Колин Форбис
Огнен кръст (45)

44.

Туийд прие обаждането на Пола в Министерството на вътрешните работи. Най-напред попита дали някой може да подслуша разговора.

— Никой — увери го тя. — Взех всички предпазни мерки. Знаете ли, обмислях предложението ви да дойда при вас в Париж…

— Е? — подкани я Туийд, когато тя замълча.

— Прочетох документите, които Джийн Буржойн ми носеше тогава. Струва ми се, че трябва лично да ви ги предам. Ще се кача с тях на хеликоптера, изпратен от Лазал. Джийн рискува живота си — Пола с мъка преглътна — и го загуби. Беше заради тези записки. А те са наистина важни. Това първо.

— А второ? — попита Туийд и се опита да скрие облекчението си.

— Мисля, че е ужасно тялото на Джийн да лежи там при… вие знаете къде. В студа и калта. Знам, че за нея вече няма значение, но…

— Не се тревожи — прекъсна я Туийд. — Група от агенти на Лазал вече тръгнаха от Бордо, за да вземат тялото и да го донесат в Париж. Предполагам, че в момента летят за насам.

— Слава богу! И още нещо.

— Какво?

— Ще дойда в Париж само при условие, че се върна веднага тук. Знаете с кого съм се захванала.

Калмар, помисли си Туийд. Не й каза за реакцията на Лазал при съобщението за смъртта на Буржойн. Бързо обмисли молбата й.

— Съгласен съм.

— На условието, което поставих?

— На молбата ти, Пола — поправи я той.

— Съжалявам. Разбира се, че беше молба.

— Е, съгласих се.

— А агентите на Лазал? Знаят ли къде да я намерят?

— Нюмън много подробно ми обясни как се стига до мястото. Обади се преди доста време. Повтарям ти, тя вече лети насам. Ще те чакам с нетърпение. Сега ми дай Бътлър.

Когато свърши разговора си с Бътлър, в кабинета влезе Кулман. В ръка държеше лист от факса. Подаде го на Туийд:

— Току-що дойде от Висбаден. Оказа се прав. По дяволите, винаги се оказваш прав.

В „Атлантик“ екипът на Туийд бе измислил най-простото разрешение на проблема с подслушването на телефона. Това можеше да стори само някой от администраторите, които обслужваха и малката централа на хотела, а Нийлд се бе сприятелил и с двамата. И двамата пушеха — дневният администратор обичаше „Житан“, нощният — „Голоаз“. Нийлд винаги разполагаше с няколко пакета от двата вида и с достатъчно пари за бакшиш, когато ги молеше за неща като сандвичи или топло кафе в стаята. Стана му навик да слиза във фоайето винаги, когато горе провеждаха важен телефонен разговор. А за да не станат много съвпаденията, той често ги навестяваше на рецепцията, за да си побъбрят.

Когато Бътлър свърши разговора си с Туийд, Пола го попита какво му беше казал. Бътлър приятелски я хвана за ръката:

— Любопитна сврака. Пийт и аз ще те придружим до хеликоптера, за да се уверим, че отлиташ жива и здрава. Когато се върнеш, трябва отново да поемем охраната ти тук и да не те изпускаме от поглед. Туийд наистина много държи на това.

— Имам чувството, че той съвсем не ни казва всичко, което знае. Като че ли ме използва за примамка и всеки момент очаква да ме нападнат.

— Туийд знае какво прави. — Бътлър погледна часовника си.

— Не си спала изобщо, а трябва призори да се качиш на вертолета. Защо не подремнеш?

— Прав си. — Тя седна на леглото, а лицето й беше разтревожено. — Ей сега ще се просна.

— Май си притеснена…

— Скоро се сетих за нещо, което се случи в Олдбърг. Не ме питай какво — трябва първо да го обмисля. Тревожа се и за Боб. Какво ли става в Бордо?

 

— Сигурно сградата има заден вход откъм „Пасаж Емил Зола“ — каза Изабел. — Както при апартамента на майка ми.

— Тогава ще опитам веднага. Преди войниците да щурмуват къщата.

— Ние ще опитаме — рече твърдо Изабел. — Ще използваме друга разновидност на трика при моста. И недей да спориш с мен. Познавам по-добре улиците в града.

