да им опиша как изглеждате. Пийт е с мен, пак според инструкциите. Сега какво да правим?

— Една пресечка на „Рю дю Сент Оноре“ води към Площада на Мадлената. На тази улица се намира швейцарски ресторант. На първия етаж е. Отидете там.

— Спомням си мястото. Срещали сме се в този ресторант. После какво?

— Ще чакате да се появи един човек и няма да се отделяте от него от момента, в който го видите. Вие ще бъдете неговата охрана. Той ще ви даде по-нататъшни инструкции.

— Ясно. Имаме ли нужда от железария?

Говореше за оръжие и резервни патрони. Туийд го увери, че ще получат. Затвори телефона и погледна към Пола, която стоеше до вратата. Имаше достатъчно време, за да хване полета до Бордо.

— След като се отбиеш на „Рю дьо Сосайе“, отиваш в швейцарския ресторант — каза й той. — Сигурен съм, че разбра къде се намира. — Туийд се обърна към Лазал: — Пак ще имаме нужда от помощта ти. Искам да дадеш на Пола два пистолета „Валтер“, калибър 7.65 мм и достатъчно патрони.

— Трябва ми и един „Броунинг“, калибър 32.

Лазал кимна с глава и излезе с Пола. Когато останаха сами с Туийд, Навар се изправи. Бавно закрачи из стаята, хванал ръце на гърба си.

— Каква е крайната цел на този доста неясен за мен план?

— Дьо Форж се опитва да дестабилизира Франция — отвърна Туийд. — Аз пък ще раздрусам Дьо Форж. Той е отговорен за убийството на един от агентите ми, това аз няма да забравя никога. Но има и друго — Европа трябва да бъде силна и стабилна, за да може да посрещне всякаква заплаха от изток…

Туийд спря да говори, когато Навар вдигна слушалката на интеркома в отговор на позвъняването му. Французинът каза на някого „Нека се качи“, затвори и погледна Туийд:

— Пристигнал е Ото Кулман. Всеки момент ще влезе при нас. Вратата се отвори и на прага се появи Кулман. Изражението му беше мрачно. Ръкува се с Навар и Туийд и се настани в едно кресло. Извади пура, разгледа я, без да я пали, и проговори:

— Дойдох, за да разбера от вас развоя на събитията. Немската преса е пълна със съобщения за бунтовете в Лион, за антиамериканските и антигерманските призиви на размирниците.

— Не се тревожи — каза Навар. — Вече работим заедно. Туийд има готов план, но не мога да ти го обясня в подробности. Разкажи ми за положението в Германия.

— Неспокойно, несигурно. След обединението изведнъж се оказахме най-силната държава в Европа. Разумните хора са разтревожени от това. Горбачов махна похлупака на Русия, но май не разбра, че направи същото и с Германия. Отвори вратите за тъмните сили. За „Сигфрид“. Плаши ме това, че „Сигфрид“ може да се окаже оръжие в ръцете на крайната десница. Моля се на Бога членовете на организацията да са терористи, дошли от чужбина. Ако са такива, рано или късно ще попаднат в мрежата ни…

Кулман продължи да говори, а Туийд се замисли за Нюмън и Пола. И двамата се бяха отправили на юг, към района на Бордо, към територията на генерал Дьо Форж. Опитваше се да предвиди бъдещето, когато телефонът отново иззвъня.

Навар изтича до бюрото и вдигна слушалката. Разговорът му беше дълъг, но говореше предимно човекът от другата страна. Туийд и Кулман го наблюдаваха с тревога, усетили нарастващото му безпокойство. Навар се изправи в стола си и се наведе напред с изопнато лице. Бавно затвори телефона и погледна гостите си:

— Обади се шефът на DST в Лион… — Навар си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Президентът на Франция е мъртъв. Премиерът също. Взривили са линията на влака, в който са пътували. Цялата композиция е паднала в пропастта. Загинали са много хора.

— Генерал Дьо Форж натисна своя спусък — каза Туийд. — Сега Франция ще изригне като вулкан.