Джон Лескроарт
Предварително изслушване (6)

6

По пладне Харди влезе в малкото фоайе към отделените за затворници стаи в болницата. Това беше депресиращо и студено помещение, слабо осветено, с високи прозорци с решетки и силен мирис на дезинфектант, влажни жълтеникави стени и две наклонени дървени пейки, които в момента никой не използваше. От лявата му страна една униформена полицайка седеше на захабено зелено бюро с компютър и телефон. При пристигането на Харди тя вдигна поглед, в който се четеше облекчение. Той прекоси стаята до нея и обясни за какво е дошъл.

— Знаете, че вече има посетител. Майка му е тук.

Не му бяха нужни някакви свръхестествени способности, за да разбере, че Джоди Бърджис е направила лошо впечатление на тази жена. Харди й се усмихна съчувствено.

— Нейното нещастно момче не е престъпник, просто е болно. Станала е някаква ужасна грешка. Не можете да го задържате тук, вие сте виновни и тя ще ви съди.

Полицайката му се усмихна в отговор.

— Все едно сте били тук.

— Вероятно ще мога да я успокоя.

— Може би. — Тя натисна един бутон на бюрото си и секунда по-късно друг униформен — този път висок бял мъж — отвори вратата в отсрещния край на помещение то. Харди й благодари и тя му отвърна със свиване на рамене: — Забавлявайте се.

 

 

Когато пазачът отключи вратата към стаята на Коул, Харди разбра защо затворниците даваха мило и драго да прекарат няколко дни тук. Не беше като в „Риц“, но изглеждаше много по-добре от обща килия в затвора зад Съдебната палата — единична стая с прозорец и закачен на тавана телевизор, който сега стоеше тъмен и безмълвен.

Коул бе наполовина излегнат на леглото, покрит до гърдите с чист чаршаф. Облечен в стандартната болнична нощница, той можеше да бъде обикновен пребит пациент, ако не се виждаха белезниците, които свързваха едната му ръка с рамката на леглото. Малко по-възрастно копие на Дороти Елиът с по-силно изразен фермерски произход седеше откъм прозореца и държеше свободната му ръка.

— Почукайте, ако има някакъв проблем — предупреди пазачът и затвори вратата. Харди пристъпи напред и се представи като приятел на Дороти.

— Благодаря на Бога — възкликна Джоди Бърджис, изправи се и заобиколи леглото с почти идиотско изражение на очакване и с протегнати ръце. — Господин Харди — продължи ентусиазирано, — Дороти ми каза какво сте направили. Дали някога ще можем да ви се отблагодарим!

Тя носеше скъпо изглеждащ, торбест тъмнозелен екип за джогинг с непознато лого над лявата гръд. Когато се приближи, Харди забеляза грижливо направения грим, боядисаната руса коса и множество бижута — обеци, гривни и пръстени с огромни цветни камъни на двете ръце. Той й даде шейсет и две или три, въпреки че с много усилия минаваше за малко над четирийсет.

— Не съм направил кой знае колко. — Харди усещаше, че не е направил нищо. От това, което му бяха казали, Коул е бил в болницата по времето, когато вчера следобед бе пристигнал в Съдебната палата. Той опита с една учтива усмивка: — Те трябваше да подложат сина ви на тестове, госпожо Бърджис, но…

— Не бъдете толкова скромен. Ако не бяхте се застъпили, Коул все още щеше да е в затвора. Нямаше да се грижат за него като сега. — Прочувствеността на тази жена беше малко прекалена. Тя хвана ръката на Харди с двете си ръце и здраво я стисна.

Като едва усещаше китката си, Харди съсредоточи погледа си отвъд нея върху заподозрения. Бяха му нужни усилия, за да поддържа неутрален тон:

— А ти си Коул. Как се чувстваш?

Джоди веднага се намеси и отговори вместо сина си:

— Чудесно, наистина. Нали, Коул? — покровителствено се отдръпна назад към леглото.

