Джон Лескроарт
Предварително изслушване (3)

3

Шарън Прат, областен прокурор на Сан Франциско, отпиваше от току-що забъркания сутрешен коктейл от джин и шоколадов ликьор, сервиран в синя чаша за мартини. Кацнала на високо столче в един от ресторантите на финансовата част на града, Шарън демонстрираше елегантната си фигура в ушития по поръчка син костюм. Носеше косата си до раменете и не правеше никакво усилие да прикрие белите коси, които някога леко я бяха прошарили, а сега доминираха. С лек грим — малко туш за мигли и едва доловим блясък за устни — тя изглеждаше доста добре. Очилата без рамки добавяха няколко години към реалната й възраст от четирийсет и четири, но зад тях пъстрите й зелени очи проблясваха младежки. Широката уста оживяваше едно лице с добре оформени скули и гладка кожа. Дори и с прошарена коса и сериозни очила, тя беше жена, която с възрастта бе открила себе си и сега изглеждаше много по-хубава, отколкото преди десет години.

Но вътрешно се разкъсваше от сериозна неудовлетвореност. След победата, която бе довела до избора й преди три години, Шарън Прат страдаше от постоянен спад на популярността. За да има шанс да бъде преизбрана следващия ноември, през идните осем месеца трябваше да навакса единайсетте пункта, които бе загубила според последните изследвания.

— Не зная как е станало това, Гейб. Наистина не зная.

Гейбриъл Тори, главният помощник-прокурор и политически съветник, методично трошеше черупките на шамфъстъка от купичката на бара и събираше ядките в кърпичката си. Когато те станеха между осем и дванайсет, щеше да ги изсипе в устата си и да ги прокара с безалкохолна бира.

Тори добре знаеше какво е станало с привържениците на Шарън Прат. По-трудната част от задачата бе как да й го обясни. Той сви рамене, счупи една ядка и заговори с обичайния си тон:

— Престъпленията се увеличават, Шарън. Обвиненията са намалели. Това е краткият отговор. Хората са изморени.

— Аз също се уморих, Гейб. — Прат се наведе напред на стола си и постави ръка върху ръкава му. — Но проклетата полиция е толкова враждебна, така че едва ли можем да очакваме помощ… Какво има?

Тори клатеше глава:

— Хората не търпят извинения, Шарън. Минаха три години. Избирателите смятат, че щом не си успяла да промениш нещата за това време, никога няма да го направиш. — Беше счупил само две черупки, но пусна ядките в устата си. — Съжалявам, че аз трябва да ти съобщя неприятните новини, но намерението ти да спечелиш следващите избори едва ли ще се осъществи.

— Въпреки това ще успея. Само ако всички можеха да застанат зад мен!

Тори знаеше, че няма как да даде особено загрижен отговор. Тази жена посещаваше леглото му, макар и на големи интервали от време, когато звездите имаха подходящото разположение, но, преди всичко, всеки ден тя бе негов шеф. И обикновено не си падаше по философски спорове.

От години Прат беше в юридическите кръгове на Сан Франциско — социален работник, обществен защитник, адвокат на различни организации за граждански права — и знаеше какво се цени в този град. Изборът й бе потвърдил, че хората стоят зад нея. Те бяха готови за промяна. Белите момчета повече нямаше да тормозят малцинствата. Това щеше да е началото на нова ера.

Сред всички други неща, тя бе победила и заради обещанието си да направи всичко възможно за спиране на полицейската бруталност. Спиране на делата за престъпления без жертви. Спиране на арестите на незначителни наркомани и проститутки. Специализирани консултации и програми за рехабилитация за хора, чиито емоционални и житейски проблеми са ги накарали да нарушат закона.

Нейната администрация нямаше да се прочуе с налагането на остарели норми, а с осъществяване на правилните мерки. И Шарън Прат без съмнение знаеше какви са те — защото винаги бе на страната на невинните.

Но ако Тори искаше да преизберат шефката му, той трябваше да я накара да се огъне, въпреки че знаеше припева на старата песничка — Шарън беше дъб, а не върба. Тя нямаше да се огъне.

Независимо от всичко, можеше да й помогне да осъзнае, че не е задължително да търси пълно отражение на личната морална позиция на политическата арена. Щяха да си позволят и някоя сива зона, въпреки че Бог знаеше или поне Тори, че сивите зони не бяха по вкуса на Прат.

— Не съм сигурен — започна отново Тори. — Може би хората не виждат как резултатите от твоята — нашата — програма ще повлияят върху живота им.

Ноздрите на Прат се разшириха, а живите й очи заблестяха.