Тя го хвана под ръка, нагласи шала около раменете си, притисна се в Нюмън и го загледа с очи, пълни с любов. Тръгнаха по улицата и когато един войник се обърна към тях, Изабел хвана косата на Нюмън, наведе главата му и жадно го целуна. Войникът се ухили и ги остави да минат покрай него.

Свърнаха по „Емил Зола“ и се шмугнаха незабелязани в тясната алея към другия вход на сградата. Миришеше на гниещи боклуци и Изабел сбърчи нос. В края на алеята имаше врата. Момичето извади фенерчето, дадено й от Нюмън, и го включи. Видяха металната решетка пред говорителя на домофона — мръсна и ръждясала. Имаше и звънец. На него пишеше „Жан Пико. 3-и етаж“.

— Под това име ли се крие Щал?

— Да — отговори Нюмън и огледа алеята. Наоколо нямаше жив човек. — Странно, че не виждаме войници тук.

— Ти самият щеше да пропуснеш входа на алеята. Те също не са го забелязали.

— Вярно — Нюмън гледаше нагоре към покрива. — Нашият човек живее на последния етаж. Е, да започваме.

Натисна копчето на звънеца и долепи ухо до разпадащата се решетка. Дали проклетото устройство още работеше? Обади се глас на френски:

— Кой звъни? Човек не може да си легне от вас!

— Гемлин — каза Нюмън и повтори: — Гемлин.

— Качете се бързо.

Когато чуха избръмчаването на механизма, освобождаващ бравата, Изабел натисна вратата. Нюмън веднага дръпна назад момичето и пъхна крак в процепа. Взе фенерчето от ръката й и бързо прекара лъча му по дървената каса. Не видя кабели. Нямаше следи от поставено взривно устройство. Дали наистина войниците не знаеха за този вход?

— Алеята отбелязана ли е на картите? — попита той.

— На тези, които съм виждала — не. Да побързаме, ако искаш, а?

Тя се втурна напред и за малко не се подхлъзна на заледената мозайка. Нюмън насочи фенерчето над главата й и освети старо стълбище с железен парапет. Въпреки голямата чанта, преметната на рамото й, Изабел с лекота се заизкачва нагоре. Той я последва, раздразнен от последната й иронична забележка, като осветяваше стълбите пред краката й. Беше затворил с крак вратата към алеята.

Изабел бързо тичаше нагоре, а чантата се люшкаше покрай бедрото й. Нюмън очакваше всеки момент да чуе приглушения тътен от взривяването на главния вход. Дали бяха влезли в капан? Единствено мисълта за Щал го караше да продължава нагоре. Агентът на Кулман се бе прикривал толкова дълго. Сигурно беше наистина смел човек.

Стъпалата бяха каменни, студени, издълбани в средата от господ знае колко хиляди крака, изкачвали ги през дългите години. Миришеше на плесен и гнило. Миришеше на запуснато. Половината от хората в този град живееха в подобни къщи. Там вероятно миришеше по същия начин. На разруха. Стигнаха последния етаж.

Нюмън вдигна фенерчето и видя името на табелката до вратата. Изабел натисна бутона на звънеца и задържа палеца си върху него. Оставаше им малко време.

Вратата се открехна, спряна от поставената отвътре верига. Лицето, което надникна през процепа, не бе такова, каквото Нюмън очакваше. Кръгло, с буйна коса и рунтав мустак. Очите гледаха иззад очила с рогови рамки.

— Гемлин — бързо каза Нюмън. — Войниците са обкръжили сградата. Трябва веднага да изчезнем оттук.

— Англичанин ли сте? — попита на английски.

Нюмън се учуди — досега всички го бяха приемали за французин. Заговори на английски:

— Да. Искате ли да се измъкнете, или не? Рискувахме живота си…

— Влизайте.

Вратата се затвори за миг, веригата бе свалена, после Щал отново я отвори и я заключи след тях. С едната си ръка пусна резето. В другата държеше граната. Нюмън я погледна, после се обърна към немеца. Беше нисък, тантурест, но излъчваше енергия и живост. Очите му изучиха Нюмън, после Изабел. Щал обясни:

— Познах ви от снимките във вестниците. А и Кулман ме беше предупредил. Кое е момичето?

— Изабел Томас. Изпитана е.

