Колин Форбис
Огнен кръст (15)

14.

— Та значи — продължи Букенън, разпитвайки Роузуотър, — дойдохте тук, за да видите къде е била удушена жена ви?

Бяха се събрали в спалнята на инспектора. Прозорците гледаха към улицата. Стаята на Туийд се намираше от другата страна на хотела, на долния етаж, но беше далеч по-просторна. Спалнята едва успя да побере толкова много хора — Нюмън, Пола, Уордън, плюс главния инспектор и Роузуотър. Нюмън гледаше навъсено, недоволен от грубия подход на Букенън.

— Точно така — отговори Роузуотър. — Съвсем естествена реакция, не мислите ли?

— Имате чин капитан от Военното разузнаване?

— Да, от Рейнската британска армия.

— Значи сте в отпуск? По домашни причини?

— Не! — Висок колкото Букенън, Роузуотър гледаше разпитващия право в очите. — Пътувам, когато пожелая, където пожелая.

— Необичайно за британски офицер. Кое ви позволява такава свобода на придвижване?

— Работата ми. Вече ви казах. Военно разузнаване.

— Ще ми обясните ли малко по-подробно?

— Не. Съображения за сигурност. Нямате право да ми задавате такъв въпрос.

Букенън въздъхна.

— Позволете да ви припомня, капитан Роузуотър, че съм зает с разследване на убийство.

— Не е необходимо да ми припомняте — сухо му отвърна Роузуотър. — А мога ли аз да ви напомня, че се касае за убийството на жена ми?

— Открихте ли нещо интересно, докато се занимавахте с онази лодка? — настоя Букенън.

— Нищо — веднага излъга Роузуотър.

— Не прекалявате ли с разпита? — намеси се Нюмън.

Той седеше на леглото до Пола. Роузуотър и Уордън бяха заели единствените два стола. Букенън крачеше из стаята и подрънкваше с монетите в джоба си. Спря пред Пола и я погледна.

— А вие какво правехте в блатата, мис Грей?

— Заведох капитан Роузуотър до мястото.

— Нима? — Букенън изрази гласно скептицизма си. — А как се запознахте с този офицер, работещ в Германия?

— Съвсем случайно. Познавах Карин. Веднъж се срещнах и с мъжа й — бях там на почивка. В Германия, искам да кажа.

— Нюмън, и ти сигурно случайно си попаднал тук.

— Не. Нарочно. Продължавам от време на време да интервюирам известни личности. Колкото да поддържам форма.

— Дори след като книгата ти „Крюгер — компютърът, който се провали“ стана международен бестселър и те осигури финансово за цял живот?

— Май лесно забравяш. Току-що ти казах — поддържам форма. Не обичам да се мотая без работа.

— Доколкото те познавам, това ти се случва рядко.

— Щом казваш…

Букенън изгледа с неприязън Пола, Нюмън и Роузуотър. Погледна часовника си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Можете да си вървите. И докато не съм забравил — благодаря за неоценимото ви съдействие…

— Саркастично копеле — не се сдържа Пола, докато вървяха към стълбите за техния етаж.

— Ами! Просто си върши работата — Нюмън погледна Роузуотър. — При това добре. Но ти се справи отлично. Просто отговаряше на въпросите му, без да добавяш нищо.

Роузуотър, който вървеше последен, се усмихна.

— Не беше толкова трудно. Често съм бил на неговото място при разпити на заподозрени. Искате ли да дойдете с мен в бара? Мисля, че сега мога да се справя с един скоч. Замръзнах, докато бяхме навън в блатата. Надявам се не си настинала, Пола?

— Не, бях добре облечена.

Пола спря, когато стигнаха на долния етаж.

— Боб, искам да се видя с един човек. Защо не си поговорите с Виктор без мен.

— Точно това и ще направим. Ще се видим за вечеря.

— Но ще ни липсва компанията ти — увери я Роузуотър. Пола се позабави, докато оправяше сгънатото палто, с което бе излязла навън. Минавайки покрай нея, Роузуотър й подаде нещо. Когато се отдалечиха, тя разтвори ръката си.

Държеше златния пръстен, който Виктор бе изровил от тинята. Отправи се бързо към стаята на Туийд, за да му докладва.

