Джон Лескроарт
Предварително изслушване (11)

11

Харди погледна часовника си — 8:35. Коул вече трябваше да бъде доведен. След случката в затвора преди три дни, Харди бе останал очарован от добрата организация и спокойствието на служителите там. Но тук, на втория етаж на Съдебната палата, в коридора зад залите, знаеше, че пет минути бяха време без значение. Смятаха, че са пристигнали навреме, ако не закъснееха поне с петнайсет минути, затова той се отпусна пред стаята за задържане зад отдел 11 и се опита да не забелязва шоуто, което — при настоящото количество хора — не беше толкова лесно.

Коридорът, който преминаваше почти по цялата дължина на сградата зад съдебните зали, беше изпълнен с живот или, според прецизната гледна точка на Харди, с нисши форми на живот. Подсъдимите в техните оранжеви гащеризони се тътреха и дрънчаха наоколо — с белезници, а някои и с вериги, — ескортирани от своите съдебни пристави. Това беше сутрешното придвижване от съседната врата на затвора към тукашните съдебни зали, един неизменен и депресиращ парад.

Гледката най-силно му напомняше на зоопарк — окованите с вериги обитатели се местеха от една клетка в друга от собствениците, които биха изпаднали в смъртна опасност, само ако забравеха опасната природа на своите питомци. Харди бе идвал тук стотици пъти и това винаги го депресираше, защото знаеше, че всеки един от тези обвиняеми е човешко същество, което е родено с права, достойнство и надежда. Повечето от тях имаха майка и дори баща, които ги обичаха, поне за малко. Тук те бяха превърнати в нещо малко повече от животни — бяха затворени в клетки и контролирани.

Със съжаление той осъзна, че това най-вероятно е начина, по който нещата трябваше да бъдат, ако системата иска да се справи с тях. Защото Харди не се заблуждаваше — почти всички арестанти, които минаваха край него, бяха загубили вярата си, изоставили достойнството си, лишили се от почти всички, освен основните си права.

Прииска му се да бяха побързали с пускането на Коул. Той самият щеше да се нуждае от успокоителни по времето, когато се появи клиентът му. Затова се облегна на вратата на килията, след това влезе вътре и седна. Постави куфарчето си на бетонната пейка, като възнамеряваше да се възползва от времето, за да прегледа някои книжа и да поддържа мисленето си.

Но не беше писано да се случи.

Видя всичко, тъй като, когато започна, проверяваше за последен път килията за задържани за пристигането на Коул. Чу звънеца на асансьора и вратата се отвори, после една остра команда:

— Преместете го! Преместете го! Веднага!

От тона разбра, че ситуацията бе почти критична.

Когато погледна натам, видя как нещо огромно запълва отворената врата на асансьора. Двамата съдебни пристави стояха малко зад един гигантски самоанец. Мъжът вероятно тежеше към сто и четирийсет кила. Приставите нямаше къде да помръднат.

Гигантът имаше белезници, но не и вериги. Носеше мрежа за коса. Гащеризонът му не успя ваше да прикрие дори частично огромния татуиран торс; ръкавите свършваха малко под лакътя. Харди не знаеше какво се е случило в асансьора, но по времето когато вратата се отвори, лицето му изразяваше ярост.

Един от приставите го смушка с палката — според Харди не за първи път — и внезапно, с истински първичен писък, мъжът се хвърли назад към пристава. После, е изненадваща гъвкавост, се завъртя и притисна с тяло другия си пазач към стената на асансьора.

И двамата пристави се свлякоха на пода.

— Исусе Христе! — Харди подскочи назад в стаята за задържане, като се отдалечи от самоанеца, който изхвръкна от асансьора в неговата посока.

Но всички на етажа бяха чули вика и сега вратите се отваряха, алармите се включваха, съдебните пристави излизаха от залите, съдиите от своите кабинети, другите задържани — вече под охрана — започваха да се намесват.

Прозвуча клаксон и няколко гласове изкрещяха: „Заключете! Заключете!“

Самоанецът очевидно бе идвал в този коридор и преди и знаеше точно къде иска да отиде. Стрелна се наляво в бесен бяг, помитайки друг пазач, който съвсем глупаво се опитваше да извади радиото си и вероятно да се бори в претъпкания с хора коридор.

Спирането на титана щеше да се окаже проблем.

Самоанецът беше стигнал края на коридора. Съдебните пристави и задържаните се притискаха до стените, за да не бъдат пометени в бягството му. Но там нямаше изход навън. Алармата, която звучеше като клаксон, ефективно бе затворила коридора, автоматично заключвайки двойната врата в края му. В момента, когато самоанецът осъзна, че не може да я отвори и се обърна, за да хукне в обратна посока, трима пристави застанаха на пътя му, както и трима униформени полицаи с насочени пистолети.

