Колин Форбис
Огнен кръст (34)

33.

— Пристигнахме. Ето го и моя горски дом.

Нюмън внимателно огледа вила „Жон“. Беше малко по-голяма от старите дървени колиби. Гъстите борове, които я ограждаха, сякаш се опитваха да я достигнат, за да я погълнат. Не можеше да си представи откъде идва името й — „Жон“ на френски означаваше жълто, — но сега не му се питаше. Погледна часовника си. Повече от час до разсъмване. Когато Моше се качи с куфарите на верандата, за да отключи входната врата, Нюмън събра останалия багаж — торбата с празните бутилки, фунията и тубата с бензин.

Моше бе паркирал колата сред ниските храсти отстрани на „вилата“ и те отчасти я скриваха от погледа. Когато Нюмън стъпи на верандата, евреинът запали лампите.

— Моше, ще поогледам наоколо. Връщам се след минута — извика Нюмън и остави багажа на пода.

— Чака те чаша шампанско…

Вятърът брулеше на пристъпи върховете на боровете. Звукът напомняше морски прибой. Нюмън бавно крачеше в мрака. Вятърът поутихна и сега вече можеше да се чуе шумът от вълните, разбиващи се в близкия бряг.

Внимателно огледа местността около вилата. Зад постройката откри ровината, за която му бе споменал Моше. Приличаше на дълбок канал, полузатрупан от опадалите клони и шишарки, преминаваше покрай къщата и изчезваше в гората. Човек наистина можеше да пропълзи по дъното му и да не бъде забелязан.

Нюмън чувстваше, че атмосферата на Ланд започва да го потиска. Стъпваше безшумно по меката почва, стиснал в ръка своя „Смит енд Уесън“, и не можеше да се отърве от усещането, че е хванат в капан. Изпита нужда да излезе на открито и се отправи към брега.

Гората свърши изведнъж. Пред Нюмън се простираше безкрайната шир на Атлантическия океан. Огромни дълги вълни бавно се надигаха от водата, стоварваха се на плажа и покриваха пясъка с блестящ килим от пяна. Свикнали с тъмнината, очите на Нюмън изведнъж забелязаха някакво раздвижване на брега.

Беше застанал нависоко, а от водата го делеше дългата ивица на дюните, които на юг ставаха по-големи и напомняха на пустинен пейзаж. На плажа беше приклекнала фигурата на стара жена, увита в черен шал, която събираше нещо по пясъка.

Той бавно се оттегли обратно в гората, а после изтича до вратата. Лесно я намери — светлините й се виждаха отдалеч. Моше явно не беше с всичкия си. Нюмън рязко отвори вратата и видя приятеля си, седнал пред голяма дървена маса с чаша вино в ръка. Той посочи втора чаша на масата и каза:

— Това е за теб.

— Ти луд ли си? Осветил си къщата като коледна елха. Ако са ти вдигнали мерника, много ще ги улесниш.

— Аз съм готов да ги посрещна.

— Но аз не съм. На плажа се мотае някаква стара жена…

— Чудесно! — Моше се изправи. — Това е Мартина. Тя ще ти разкаже какво става по тия места. Ще отидем да я видим веднага.

— Но само след като угасиш проклетите светлини и заключиш вратата.

Двамата забързаха към плажа. Нюмън трудно да следваше уверения ход на евреина сред пясъчните дюни. Моше повика жената, а после предупреди Нюмън:

— Мартина се отнася с подозрение към непознатите. Но има основания за това. Какво, сам ще разбереш. Ще те представя като британски агент. Тя смята, че френските служби за сигурност сътрудничат на Дьо Форж.

Едва сега Нюмън видя какво правеше старицата. До самия край на пенестия килим, който периодично покриваше пясъка, тя събираше изхвърлените от морето клонки и трески. Сбръчканото й лице с остър нос и масивна челюст се извърна към Нюмън изпод шала, когато Моше представи спътника си.

— Във Франция изпълнявам официална мисия — каза й Нюмън. Разследвам престъпленията на генерал Дьо Форж.

— Говорите много добре френски. На англичаните обикновено им е трудно — рече тя, а очите й внимателно го изучаваха.

— Имате ли някаква информация, която би ми помогнала да го изправя пред съда?

Стената падна. Жената бързо заговори, като размахваше клонките в ръката си като оръжие. Очите й заблестяха от омраза:

— Племенникът ми служеше в Трети корпус. Дьо Форж го застреля като предател. Както и много други преди и след него. Убиват ги тук, в Ланд. Това е гробището на Дьо Форж. Елате с мен, ще ви покажа. Само елате…

Грубата й ръка сграбчи лакътя на Нюмън. Той се учуди на силата й, когато жената го повлече обратно към дюните, пусна го и пъргаво се заизкачва по тях. Вятърът беше утихнал и докато тя ги водеше към гората, злокобна тишина обгърна малката група.

Старицата крачеше към вилата, но преди да стигне до нея, се отклони по тясна пътека, водеща на юг през огромните стволове на боровете. Нюмън погледна часовника си. Надяваше се да не се бавят много. Искаше бързо да се върне в къщата. На идване бе забелязал кола, спряла в една пряка на главната улица в Сен Жиронс. Кола с двама души на предните седалки. Силният му инстинкт го предупреждаваше, че трябва да очакват най-голямата опасност призори.