— Не зная, мамо. Не зная дали „чудесно“ отговаря на състоянието ми. — Гласът на младежа беше дълбок и леко дрезгав, със слаб дефект в изговора. Харди знаеше, че това може да е от умора, но бе много по-вероятно да е резултат от трайна употреба на наркотици. — Още един ден в онази килия… — въздъхна той, като клатеше глава.

— Не зная.

— Щяха да го оставят да умре — включи се госпожа Бърджис. — Просто искаха той да страда.

Харди поклати глава и изрече една благородна лъжа:

— Не мисля така — каза той. — Едва ли е било преднамерено. Те не постъпват по този начин. — Тогава защо…?

— Всеки ден в затвора пристигат много хора. Просто случайно се е получило така, че той е бил пропуснат. Хубавото е, че достатъчно бързо го открихме. — Харди забеляза, че ще трябва да говори през Джоди и не знаеше доколко ще му стигне търпението. Така че се обърна директно към Коул: — Поставиха те на метадон, нали?

— Да, биха ми една доза. Майката отново се намеси:

— Това е, за да облекчат болките от наркотичния глад. Идеята е да намаляват дозата, така че тялото постепенно да…

— Мамо!

Тя спря и присви уста в болезнено изражение.

— Съжалявам. Просто исках господин Харди да разбере… — Гласът й постепенно заглъхна.

— Той вероятно има представа. — Към Харди. — Нали така?

— Донякъде. — Адвокатът тушира раздразнението си и се усмихна окуражително към възрастната жена: — Госпожо Бърджис. — Пауза. — Джоди. Ако нямате нищо против, бих искал да прекарам няколко минути насаме с Коул. Това отново я нарани, но нямаше как да откаже. Загриженият й поглед се спря на сина й, след това се върна към Харди.

— Естествено, да, разбирам.

Но не помръдна, докато не бе подканена.

— Просто почукайте на вратата и пазачът ще дойде и ще ви пусне навън. Няма да се бавим много.

 

 

— Тя е добра, наистина — каза Коул, когато вратата се затвори зад майка му. — Опитва се да помогне.

Но сега, внезапно, след излизането на обърканата майка, Харди рязко изостави тона на неангажиращ разговор. Може да бе искал да покаже съпричастност към чувствата й, но нямаше подобно намерение спрямо сина й. Като се приближи към долната част на леглото, той постави ръка на рамката, погледна към лицето на Коул и заговори с хладно спокойствие:

— Кажи ми какво се случи онази нощ.

Промяната в тона постигна целта си. Младежът рязко вдиша, започна да мести поглед наляво-надясно и най-накрая го спря върху чаршафа пред себе си.

— Лоша работа.

Харди му даде няколко секунди, след това протегна ръка и удари върху леглото до краката на Коул.

Младежът погледна стреснато нагоре. Изражението на Харди го накара да поеме още една голяма глътка въздух, която издиша бавно с издути бузи.

— Имам предвид, че бях зле. Човече, беше адски студено. Спомням си го. Не бях се друсал цял ден.

— И защо?

— Трябваше да намеря някакви пари. Мислех, че мога да отида при мама и да изкрънкам малко, но… — той отново въздъхна, — тогава започнаха болките, така че не ми се искаше да измина целия път до дома й.

— Къде е това?

— Дяволски далече, отвъд Сънсет. Намирам си дрога на Шестнайсета и Мишън. Прекалено далече е.

— Вместо това реши да обереш някого?

— Не! Не беше така. — Харди не реагира по никакъв начин, затова младежът се почувства принуден да дообясни: — Виж, последната ми доза трябва да е била с доста примеси, разбираш ли? Вече се тресях, болеше ме — нали знаеш как е. Беше около полунощ. Бях взел две таблетки, но явно не вършеха работа. Трябваше да направя нещо.

Харди изчакваше.

— Така че извадих късмет. Един от скитниците бе катастрофирал с микробуса си…

— Неговият микробус?