Харди чу още един вик, отчаян и яростен рев. Другите пристави и ченгета заставаха зад гърба на първоначалната шесторка и след няколко минути оформиха стабилна група, която затваряше пътя за бягство.

Самоанецът се обърна към заключената врата. Отново се завъртя към групата и протегна напред окованите си в белезници ръце.

— Застреляйте ме — извика той. — Моля ви, застреляйте ме.

 

 

Поради инцидента Коул закъсня още повече. Казаха на Харди, че са го завели в болницата през нощта и това очевидно бе повлияло на външния му вид. С оранжевия си гащеризон, отпуснатата стойка и неподдържаната коса, момчето изглеждаше недохранено и трогателно. Но Харди си помисли, че очите му бяха по-ясни от предишния ден. Това не му говореше много, но поне беше нещо и тази сутрин Харди щеше да получи всичко, което хлапакът можеше да му даде.

Все още бе разтърсен от това, на което бе станал свидетел. Ако тълпата задържани беше малко по-експлозивна, щеше да настане истински бунт. Още едно мръдване на самоанеца и щяха да го застрелят. Вместо това, в крайна сметка той бе станал заплашително кротък. Седна на пода и позволи да го приближат, да му сложат вериги и да го отведат долу, привързан в инвалидна количка.

Коул седна на бетонната пейка. Харди бе седял достатъчно на проклетото нещо тази сутрин, затова сега се бе изправил и се бе облегнал на вратата. Тъй като утринният ход на действията бе толкова грубо нарушен, те нямаше да имат достатъчно време, за да изработят каквато и да било стратегия. Харди искаше поне да си изясни няколко неща, ако ще трябва да защитава това момче. Пледирането. Гаранцията. Парите. Въпросите за времето.

Но и това не се оказа толкова просто.

— Какво означава право на отлагане? — попита Коул, след като Харди му каза, че трябва да се възползват от тази възможност.

За адвоката това беше само технически детайл. Коул имаше абсолютното право на бърз процес. Но, на практика, обвиняемите много рядко искаха подобно нещо. Популярно мнение беше, че отлагането винаги е предимство на защитата. Отлагането отдалечаваше евентуалната присъда, а докато присъдата не беше произнесена, задържаният се приемаше за невинен — малък, но съществен детайл. Отлагането създаваше и възможност за ключовите свидетели да се изпарят с някой автобус, или да изчезнат, или да забравят това, което някога ясно са си спомняли, и по този начин да улеснят делото. Жертвата или семейството на жертвата можеха да изгубят емоционалния си плам, необходимостта от отмъщение или, ако отлагането бе достатъчно дълго, дори желанието да видят виновника зад решетките. Ченгето, което те е арестувало, можеше да започне нова работа, приоритетите на областния прокурор можеха да се променят и обвиненият да получи по-добро предложение за сделка с обвинението.

Възможностите варираха, но основното правило беше в сила — отдалечаването във времето е половината от опрощаването. Отлагането беше нещо хубаво. Харди се опита да обясни това на Коул:

— Съдилищата са толкова претоварени, че никой съдия не би се съгласил с предварителни изслушвания в срок от десет дни, затова ние просто се съгласяваме с отлагане от няколко месеца…

— Няколко месеца?

— Може би. Възможно най-дълго.

Коул клатеше глава.

— И аз ще остана тук? Няма начин. Не бих могъл да го направя.

— Съжалявам, че се налага да ти го натрапя, потрябва да го направиш. Имаме областен прокурор, който говори за смъртно наказание, за да си осигури преизбиране, така че ще се опитаме да отложим делото поне за след изборите, които са идния ноември. Девет месеца. Най-малко.

Но Коул все още клатеше глава, трепереше и се бореше.

— Не мога да остана тук още девет месеца — заяви той. — Ще умра.

— Имаш много по-голям шанс да умреш, докато си биеш дрога девет месеца на улиците.

Но това мина през едното му ухо и излезе през другото.

— Не.

— Коул, чуй…

— Не мога да остана девет месеца тук! Чу ли ме!

Това беше яростен изблик и след случилото се по-рано сутринта, силните гласове привлякоха вниманието на хората нагоре и надолу по коридора. Един съдебен пристав се появи на вратата на килията, преди Харди да има някакво време да реагира.

— Всичко наред ли е тук?

