Колин Форбис
Огнен кръст (24)

23.

Калмар седеше в колата си на обществения паркинг близо до хотел „Браднъл“. Наоколо нямаше други автомобили. По това време трябваше още да е светло, но ниските буреносни облаци, пълзящи по небето, правеха деня да изглежда като нощ.

Чуваше грохота на огромните вълни, които се разбиваха в бетонния вал, укрепващ брега под хотела и продължаващ на юг. По вала в момента никой не работеше, но големите кранове покрай морето показваха, че изкуственото укрепване на сушата продължава. Сплете пръстите си, докато гледаше как пяната се издига над вала като мъгла, а разбеснелият се вятър я понася към блатата.

Разкърши пръстите си. Свидетелите не трябва да живеят. А все още съществуваше един свидетел на убийството на Карин Роузуотър. Представи си този свидетел — как ходи, говори и помни. Говори…

Пръстите му се напрегнаха. Представи си как хваща жената за шията, как внимателно притиска с палци гръкляна. Очите й излизат от орбитите си, защото той е последният човек, когото тя вижда на този свят.

Бе взел решение. Щеше да го направи при първата удобна възможност. Още тази вечер. Никой нямаше да добави нови швейцарски франкове към тлъстата сума, която бе получил за случая с Карин. Но свидетелите просто не трябва да живеят…

Пола седеше с Нюмън и Марлър в стаята си. Нюмън й бе разказал накратко за пътуването до оръжейната фабрика. Каза й как бяха проследили камиона, след като Марлър бе видял съдържанието му. Пола зададе първия въпрос:

— Кой би имал нужда от тези хиляди маски?

— Знаеш какво видях в Бордо, нали? — грубо й отвърна Нюмън. Седнала на леглото, тя го погледна, обидена от тона му. Нюмън изглеждаше нервен. — Спомни си бунта, за който ти разказах. Беше направо дивашки. А тълпата бе доста добре организирана. При това не видях нито един човек без маска на лицето. Последните безредици в Лион бяха още по-големи. Не си ли гледала снимките по вестниците? Всички участници в тази вакханалия са били с маски. Мога да се обзаложа, че под тях се крият войници от корпуса на Дьо Форж.

— Още не мога да направя връзката с Дънуич. Да предположим, че са хора на Дьо Форж — той би могъл да получи маските и във Франция…

— И да е сигурен, че доставчикът или някой от неговите работници няма да съобщи това на DST? Или на полицията?

— Аха, значи…

— Значи — прекъсна я той, — колкото по-големи стават тълпите по улиците, толкова повече маски са необходими. И за тях ще е по-безопасно да ги внесат тайно от чужбина. Затова камионът се отправи към Дънуич. Ти си видяла „Стоманеният лешояд“ в морето край града в деня, когато сте се гмуркали с Карин.

— Тоест „лешоядът“ вероятно транспортира маските за Дьо Форж през Аркашон.

Той се усмихна:

— Сега го разбра.

— Защо не проследихте камиона до Дънуич, за да видите къде ще спре?

— Защото — обясни Нюмън, — както знаеш, до Дънуич води тесен черен път. Не исках да рискуваме да ни забележат. Върнахме се направо тук.

— Ясно — Пола сложи ръце на бедрата си и се изправи. — Боб, изглежда си ми ядосан за нещо. За какво?

— За това, че се върна тук. На мястото, където убиха Карин. Не ми харесва. За някого може да представляваш неудобен свидетел. А убиецът може все още да се навърта наоколо.

— Съмнявам се. Сигурно си е тръгнал отдавна.

Нюмън сви рамене:

— Прави каквото знаеш.

— Това и правя — също като теб.

Марлър, усетил, че скоро ще се скарат, се намеси за пръв път. През цялото време бе стоял и слушал, облегнат на стената.

— С ваше позволение бих искал да ви кажа нещо. Смятам да тръгна за Парк Кресънт. Нямам търпение онези магьосници в лабораторията да проявят филма, който заснех при фабриката на Доулиш. Нямаш нищо против да отида с волвото си, нали, Нюмън?

— А утре как смяташ да се прибера? С плуване? В случай че не знаеш, от доста години влаковете не идват дотук.

— Тъкмо ще ме закараш до Лондон, Боб — бързо се обади Пола. — Аз пристигнах с форда на Туийд.

Пола започваше да се разкайва за избухливостта си. Нюмън се бе държал рязко само защото се тревожеше за нея. Марлър направи жест с ръка, сякаш казваше „Ето че имаш кола, приятелю“, и напусна стаята.

— Ще изляза да се поразходя — рече Нюмън, когато останаха сами. — Права си, малко съм поизнервен. Сигурно заради бурята, която се очаква довечера. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Би било приятно, но съм наистина скапана. Имаш ли нещо против да ти откажа и вместо това да си взема един душ?

