Колин Форбис
Огнен кръст (20)

19.

На следващия ден в Парк Кресънт Туийд прекара много време в изслушване на устните доклади за последните събития в Олдбърг, а после и в задаване на въпроси към събраните в кабинета му хора.

В стаята се бяха струпали Пола, Нюмън, Марлър, Бътлърл Нийлд. Моника седеше зад бюрото си и безмълвно водеше записки. Току-що бяха свършили с докладите си. Нюмън отново заговори:

— Сетих се нещо, за което забравих да ви кажа. Става въпрос за Изабел…

— Красивата червенокоса Изабел — подразни го Пола.

— Просто я описах — отряза я с досада Нюмън.

— Но как само я описа… — тихичко измърка тя.

— Сега искам да съобщя нещо важно, без да ме прекъсват. Става дума за твоя разказ, Пола, за катамарана на лорд Доулиш „Стоманеният лешояд“. Преди време, когато ни разказваше за вашите премеждия и убийството на Карин, ти спомена, че при излизането си на повърхността сте забелязали странен кораб с разделен на две корпус…

— Точно така — Пола се наведе, отново сериозна.

— А докато се разхождах по крайбрежната улица на Аркашон с Изабел, тя ми описа някакъв особен плавателен съд, който посещавал тези води — кораб с „корпус, разделен на две“. Звучи ми точно като „Стоманеният лешояд“.

— Това е интересно — намеси се и Туийд. — Може би е връзката между Сафък и Франция.

— Освен за кораба — продължи Нюмън — тя ми разказа и за някой си лорд Дейн Доулиш, който упорито я ухажвал на едно парти.

— Това е скъпият Доулиш — обади се Пола. — И сега май имаме още една връзка между Олдбърг и Франция.

— При това вероятно много съществена — съгласи се Туийд. — Между Олдбърг и Аркашон, който е близо до Бордо. Доулиш търгува с оръжие. Лазал пък ми каза, че някаква неизвестна организация снабдява Дьо Форж с пари и оръжие. Струва ми се, че е замислено дяволски умно.

— Кое? — попита Пола.

— Доставянето на оръжията при Аркашон, вместо директно на пристанището в Бордо, където надзорът на пристигащите товари е по-стриктен. — Бог да поживи Изабел. И теб, Пола.

— Но каква беше цената… Животът на Карин.

— Виктор Роузуотър ще бъде ли на разположение, когато ни дотрябва? — попита Туийд, променяйки темата.

— Да. Той дори може да хване следите на убиеца на Карин. Не се отказва лесно.

— Разкажи ми още веднъж, Боб, как точно открихте пръстена — Туийд се облегна назад във въртящия се стол и погледна Нюмън. — Започни от началото. Не пропускай и най-незначителната подробност…

По средата на разказа за случилото се в блатата през онази тъмна нощ Туийд отключи едно от чекмеджетата. Извади оттам свита на топка носна кърпа и я остави на бюрото. Когато Нюмън свърши, разказвайки им за пътуването с джипа на Букенън и Уордън към хотела, той го поздрави за безупречния отчет. Разгърна кърпата, извади от нея два пръстена с еднакви изображения и ги подаде през бюрото на Пола.

— Пристигна куриерът на Лазал със снимките, за които го бяхте помолили. Остави ги и веднага тръгна към летище „Хийтроу“, за да хване самолета за Париж.

— Е?

Нюмън седеше във фотьойла до бюрото на Туийд, а Пола се бе настанила на страничната облегалка. Както обикновено Марлър стоеше прав, подпрял се на стената. Моника донесе един плик и го остави пред Туийд със самодоволна усмивка.

— Това ще ви заинтригува.

— Надявам се.

Туийд извади лъскавите фотографии. Подреди ги върху бюрото. От всяка имаше по три екземпляра. С ясния си почерк Лазал беше написал на гърбовете им имена. Жозет дьо Форж. Самият Дьо Форж. Майор Леми. Лейтенант Бертие. Джийн Буржойн.

