Колин Форбис
Огнен кръст (4)

3.

— Кулман в последния момент промени мястото на срещата ни — съобщи Туийд на Моника и Пола. — Това не е в стила му. Явно е доста разтревожен и неспокоен. Ще се видим в Женева, а не в Люксембург. Утре вечер в хотел „Де Берг“.

— Кога ще тръгнете? — попита Моника с ръка върху телефона.

— Довечера. — Той се обърна към Пола: — Вчера май те поизмъчих с моите безкрайни напътствия как да отговаряш на инспектор Букенън.

— О, не. Благодарна съм ви за това. Много добре постъпихте, като му казахте по телефона, че не съм в града и не знаете къде се намирам…

Тя млъкна, когато вратата се отвори и влязоха Нюмън и Марлър. Седнаха и погледнаха към Туийд. Моника заговори по-тихо по телефона, а той побърза да предупреди Нюмън:

— Боб, ще те изненадам неприятно. Човекът, който разследва убийството на Карин Роузуотър, е нашият стар приятел главен инспектор Рой Букенън.

— Не ми е приятел. Последния път, когато се видяхме, бях за него главният заподозрян в едно убийство. И сега ли трябва да очаквам същото?

Изведнъж Нюмън се намръщи:

— Момент, Букенън е от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд. Местната полиция не е имала време да потърси помощ от Лондон. Тялото на Карин бе намерено едва завчера.

— Точно този въпрос му зададох, когато вчера се обади, за да ми каже, че иска да разпита Пола. Явно току-що е бил свършил работата по друг случай на убийство и все още е бил в Сафък. В управлението на полицията в Ипсуич повечето от офицерите са болни от грип. Вероятно началникът им е помолил Букенън да замести временно някой от тях.

— Какъв лош късмет…

— А сега пътува насам. Затова оставих съобщение на телефонния ти секретар да дойдеш колкото може по-рано тази сутрин. Ще трябва, да обясня на теб и Марлър доста неща, преди да се появи Букенън. Вчера порепетирахме с Пола как да отговаря на въпросите му. Накратко, не трябва да се споменава наемането на Карин от някакви загадъчни „власти“, за да разследва обстановката във Франция. Карин е просто приятелка на Пола, която също се интересува от подводни проучвания. Ще се опитам да накарам Букенън да разпита първо Пола. Вие ще се ориентирате по нейните отговори. Не си доизмисляйте нищо. Отговаряйте на въпросите му и през останалото време си мълчете.

— Чакайте — протестира Марлър, — ние съвсем не сме аматьори в тази игра.

Туийд се наведе напред през бюрото си:

— Букенън също не е, така че не забравяйте какво ви казах…

Телефонът иззвъня, Моника вдигна слушалката и се намръщи, а Туийд й кимна с глава и се отпусна в стола си.

— Качват се — каза Моника, когато затвори. — Близнаците — главен инспектор Букенън и винаги вярното му другарче сержант Уордън.

— Трябва да ги посрещнем. Направи кафе, ако обичаш.

Туийд стана зад бюрото си, Моника отвори вратата и двамата мъже влязоха. Букенън беше слаб и строен, между четиридесет и петдесетгодишен, с измамно спокойно и приятелско поведение, което неведнъж беше подвеждало разпитваните от него хора. Уордън, четири-пет сантиметра по-нисък, имаше безизразно лице и рядко показваше какво мисли. Носеше бележник. Туийд ги посрещна приятелски и ги настани в два предварително подредени стола така, че да могат да виждат само него и Пола.

— Чакахме ви, главен инспектор Букенън. Пола е готова да отговаря на въпросите ви.

— Наистина ли? — попита иронично Букенън и огледа стаята.

— Искате да кажете, че ще ми оказвате съдействие без непрекъснато да ми напомняте какво означава „държавна тайна“? Застрахователното дружество „Дженеръл и Камбрия“ често го е правило преди.

Туийд се усмихна при споменаването на името, което тайната служба използваше, за да прикрива дейността си. Това беше и името върху медната табелка, поставена на входната врата.

— Моника ще донесе кафе — продължи с приятелски тон Туийд.

— Денят ще е тежък.

— Сигурно и вие сте имали тежък ден, мис Грей, когато сте отишли да се гмуркате в Дънуич. Поне така ми каза мистър Хари Бътлър в управлението на полицията в Ипсуич преди два дни.

— Мис Грей? — тя го дари с най-чаровната си усмивка. — Спомням си, че когато се видяхме за последен път, за вас бях Пола.