— Убих двама от хората на Дьо Форж. Още колко искате да очистя, за да се успокоите?

— Длъжен бях да попитам — отвърна рязко Щал. — Оцелял съм дотук само благодарение на предпазливостта.

Говореха бързо, но Нюмън нямаше търпение да излязат от къщата. Ако това изобщо беше възможно, разбира се.

— Трябва да изчезваме — каза той на Щал. — Откъде ще минем, пак през задния вход?

— Прекалено опасно е — Щал поклати глава. После каза на Изабел: — Покажете ми подметките си.

Изабел подви крак като щъркел и му показа гумената подметка на маратонката си. Немецът кимна и се обърна към Нюмън, който повтори действията на момичето. Защо Щал губеше ценно време? Той носеше обувки с каучукови подметки, вече доста протрити. Щал отново кимна:

— По покривите ще е опасно — покрити са с лед. Но още по-рисковано ще е да тръгнем по стълбите.

Сякаш в потвърждение на думите му някъде отдолу се разнесе глухият тътен на експлозия.

— Рей взриви вратата — предупреди Нюмън. — Взели ли сте записките си?

Докато задаваше въпроса, Щал, облечен в кожено яке и джинси, бързо изтича до една врата, отвори я, а зад нея се показаха тесни стръмни стълби, водещи нагоре. В края им се виждаше капандура. Немецът нахлузи чифт дебели ръкавици и се закатери. На върха вдигна ръка към капандурата. През рамото си беше преметнал брезентова чанта, подобна на тази, която Изабел носеше. Французойката изчака Нюмън да тръгне след Щал, затвори вратата и го последва. Чак сега немецът отговори на въпроса:

— Бележникът ми е в джоба. Записал съм много неща. Гранатата беше в случай, че вместо вас войници се бяха появили на вратата. Щях да ги заплаша и да взривя всички ни. Не забравяйте, че покривите сега са като пързалка. Първо ще изляза аз, после вие. Заедно ще изтеглим Изабел.

По-рано бе пуснал гранатата в чантата си. Вдигна капандурата и леден въздух повя над главите им. Щал пъргаво се изкачи на покрива, просна се по корем и подаде ръка на Нюмън. Той внимателно излезе навън в хапещия студ на сибирската нощ. Покривът стръмно се спускаше към улицата, където бяха войниците. Всъщност те вероятно вече тичаха нагоре по стълбите. На една от площадките Нюмън бе видял коридора, идващ от главния вход. Оттам нататък стълбите водеха право към апартамента на Щал.

От другата страна на улицата неонов надпис пращеше и осветяваше коварно заледените керемиди на покрива. Нюмън легна до Щал и пъхна крак в дупката на една липсваща керемида. От апартамента под тях се разнесоха силни удари. После нещо изтрещя. Бяха разбили входната врата. Пресегна се надолу и хвана лявата ръка на Изабел. В този момент рухна и вратата към стълбите, на които се намираше жената. Тежки войнишки обувки се втурнаха нагоре. Нюмън се опита да издърпа Изабел, но не успя. Тя го погледна в очите и тихо каза:

— Дръж ме, Боб. Хванал ме е за крака. Не докосвай дясната ми ръка…

Нюмън се удиви от непредвидимите реакции на тази жена. Когато се бяха видели в апартамента й в Аркашон, тя бе разтреперана от вълнение. А сега, когато животът й висеше на косъм, умът й хладно пресмяташе шансовете. Дясната й ръка се плъзна в чантата и извади кухненски нож с широко острие. Хвана го здраво за дръжката и погледна надолу към войника, проснал се на стръмните стълби, за да стисне глезена й в желязната си хватка. Изабел вдигна ножа, прицели се във врата му и го заби. Войникът изрева, кръв бликна от раната и той отпусна ръката си. Свлече се безжизнен надолу.

Нюмън бързо я издърпа на покрива. Тя легна до него, хванала се за рамката на капандурата. Със свободната си ръка избърса ножа и го пусна обратно в торбата. Нюмън се опита да разчисти с крак част от леда по покрива. Керемидите не издържаха, рухнаха надолу и откриха прогнилите дървени греди под тях. Изабел стъпи в дупката, а той, без да изпуска рамката на капандурата, се огледа за Щал. Немецът се намираше на билото на покрива, яхнал го с широко разтворени крака, и им махаше с ръка да се приближат.