— Микробус за разкарване на стоки. Не си спомням точно къде беше, май някъде южно от Мишън. Както и да е. Шофьорът си бе заминал, а имаше почти пълна бутилка с бърбън, която просто си седеше там. И аз я взех. Имах нужда от нещо, нали разбираш?

— Той ти е позволил да я вземеш?

— Не, той вече беше заминал. Просто я прибрах.

— И не си го ударил, за да я вземеш?

— Е, хайде! — Коул изглеждаше наистина обиден от въпроса. — Нищо подобно.

— Ами пистолетът? С него ли го заплаши?

— Нямах никакъв пистолет. — Веждите му се свиха за момент. — Още нямах.

— А от него ли го взе?

— Не. — После. — Не мисля така.

— Не мислиш така — повтори Харди. Но нямаше никакъв избор, освен засега да приеме думите му. — И какво се случи по-нататък?

— Предполагам, че съм изпил по-голямата част. От бутилката.

— Къде беше тогава?

Свиване на рамене.

— Някъде наоколо. Не зная. Изпитвах болка. Имам предвид болка, разбираш ли?

— За твое сведение, Коул, това няма да разбие сърцето ми. Как стигна до Мейдън Лейн?

Но липсата на съчувствие имаше своята цена.

— Не зная, човече. Може би съм прелетял, а? Или пък съм хванал лифт.

Харди се изправи.

— Мислиш, че това е забавно, нали? Гледаш към оста тъка от живота си през решетките и ми се правиш на остроумен, така ли?

— Хей. — Коул се опита да хване ръцете си в жест, който изразява невинност. Белезниците на лявата му китка го накараха да се наведе. — Просто се опитвам да кажа, че не си спомням как съм стигнал до центъра. Пиех си пиенето. Започваше да ме хваща. Мотаех се наоколо и се опитвах да се стопля. Може и да съм блъснал някого, не зная. Може да съм си вкарал малко.

— Малко?

— Малко дрога. Хероин, нали знаеш.

— И с какво си го платил?

Коул нещастно заклати глава.

— Не зная. Така или иначе, не се е случило.

— А какво се случи? Видя ли Илейн да излиза от някоя сграда? Или просто да върви сама? Какво?

— Илейн ли?

Спокойствието на Харди се изпари.

— Илейн Уейджър — просъска той, но когато се усети, взе контрол над гласа си. — Жената, за която си признал, че си застрелял. Илейн Уейджър.

— И какво за нея?

— Попитах те кога я забеляза?

— Знаеш ли, не мога да си спомня. Казах това на ченгетата.

— Защо не кажеш и на мен? Кое е първото нещо, което наистина си спомняш?

— Пистолета. В ръката ми. — Коул срещна погледа му.

— Тоест, там, където беше.

— Къде?

— Ами, имам предвид, че беше на улицата и го взех. Всеки би ти дал пари за пистолет, нали?

— Значи си спомняш, че си взел пистолета? И после какво?

Той затвори очи и тръсна глава.

— Вече разказах всичко това. После предполагам, че се наведох над нея.

— Предполагаш? Какво имаш предвид? Видя ли я да върви? Мина ли зад нея? Или пък тя вече беше на земята?

Лицето на Коул се сбърчи от усилието да си спомни.

— Като че ли в съзнанието ми има бяло петно.

— Какво искаш да кажеш? Че си изтрил от съзнанието си как натискаш спусъка?

Младежът започна да гледа наляво-надясно, сякаш беше хванат в клетка и търсеше изход.

— Имам предвид, че държах пистолета и после се наведох над нея и забелязах всичкото й злато, огърлицата, след това чантичката й и другите неща.

Ръцете на Харди бяха побелели от стискане на рамката на леглото.

— Не си спомняш да си стрелял?

— Не.

— Изобщо?

Коул се замисли, след това отрицателно поклати глава.

— Но ченгето каза, че е обичайно да изтриеш от съзнанието си някой момент. Както хората при автомобилна катастрофа не си спомнят последната минута преди сблъсъка.

— Кое ченге?