— Това е официален разпит и аз разследвам хладнокръвно убийство. Как според вас е била убита приятелката ви?

„Иска да намери слабото й място. Ще се опита да я извади от равновесие, като й задава съвсем директни въпроси“ — помисли си Туийд.

— Изглеждаше удушена — тихо отвърна Пола.

— От експерт. Бих казал, от професионалист.

— Защо мислите така? — рязко се намеси Туийд.

— Заради резултатите от аутопсията, направена от доктор Кърси. Сигурно сте чували за него — един от най-добрите патолози. — Букенън подрънкваше шепа монети в джоба си.

— На какво базира той предположението си? — настояваше Туийд.

Букенън се обърна към него и проницателните му сиви очи го погледнаха внимателно и малко учудено. Той много добре знаеше, че Туийд се бе намесил само за да поеме част от натиска върху Пола.

— На начина, по който удушвачът е притискал с палците си гърлото й — смъртта е била бърза и сигурна. Кърси подозира, че някои от белезите по шията са направени, след като момичето е било вече мъртво — вероятно опит да се прикрие сръчността на убиеца. Сега, ако нямате нищо против, бих искал да продължа с въпросите си към мис Грей. В крайна сметка тя е била на местопрестъплението, а не вие.

— Не съм била на местопрестъплението — отвърна му Пола. — Треперех от студ и страх на върха на едно дърво, когато се е случило всичко.

— Но сте видяла убийството?

— Не. Искате ли да ви разкажа защо отидохме там с Карин?

— Искате да дадете показания?

Букенън погледна Уордън, седнал с бележника в скута си, а после и Туийд, като очакваше той да се противопостави. Туийд само кимна и продължи да върти в ръцете си една химикалка.

Пола започна разказа си сбито и без излишни думи. Докато говореше, Букенън нито за миг не отдели очите си от нейните, но тя издържа погледа му. Инспекторът кръстоса краката си и постави на коляното си чашката и чинийката, които Моника му бе подала. Скоро Пола завърши:

— … Как бих искала да останем в Лондон на покупки. Трябваше да настоявам повече.

— Не знаех, че се интересувате от подводни проучвания — каза Букенън.

— Не всичко знаете за мен, нали? Това бяха показанията ми.

— А тези загадъчни маскирани мъже с пушките… — в гласа му имаше сарказъм и той изчака, като се надяваше Пола да се хване на въдицата. Тя не отговори нищо и Букенън продължи: — Кои може да са били? Защо ще искат да ви убият? Когато ви преследваха по обратния път към Олдбърг, защо веднага не се насочихте към брега?

Уордън се усмихна. Тази тактика беше типична за Букенън. Без предупреждение построяваше стена от въпроси и с нея притискаше разпитвания. Много свидетели не бяха издържали натиска.

— Дадох ви показанията си — повтори Пола. — Не ви отговорих само на един от трите въпроса. Но ще ви угодя. Няма да се сърдите, ако се повтарям, нали?

— Ни най-малко.

— Нямам представа кои могат да бъдат убийците. Не зная защо ни преследваха. Що се отнася до третия ви въпрос, ако познавахте тази част на крайбрежието, щяхте да знаете, че местността на юг от Дънуич е едно от най-пустите места на света. Трябваше да стигнем до паркираната кола, за да избягаме.

— А трите лодки на преследвачите ви кога се появиха, след като се бяхте гмурнали ли?

— Прочетете показанията ми.

— Съпругът на Карин, капитан Виктор Роузуотър, служи в една база на НАТО в Южна Германия. Някой трябва да му каже какво се е случило.

— Вече го направих. Не беше приятно задължение.

— Не споменахте за това в показанията си.

— Прибавете го сега.

— Как реагира той?

През цялото време Пола се бе страхувала от неочакван въпрос и ето, че сега Букенън го зададе. Не бяха помислили за това по време на дългия разговор с Туийд. Тя се поколеба за секунда, оправи с ръка едно плисе на полата си.

— Не ми повярва. Мисля, че дори и сега не може да възприеме какво се е случило.

Букенън приглади назад кафявата си късо подстригана коса. Уордън познаваше жеста — инспекторът не бе получил отговора, който чакаше. Букенън изведнъж погледна през рамото си към Нюмън.

— Имате ли какво да добавите към последната част от разказа на мис Грей? Вие сте били там в най-важния момент. Имам и още въпроси към вас, след като ми разкажете какво знаете по случая.