Водени от старицата, те се спуснаха по полегат хълм и навлязоха в широка просека в гората. Земята беше осеяна с ниски могилки, полускрити под мъртва папрат и гниещи борови клонки.

— Ето го гробището на Дьо Форж — каза Мартина и вдигна поглед към Нюмън. — Имате ли здрави нерви, сър?

— Виждал съм доста неприятни картинки.

— Тогава разровете с крак някоя от тези могилки. Можете да го направите и с ръце — виждам, че имате ръкавици, — но това, което ще намерите, може да не ви хареса…

Нюмън се наведе над най-близката могилка. Бръкна с ръка под мекия пласт от сплетена шума и изтръгна голямо парче от него. Отдолу се показа чиста почва, прогизнала от последния дъжд. Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови пръстта около предмета и спря. Пред погледа му се намираше човешки череп, част от заровен скелет, лежал на това място поне две години. Но това, което наистина прикова очите му, беше третата дупка в черепа. Можеше да бъде пробита единствено от куршум. Останки от дрехи не се забелязваха. Нюмън свали ръкавиците си и извади малък фотоапарат, изработен в лабораторията на Парк Кресънт, натисна бутона за нощни снимки и направи три. После пак си сложи ръкавиците, зарови черепа и хвърли обратно вдигнатата шума.

— Сега елате тук! — каза старицата. Стоеше изправена и сочеше с кокалестия си пръст към друга, прясно натрупана могилка.

Нюмън се наведе над нея, стисна зъби и разрови рехавия килим от клонки, който я покриваше. Под пръстта, плитко закопано, лежеше човешко тяло в ранен стадий на разложение. Този път нямаше съмнение, че в главата му от упор е бил изстрелян куршум. Тялото беше в униформата на редник от френската армия.

Нюмън направи десет снимки на трупа — млад мъж, отишъл да служи в армията, за да срещне там съдбата си. Той се насили да претърси дрехите му, но не откри никакви документи за самоличност. Погледна още веднъж тялото, преди да го зарови. Приличаше на дълбоко заспал човек.

— Сега тук!

Отново старицата. Отново разкривеният пръст, сочещ към друга смърт, към друг гроб. На Нюмън започваше да му се гади. Тръсна глава и бавно огледа просеката. Могилките бяха поне двадесет. Не можеше да повярва на очите си.

— Защо? — попита той.

Старата се изхрачи на земята:

— Дьо Форж ликвидира тези, които не поддържат възгледите му. Нали ви казах за племенника си…

— Да. Подозирали го, че е шпионин. А всички тези трупове тук? Не може всички да са били шпиони.

— Някои от войниците, доведени на това място, отказваха да копаят гробовете. Застрелваха и тях.

— А вие откъде знаете?

— Видях, чух как един войник захвърли лопатата и протестира пред командира си. Офицерът го застреля на място.

— А те как не са ви забелязали? — Нюмън още не беше убеден.

— Седнах в храсталака, когато чух шума от пристигането им. Май не вярвате на старата Мартина. Гледайте.

Жената, облечена в черно, се отдалечи и изведнъж изчезна. Нюмън я бе наблюдавал внимателно, но тя просто се стопи във въздуха. Огледа се, после я повика:

— Мартина, къде си?

— Тук.

Нюмън тръгна към гласа, последван от евреина. Почти се препъна в тялото на жената, приклекнало зад дебелия ствол на едно дърво. Сега вече й повярва. Каза на Моше, че отива за малко на брега. Беше докосвал труповете и се страхуваше от инфекции. Изхвърли ръкавиците в изтеглящите се вълни на отлива и изми ръцете си. Когато се отправи назад към Моше, видя Мартина, тръгнала на север по плажа да събира клонки.

— Трябва бързо да се върнем във вилата — каза той на евреина. — Знаеш ли къде живее Мартина?

— В малка къща в покрайнините на Сен Жиронс. Събира изсъхналите дръвца от плажа и опадалите в гората клони, за да се топли на огъня им. Част от събраното продава за подпалки. Така се изхранва.

— Живее като куче…

— Но поне живее. Ако я бяха забелязали войниците, отдавна да е мъртва. Хората на Дьо Форж идват тук с гумени лодки. Понякога чувам изстрелите. Мислех си, че провеждат учения. Не ми и минаваше през ума, че изпълняват смъртни присъди.

— Понеже стана дума за оцеляване, мисля, че трябва да извършим някои приготовления, когато се приберем във вилата. Ето какво ще направим…

Нападнаха ги малко по-рано, отколкото бе очаквал Нюмън. Бяха се настанили с евреина на тъмно в дневната, когато чуха напевите:

— Смърт на всички евреи! Смърт на всички…

От връщането си в къщата двамата не бяха престанали да работят. Моше смаза решетъчния капак на задния прозорец, за да може да се отвори лесно. Нюмън взе куп парцали и ги накъса на ивици. После се зае с празните бутилки. Раздели ги на две — за него и за Моше. Разпредели своите, здраво затворени, по джобовете на шлифера си, няколко пъхна под колана. Моше направи същото. Нюмън му даде и резервната си запалка. Виковете на хората отвън ставаха все по-силни. Евреинът каза:

— Все още мисля, че трябва да си тръгнеш. Ако го направиш веднага, може да успееш да се измъкнеш.