Малко преди това лейтенант Андре Бертие от Трети корпус търпеливо чакаше, докато Джийн Буржойн разговаряше с хубавото чернокосо момиче. Две красавици — блондинка и брюнетка. Не би имал нищо против едно интимно запознанство с някоя от тях. Най-добре и с двете. Помечта мъничко, за да убие времето, но нито за миг не отслаби вниманието си. Помнейки ролята си на англичанин, той си поръча още един джин с тоник, защото това се пиеше най-много на острова. Отпи и отново се замисли за заповедите, които бе получил във Франция…

Леми му беше дал точни инструкции, застанал срещу него пред колата на Дьо Форж на връщане от вила „Форбан“. Майорът никога не пилееше думите си.

— Следиш Буржойн навсякъде. Искам подробен доклад за всичките й посещения. С имена и адреси. Ето ти пари за пътуването. Тя отлита за Англия. Ти се качваш на един от моторите, отиваш в щаба и се преобличаш в английските си цивилни дрехи. След половин час да си отново при вила „Форбан“…

Бертие бе използвал същия фалшив паспорт, както и при предишните си пътувания до Англия. Качи се с Буржойн на самолета за Париж, после до Лондон. Използва колата, която го чакаше — „Форд Сиера“, поръчана по телефона по време на престоя за смяна на полетите на летище „Шарл дьо Гол“.

По неясна за него причина колата, която чакаше Буржойн, я отведе директно в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Той се регистрира под името Джеймс Сандърс. Носеше тъмни очила и мека шапка, за да скрие русата си коса. Ако някой го подкачеше за слънчевите очила през ноември, той щеше да отвърне: „Имам слаби очи. Светлината ме дразни…“.

Леми добре бе обучил протежето си. Веднага след настаняването си в стаята Бертие заключи вратата. Възможно най-бързо извади шише с боя за коса, отиде в банята и внимателно нанесе течността. Използва закачения на вратата сешоар, погледна се в огледалото и забърза надолу.

Страхът му, че Буржойн може да е изчезнала, се удвои, когато слезе във фоайето. Влезе бързо в бара и я видя. Тъкмо взимаше шампанско от тезгяха. След това го занесе до масата, където седеше момичето с гарвановата коса. Бертие си поръча първия джин с тоник и седна в ъгъла. Двете жени се разприказваха като стари приятелки.

Бертие знаеше, че Буржойн няма да го познае. Въпреки факта, че бе стоял в стаята й във вила „Форбан“, докато чакаше Дьо Форж.

Боядисаната коса променяше вида му. Тъмните очила завършваха маскарада. Освен това Буржойн го бе виждала само в униформа. А смяната на военни дрехи с цивилни можеше да направи човек неузнаваем.

Тъкмо допиваше поредния коктейл, когато Буржойн облече палтото си и излезе от бара. Бертие я последва по стълбите към задния вход, извеждащ на улицата зад хотела. Колата й — „Ягуар“ — бе паркирана наблизо. Той изтича до своя форд, оставен до самия вход. Буржойн потегли и Бертие я последва на безопасно разстояние.

В студената нощ нямаше никакво движение. Тя зави наляво по една тясна странична уличка, после надясно по булеварда, също толкова пуст, и почти веднага свърна пак наляво, поемайки по алеята, изкачваща някакъв хълм. Високи стени се издигаха от двете страни и пътят тънеше в мрак. От време на време зад някой портал проблясваха светлините на големи къщи. Кварталът на богатите в Олдбърг.

Хапещият студ на ноемврийската нощ го блъсна в лицето. Тръгна пеша към мястото, където ягуарът се бе скрил от погледа, вдигна яката на английското си спортно яке и пъхна ръце в джобовете. От двете страни на входа в стената, през който бе минала колата, се издигаха каменни колони, украсени на върха с излети от олово старинни кораби. Внушителната резиденция се наричаше „Адмиралтейството“.

Бертие надникна зад едната от колоните и видя малка къща в архитектурния стил на осемнадесети век. Зад дръпнатите встрани завеси на прозореца вдясно от главния вход на сградата светеше лампа. Бертие забеляза възрастен мъж с оредяла коса, който наливаше нещо от бутилка. Стойката му беше съвсем изправена. Появи се и Буржойн — приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Точно преди да се скрие от погледа, Бертие зърна блясъка на светлината по буйната й руса коса.

Тръгна обратно към колата. Нагази в някаква кал, седна зад волана и се опита да изчисти обувките си. Леми явно бе очаквал тя да посети някой свой любовник. Бертие се замисли дали старчето спадаше в тази категория.