— Нямам какво да добавя, Пола разказа съвсем ясно всичко. Следващият въпрос?

— Времето не съвпада. Когато се обадихте в Ипсуич, аз бях в полицейското управление. Замествах болен колега и карах дежурството му. Разговаряхте с мен…

— Странно, не познах гласа ви — прекъсна го Нюмън, за да спечели време.

— Вероятно защото съм говорел с официалния си глас. Аз обаче ви познах. Вие се обадихте точно в осем и двадесет. Според разказа на мис Грей по това време все още сте били в блатата. Откъде знаехте телефонния номер на полицията?

— Когато тръгнахме с колата да търсим Пола, минахме покрай телефонна кабина. Спрях, слязох и погледнах в указателя.

— Защо?

Въпросът изплющя като камшик. Нюмън се усмихна, запали цигара и издуха дима на малки синкави колелца.

— Това можете да разберете, след като прочетете показанията на Пола. Нали сте детектив? Би трябвало да се сещате защо проверих номера. Когато Пола се обади, тя каза, че е чула Карин да вика. Предположих най-лошото и реших, че може да имаме нужда от полицията.

— Ясно — той изведнъж се обърна към Пола. — Носехте ли оръжие?

— Не — излъга тя.

— А вие, Нюмън? И другите с вас? — Букенън отново се бе обърнал в стола си. Погледът му мина през Марлър и се спря върху Нюмън.

— Всички бяхме въоръжени. Няма нужда да обяснявам защо, нали?

— Какво беше оръжието ви? — Букенън питаше Марлър, който седеше неподвижен като статуя.

Марлър изтръска пепелта от цигарата си и погледна учудено инспектора.

— Не че има значение, но щом питате — носех любимата си карабина „Армалайт“.

Чинийката и чашката на коляното на Букенън леко потракнаха. Заинтригуван, Уордън се наведе напред. За пръв път виждаше шефа си смутен. Букенън бързо се стегна и кимна в отговор, преди да проговори:

— Точно с това оръжие ли излизате? Струва ми се странно.

— Наистина ли? — тонът на Марлър беше насмешлив. — Аз бих казал, че е логично, след като разбрахме, че мъжете, които преследват Пола, са въоръжени. А аз стрелям добре.

Букенън остави кафето си на масата. Стана и се обърна към Пола:

— Ще препишем на чисто показанията ви и се надявам да бъдете така добра да минете през Скотланд Ярд и да ги подпишете.

— Донесете ги тук — тихо се обади Туийд. — Вчера се появи нещо неотложно. Пола ще бъде доста заета.

— Както желаете — Букенън тръгна към вратата, която Уордън вече държеше отворена. Обърна се още веднъж, преди да излезе. — Благодаря на всички ви за съдействието. И особено на вас, Туийд.

Не проговори, докато не седна зад волана на волвото, паркирано пред входната врата. Затягаше колана си, когато Уордън го попита:

— Какво мислите, шефе?

— Пола Грей лъжеше.

— Наистина ли? Аз не останах с това впечатление.

— Тя просто не казваше всичко. Разказът й носеше белезите на нещо дълго репетирано. Вероятно с Туийд. Скриха много неща. Забеляза ли колко малко говори Нюмън? Каза само, че е съгласен с версията на Пола. А той съвсем не е мълчаливец.

— Този Марлър ми се стори доста нагъл.

— О, това беше хитра тактика. Начин да накараш другия да престане с въпросите си.

— И го оставихте да прави, каквото си иска? Това не е в стила ви.

— Просто беше ясно, че на този етап не можем да измъкнем нищо повече от тях. Ще ги оставим известно време на спокойствие, нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.

— Какво мислите за онези тайнствени мъже с маски на лицата? Според мен това са пълни глупости.

— Виж, тук може би грешиш! Звучи прекалено невероятно, за да не се е случило. Мисля, че сме попаднали на нещо голямо. Сега отиваме в Скотланд Ярд, ти ще вземеш колата си и ще се върнем до Сафък. Поотделно ще претърсим района, ще задаваме въпроси, предимно свързани с подводните проучвания. И за двама ни ще има достатъчно работа. Районът е доста голям…

— Е, добре мина — каза Нюмън, след като посетителите им си отидоха.

— Така ли мислиш? — попита Туийд. — Не успяхме да заблудим Букенън. Той ще се върне. Но успяхме да спечелим време, за да стигнем до дъното на цялата история — тук и във Франция. Къде беше вчера, Боб?