След като го увери, че е така, Харди изчака колебливото отдалечаване на мъжа и се обърна към Коул:

— Ако се изправиш пред съда сега, докато градът все още е разбунен около смъртта на Илейн, някои от съдебните заседатели несъмнено…

— Не мога — прекъсна го Коул. — Просто не мога. Мама каза, че можеш да ме изкараш оттук.

— Все още дори не съм разговарял с майка ти, Коул. И не мога да те изкарам оттук за десет дни. Ако не друго, поне се нуждая от малко време, за да реша как да подходя към това дяволско нещо.

— Просто кажи, че не съм го направил.

— А ти направил ли си го?

Той сви рамене.

Харди малко се ядоса.

— Тъй като на видеокасетата вече си казал, че си го направил, в случай че не си спомняш. Това ще наложи да предприема някои действия.

— Със същия успех можеш да ги предприемеш сега, както и след девет месеца, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

Задната врата на килията за обвиняеми водеше към съдебната зала и сега тя се отвори и оттам се появи съдебен пристав. Бяха решили първо да разгледат случая на Коул.

— Хайде да започваме, момчета. Време е за шоу.

Харди за последен път погледна клиента си.

— По-късно ще продължим разговора. — Той отстъпи назад и пусна Коул пред себе си в съдебната зала.

 

 

С появата на Коул, в галерията се чу силен шум. Харди, който беше напрегнат почти на границите на поносимостта, намери сили да стисне приятелски ръката на клиента си над лакътя и го накара да побърза напред. Докато минаваха край масата на обвинението, Гейб Тори направи на Харди знак да спре. Адвокатът остави Коул да стигне до другия край, придружен само от съдебния пристав. Дизмъс отново огледа залата. Тълпата беше повече от достатъчна и при това сякаш неуморна.

Харди познаваше Тори от поне пет-шест други дела и не го харесваше. Смяташе помощник областния прокурор за надут, дребнав и политичен, да не говорим за неговата слаба подготвеност и досадност. Сега той щеше да говори за смъртно наказание и други подобни глупости. Харди знаеше, че всичко ще стане доста грозно, при това по-скоро, отколкото бе очаквал. Въпреки всичко, те никога не бяха стигали до враждебност и Дизмъс не виждаше причини да го прави точно сега.

Тори протегна ръка за поздрав и Харди я пое.

— Просто исках малко да повдигна духа ти, Диз. Вероятно си чул, че искаме да придвижим това, заради позицията на Илейн в общността. Има много груби нарушения на закона…

Харди го слушаше с половин ухо. Отново погледна галерията. Тя определено беше претъпкана. Коул бе на масата на защитата, обърнат назад. Майка му се бе навела през парапета, опитвайки се да поговори с него, но той също задържаше погледа си предимно върху частта на обвинението в галерията, която излъчваше истинска омраза. Харди за първи път изпитваше нещо подобно — тук имаше хора, които вече мразеха Коул, и той го усещаше.

Тори бе приключил с частта, предназначена само за него и пристъпваше към основната тема:

— … със самопризнанието на касетата и всичко останало, знаеш, че за пет минути ще получа обвинение от голямото жури. Затова, ако си склонен да поискаш отлагане, трябва да знаеш, че сте в графика на заседателите за идния вторник. Освен ако, разбира се, не решиш да не отлагаш. В такъв случай ще започнем изслушванията в срок от две седмици, както е предвидено по закон.

Харди изпита неприятно усещане, когато разбра, че Тори е прав. Имаше два начина, по които едно дело влиза в графика на съда. Може да има предварителни изслушвания, за да се реши дали доказателствата са достатъчни за започване на процес. Или голямото жури да стигне до същите заключения и да предяви обвинение.

Харди искаше да отлага, но клиентът му не искаше и нямаше да се съгласи. Тори му казваше, че ще търси обвинение и вероятно дори по-ранна дата за процеса, ако Харди се опита да шикалкави на предварителните изслушвания. Той осъзна, че Тори може и да не го е разбрал напълно — стратегическото му виждане за нещата беше, че адвокатите винаги изглеждат слаби, — но му прави услуга, като го оставя да отиде на предварително изслушване. Че би могъл веднага да подведе Коул под отговорност. Ако Харди не поиска да отлага, ще има само още десет дни да се подготви за изслушванията и да направи своите разкрития — доказателствата в това дело — малко по-рано.

Но само десет дни! Това беше невъзможна шега. Но бе по-добре от обвинение на разширен състав.

А може би през това време щеше да успее поне да убеди Коул, че е в негов интерес да отложат, преди да отидат на съд.