— Това, което ме разпитва. Негърът. Бенкс. Май така се казваше.

Харди отдръпна поглед от младежа и се взря през решетките в сивкавия следобед навън. На магистралата движението бе спряно във всички посоки. Редици от прилични на кутийки блокове стърчаха от кафеникавия хълм. Не можеше да намери никаква разтуха в гледката, въпреки че след последните думи на Коул се нуждаеше от нещо такова.

— Но, Коул, чуй ме — започна спокойно той. — Ти си признал, че си я убил.

Младежът кимна.

— Да.

— Но не си спомняш да си я нападал? Нито да си стрелял?

— Не, нищо такова. Но трябва да съм го направил.

— Защо твърдиш това?

Коул се загледа в белия чаршаф, който го покриваше.

— Стрелял съм с пистолета. Изследваха ръцете ми. Стрелял съм. — Той вдигна очи към Харди. — Така че трябва да съм го направил. Освен това, не можех да търпя повече.

— Да търпиш какво?

Това го докара до отчаян изблик:

— Е, хайде, за какво мислиш, че говорим?

— За смъртта на Илейн Уейджър. Нали?

Но Коул клатеше глава.

— Не, човече. Говорим за дрога. Те ме водят в онази стая и на мен ми става адски зле. Умирам! Разбираш ли? Тогава Бенкс ми казва, че ще ми даде нещо, веднага щом призная. Затова му казах.

— Че си я убил?

— Да. — Той потрепери. — Но, дявол го взел, бих му казал и че съм убил Кенеди, ако това искаше да чуе.

 

 

Главният помощник областен прокурор на град и област Сан Франциско нямаше голям офис. Всъщност, офисът на Гейбриъл Тори беше със същите размери като останалите кабинети на третия етаж, които бяха разделени на две между помощниците на прокурора. Голямата разлика беше в обзавеждането — диван и подходящи кресла, тапицирани с изключително мека кожа, вградени библиотеки от пода до тавана, тръстикови щори, две оригинални лампи от „Тифани“, персийски килим на дъсчения под, който Тори бе поставил. И, разбира се, там беше Бюрото — голямо, изящно изработено, с красиво изпълнена секция от стари чворести секвои, които са били изсечени напълно в края на седемдесетте.

Бюрото бе подарък на Тори от… В онези дни Тори бе млад адвокат и работеше като лобист във Вашингтон. Представляваше всеки клиент, който бе в състояние да му плати, независимо от политическите му възгледи. Произходът на Бюрото сега беше стара история — то бе просто впечатляващ център на заплашителното лично пространство. Ветераните в областната прокуратура, шепа бели момчета, останали от предишната администрация, помнеха офиса от времето, когато в него властваше предишният помощник Арт Драйсдейл. Тогава помещението изглеждаше точно като техните — пълен хаос. Камари зелени папки, олющени метални полици, отрупани с все още незавършени дела, коркова дъска за съобщения, поставена на метър и осемдесет височина и с размери шейсет на метър и двайсет, която напомняше за бейзболните предпочитания на Арт.

Но Гейбриъл Тори вярваше в символите на властта. Прокурорите, които му докладваха, нямаше да имат поводи за съмнения в неговата значимости във факта, че е много повече от това, което те някога ще бъдат. Жертвите на престъпления и техните семейства щяха да се уверяват, че с техните дела се занимават на най-високо равнище. Другите посетители на офиса — лични гости, както и адвокати на противниковата страна и политически познати — нямаше да бъдат посрещани от безличен бюрократ, а от приветлив самоуверен джентълмен, който напълно контролира собствения си свят. Според Тори подтекстът беше ясен — мъж с такова обкръжение не може да е попаднал тук по погрешка. Той винаги печели. Да му се изпречите на пътя означава да си навлечете белята.