Седеше с ръце в скута и разсеяно разтриваше средния пръст на лявата. Когато след половин час стана ясно, че тази вечер тя няма да ходи никъде другаде, Бертие подкара колата към „Браднъл“, спускайки се от най-високото място в Олдбърг.

 

Преди да извади пръстена, Пола накратко разказа за пътуването им до блатата. После измъкна носната си кърпичка, разстла я внимателно и го показа на Туийд.

Бяха сами в стаята му. Туийд отпи от кафето, поръчано по-рано, докато държеше в ръка пръстена. Остави чашата и го сложи на средния си пръст. Беше му прекалено широк.

— Ето че съвпада с това, което казаха патолозите — обади се Пола. — Удушвачът е с много големи ръце. Само такъв човек би могъл да носи този пръстен.

— Лотарингският кръст. Интересно — каза Туийд, като почисти със салфетката остатъците от кал. — Може да се окаже важно. От друга страна обаче…

— Това е връзка с Франция — настоя Пола. — Защо сте толкова скептичен? Казах ви къде беше открит и как.

— На този етап не искам да правя изводи. Разполагаме с доста информация, с много фрагменти от мозайката, но някои все още липсват.

— Добре, какво знаем дотук?

— Най-сбито, с убеждението на Лазал, че в най-скоро време метеж ще разлюлее Франция. Организиран от „Черния кръг“, ръководен вероятно от генерал Дьо Форж. Видяното от Нюмън в Бордо подкрепя тази теория.

— Все още изглеждате скептично настроен.

— Прекалено рано е да се осланяме на тази информация. Може да сгрешим. Кулман ни предупреждава за нелегалното движение „Сигфрид“ в Германия. Между това и събитията във Франция би могла да съществува връзка. Да не забравяме и Калмар — вероятния убиец на Карин и Питър Кари. Имам силно предчувствие, че именно той е ключът. Узнаем ли местонахождението и самоличността му, ще разберем всичко. — Мозъкът му бързо премина на друга тема. — Ще взема този пръстен. Сама разбираш, че скоро трябва да го предам на Букенън. Не можем да укриваме улики по случай на убийство.

— Мога и сега да го дам на Букенън…

— Не. Искам в лабораторията на Парк Кресънт да изработят точно негово копие. След това ще бъде даден на Букенън. Той знае ли, че съм тук?

— Сигурна съм, че не знае.

— Ще задържим така. Тази нощ няма да излизам от стаята си. Ще тръгна рано сутринта. До Лондон ще стигна с моята кола. Но май е по-добре първо да поговоря с Виктор Роузуотър и да го предупредя, че ще предам пръстена на Централния следствен отдел. Трябва да му оставя време да подготви версията си.

— Отивам да го доведа, преди да тръгнат да вечерят с Боб.

— Добре. Чакам те — Туийд отново се вгледа в пръстена и изображението върху него. — Имам странното чувство, че съм виждал това някъде. Нямам представа къде. Дано се сетя. И още нещо, Пола. Бъди крайно предпазлива, когато утре разговаряш с лорд Дейн Доулиш.

— Нюмън и Марлър ще са там — на стрелбата.

— Въпреки това внимавай много. Моника продължава да работи върху досието на Доулиш.

— Защо?

— Защото се занимава с оръжеен бизнес. Защото живее в района, където бе убита Карин. Вероятно няма нищо общо с това, което търсим. Но сме длъжни да проверим. Има още едно нещо, което искам да свършиш — той гледаше стената. — И отново с най-голяма предпазливост.

— Разбрах. Какво е то?

— Тук е отседнал един французин — ако Нюмън правилно е чул възклицанието му при асансьора. Ако можеш, запознай се с него. Разбери какво прави тук. А сега доведи капитан Виктор Роузуотър. Кажи му, че съм шеф по сигурността в застрахователна компания.

— Най-добре ще е да кажа на главен инспектор Букенън, че аз съм открил пръстена — каза твърдо Роузуотър.

Току-що бе изслушал предложението на Туийд и се бе съгласил с него. Туийд от своя страна изучаваше Роузуотър, спомняйки си думите на Пола, че от него би излязло чудесно попълнение за тайните разузнавателни служби. Той наистина схващаше веднага основното във всяка нова ситуация. Следващите му думи потвърждаваха мислите на Туийд:

— Ще кажа, че нито Пола, нито Нюмън знаят, че съм го намерил. Прибрал съм го в джоба си, за да мога да го разгледам по-късно. В края на краищата убита е жена ми. Очевидно имам интерес да открия човека, удушил бедната Карин.