Но и в двата случая нещата бяха поели в скоростното платно. Тук бе по-вероятно ненадейно да се появяват всевъзможни кошмари и вредата от всякакви високоскоростни катастрофи може да бъде много по-сериозна.

Харди се насили за учтива усмивка.

— Дори не ми е минавало през ум да отлагам.

 

 

— Коул Бърджис. — Името прозвуча драматично от мястото на съдията Тимоти Хил. Съдията изглеждаше като патриций. Къдрава бяла коса, сресана зад ушите, прилепнала към ръбестия му череп. Кожата му беше изпъната по дългите му кости и робата му висеше като на закачалка, физиката му, съчетана с изключителната липса на лично излъчване, му бяха спечелили прякора Мумията. Но днес, пред пълната зала, той притежаваше ако не младежка жизненост, то поне очевидна енергия. — Вие сте обвинен според тук приложената жалба в углавно престъпление, а именно в нарушение на параграф 187 от Наказателния кодекс, което сте извършили в град и област Сан Франциско, щат Калифорния, на или около първия ден на февруари, предумишлено, незаконно и злонамерено убийство на Илейн Уейджър, човешко същество.

Харди стоеше в средата на съдебната зала до Коул.

Шарън Прат бе влязла в последната секунда и бе заела мястото до Гейбриъл Тори на масата на обвинението, което бе изключително необичайно за истинско дело. Съдията Хил кимна на секретаря си, който започна да чете специфичните обстоятелства, които изискваха за този случай смъртно наказание.

Докато шофираше към центъра на града, Харди се бе опитал да предвиди какво ще измисли Прат в защита на позицията си. Тя, обаче, се оказа много по-изобретателна, отколкото бе предполагал. Бе познал само едно от двете й съображения — убийство с цел грабеж. Това, което адвокатът не бе отгатнал — тъй като бе изцяло невярно, — беше убийство от омраза, защото Илейн Уейджър бе черна, а Коул бял. И, когато го чу, трябваше да реагира:

— Ваша светлост!

Думите му сякаш сериозно стреснаха Мумията. Очевидно той не бе очаквал да има възражения по време на прочитането на обвиненията. Изправен в цял ръст на стола си, Хил намръщено погледна към писалката си.

— Какво има, господин… — Той зашумя с листовете. — Господин…

— Харди, ваша светлост. — Дизмъс не се страхуваше да рискува неодобрението на съдията. Тази идиотщина не можеше да остане без коментар и Хил трябваше отрано да свикне с това. — С цялото ми уважение към второто утежняващо обстоятелство, ваша светлост. Независимо кой го е извършил, престъплението не е свързано с расизъм или непоносимост към различните.

Главният помощник областен прокурор вече бе станал на крака.

— Изненадан съм да чуя характеристиката на господин Харди за убийство на черна жена, извършено от бял мъж…

— Ваша светлост, това е абсурд. Не можем да приемем расовата принадлежност като мотив, само защото представител на една раса е убил представител на друга.

Но Тори знаеше как да продължи:

— Всеки път, когато негър е убит в район на бели, расата е сред причините.

Харди контрира думите му:

— Юниън Скуеър не е бял район, ваша светлост. Това е центърът на града.

Мумията погледна навъсено надолу към защитата.

— Достатъчно! Много добре знам къде е Юниън Скуеър, господин Харди. Имате ли някакъв проблем с обвиненията? Можете да предприемете съответните действия. Междувременно… — Той погледна към мястото на обвинението. — Това углавно престъпление ли е, господин Тори?

— Да, ваша светлост. Народът иска смъртно наказа ние.

Хил кимна и като продължи да клати глава, изсъска:

— Господин Харди, клиентът ви ще оспори ли обвинението?

Той и Коул формално не бяха обсъждали този въпрос, но Дизмъс сбута с лакът клиента си и младежът погледна живо нагоре. Не се поколеба изобщо:

— Невинен, ваша светлост.

Незабавен и гневен ропот веднага изпълни стаята. Хил очевидно го бе очаквал. Със сигурност не смяташе да прави опити да възстанови тишината. Но напрежението даваше възможност и Харди се възползва, за да се обърне назад и отново да разгледа галерията.

Джеф Елиът, чиято статия в „Кроникъл“ вече сериозно бе повишила равнището на дискусиите около случая, се бе настанил с инвалидния си стол в края на първия ред, точно до Дороти. Интересно бе, че Джоди Бърджис седеше на няколко стола от дъщеря си и местата между тях бяха запълнени с репортери.