Сега, половин час след като бе приключил превъзходния обяд в „Ла Феличе“, той седна зад Бюрото. Сакото от костюма на „Армани“ висеше върху дървената закачалка зад гърба му. Носеше тъмнокафява копринена вратовръзка със златисти нишки върху колосана риза със съвсем лек пурпурен оттенък. На дивана срещу него се бе настанила адвокатка, малко над трийсетте, на име Джина Роук. Точно пред нея на масичката от черешово дърво чаша прясно приготвено кафе изстиваше недокоснато. Госпожа Роук бе толкова ядосана, че не би могла да изпие и една глътка, дори ако от това зависеше животът й. Те представляваше друга жена, на име Аби Оберлин. Делото бе между Аби и брат й Джим за оспорване на завещание и нещата бяха станали меко казано грозни.

— Но, господин Тори, моята клиентка е обичала майка си — успя да изрече Джина. — Тя се е грижела за нея през последните седем години. Джим едва-едва я е посещавал. Винаги е било така, доколкото зная. Поне през последните пет години, а може и повече.

— И поради това майката е оставила на Аби лъвския пай от състоянието си?

— Да. Разбира се.

— Което е на стойност от около осем милиона долара, нали?

— Така е.

— Много пари. — Тори остави думите му да заглъхнат. — И всичко това за вашата клиентка. Разбира се, като си приспаднете таксата.

Това накара Джина да се отдръпне. Реши да не отговаря на последната реплика, но възнамеряваше да стои зад клиентката си.

— Тя се е грижела за майка си и я е обичала. Джим просто е егоист… — Адвокатката прехапа устна. — Той лъже и в това е целият проблем. Не е имало никакво нарушение. Аби не е… — Думите спряха.

Тори се наведе напред. Беше в ролята на прокурор, а клиентката на Джина бе обвинена в сериозно престъпление. Адвокатката можеше цял ден да протестира за нейната невинност. Тори щеше да слуша търпеливо, да признава, че е чувал това много пъти от други защитници в други подобни дела и, според богатия му опит, повечето обвиняеми били извършили онова, което твърдели членовете на семейството. Заговори спокойно, но с твърд тон:

— Въпреки всичко, братът на вашата клиентка твърди, че завещанието е невалидно. Че майка му го е подписала под натиск. В допълнение, той докладва за криминалното поведение на сестра си и този офис няма друга възможност, освен да започне сериозно разследване.

— Но в това няма смисъл. Няма свидетелства за…

Изражението на Тори стана още по-сурово, когато я прекъсна. Той пусна една папка на бюрото пред себе си.

— Не ме баламосвайте, госпожо Роук. Истинският случай е тук…

— Майка й е паднала. Счупила си е ябълчената кост. След това прекалено скоро се е опитала да се изправи и отново е паднала. Случва се.

— Да, така е. И след второто падане е хванала пневмония и е починала.

Джина не можеше напълно да прикрие паниката в гласа си.

— Нали не намеквате, че Аби я е убила? Или по някакъв начин е причинила смъртта й? Дори Джим не твърди това, а той е готов на всичко, за да се докопа до парите.

Тори поклати глава.

— Не обвинявам клиентката ви в нищо. Казвам само, че имаме забележителни източници, които можем и ще използваме в този тип разследване. Разплитането на случаи на тормоз на възрастни хора е един от най-значимите приоритети на Шарън Прат. Можем и ще използваме в съда медицинските заключения на вашата майка. Джим Оберлин твърди, че е убеден, че майка му е била натъпкана с успокоителни. — Той се облегна назад и заговори като юрист на юрист: — Вижте, госпожо Роук, знаете как стават тези неща. Следователите ще говорят с приятелите на Аби. Ако тя някога се е оплаквала от целия труд, който изисква грижата за майка й…

— Разбира се, че се е оплаквала! Тя не е светица. Сигурна съм, че е имало дни… — Джина Роук тръсна глава.

— Дори и така да е. — Тори протегна ръце настрани, сякаш да й каже, че е имал точно това предвид и че нещата ще станат доста зле за Аби Оберлин. Той остави тишината да се наслои помежду им и след това тежко въздъхна в израз на нещо като кратък прилив на съчувствие към нея. — Госпожо Роук. Джина. Не съм ви поканил да дойдете и да поговорим само от куртоазия.