— Букенън ще те притисне — предупреди го Туийд. — Укриване на улики и така нататък.

— Ще се оправя. Не забравяйте, че имам опит във воденето на разпит. Сега ли ще ми дадете пръстена?

— Заключен е на сигурно място. И мисля, че ще е най-добре да изчакаме няколко дни, преди да се изправиш срещу Букенън. Може да реша да присъствам и аз.

Роузуотър се настани по-удобно в стола си. Наблюдава Туийд цяла минута, преди да зададе въпроса си:

— Пола ми каза, че работите за застрахователна компания. Сигурността някак не се връзва с това, ако не възразявате.

— Съвсем не — Туийд се усмихна загадъчно. — Специализирани сме в застраховането на богати клиенти срещу похищение — излъга той. — Тази информация е поверителна. Понякога се налага да преговаряме с похитителите, които са отвлекли наш клиент — доста рискована операция.

— Мога да си представя.

— Работим в цяла Западна Европа. Зоните на най-усилена дейност са Германия и Франция. Затова пътувам много. Някои немски индустриалци са доста притеснени от появата на загадъчната организация „Сигфрид“.

— Имате предвид опасността тя да реши да се финансира по този начин?

— Именно. Още веднъж ви напомням — тези сведения са строго поверителни. Не го забравяйте, защото вие също пътувате често.

— Професията ми ме е научила да си държа устата затворена. Да се върнем на пръстена — ще ме предупредите ли, преди да информирате полицията?

Туийд извади визитната си картичка на главен детектив по разследване на исковете, застрахователно дружество „Дженеръл и Камбрия“. На нея имаше само един телефон. Роузуотър прибра картичката в портфейла си.

— Доколкото разбрах, ще останете тук през следващите няколко дни — каза Туийд. — Така че ще мога да ви открия.

Роузуотър за пръв път се усмихна:

— Ще бъда на разположение. Смятам малко да се пошляя из околностите на този странен град. А сега е време да сляза за вечерята с Боб Нюмън.

След като напусна Туийд, Пола се отби за малко в стаята си, за да огледа външността си. В бара веднага откри младия мъж с тъмните очила, когото Нюмън бе описал. Седеше сам на една маса в ъгъла с чаша пред себе си. Пола изведнъж си спомни, че той бе седял там през цялото време на разговора им с Джийн Буржойн.

Тя се спря в средата на помещението, огледа се, сякаш се чудеше къде да се настани, и избра една свободна маса близо до французина. Седна с лице към него и кръстоса красивите си крака. Тъмните очила веднага я фиксираха. Собственикът им не се поколеба и миг. Стана и бавно се приближи до нея с чаша в ръка.

— Моля за извинение. Ако преча, ще си тръгна веднага. Сам съм в бара, затова си помислих, че можем да си правим компания. Ако, разбира се, не чакате някого.

Тя се усмихна:

— Никого не чакам. Заповядайте, бездруго сме отседнали в един и същ хотел.

— Първо ще ви донеса нещо за пиене — той остави чашата си. — Какво ще желаете?

— Вече пих шампанско. Предпочитам да остана на същото… Тя бе слушала внимателно, но не успя да открие и следа от някакъв акцент в гласа му. Той се върна с шампанското, седна до нея и вдигна чашата си.

— Наздраве! За прекрасната вечер!

— Наздраве! Страхувам се обаче, че няма да мога да ви отделя цялата вечер. Прекалено дълго разговарях с Джийн Буржойн. Преди малко бяхме в същия бар.

— Така ли? Коя е Джийн Буржойн?

— Известна светска дама. Скъпите списания често показват снимката й. Понякога я споменават и в клюкарските хроники. Току-що се е върнала от Франция. Вие бил ли сте във Франция?

— Извинете ме, доброто възпитание май ме е напуснало. Да ви се представя — казвам се Джеймс Сандърс…

— Пола Грей. В такъв случай вероятно не познавате Франция.

Бертие намести очилата по-високо на орловия си нос. Обърна се с лице към нея. Дразнеше я това, че не вижда ясно очите му.

— Между другото, тъкмо се прибирам от Париж…

Леми го бе учил да се придържа колкото се може по-близо до истината.

— Загубих си времето — продължи Бертие. — Това време на годината е мъртъв сезон за бизнеса.