Отляво на Харди, частта от съдебната зала, заета от обвинението, продължаваше да кипи. Три четвърти от тази страна на галерията беше заета от цветнокожи. Адвокатът отново бе облъхнат от напрегнатото и почти осезаемо чувство на омраза, излъчвано от приятелите и колегите на Илейн. Освен тази група, присъстваха и около дузина младежи — Дизмъс си помисли, че това вероятно бяха студентите на Илейн. Те се въртяха и скрибуцаха със седалките си, реагирайки с очевидно неодобрение и ярост.

На предните седалки Харди разпозна двама от помощник областните прокурори и инспектора в отдел „Убийства“ Ридли Бенкс. Там бе и Кларънс Джекмън, прочутият адвокат от фирмата на Илейн, седнал до впечатляваща млада жена, която гледаше към адвоката на защитата със стаена ненавист. Точно до нея се намираше красив бял мъж на средна възраст, който се бе облегнал вдървено на стола си със скръстени в скута ръце. Кой ли беше той? Харди бе учуден.

Глицки не бе слязъл от четвъртия етаж.

В крайна сметка, изненадващо, съдията Хил бе оставил врявата да трае прекалено дълго. Той чукна небрежно няколко пъти с чукчето си и изчака глъчката да престане, след това се обърна към Тори:

— Народът смята ли да откаже пускане под гаранция?

— Разбира се, ваша светлост. Това е углавно престъпление. Не може да се говори за гаранция.

Харди отново се намеси:

— Ваша светлост, ако съдът позволи…

Мумията губеше търпение с тези прекъсвания. Това, в крайна сметка, трябваше да бъде проста административна процедура. Той изсъска отговора си:

— Няма пускане под гаранция при углавни престъпления, господин Харди.

— Да, ваша светлост. Наясно съм. Но пак повтарям, че това не може да бъде смятано за углавно престъпление, дори и за случай с утежняващи вината обстоятелства. — Харди пое дълбоко въздух и продължи: — Това обвинение е чиста политика, в която господин Бърджис е жертвата. Жени биват изнасилвани и убивани и този областен прокурор не говори за утежняващи вината обстоятелства; полицаи биват убивани и отново няма подобни искания. Сега, в годината на изборите, внезапно се искат не само утежняващи обстоятелства, но и смъртно наказание. Те желаят клиентът ми да умре, ваша светлост, за да може госпожа Прат да направи последен отчаян опит да задържи поста си. И това вони.

— Ваша светлост, моля ви! — Тори беше излязъл от мястото си, бе отпуснал целия си глас и това послужи като знак за галерията отново да избухне и гневът да залее цялата зала.

Но този път, вероятно усещайки засилващото се напрежение, Хил реши по-скоро да поеме контрола и бързо удари три пъти с чукчето си.

— В този съд ще има ред или ще накарам да опразнят галерията. — Той замълча, отново погледна към Харди и заговори сухо: — Господин адвокат, ако искате да оспорите утежняващите вината обстоятелства, напишете възраженията си, но засега те остават в сила. Пускането под гаранция е отхвърлено.

Но кръвта на Харди кипеше и той усети, че не може да остави нещата да се разминат.

— В такъв случай, ваша светлост, преди да продължим с този политически футбол, бих искал да направя постъпки срещу така наречените самопризнания, които обвинението неетично продължава да пуска във вестниците.

Това наистина взриви тълпата с няколко различими експлозии: „Хей, той призна!“ и „Направил го е!“, които накъсваха цялостния рев. Чукчето отново се стовари. Но истинският гняв на Хил бе отправен към Харди.

— Предупреждавам ви, господин адвокат. Това не е подходящото време или място. Оставете го за предварителните изслушвания.

Но сякаш Харди не го чу. За днес му се бе натрупало достатъчно и вече нямаше търпение. Той извиси глас над ропота:

— Ваша светлост, господин Бърджис е бил задържан от часове, преди да му бъдат предявени обвинения, освен това не е бил адекватно информиран за правото си на защитник…

— Това е чиста лъжа! — Ридли Бенкс бе скочил на първия ред. — Прочетохме му правата в момента, в който…

— Той е бил пиян и едва ли е разбирал, ваша светлост! Касетата със самопризнанията ясно го показва. Няма начин тази касета да бъде приета за показване пред съдебните заседатели. Обвинението няма никакво право да се опитва предварително да настройва евентуалните съдебни заседатели, дори като нарича това самопризнание.

Сега в галерията нещата наистина излязоха извън контрол. Сякаш всеки говореше, викаше, проклинаше. Харди усети силна миризма на пот и не беше в състояние да каже дали това е Коул и неговите страхове или колективното усещане на блъскащата се тълпа зад него.