Туийд даде по една от всичките три снимки на Пола и Нюмън. Започна внимателно да разглежда тези, които останаха пред него. После погледна към Моника. Тя седеше зад бюрото си и го наблюдаваше с очакване. Туийд продължи да изучава фотографиите, но след малко ги остави и се пресегна за лупата. Вдигна поглед към останалите:

— Знаех си, че съм виждал и преди този пръстен. Той вдигна снимката, която бе разглеждал последна. В Париж бе забелязал пръстена без лупа. Туийд държеше снимката на началника на разузнаването на Дьо Форж майор Леми.

— Е — каза Нюмън след кратко мълчание, — значи открихме Калмар, убиеца. Много добре.

— Не е сигурно — предупреди го Туийд.

— Но вече имаме доказателство — протестира Нюмън. — Неговият пръстен бе намерен под лодката, където е убита Карин.

— А как си представяш човек като майор Леми да долети тук, да отседне някъде и да има възможността да убие Карин? Не забравяй работата му, опасността да бъде разпознат в Англия. Освен това някой от вас знае ли дали той говори английски?

— Може и да говори. Може да е успял да пристигне и да си отиде незабелязано.

— „Може“ не е достатъчно — отсече Туийд. — Всичко това остава просто една възможност — засега нищо повече.

— Видя ми се доста противен, когато се срещнахме — каза Нюмън и отново потъна в мълчание.

— Забравяш някои предишни събития — загадъчно произнесе Туийд. Вдигна лист хартия, изпълнен с почерка на Моника. — Но ето едно истинско доказателство, което ще е много интересно.

— Кой от двата намери под лодката Роузуотър? Пола ги разгледа внимателно. Сложи ги поотделно на средния си пръст. И двата бяха прекалено широки, за да се задържат. Объркана ги погледна втори път, поклати глава и вдигна поглед към Туийд:

— Не разбирам. Те са идентични.

— Не съвсем. От вътрешната страна на единия има малка драскотина. Той е оригиналният. В лабораторията работиха тридесет и шест часа без прекъсване, за да създадат близнака. Длъжен съм да предам оригинала на главен инспектор Букенън, но исках да имам копие. Ако открием пръста, на който е стоял този пръстен, може би ще сме открили нашия убиец.

— Защо „може би“? — рязко попита Нюмън.

— Защото още нямаме неопровержими доказателства. Също както не можем да приемем за сигурна връзката на Доулиш с Дьо Форж. Имаме нужда от непоклатими улики, при това ни трябват спешно. Ето защо мисля, Марлър, че се налага да заминеш за Франция с онази специална мисия, която вече ти описах. — Той вдигна ръка и огледа публиката. — Не, само аз и Марлър знаем за това.

— А сега най-важното — за пръв път се намеси в разговора Марлър. — Трябва да проуча фабриката в гората край пътя за Ортфорд…

— А аз отивам с него — каза твърдо Нюмън.

— Нищо подобно — отвърна му Марлър.

— Я стига — намеси се Туийд. — И двамата едва оцеляхте при предишната си разходка из онази местност. Без спорове. Ще разгледате фабриката заедно. Въоръжени. После, Боб, ще насочим вниманието си към Франция, ще организираме една голяма експедиция, за да разберем какво в действителност е намислил Дьо Форж и към какво се стреми „Сигфрид“ в Германия. Ще бъде опасно.

— А моята лисица? — попита Нюмън.

— Изпратихме я на най-добрия ветеринарен лекар в страната — Робълс. Преди няколко часа. Дадох им и ключовете от колата ти, защото Робълс искаше да изследва и багажника. Нека сега се разделим на малки групи и отидем да обядваме. Възможно е да имаме нови сведения за развоя на нещата, когато се върнем…

В момента, в който Туийд отново влезе в кабинета си с Пола, Нюмън и Марлър, той разбра, че Моника е развълнувана. Секретарката го изчака да съблече палтото си и да седне зад бюрото. Навън суровият хапещ вятър носеше ситните капки на ледения ноемврийски дъжд.

— Вече знаем как е умряла лисицата. Готови ли сте?

— И още как.