— Тази война е и моя. Задачата ми е да спра Дьо Форж. А това са негови хора. Идват за теб.

— Искам да си тръгнеш — настояваше Моше. — Не трябваше да те взимам със себе си.

— А не искаш ли да им отмъстиш? Не е ли това същата песен, която чу в Тарб преди другарите ти да бъдат овъглени?

— Същата е…

— Значи и някои от мъжете са същите. Не искаш ли да им отмъстиш? — повтори Нюмън.

— Не можем да лежим и да чакаме да ни убият, както правехме досега.

— Тогава защо мърмориш?

— Изобщо не мърморя! — възпротиви се Моше.

Нюмън се усмихна в мрака:

— Е, значи добре се преструваше…

Той млъкна, когато напевите се превърнаха в грозни, настървени крясъци. Мъжете бяха навлезли в просеката около вилата. Блясък отвън освети стаята и Нюмън пропълзя до прозореца. Зловещи сенки заиграха по стените. Гърлото му беше пресъхнало. Преглътна.

Водачът на нападателите беше издигнал огнен кръст — Лотарингския кръст на Дьо Гол от Втората световна война. Нюмън гледаше с погнуса тази отвратителна гавра със свещения символ. От двете страни на водача крачеха по четирима мъже, сякаш оформящи фланговете на военно подразделение. Деветимата бяха облечени в ужасяващи бели наметала, а качулки скриваха главите им. Осем от тях носеха в ръцете си пламтящи факли. Ку-клукс-клан.

— Боб, трябва да си вървиш — прошепна Моше.

— Или и двамата ще си тръгнем живи оттук, или и двамата ще умрем — спокойно отвърна Нюмън. — Знаеш как ще действаме.

— Добре. Ще се справя. Време ли е?

— Нека се приближат още малко. Негодниците се забавляват, искат да удължат агонията ни.

— Ще изгорят къщата до основи.

— Това е техният план. А ние започваме нашия…

Излязоха от вилата през задния прозорец, като го затвориха след себе си. Нюмън мина пръв и запълзя бързо по дъното на ровината. Показа се над ръба й и усети аромата на боровете. Моше запълзя в обратна посока и скоро се озова до дясната страна на къщата. Нюмън му даде знак, двамата се измъкнаха от канала и застанаха плътно долепени до двете срещуположни стени на вилата. Нападателите им се намираха пред верандата.

Нюмън извади една бутилка и отвинти капачката й. Остра миризма измести уханието на боровете — шишето беше пълно с бензин, налят в него с помощта на фунията. В гърлото му беше пъхната ивица плат и Нюмън извади края й навън. Показа се иззад ъгъла на къщата и видя пред себе си крайните двама от нападателите. Подпали фитила на бутилката със запалката си и метна шишето. То се разби точно между двамата и избухна с ослепителен пламък. Огънят се втурна към белите им наметала и жадно ги погълна. Мъжете се разбягаха с ужасни писъци, превърнати в живи факли.

Нюмън запали фитила на втората бутилка и я хвърли към водача, вдигнал горящия кръст. Тя избухна в краката му, а огнените езици пропълзяха по дрехите му. Кръстът се разлюля и падна на земята, а мъжът с нечовешки крясъци се срути след него в огнения пъкъл. Нюмън хвърли третата бутилка. Тя експлодира във въздуха и подпали още двама от нападателите.

Отляво Моше също хвърляше бомбите си. Имаше точен прицел. Четирима от негодниците побягнах встрани, обхванати от огъня, но скоро се свлякоха на земята с писъци. Нощта се превърна в огън. Крясъци и викове на ужас замениха песента на мъжете, дошли да убият и изгорят Моше Щайн.

Тишината настъпи изведнъж. Чуваше се само пропукването на догарящия бензин. Противна миризма се понесе над земята. Двама от нападателите се бяха хвърлили на земята с надеждата да се спасят от пламъците. Не успяха, разбира се. Спасиха само дрехите си. Телата на останалите лежаха наоколо напълно овъглени.

Нюмън се приближи към тези двама мъже. Наметалата бяха изгорели, но дрехите под тях бяха оцелели. Униформи на френската армия. Нюмън спокойно извади фотоапарата и направи по пет снимки на всеки от труповете. Моше се приближи към него.

— Ужасно е, нали?

Ръцете на Нюмън не трепваха, докато снимаше. Беше претръпнал от преживяното в Източна Германия преди няколко години, по времето на Студената война. Прибра апарата и изхвърли от джобовете си неупотребените бутилки.

— Беше на живот и смърт. Или те, или ние. Сега имам доказателства. Предлагам ти да тръгнем веднага към Аркашон. Трябва да се свържа с Париж.