— Чудя се, дали да не остана и да ти изтъркам гърба, но все пак ще предпочета разходката. Хайде, скачай във ваната…

Останала сама, Пола влезе в банята и отви двата крана. Извинението й беше измислено. По-рано се беше обадила на Джийн Буржойн и двете се бяха разбрали да се видят същата вечер в дома на чичо й — „Адмиралтейството“, и да пийнат по чашка. Джийн се оказа съобразителна — докато Пола бе понасяла неприятностите си в „Крос Кийс“, тя бе оставила на рецепцията в хотела плик с карта на местността с отбелязано точното местонахождение на къщата, издигаща се на върха на един хълм в края на града.

На Пола й бе доставил удоволствие разговорът с Джийн в бара на „Браднъл“. Сега я чувстваше като приятелка, а и Джийн явно изпитваше същото. Но не това беше истинският мотив на Пола да я потърси пак. Тя не бе забравила, че Буржойн е любовница на генерал Дьо Форж. Надяваше се да насочи разговора към тази деликатна тема и да събере информация за Туийд.

Последва съвета на Нюмън, потопи се във ваната и усети как тялото й постепенно се освобождава от напрежението. Замисли се какво да облече за случая. Най-накрая се спря на пъстра вълнена рокля с красива яка и широк колан. Обичаше широките колани, защото подчертаваха тънкия й кръст.

„Точно така — каза си тя, когато се изправи и започна да бърше тялото си. — И с велуреното палто отгоре няма да ми бъде студено.“

Температурата отвън бързо падаше, точно както бяха прогнозирали. Добре че къщата се намираше наблизо. Джийн бе предложила да мине и да я вземе, но тя отказа. Беше независима и искаше да разчита на собствения си транспорт.

Облече се и слезе с асансьора да се обади на рецепцията.

— Ще изляза около шест и ще се върна към осем часа — каза тя. — Бихте ли уведомили персонала на ресторанта? Ще си дойда гладна като вълк. Това време…

— Ще стане още по-лошо — обади се някакъв мъж зад гърба й. Тя позна дрезгавия глас на Бертие. — Скоростта на вятъра ще стигне осемдесет мили в час.

— Звучи прекрасно — отвърна Пола. — Извинете ме, очаквам телефонно обаждане.

Влезе в асансьора, натисна копчето и въздъхна с облекчение, когато кабината тръгна нагоре. Присъствието на Бертие й стигаше за днес. „По дяволите — помисли си тя, — трябва да почна да мисля за него като за Джеймс Сандърс. Иначе може да сгафя.“

Заключи вратата на стаята си, събу обувките с високи токове и това я подсети, че трябва да обуе по-удобни за пътуването до „Адмиралтейството“. Никакво обаждане не очакваше, затова седна във фотьойла и взе „Война и мир“ на Толстой с твърдото намерение да довърши дебелия том. Имаше на разположение половин час, преди да стане време за тръгване.

В бара във фоайето Бранд погледна часовника си. Пиеше скоча разреден с вода — тази вечер главата му трябваше да е бистра. От мястото си бе видял Пола да влиза в асансьора. Предположи заради роклята й, че ще излиза по-късно тази вечер. Това не беше задължително, разбира се — можеше просто да се е облякла така за вечерята в ресторанта на хотела. Но въпреки грубиянския си характер Бранд имаше изумителен нюх за нюансите в поведението и външността на хората. Сега бе готов да заложи месечната си заплата, че тя ще напусне хотела след по-малко от час.

Вместо работните дрехи, които бе носил сутринта в „Крос Кийс“, сега той беше облечен в хубав сив костюм от дебел плат, скроен така, че да позволява на силните му ръце свободно да се движат. На стола до себе си бе оставил шофьорските си ръкавици. Последното нещо, от което се нуждаеше тази вечер, беше компания.

 

Седнал зад волана на мерцедеса на Нюмън, Туийд бързо караше по пътищата на Сафък. Фаровете пронизваха нощта и осветяваха храстите, оградили шосето. Вятърът напираше отстрани и заплашваше да отнесе от пътя тежката тон и половина кола.

Туийд здраво държеше волана, без да обръща внимание на лошото време, караше автоматично, а тревогите бяха завладели съзнанието му. Отиваше в Олдбърг. Моника се бе обадила в „Браднъл“ да му запази стая и той бе решил да стигне там възможно най-бързо.

Непрекъснато мислеше за Пола. Предчувствието му, че тя е в опасност, беше много силно. Не можеше да си обясни защо предишните му съмнения се бяха превърнали в страх, но знаеше със сигурност, че това предчувствие за беда се бе оказвало основателно винаги досега.