— Робълс се е обадил на Моника с предварителните резултати, докато ни нямаше. Предполага, че лисицата е убита от някакъв вид нервнопаралитичен газ, примесен с дима от хеликоптера.

— Нервнопаралитичен газ? — Марлър сепнато излезе от обичайното си безпристрастие. — Значи малко да бяхме вдишали от този дим и…

— Щяхте да сте мъртви като лисицата — довърши Туийд. — Отровен газ. Това наистина е зловещо.

— А моите разследвания — намеси се Моника — разкриха факта, че химическите заводи „Доулиш“ имат свръх секретна лаборатория в индустриалния комплекс на пътя за Ортфорд.

— Робълс — продължи Туийд — ще пренесе трупа с хладилен камион в „Портън Даун“ — военното химическо предприятие. Там работи негов приятел. След анализа ще може да ни каже точно типа газ, който са използвали.

— Най-добре да се върнем веднага в Сафък — Марлър и аз. Време е да огледаме по-отблизо природозащитните дейности на Доулиш — предложи Нюмън.

— Съгласен съм. Колкото по-скоро — толкова по-добре, защото Марлър трябва да иде във Франция. Но бъдете изключително предпазливи.

— Вече знаем, че насреща ни не стоят малки котенца — отвърна Нюмън и излезе заедно с Марлър от стаята.

Телефонът иззвъня. Туийд остави Моника да го вдигне. Тя каза на някого да изчака една секунда и кимна към апарата на Туийд:

— Лазал звъни от Париж. Иска спешно да говори с вас.

— Нови неприятности ли, Рене? Не, линията не се подслушва…

— Обади ми се префектът на Бордо — човек, на когото мога да разчитам — подчерта Лазал. — Приел анонимно обаждане — предполага, че е била жена. Съобщила му адреса на някакъв жилищен блок в Бордо. Казала му, че там ще намерят двама фалшиви агенти на секретните служби, свързани с убийството на Анри Бейл — вашия сътрудник, открит на гара „Сен Жан“. Той лично отишъл на адреса. Между другото жената казала, че ще намерят мъжете в безсъзнание. И ги намерили. Само че мъртви. И двамата.

— Как са умрели?

— Явно е трудно да се прецени. И двамата са паднали в стълбищната шахта от втория етаж. Хората му открили следи от кръв по касата на вратата на апартамента, в който живеят Изабел Томас и майка й. Жените са изчезнали. Но описанията на двамата съвпадат с това, което очевидците в бар „Маями“ казаха за мъжете, отвели Бейл след малко упражнения с китките му. Отлитам за Бордо — ще говоря с генерал Дьо Форж. С това ще го пораздрусам, ще разлюлея кафеза му. Прекалено дълго прави необезпокояван каквото си знае…

— Внимавай — предупреди го Туийд. — Няма да ходиш сам, нали?

— Съвсем сам — той замълча. — Или пък с охрана. Не съм решил.

— Още нещо, преди да тръгнеш. Знаеш ли дали майор Леми говори английски?

— Знае езика ви като роден англичанин.

В тесния кабинет Лазал затвори телефона и погледна часовника. Имаше среща с Навар — министъра на вътрешните работи. Навлече палтото и шапката си — навън се сипеше суграшица, — напусна сградата и тръгна по „Рю дю Фобург Сент Оноре“, като сви вдясно, отдалечавайки се от Елисейския дворец.

Обикновено спокоен и тих, но упорит, Лазал крачеше бързо, с мрачно изражение на лицето. Пред входа на министерството на площад „Бово“ очакваше да бъде пропуснат веднага от охраната, която добре го познаваше. Един от войниците препречи пътя му.

— Документите, господине.

— Сякаш не ме познавате…

— Такива са заповедите, господине. Документите, ако обичате. Лазал извади специалния пропуск и го подаде на постовия. След като го прегледа, войникът му го върна и освободи пътя с отдаване на чест.