— Ще минем оттук — каза той на английски.

Пропълзяха към него, но в последния момент Изабел се подхлъзна. Нюмън с ужас видя как тялото й се запързаля надолу по заледената повърхност. В самия край на покрива Изабел успя да намери с крак металния улей на водосточната тръба и здраво стъпи в него. Ръкавиците й безпомощно задраскаха по леда върху керемидите. Единствено улеят на водостока я спасяваше от падане. Нюмън пусна рамката и се плъзна към жената. Хвана се с ръка за една от гредите в дупката, която бе пробил с крак преди малко. Сега предстоеше най-трудното. Набра се обратно нагоре и внимателно започна да извърта тялото си успоредно на ръба на покрива. Успя, рязко сви крак и го пъхна в дупката. Превит на две, Нюмън пусна ръцете си и в момента, в който тялото му се плъзна надолу, изпъна другия си крак и той безпогрешно намери дървената греда в дупката. Протегна ръка и сграбчи китката на Изабел. Понечи да я дръпне към себе си, когато тялото й се извъртя настрани и тя увисна с цялата си тежест на ръката му. Успя да я задържи. Улеят на водостока не бе издържал и се бе откъртил от покрива. Трябваше да го предположи. Намираха се в Бордо.

Нюмън бавно изтегли нагоре Изабел. Сега ледът му помагаше — тялото й гладко се плъзгаше към него. Двамата стъпиха устойчиво на гредите и пропълзяха към билото на покрива. Щал беше още там — яхнал го като кон във физкултурен салон. Отново им направи знак с ръка:

— Хайде! Насам!

С едната си ръка Нюмън придържаше Изабел през кръста. Другата, стисната в юмрук, стоварваше върху керемидите, пробиваше нова дупка, хващаше се за гредите отдолу и се изтегляше по-нататък. Напредваха бавно. Стигнаха до капандурата, близо до билото, и продължиха нагоре. Изабел беше по-близо до рамката, когато Щал нададе предупредителен вик. Нюмън погледна назад през рамото си, без да изпуска кръста на жената, и видя автомата на войника, който тъкмо излизаше от стълбището. Вече бе стигнал билото. Изабел извика:

— Хвани ме за дясната ръка!

Нюмън се подчини. Хвана китката й, тялото й се плъзна метър надолу. Точно това беше целта й. Изабел сви крака си и ритна с все сила войника, вече легнал на покрива. Ритникът смаза лицето му и той изпусна рамката, за която се бе хванал. Запързаля се надолу. Пусна оръжието си и ръцете му отчаяно задраскаха по керемидите. Автоматът изхвърча от покрива и полетя към улицата. Краката му откъртиха голямо парче лед, но керемидите под него останаха здрави. Ледът се удари в улея на водосточната тръба и също полетя надолу. Погледът на Нюмън, възседнал билото, стигаше почти до улицата. Войникът се пързаляше все по-бързо. Прелетя над улея и ръцете му безпомощно се размахаха, а пронизителният му писък разцепи тишината. Престана изведнъж, когато тялото се размаза върху паважа четири етажа по-ниско.

Нюмън изтегли Изабел на билото и двамата започнаха да се придвижват напред по заледените полукръгли керемиди. Главата на втори войник се показа при отвора на капандурата. Щал извади граната от чантата си, дръпна халката и я хвърли в квадратния отвор на покрива. Чу се мощен взрив и главата на войника изчезна. Последва глухото трополене на тела, падащи надолу по стълбите. След това изведнъж стана тихо. Нюмън и Изабел продължиха пътя си. Щал беше пропаднал някъде. Буквално. Разтревожен, Нюмън забърза напред. Когато стигна края на билото, погледна надолу и разбра къде бе изчезнал немецът.

Два метра под себе си Нюмън видя желязна платформа с парапет. Щал стоеше там и се усмихваше. Нервите на този човек бяха от стомана. Нюмън погледна назад, видя Изабел до себе си. Около капандурата нямаше никой. Скочи на платформата и подгъна колене при падането, за да омекоти удара. Обърна се точно навреме, за да поеме Изабел. Тя дишаше тежко. Махна шала от раменете си и го сложи в чантата. После приглади косата си.