— Седнете всички! — Мумията най-после се бе съживил и измуча. — Седнете в галерията. — Той отново и отново удряше с чукчето си. — Приставите! — Трима мъже в униформи се появиха от различни врати зад него и тръгнаха напред към страничния парапет.

 

 

Десет минути по-късно заседанието беше приключило. Хил постави край на бавното напредване на съдебните пристави, когато те достигнаха до парапета. Той всъщност не искаше да се опитва насила да изгони около сто души. Не само че това щеше да бъде лош пример за колегите му съдии, но и не искаше да покаже на света, че съдията Хил не може сам да контролира съдебната си зала.

Зрителите седнаха на местата си. Хил отново отхвърли искането за освобождаване под гаранция и този път никой не спори с него. Когато Харди не поиска отлагане на датата на предварителното изслушване, съдията пак попита дали е чул правилно. След това го насрочи за десет часа в сряда, седемнайсети февруари, в същата зала.

Съдията нареди Коул да бъде върнат в затвора и обяви край на заседанието. Изправи се, без да удостои с поглед никого в залата и галерията, и напусна мястото си с плющене на черната си роба.

 

 

Харди осъзна, че е бил късметлия да се измъкне без обвинение в неуважение към съда. И не беше направил нищо съществено за клиента си, въпреки че със сигурност бе успял да накара съдията и половината съдебна зала да побеснеят срещу него. Така че, докато недоволната тълпа се изнизваше зад гърба му, той остана за момент седнал, събирайки книжата си от масата на защитата. Знаеше, че ще бъде подложен на доста удари, докато преминава край отсрещната страна на парапета и навън в коридора, но се чувстваше учудващо доволен. Беше дал ясно да се разбере, че никой не може да смаже клиента му без борба.

Почувства леко докосване по рамото си и като се обърна, застана с лице пред областната прокурорка.

— Господин Харди.

Той се изправи и кимна, след това се насили да изрече:

— Госпожо Прат.

Харди и Прат се бяха срещали и по-рано. Преди година я бе подложил на публично порицание от пейката заради обида на неин служител към голямото жури. Тя на свой ред почти беше предявила криминални обвинения срещу Харди заради осигурителна измама и бе насочила собствените си следователи да разследват адвоката заради възможно криминално съучастие в случая за убийство, който защитаваше. Между тях двамата нямаше останала и капчица любов.

А сега искаше да добави още малко към взаимната им непоносимост.

— Това беше изключително непрофесионално и безвкусно изпълнение.

— Може би. — Устните на Харди се отдръпнаха настрани, но това трудно можеше да се нарече усмивка. — Но аз го предпочитам пред самоувереното лицемерие. А вие наистина ли сте такава политическа хиена, че да убиете човек заради няколко гласа?

Прат почервеня от зашлевената в лицето й обида.

— Отправянето на лъжливи обвинения за моите мотиви ще ви навлече доста неприятности, господин Харди.

Дизмъс отново кимна.

— Напълно съм съгласен, затова и обвиненията ми са съвсем истински. И докато се наслаждаваме на тази пълноценна и искрена размяна на идеи, ще ми бъде интересно да чуя причините да поискате утежняващи вината обстоятелства и смъртна присъда.

— Тя не трябва да ти обяснява нищо, Харди. — Това беше Тори. Преди началото на обвинението обръщението бе „Диз“, но сега ръкавицата беше хвърлена. — Можеш да продължиш с евтините си трикове, но когато стигнем до този въпрос, ще видим какво мислят за него съдебните заседатели.

— Каква чудесна идея — отбеляза Харди. — Точно такива са и моите планове, но няма значение. Да видим какво ще решат заседателите. Ако се стигне дотам, в което се съмнявам.

— О, ще се стигне. Така става, когато има самопризнания. Презумпцията за вина се придвижва напред.

— Така ли? Странно — заяви Харди. — Винаги съм смятал, че е презумпция за невинност.

— Твоят човек не е невинен.

— Е, така твърдите вие. Мисля, че отново се връщаме към онази идея със съдебните заседатели, нали?

Лицето на Тори изразяваше ненавист.

— Ти познаваше Илейн, нали?

— Да — отвърна без ирония Харди. — Мислех, че е страхотна. Но от идеята, че някой иска да убие човек в нейно име, ми се гади.

Тори отново тръсна неодобрително глава.

— Просто не разбирам как можеш да понасяш себе си.

— Лесно е — отвърна Харди. — Притежавам наистина прекрасен характер.

— Да вървим, Гейб. — Шарън Прат почти го издърпа за ръката. — О, и господин Харди? Ако бях на ваше място, бих внимавала с обвиненията в политически игри с човешки живот.