— С Марлър отидохме в Олдбърг. Полицията беше отцепила с кордон мястото на убийството и не приближихме до блатата. Интересното е, че някой финансира нови подводни проучвания на потъналия град. Някога чували ли сте за лорд Доулиш?

— Да. Милионер с оръжейни заводи в Шотландия, в Тетфорд, Белгия и в Анси във Франция — отвърна Туийд. — Първоначално натрупва състояние от сделки с недвижими имоти през осемдесетте. Твърд и безскрупулен човек. Това е.

— Мисля, че трябва да се опитвам да взема интервю от него — каза Нюмън.

— Аз бих се справила по-добре — намеси се Пола. — Чувала съм, че много си пада по жените.

— За каква ще се представиш?

— Познавам издателите на едно списание за жени. Ще отида като репортер, който трябва да напише статия за него.

— Оставете това засега — посъветва ги Туийд. — Аз ще реша кой да отиде, след като се върна от Женева — Пола, ти ще дойдеш с мен. Нека всичко върви по реда си. Първо искам да разбера какво е разтревожило немците.

Телефонът иззвъня. Моника вдигна слушалката: — Застрахователно дружество „Дженеръл и Камбрия“ — остана известно време заслушана, после покри с длан микрофона и се обърна към Пола: — Можеш ли да поемеш разговора? Някакво момиче е… Говори на френски.

Пола пое слушалката, седна на ръба на бюрото и започна на френски:

— „Дженеръл и Камбрия“. С кого разговарям?

— Казвам се Изабел Томас — момичето се закашля, сякаш се бе задавило. Извинете ме, разстроена съм. Познавате ли Анри Бейл?

Пола сложи ръката си върху микрофона и попита Туийд:

— Анри Бейл?

— Човекът, когото изпратих в Южна Франция. Френсис Кари.

— Съжалявам — продължи Пола, — линията не е в ред. Анри Бейл ли казахте? Да, познавам го, разбира се. Работя с него. Директор съм на…

— Анри е мъртъв… — Изабел отново се закашля. — Беше ужасно. Убиха го…

— Изабел, откъде се обаждаш? — бързо попита Пола.

— От пощата.

— Това е добре. Извинявай, че те прекъснах. Слушам те — продължи тя делово. — Новината наистина е ужасна. Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш.

Пола остана заслушана на телефона, докато Изабел, поуспокоена от сдържаната й реакция, й разказваше какво се бе случило, като започна от идването на мъжете от тайните служби в бар „Маями“. Пола записваше всичко на едно тефтерче, което Моника й бе подала. В стаята бе станало съвсем тихо. Всички мълчаха, усетили напрежението в разговора, когато Пола подкани момичето да продължи. След малко тя започна да проверява с въпроси разказа на французойката.

— Спомена тайните служби. Това е вашата Дирекция за надзор на териториите, нали?

— Да, те бяха. Бях се скрила в тълпата съвсем близо до Анри и успях да чуя какво му казаха. Не мога да разбера защо… С Анри бяхме много близки…

— Разбирам. Сигурно си много разстроена. — Пола й зададе най-важния за момента въпрос: — Обади ли се на местната полиция?

— Не. Трябваше ли?

— В никакъв случай. На никого не казвай.

— Дори на майка си не съм казала. Толкова съм объркана.

— Напълно те разбирам. Мисля, че знам причината за случилото се — излъга Пола. — Каквото и да става, не казвай на никого — повтори тя. — Ще се опитаме да изпратим наш човек да се срещне с теб. Той ще се представи като… Ален Драйфус — това бе първото име, за което се сети. — Малко търпение, Изабел. Съвсем скоро ще се свържем с теб. Ще ми дадеш ли адреса и телефона си?

Пола внимателно записа всичко и помоли момичето да го повтори.

— Изабел, работиш ли някъде? Добре, не напускай. Продължи да живееш така, както е било досега — доколкото можеш, разбира се. Дръж се. И никаква полиция. Какво е работил Анри в застрахователната компания? Проверяваше един подозрителен смъртен случай, при който трябва да се изплати застраховка.

— Време е да тръгвам за работа — каза глухо Изабел. — Поне успях да направя това, за което Анри ме бе помолил.

— Направи точно това, което трябваше. Оттук нататък продължаваме ние.

Пола затвори телефона и си пое дълбоко въздух. После се обърна към Туийд:

— Господи, дано да съм се справила добре. Досещате се какво се е случило, нали?