„Значи Навар е засилил мерките за сигурност — помисли си Лазал, докато прекосяваше обширния двор пред сградата на министерството. — Това е добре.“

Кабинетът на министъра се намираше на първия етаж с изглед към двора. Когато Лазал влезе, човекът вътре се изправи зад бюрото. Пиер Навар беше ниска, набита и тъмнокоса личност с гъсти вежди и нетърпелив поглед. Бе роден в Лотарингия, също като генерал Дьо Форж. Здрависа се с началника на секретните служби, покани го да седне и придърпа един стол близо до този на Лазал, хванал някакъв документ в ръката си. Подаде го на Лазал и той бързо го прочете. В края на писмото Навар бе поставил подписа си — уверен и бърз.

— Ще свърши добра работа, господин министър.

— Време е да притиснем този мръсник — каза с омраза Навар.

— Кога летите за Бордо?

— След час…

— Докладвайте ми за резултатите. Ще остана да работя до малко по-късно…

„Малко по-късно.“ Фразата звучеше в главата на Лазал, докато бързо крачеше назад към кабинета си. Навар беше известен с часовете неуморна работа — понякога по осемнадесет на ден. Лазал влезе в стаята, обади се на някакъв номер в Бордо, даде нарежданията си и се затича към колата, която го чакаше в двора, за да го закара до летището.

При пристигането му на аерогарата в Бордо под смръщеното небе на късния следобед го посрещна офицер на тайните служби, който го заведе до брониран ситроен. Лазал скочи вътре, последван от офицера. Шофьорът вече бе запалил двигателя и колата бързо напусна района на летището. Лазал се обърна към офицера, седнал до него на задната седалка:

— Къде са останалите?

— Групата е събрана и скрита в полето край щаба на Трети корпус. Генерал Дьо Форж ви очаква да отидете сам, нали?

— Да. Но той не е единственият тактик във Франция…

В откритата местност далеч от Бордо шофьорът намали и спря до портала в стената, оградила нивата встрани от пътя. Човек в син шлифер отвори вратите, вдигна в знак ръката си, а после махна на ситроена да продължи напред. Колата отново се понесе по правия път, а Лазал погледна в огледалото. Следваше ги конвой от осем коли, пълни с въоръжени хора на DST. Зад тях се движеха моторите на CRS, а ездачите им бяха облечени в черни кожени якета и въоръжени с автомати, преметнати на гърбовете им. Дългият конвой спря пред входа на Трети корпус.

Навъсен униформен лейтенант се приближи до ситроена. Лазал натисна бутона, който сваляше стъклото на вратата. Не искаше да губи времето си и заговори пръв:

— Отваряй проклетата врата! — той показа служебната си карта. — Лазал от DST, Париж. Генерал Дьо Форж ме очаква. Рано сутринта се обадих на майор Леми.

— Трябваше да дойдете сам…

— Не спори с мен! Отваряй вратата!

— Ще се наложи да доведа майор Леми…

— Има на разположение две минути, за да дойде тук. Две минути, казах. Действай, човече. Май тук сте забравили какво значи дисциплина…

След една минута някаква кола спря от вътрешната страна на портала. Показа се майор Леми, който излезе през малката вратичка отстрани. Погледна към безкрайния конвой на пътя.

— Каква е онази бяла кола?

— Линейка. Генерал Дьо Форж ме очаква, тъй че отворете вратите или ще мина през тях.

Леми вдигна поглед към четиримата мотористи, които бяха спрели до ситроена. Носеха черни шлемове и го наблюдаваха зад тъмните им стъкла, зловещо скрили лицата им.

— Щом настоявате… Но това е военен корпус…

— Не съм си и помислял, че е почивна станция — прекъсна го Лазал. — Вратите…

— Може да влезе само вашата кола.

— Значи останалите ще разбият портала и ще ме последват. Разпоредете се…

Лазал отново натисна бутона и стъклото се вдигна под носа на Леми. Той се обърна, кимна с глава и вратите се отвориха. Майорът се затича към колата си, скочи вътре и поведе кавалкадата към щаба на генерал Дьо Форж. Плътно една зад друга, машините на Лазал преминаха портала. Движеха се по дълга бетонна алея с едноетажни военни постройки от двете страни. Лазал забеляза, че на пресечките, в началото на всяка странична алея, бе поставен по един огромен танк с ниско свалено дуло. От куполите на танковете ги наблюдаваха командирите им. Дьо Форж демонстрираше силата си.