— Как бихте предпочели да го нарека?

Шарън не му обърна внимание.

— Ако продължавате да настоявате — каза тя, — няма да допусна да ви се размине, когато всичко свърши. И много ще съжалявате.

Харди прие думите й и кимна замислено.

— Знаете ли, това ужасно ми звучи като заплаха. Заплашвате ли ме?

Тя го погледна преценяващо.

— Разбирайте го както желаете.

— Добре — каза той. — Ще го сметна за заплаха. И в такъв случай ще подам жалба до комисията за етика. А като заговорихме за етика, това ни връща отново в началото.

Тори не можа да устои на изкушението за последна забележка:

— Ти не би познал етиката, дори и ако те блъсне на улицата.

За един дълъг момент Дизмъс го погледна втренчено.

— Уха! Умно! Ще го запомня. — След това се обърна и събра последните си книжа.

 

 

Харди реши, че трябва по-скоро да премине през оживлението в кулоарите. Можеше да се измъкне през задната врата — това беше пътят, по който бе дошъл, — но току-що бяха отказали пускане под гаранция на клиента му Коул. Дори и когато, както в случая, беше очаквано, никога не беше лек момент.

Той хвана Коул точно пред стаята за задържани зад съдебната зала. Приставите бяха заети с транспортирането на другите обвиняеми нагоре и надолу към затвора, а в самата стая седяха друг задържан и защитникът му. Коул бе закопчан за решетката на асансьора, докато намерят време да му обърнат внимание, което можеше да стане когато стане.

Харди застана до него.

— Ще продължим да опитваме с гаранцията — каза той. — Все още има шанс да успеем.

— И какво ще правя до предварителното изслушване?

— Ще трябва доста да поговорим. Може да видим дали ще си спомниш нещо.

Но Коул сякаш не го чуваше.

— Не — промърмори сякаш на себе си той.

— Какво не? — попита Харди. — Не мислиш да си спомняш нищо ново?

— Не. Имам предвид… — Той завъртя очи насам-натам.

— Имам предвид, че спомените… не са това, за което мисля.

Дизмъс знаеше за какво мисли момчето — за следващото боцка не.

— А трябва да помислиш, Коул. Може би ще използваш времето, за да се пречистиш.

Тръсване на глава.

— Не, не смятам… — Той спря.

Тази територия бе непозната за Харди. Той разбира се бе присъствал на зараждането на наркоманската култура в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, но като морски пехотинец във Виетнам и след това ченге преди юридическия колеж, беше добил нарастваща непоносимост към идеята за незаконните субстанции. Той бе открил своето разрешение без помощта на химикали и по-късно, когато почувства нужда да избяга от проваления си брак и смъртта на сина си, се насочи към онова, което ирландците наричаха добрата мъжка слабост, пиенето.

Но дори и то никога не бе упражнявало контрол върху него. Избра алкохола, понякога като подражание, а след това сам реши кога да спре.

Разбира се, момчето живееше в коренно различен свят.

— Искаш ли да се измъкнеш от този капан? — попита Харди.

Коул сви рамене.

— Ако го поискам, има специализирани програми. — Тъжен смях. — Тук има програми за всичко, нали?

— Така изглежда. — Харди беше изненадан — този първи момент на връзка, която усети с клиента си, — но и той се чувстваше по същия начин. Тук, в Сан Франциско, толерантността и разбирането към всяка човешка слабост или недостатък бяха политизирани, финансирани и институционализирани. Имаше хора, на които се плащаше, за да помагат във всичко, което ви тревожи, а ако нищо не ви тревожи, на някой му се плаща все пак да открие нещо. — Мога ли да направя нещо за теб? — попита Харди.

Коул се обърна към него.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако решиш да продължиш с лечението, да отидеш на консултации, нещо такова.

— Вероятно не. — Коул издиша бавно. — Ако ще се случи, то ще дойде от мен. — Той постави ръка на сърцето си. — Оттук, отвътре.

Харди знаеше, че е прав, но все пак беше добре да го чуе от Коул, да разбере, че вярата му зависи от собствената му отговорност. Може би въпреки всичко той не бе напълно изгубен.

— И какво ще се случи сега — попита младежът, — от юридическа гледна точка?

— Ще направя някои постъпки. Нещата, за които говорих там вътре. — Той посочи към вратата на съдебната зала. — Процедурни проблеми, тези утежняващи вината обстоятелства…

— Това наистина ли върши работа?

— В какъв смисъл?