— Справи се чудесно. Френсис Кари е мъртъв, предполагам.

— Да. Убит е. Снощи двама мъже от френските тайни служби го взели от един бар и го отвели до гара „Сен Жан“. В Бордо…

Тя разказа накратко какво бе научила от Изабел. Туийд я слушаше с безизразно лице. Леко барабанеше с пръсти по бюрото си. Когато Пола свърши, той се обърна към Нюмън.

— За съжаление ти си прав. Кари се оказа съвсем неподготвен за тази задача. Грешката ми е непростима.

— Това не е вярно. Нима не си спомняте Хари Мастерсън? Беше дяволски добре подготвен, но убиха и него. Всеки, който работи за Тайната разузнавателна служба, поема този риск. Сигурен съм, че сте предупредили Кари, преди да се съгласи. Спрете да се обвинявате.

Туийд изведнъж се оживи:

— Агенти на френското контраразузнаване? Не ми се вярва. Моника, опитай се да ме свържеш с Рене Лазал. Скоро ще разберем истината…

Никой не проговори, докато Моника набираше номера. Пола седна зад бюрото си и повтори наум разговора си с Изабел. Приглаждаше с ръце плисетата на полата си. Моника кимна на Туийд, когато се свърза с шефа на френските тайни служби в Париж.

— Рене, говори Туийд. Линията не се подслушва. Изпратих човек в Южна Франция, както се бяхме споразумели. Току-що научих, че снощи е бил убит в Бордо. Двама агенти на тайните служби са го взели от някакъв бар…

— Нашите тайните служби? Това е абсолютно невъзможно. В района на Бордо не работи никой от сътрудниците ни. Щях да знам за това.

— Значи са се представили за такива…

— Веднага ще се заема със случая. В момента, в който свършим разговора, ще изпратя екипи в Бордо. Трябва ми още информация обаче. Можеш ли да ми дадеш?

— Да. Агентът работеше под името Анри Бейл. Имаше документи, удостоверяващи самоличността му. В Бордо е бил барман в някакво заведение, наречено „Маями бар“. Информацията ми е, че Бейл е бил убит на централната гара някъде около единадесет часа. Очевидно това е станало в някое подземно помещение, до което може да се стигне с кола. Самото убийство обаче е извършено от друг човек, който вероятно е чакал там.

— Кой ти съобщи всичко това?

— Наш информатор. Няма да ти съобщя името му, но според мен можем да разчитаме на сведенията му. Снощи Кари трябваше да се свърже с нас чрез радиопредавателя си, но не го направи.

— А кога разбра за убийството?

— Преди пет минути.

— Екипите ми ще тръгнат незабавно. Туийд, ще бъде много добре, ако можем да се видим в Париж. Мисля, че трябва да знаеш за някои от последните събития тук, които вероятно са свързани и с това убийство. Приеми искрените ми съболезнования. И най-важното — можем ли да се срещнем?

— Да. Съвсем скоро. Ще пътувам до Европа по работа. Да ти се обадя ли веднага, щом мога да дойда в Париж?

— Да, моля те — гласът на Лазал стана сериозен и мрачен. — Положението е отчайващо. Пред криза сме. Побързай, приятелю. Доскоро.

Туийд затвори телефона и остана загледан в празното пространство, сякаш забравил за останалите в стаята.

— Някакви нареждания? — попита Моника.

— Да. Реших Пола да дойде с мен в Женева и след това в Париж. Резервирай още една стая в хотел „Де Берг“ в Женева и й поръчай билет за моя полет. Резервирай и две стаи в онзи малък парижки хотел — „Мадлената“, така ще сме близо до Лазал. Уреди и полета Женева — Париж.

— Защо ще се срещате с Лазал?

— Не зная точно, но той е вторият човек, който употреби думата „криза“ през последните няколко дни. Първо Кулман, сега Лазал. В Европа се готви нещо ужасно, което може да експлодира всеки момент.

— Току-що си спомних нещо, което каза Карин — обади се Пола, — беше на брега при Олдбърг, докато се преобличахме, а онези мъже в лодките ни настигаха. Съвсем го бях забравила.

— Какво е то? — попита Нюмън.

— Каза, че френската армия е главната заплаха. Частите, разположени на юг. После това ми избяга от ума — бях твърде уплашена. Така и не успях да я попитам какво имаше предвид.

— Следващата ми задача — обяви Нюмън. — Докато Туийд обикаля Европа.

— Каква задача? — заинтересува се Туийд.

— Интервю с командира на армията…