Колата на Леми най-накрая спря пред една сграда, която с нищо не се различаваше от останалите. Лазал изскочи навън, стиснал куфарчето си. Не го бе пускал от излитането от Париж. Леми го придружи и го въведе в просторна стая, чийто паркет блестеше като огледало. В далечния й край чакаше генерал Дьо Форж, седнал зад огромно бюро.

Леми стегнато тръгна напред, а Лазал го последва бавно, като с любопитство оглеждаше кабинета. На дясната стена висеше голямо знаме с извезан Лотарингски кръст — символът на Дьо Гол, когато създаде „Свободна Франция“ през Втората световна война.

— Добре дошли в щаба на Трети корпус — каза с твърд глас Дьо Форж, без да става от мястото си.

Лазал седна с лице към генерала на стол с твърда облегалка, поставен от другата страна на писалището. От Дьо Форж го делеше плотът, широк някъде около декар. Никакви документи по него. Телефони с различни цветове. И една попивателна, облечена в кожа.

— Тоя трябва ли да остане? — Лазал кимна към Леми, сякаш говореше за талисмана на войската.

Майорът, застанал изправен с ръце на гърба, се стегна още повече. Погледна към господаря си.

— Според обичая тук — информира го Дьо Форж, — майор Леми присъства дори на срещи от второстепенно значение.

Лазал кимна, без да обръща внимание на обидата. Отвори куфарчето си, извади сгънат лист хартия и го постави в скута си. Погледна Дьо Форж в очите, а изражението му не издаваше никакви емоции. Но гласът му изплющя като камшик.

— Тук съм по изключително важен въпрос. И нека ви припомня, че според конституцията военните са изцяло подчинени — служители — на цивилната власт. Тази власт представлявам аз. Искам да сме съвсем наясно по това, преди да продължа.

— Продължавайте тогава — каза Дьо Форж с каменно лице.

— Имаме няколко — по-точно многобройни — случаи на неупълномощени лица, които се представят за офицери на секретните служби. Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам колко сериозно престъпление е това.

— Нямам представа за какво говорите, по дяволите.

— След една минутка всичко ще ви се изясни. Отвън имам двама такива мъже — фалшиви служители на DST. — Лазал се изправи. — Бихте ли ме придружили?

— Защо?

— Защото ви заповядвам, генерале!

— Нямате право да ми заповядвате нищо! — изрева с властния си глас Дьо Форж.

Лазал не му отговори. Наведе се напред и му подаде сгънатия лист. Дьо Форж погледна към Леми, после към Лазал, който хладно го фиксираше с очи. Генералът бавно разгъна листа. Погледът му се спря на щампата в горния край на писмото и той разбра, че е написано лично от министъра на вътрешните работи. Прочете съдържанието: „Ще окажете пълно съдействие на моя емисар Рене Лазал от Дирекцията за надзор на териториите. Ще изпълните всяко негово изискване. Той разполага с неограничени пълномощия.“

— Сега вероятно ще дойдете с мен отвън — тихо каза Лазал. Тръгна към вратата по-бързо, отколкото на влизане. Спря се насред стаята и се обърна. Дьо Форж го следваше, а ботушите му блестяха по-силно от паркета. Леми стоеше до бюрото.

— Майор Леми — извика Дьо Форж, — вие също ще дойдете.

Лазал продължи до вратата, отвори я и погледна навън.

Заповедите му бяха изпълнени. Придружаващите коли и неговият ситроен бяха спрели в края на сградата. Линейката беше паркирана със задните врати към входа. До тях стояха двама мъже в бели престилки. Лазал се дръпна встрани и зачака.

Дьо Форж излезе от кабинета си, закова се на място и огледа дългата редица автомобили и мотори. Тънките му устни се стиснаха.

— Това е нахлуване…

— Можете да го наречете и така — съгласи се Лазал. — Офицери от DST, истински, всички въоръжени. И хора на CRS — също въоръжени, както виждате.