— Питам, ако те наистина не са ми прочели правата…

Харди присви очи.

— На следващия ден в болницата ми каза, че не си спомняш да са го направили. Мислеше, че не са. Сега казваш „ако…“

Той се поправи.

— Не. Казаха ми, че не съм арестуван за убийството, така че още не се нуждая от адвокат. Просто ме разпитвали, понеже съм бил на алеята и съм побягнал.

— И ти си спомняш това?

— Случи се, след като ме бяха държали от часове. Като че ли междувременно се разбуждах.

Харди не беше развълнуван от непрекъснатите обрати, които правеше историята на Коул, но не виждаше никакъв смисъл да се бори с тях сега.

— Е, ако са казали точно това, може да извадим късмет. Трябва да проверим.

— Тогава ще ти кажа още нещо. За тези утежняващи обстоятелства. — Той неволно потръпна. — Дяволски сигурен съм, че не съм убил тази жена, понеже е черна.

Внезапно всички наоколо притихнаха. Харди изостри тона си:

— Тогава защо я уби?

— Какво?

Той го изстреля грубо, почти на един дъх:

— Защо си я убил, щом не е защото е черна?

След като бе изгледал видеокасетата на Глицки и бе обмислил нещата за себе си, Харди бе започнал да приема възможността Коул да не е причинил смъртта на Илейн. Затова бе решил да поеме случая. Но сега — очевидно — предстоеше второ признание. Спонтанно, без насилие. Лицето на младежа изразяваше объркване след бързата промяна на отношението на Харди. От защитник в инквизитор за едно мигване. Той потрепна.

— Е, хайде, какво има? Казах само, че не би било, защото е черна.

— Не би било? Или не беше?

Ако имаше разлика, Коул изглежда не я разбираше. Той се опита да стигне до нещо:

— Казвам, че черна, бяла, кафява. Какво значение има? Имам предвид, че изобщо не би било проблем с расата. Дори не мисля по този начин.

Харди се наведе по-близо до него и този път миризмата на пот беше на клиента му.

— Просто отново потвърди, че си я убил. Разбираш ли това?

Объркан като кошута в светлините на автомобилните фарове, Коул клатеше глава.

— Не зная. Не съм. Така ли казах?

— Не знаеш дали си я убил?

Най-после вдигане на глава.

— Не си спомням да съм я убил. Казах ти го. Не мисля, че съм я убил, но може и да съм… ако съм стрелял с пистолета.

— Може да си? Коул, чуй ме. Току-що каза, че не си застрелял жената, понеже е черна. Това бяха точните ти думи.

Но младежът продължаваше да отрича с глава.

— Виждаш ли? Не. Нямах това предвид.

— Добре, обясни ми.

Той въздъхна дълбоко, направи нещо с ръце, което накара белезниците му да издрънчат върху решетката. После присви глава в раменете си, прочисти гърло и заговори с глас, който бе малко по-силен от шепот:

— Виж. Ако някога реша да убивам някого, което не бих направил, то няма да е понеже е черен, разбираш ли? Затова, ако съм убил това момиче…

— Илейн.

— Да, Илейн. Ако съм я убил — което не си спомням, затова е напълно възможно и да не съм, — това не би могло да е причината.

— Но ако не си спомняш да си я убил, защо приемаш, че би могъл?

Коул завъртя очи.

— Вече не говорихме ли за това? Казах ти. Беше ми толкова зле…

Харди протегна ръка и го потупа по рамото.

— Спри. Просто спри. Но Коул не можеше.

— Нали знаеш, човече…

— Коул, наричай ме Дизмъс, можеш ли? Или Диз.

— Добре. Но не си спомням и да не съм я убивал. Не си спомням пистолета, откъде съм го взел… — Гласът му заглъхна.

— До тялото ли го намери? Или може би на улицата?

— Така изглежда.

— Преди или след като я видя?

Коул затвори очи, опитвайки се да върне картината в съзнанието си.

— Не зная. Изглежда преди, защото след… Мисля, че след това не е имало време, нали? Наведох се над нея и ченгетата дойдоха.

— Това спомняш ли си го?

Младежът направи гримаса в усилие да си спомни нещо, което не можеше да достигне. Поклати отчаяно глава.

— Не напълно.

Харди отново се облегна назад. Беше прекарал голяма част от живота си като барман и уважаваше въздействието на алкохола, но това бяло петно, което Коул описваше, беше доста отвъд представите му.

— Коул — заговори внимателно той, — какво си спомняш, след като взе бутилката уиски?

Младежът вдигна поглед. Очите му бяха стъклени.

— Не зная, човече. Просто не зная.