— Сега накъде? — попита Нюмън.

Щал сложи пръст на устата си и го заведе в края на платформата. Нюмън се наведе над перилата и видя в ниското „Пасаж Емил Зола“. Улицата бе пълна с войници, стиснали автоматите си. Явно бяха излезли от сградата. Щал го дръпна за ръкава и той се прибра.

— Има ли някакъв изход? — попита Нюмън. — Не ми се катери повече по покривите. Едва ли ще имаме същия късмет.

— Как дойдохте до къщата?

— С кола. Рено под наем. Паркирано е на двадесетина метра от главния вход. Няма начин да стигнем до него, без да ни забележат.

— Има. Никой няма да ни очаква точно там. Ще изпратят войниците по всички покриви наоколо. Това тук е пожарен изход. Слизаме долу. Ще водя аз, а Изабел нека върви до мен.

Нюмън за пръв път забеляза стълбите. Спускаха се от другата страна на платформата покрай страничната фасада на сградата. Щал заслиза пръв, хванал с една ръка парапета, а с другата — кръста на Изабел. Нюмън знаеше, че тя ненавижда това.

Вътрешно нервите й стенеха, но външно оставаше спокойна. Спуснаха се до първата площадка и продължиха надолу. Щал не отделяше поглед от шахтата между двете постройки, в която водеха металните стълби. Изведнъж и двата крака на Изабел полетяха напред изпод тялото й. Щеше да се пребие при падането, ако Щал не я бе придърпал силно към себе си. Задържа я, здраво стиснал кръста й, докато не се закрепи отново на крака.

— Тези железни стъпала са покрити плътно с лед — каза той. — Но не мисля, че сега е времето да се упражняваме в пързаляне.

Тя го погледна и му се усмихна топло. От този момент Щал започна да й харесва. Сега вярваше, че с двамата мъже до себе си все още имаха някакъв шанс да се измъкнат от ада, в който се бе превърнал Бордо.

Близо до първия етаж желязото не се виждаше изпод гладкия дебел лед. Слязоха на земята и Щал ги поведе през лабиринта от тесни алеи и вътрешни дворчета, докато не излязоха на „Емил Зола“. Колата се намираше на около петдесет метра от тях.

Улицата беше празна. Щал се бе оказал прав — войниците претърсваха покривите. По предложение на Нюмън немецът легна на задната седалка и се зави с оставеното там одеяло. Изведнъж вдигна главата си и се усмихна дяволито. Мустакът му беше покрит със скреж.

— Намерих си една бутилка „Божоле“. Дали да не си гаврътна малко? Ако ни спрат, ще имаме готово извинение — прибирате пиян приятел вкъщи. Става, нали?

Този път Изабел насочваше Нюмън по нов маршрут. Мъглата още не се бе вдигнала. Когато приближиха западния край на моста, Нюмън включи на къси и намали, сякаш се готвеше да спре. Точно преди да се качат на моста, той натисна клаксона. Включи дългите светлини, натисна докрай газта и колата с рев се понесе напред. Разби бариерата, а пред нея неясни сенки отскачаха панически встрани. Нюмън продължи да ускорява, въпреки изстрелите отзад, и скоро стигнаха другия край на моста.

— Веднага вдясно! — нареди Изабел, приведена напред, за да следи пътя.

Нюмън чак сега пусна клаксона. Рязко изви волана и гумите пронизително изпищяха. Намали, когато премина един остър завой, следван от тясна уличка. Изабел продължаваше да командва, а лабиринтът от мрачни улици сякаш нямаше край. Изведнъж, без предупреждение, къщите изчезнаха и те се озоваха в края на града, на един безлюден път, водещ през полето. Ледената мъгла също бе останала зад тях в Бордо.

— Далеч ли сме от Аркашон?

— Ще стигнем преди разсъмване — отвърна Изабел.

— Налага се.

Нюмън беше на края на силите си, изтощен от двете безкрайни пътувания. А го чакаше още шофирането до езерото, където трябваше да посрещне хеликоптера от Лазал. После щеше да се върне в Ланд, за да вземе със себе си свидетелката Мартина — старицата, която събираше дръвца по плажа. Дали щеше да издържи? А ако се случеше нещо непредвидено, дали рефлексите му нямаше да му изневерят?