По обяд се опита да се свърже с нея, но администраторката каза, че Пола е излязла. Реши да не оставя съобщение — не искаше да я тревожи предварително. После един от служителите на Робълс върна мерцедеса. Ветеринарният лекар му се обади, за да съобщи резултатите от Портън Даун, и новините съвсем не го успокоиха. „Най-лошото, което можехме да очакваме“ — каза по телефона Робълс. Именно заради връщането на колата Туийд взе светкавичното си решение да замине за Олдбърг. Преди да напусне Лондон, Нюмън му се бе обадил от апартамента си, за да му съобщи, че ще остане в „Браднъл“ две денонощия. Но имаше и друга причина за това пътуване на Туийд. Искаше да види с очите си мястото, където бяха убили Карин Роузуотър. Едно е да чуеш подробните доклади на хората си и съвсем друго — да видиш всичко сам.

Туийд погледна часовника на таблото и прецени, че ще пристигне навреме, за да проучи блатата в почти същия час, в който е било извършено убийството. Но само след като се убеди, че с Пола всичко е наред…

Облечена във велуреното си палто и увила копринен шал около главата си, за да се предпази от вятъра, Пола слезе от асансьора, подаде ключа на администраторката и й каза, че отива да види своя приятелка в Олдбърг.

Пред главния вход беше тъмно като в рог. Тя бързо отиде до колата, паркирана до самата сграда. Седна вътре, пъхна ключа и го завъртя. Нищо. Вдигна поглед, когато един силует изникна зад страничното стъкло. Лейтенант Берт… „Не, Джеймс Сандърс!“

— Не ви ли слуша? — попита той. — Дайте да опитам аз.

Тя се поколеба, но излезе от форда — все пак бяха пред хотела. Мъжът седна зад волана и се опита да запали. На шестия път поклати безпомощно глава:

— Предполагам, че е паднал акумулаторът. Далече ли отивате?

— Не, наблизо. В Олдбърг.

Съжали, че му отговори веднага. Той излезе и затвори вратата.

— Паркирал съм до вас моя сааб. Ще ви закарам, докъдето пожелаете. Нямам нищо планирано за вечерта.

Тя отново се поколеба. Бе почукала на вратата на Нюмън, преди да тръгне, но той явно не се беше прибрал от разходката си. Нюмън можеше да извърви мили, ако е в настроение. А Марлър се бе върнал в Лондон. Пола винаги държеше да е точна на срещите си, освен това и разстоянието не беше голямо.

— Имам карта, на която е отбелязано къде трябва да отида. Къщата се казва „Адмиралтейството“.

Бертие седна зад волана, остави отворена вратата и се престори, че разглежда картата. Знаеше много добре къде отива. Нали съвсем скоро бе стоял пред „Адмиралтейството“, когато следеше Джийн Буржойн.

Пола размисли още веднъж, преди да седне до него, но реши, че може да се справи с французина, ако се наложи. Бертие й върна картата.

— Видях пътя. Както казахте, съвсем наблизо е…

Пола сложи предпазния колан и потеглиха. Намести чантата си и й се прииска да беше взела автоматичния броунинг, калибър 32.

„Успокой се, за бога!“ — каза си тя.

Бертие измина известно разстояние по главната улица, после зави наляво и продължи нагоре по хълма. Къщите покрай улицата тънеха в мрак. Докато се изкачваха, Пола учудено се взираше в тъмнината наоколо. В края на дълги странични алеи се издигаха скъпи къщи, но мястото съвсем не беше това, на което би искала да живее.

Пред входа за „Адмиралтейството“ на върха на хълма, където улицата започваше да се спуска от другата страна, Бертие отби и спря на тревата до пътя. Изключи двигателя и се обърна към Пола.

— Възхищавам ви се от мига, в който ви срещнах — започна той. — Вие сте изключително красива жена.

— Благодаря…

Тя бързо откопча предпазния колан. Лявата му ръка обаче я хвана за шията, а дясната се шмугна под палтото й, напипа роклята и влезе под нея. Бертие също беше махнал колана и сега се наведе към нея, за да я целуне, като я притегляше към себе си. Пола вдигна ръката си, свалила ръкавицата, и доближи ноктите си до лицето му:

— Оставете ме на спокойствие, или ще ви бележа за цял живот.

— Куражлийка, значи. Това ми харесва.

Хватката около шията й се стегна. Тя леко заби ноктите си в лицето му, после рязко сви ръката си и го удари с лакът в адамовата ябълка. Бертие се закашля, пусна врата й, а другата му ръка под роклята й се отдръпна. Пола отвори вратата, грабна ръкавицата си и изскочи на тревата. Обърна се с презрение към него и каза бързо:

— Много ви благодаря, че ме докарахте, мистър Сандърс. Няма нужда да ме взимате на връщане…

Тресна вратата на колата и забързано влезе във входа към двора на „Адмиралтейството“. Докато крачеше по алеята, забеляза, че завесите на прозорците на приветливо осветения хол са дръпнати настрани. Джийн Буржойн видя, че идва, и я посрещна на вратата.

— Добре дошла в бърлогата на генерала…

Пола влезе. Бе решила да не споменава нищо за случката с Бертие. После щеше да се прибере пеша. Не беше толкова далече.