— Това е възмутително…

— Бих казал предохранително — кротко отвърна Лазал.

— Какво целите с цялата тази наглост? — Видя, че някои от войниците са се спрели и наблюдават спектакъла. Обърна се към Леми: — Майоре, изпратете тези хора на тренировъчния участък. Да преминат трасето с препятствия в пълен боен ред.

— Това може да почака — каза твърдо Лазал. — На майор Леми вероятно също ще му бъде интересно да види това.

Той кимна на мъжете в белите престилки и слезе по стълбите, последван от Дьо Форж и Леми. Мъжете отвориха задните врати на линейката. Леден полъх повя отвътре. Дьо Форж и Леми погледнаха в задното отделение на колата. На дъното бяха поставени два големи метални сандъка. Белите престилки отвориха единия и се дръпнаха встрани. Лазал направи знак с ръка:

— Казах ви, че водя двама души, които са се представяли за агенти на тайните служби в Бордо.

Отвориха и другия сандък. Под капаците лежаха два трупа, полупокрити с чаршафи. Дървени трупчета подпираха главите им. От подвижната морга на вълни продължаваше да излиза леден въздух.

— Тези мъже са мъртви — избухна Дьо Форж.

— Колко сте наблюдателен. Те са войници — вероятно от Трети корпус, щом са намерени в Бордо.

— Колко сте сигурен — с презрение отвърна Дьо Форж.

— О, документите им наистина липсваха, освен подправените карти от DST. Носеха цивилно облекло, но бяха забравили една подробност. Бельото им е от това, което се раздава само на военните. Проверено е със сигурност.

Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването се приближи до труповете. После се обърна кръгом и докладва на генерала.

— Познавам и двамата, сър. Дезертьори са — изчезнаха от частите си преди седмици.

Леми умееше да мисли бързо. Лазал го поздрави наум. Но нямаше намерение да го остави да се измъкне лесно.

— Обявени ли са официално за дезертьори?

— Майор Леми — намеси се Дьо Форж, схванал ситуацията, — донесете двете досиета, за да ги покажем на господина от Париж.

Той влезе в сградата, а Леми бързо се отдалечи към ъгъла и се скри от погледите им. Лазал кимна с глава, преди да последва Дьо Форж. Мъжете в престилки покриха с капаците зловещия товар — черепите на телата бяха обезобразени.

— Тези мъже бяха замесени в брутално убийство — каза Лазал, докато чакаха Леми. Той крачеше пред бюрото, а Дьо Форж бе седнал на стола си. Движенията на Лазал го дразнеха, но той остана неподвижен като статуя.

— Дезертьорите са боклук — рече най-накрая.

— Ако двамата са били дезертьори — Лазал внимателно произнесе тази фраза, — някой по-умен им е давал заповеди…

Млъкна, когато Леми влезе, подмина го и отиде до бюрото с папка в ръка. Остави я пред генерала.

— Редниците Жиле и Ферон. Дезертирали преди пет седмици. Оттогава никой не ги е виждал.

— Заповядайте — Дьо Форж посочи двата листа, които бе прочел. Дори и не понечи да ги подаде на Лазал. Началникът на DST бързо се пресегна, грабна документите и се взря в тях.

— Това е наша собственост — предупреди го Дьо Форж.

Лазал държеше листовете срещу светлината. Разгледа под различни ъгли всеки от тях. После ги пъхна в куфарчето и го затвори.

— Трябва ли да ви напомням, че разследвам убийство? Тези документи представляват важни веществени доказателства. Ще бъдат анализирани със спектроскоп, за да се провери дали не са, както подозирам, изфабрикувани през последните пет минути.

— Намекът ви ме отвращава — изстреля Леми.

— Всичко е част от работата ми. Цивилната власт има предимство пред военната — той се изправи. — Благодаря за съдействието. Пак ще ви навестя…

Дьо Форж изчака, докато шумът от отдалечаващия се конвой заглъхне. Тогава нареди на Леми.

— Организирай наистина свирепи бунтове в Лион. Трябва да побързаме.