— С какво се занимавате? О, извинете, въпросът ми е прекалено личен.

— Продавам корабно оборудване. На едро и на дребно — за частните купувачи. Все яхтаджии. Затова съм и тук. В Олдбърг е фрашкано с яхтаджии.

Тя кимна. Струваше й се, че тази употреба на разговорни изрази е малко пресилена, но не можеше да бъде сигурна.

— А тук бизнесът ви върви ли? По това време на годината? Той глътна половината от питието си.

— Надявам се да подготвя почвата за пролетта. Бизнесът ми е сезонен. През зимата можеш да срещнеш много хора, които биха се заинтересували, когато от нея остане само лошият спомен.

Той все още я наблюдаваше, а стъклата на очилата му приличаха на бездушни очи.

— Vous en voules un autre? — изведнъж попита Пола.

Произнесе го много бързо, като истинска французойка. Интересуваше се дали той би желал още едно питие. Бертие се наведе, сякаш понечи да стане, но после само се намести по-удобно на стола. Тя можеше да се закълне, че за миг лицето му се беше вледенило.

— Съжалявам — продължи Пола, — реших, че говорите френски, щом работите и във Франция.

Той се усмихна и разтвори силните си ръце.

— Знам, че трябва да го говоря, но не е така. Типично за англичаните, не мислите ли? Проклетите чужденци са тези, които трябва да знаят езика ни. И го знаят, между другото — поне хората, с които работя във Франция. Освен това аз най-често им показвам готови каталози на резервните части и оборудването. Така че е лесно. Всъщност какво ме попитахте?

— Дали искате да пийнете още нещо.

— Аз съм домакинът — отвърна той. — Какво ще кажете за още една чаша шампанско?

— Вече пих достатъчно. Предложих ви аз да ви почерпя.

— Не, благодаря ви — той отново намести очилата си. — Сигурна ли сте, че не можете да вечеряте с мен?

— Би ми било приятно. Но вече се уговорих за вечеря с двама приятели — тя погледна часовника си. — И ако не възразявате, мистър Сандърс…

— Джеймс…

— Вече ме чакат в ресторанта. За мен беше удоволствие да си поприказваме. Желая ви успех в деловите контакти.

Пола стана и той се изправи заедно с нея, за да отмести стола й. Покашля се, явно несигурен дали да каже още нещо. После й направи предложението, което тя очакваше:

— Може би ще приемете една разходка из околността утре? Можем да обядваме на открито.

Тя се усмихна:

— Много мило от ваша страна. Но утре ми е невъзможно. Имам уговорка. Може би някой друг път. Ако и двамата останем тук…

Тя излезе, а той се упъти обратно към тезгяха. Някаква двойка слезе от асансьора, тя зае мястото им и натисна копчето за първия етаж. Почука на вратата на Туийд по предварително уговорения начин и изчака да й отвори.

Туийд бършеше със салфетка устата си. Имаше посетител. Марлър, облечен в чисто спортно яке, изгладени панталони с ръб и ръчно изработени обувки, блестящи като огледало. Поздрави я с ирония:

— Подозирам, че нашата проницателна дама е свършила нещо полезно — изръмжа той, докато Туийд заключваше вратата.

— Пак сандвичи? — попита Пола с поглед върху подноса до каничката с кафе.

— Знаеш, че когато се стигне до разгръщане на силите, съм все гладен — Туийд седна до масата. — Тъкмо давах инструкции на Марлър. — Той посочи няколко листа с надраскани имена, част от тях подредени в групи и оградени с кръг. Пунктирани линии свързваха някои от групите. Туийд погледна Пола.

— Какво стана с псевдо-англичанина на Нюмън? Ако е такъв.

— Казва се Джеймс Сандърс. Поне така твърди — тя смръщи вежди. — Най-лошото е, че и аз не съм сигурна. Говори превъзходен английски, но не знам дали един истински англичанин би употребявал жаргона така, както той го прави. Подметнах му нещо на френски — питах го дали ще пие още едно. Стори ми се, че тръгна да става от стола, но помръдна толкова слабо, че не мога да бъда сигурна дали ме е разбрал. Нямаме доказателства, че е французин, това е. Сега трябва да сляза за вечеря с Нюмън и Роузуотър и да ви оставя да работите.

— Утре… — изражението на Туийд беше мрачно — бъди извънредно внимателна в Гренвил Грейндж. Имам предчувствие, че там се крои нещо опасно.