Тя кимна.

— Защо мислите, че го направих? — Тори отново потупа папката. — Когато, въз основа на обвиненията, които братът на вашата клиентка е отправил към нея, бих могъл да изпратя няколко полицаи да я арестуват?

— Да я арестуват?

— Така е. И името й ще се появи във вестника с цялата история и всичко, в което Джим я обвинява.

— Не, не можете да направите това. Не е… — Видимо тя се контролираше. Когато проговори след около половин минута, гласът й бе спокоен и прагматичен: — Джим просто иска парите, господин Тори. Той няма кариера. Никога няма да се задържи на работа. Ето какъв е. Той е отчаян. Аби не е направила нищо от онова, което той твърди.

Тори скръсти ръце на Бюрото и отново си възвърна суровото изражение.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тя преплете ръце.

— Съжалявам. Бихте ли го повторили?

— Защо мислите, че ви поканих днес?

— Не зная.

— Е, аз ще ви кажа. — Тонът му отново омекна. — Бил съм прокурор в много подобни дела — повече, отколкото бих могъл да изброя пред вас. Развил съм добър усет, дори много добър, ако мога така да се изразя, за това как се развиват нещата. В този случай майката на Аби е имала доказуема физическа травма. Излагането на фактите ще докаже, че има почва за съдебно изслушване, а след това е много вероятно да се стигне и до дело. Знаете това. Клиентката ви вероятно ще бъде арестувана — той вдигна ръка, за да спре протеста й, — въпреки че сумата за освобождаване под гаранция ще бъде разумна. Ако има късмет, ще похарчи около половин милион долара за такси на адвокати, експерти, следователи, което е доста добре за вас. Но едва ли ще може да вземе и част от тях от завещанието, тъй като то се оспорва. Процесът ще отнеме най-малко две-три години. След това, дори и да се докаже, че клиентката ви не е направила нещата, за които я обвиняват, някое гражданско жури ще даде на брат й всичките пари, тъй като се предполага, че това не е причинил никаква вреда, докато клиентката ви има вероятност да е.

Джина слушаше думите му, отпусната върху меката кожа на канапето.

— И какво предлагате вие? — попита тя безпомощно, приемайки казаното много лично.

Тори се наведе напред, приемайки изведнъж ролята на приятел и дори спасител.

— Истината е, че ви вярвам. Джим не се интересува какво е станало с майка му, освен че е починала.

— Точно това ви…

— Но не казвам, че няма да остави цялата тази… неприятна… история да се раздуха. От негова гледна точка, това е ситуация, в която няма как да загуби, а вашата клиентка няма как да спечели.

Джина се премести напред на дивана.

— Тя няма да му даде и цент от парите, господин Тори Той не ги заслужава. Той е зъл човек и това е погрешно.

Помощник областният прокурор кимна в знак на съгласие.

— Въпреки всичко, ако делото се придвижи, при следващата ни среща няма да говорите така. — Той спря погледа си върху нея. — Кажете на клиентката си, че макар решението да е доста неприятно, трябва да хвърли някакъв кокал на брат си. И вярвам, че това ще сложи край на гражданския иск. А ако той е доволен, сигурен съм, че няма да има нужда да повдига обвинения за криминално деяние. Ако бях на нейно място, щях да се замисля за това с абсолютно егоистичен, защитен мотив.

— Но това е толкова погрешно…

Тори не можеше да спори по въпроса и не опита.

— Както и да ви се струва, такъв е моят съвет, докато съм още свободен да ви го дам. След днес вече сме от различни страни.

Адвокатката се изправи и му благодари. Гейб й каза колко цени посещението й и че се надява тя да вземе правилното решение. Джина му отвърна, че ще го обсъди с клиентката си, но и двете много сериозно ще обмислят съвета му. След това излезе. Когато хвана телефона, Тори все още чуваше стъпките й във фоайето навън.