— Какво имаш предвид, Гейб?

— Нека вземем за пример бездомните. Само по себе си да нямаш дом не е престъпление.

— Въобще не е. — Прат си служеше с резките даскалски поправки едва ли не като словесен тик.

Но Тори й бе свикнал и вмятането й изобщо не прекъсна потока на мислите му.

— И никой не твърди обратното. Но, ако си спомняш, една от основните точки в кампанията ти беше, че ще се отнасяме към бездомните с уважение. Мисля, че това докосна някаква струна в душите на избирателите ти.

— Така и би трябвало да бъде.

„Също така — мислеше си Тори, — ако премахнем израза би «трябвало» от речника на шефката му, тя ще остане почти няма.“

— Да, но не можеш да отречеш, че тази политика ни създаде някои проблеми.

Гейб знаеше, че това е уловката в премълчаното послание. След като Прат бе дошла на власт заради прилив на хуманност, тя създаде коалиция с кмета и някои от общинарите и, с участието на положително настроените медии, обяви на цялата страна, че под нейното ръководство Сан Франциско ще стане рай за бездомните. Полицията нямаше да тормози бедните и унизените. Край на хайките. Градът ще финансира програми за безплатна храна. Армия от доброволци ще създава подвижни кухни за топла супа и ще носи сандвичи на гладните по местата, където те живеят.

Казано накратко, тази утопична политика доведе до масова миграция на безработни от цялата страна към града в залива. За няколко месеца пълчища от скитници, пияници, хора с психични отклонения и наркомани завзеха парковете „Голдън Гейт“ и „Долорес“, както и всяка зелена площ наоколо. Улиците на търговския център се пренаселиха с просяци, изтегнати по входовете пияници и пикаещи навсякъде отрепки. Когато най-ужасните прогнози се сбъднаха, учтивите молби за бързи промени се превърнаха във войнствени настоявания и дадоха началото на недоволства, улични кражби, изнудвания и грабежи.

— Но това не бяха бездомните, на които искахме да помогнем — оправда се областната прокурорка. — Тези са криминални елементи. Хората са длъжни да видят това. Просто трябва да ги образоваме.

Тори клатеше глава.

— Не, Шарън. Те никога няма да го видят. Смятат, че ти си отворила градските порти за скитниците. Ти разруши туристическата индустрия.

Прат изправи гръб и вдигна чашата с коктейл до устните си. Отпи замислено.

— Прекалено късно ли е?

— Нека те попитам нещо, Шарън. Сигурна ли си, че искаш да продължиш да работиш това? Че искаш отново да се включиш в надпреварата?

— Въпросите са два — усмихна се почти сърдечно шефката му и леко го докосна по ръката. — Дали искам да продължа да върша това? — повтори тя. — Сторихме много добрини, Гейб. Не е ли така?

Тори отново потърси внимателен отговор.

— Мисля, че направихме положителни промени в дневния ред, Шарън. Хората мислят за офиса — за областния прокурор — по много по-различен начин отпреди. Сега го възприемат като фактор на социално и дори морално лидерство. И всичко това е за добро.

— Но…

Гейб лапна две ядки.

— Но фактите все още сочат, че по-голяма част от избирателите се връщат към тезата, че основната роля на областния прокурор е да преследва хората, които нарушават закона. А това никога не е било твоята сила. Ти искаш да помагаш на хората. Ето кое винаги те е движило напред. Затова и те попитах дали искаш да продължиш да вършиш тази работа.

Шарън замислено въздъхна.

— Проповедта ти беше безсмислена, Гейб. Вече сме доста напреднали в анализите си. Знаехме какво става. Не можехме да продължим да строим затвори и да хвърляме все повече хора в тях. Трябва да…

Тори постави длан върху ръката на Прат, за да я прекъсне. Те трябваше да образоват масите, и престъпниците, и жертвите, да създадат кабинети за консултация и рехабилитация и така нататък. В някаква степен, преди да започне работа на пълен щат в Съдебната палата и да бъде увлечен от глупавия и безнадежден ход на престъпността през системата, той дори вярваше в известна част от всичко това. Но времената на оптимизъм бяха отминали.

— Нека не се отклоняваме от проблема — заяви той малко по-твърдо, отколкото бе възнамерявал. И преди шефката му да се възпротиви, продължи: — Шарън, опитахме се да повишим равнището на морала. Отново и отново вършехме правилните неща. Но анкетите показ ват, че хората не получават нашето послание или пък то не отговаря на техните желания. Сега въпросът е дали искаш да продължиш. И ако е така, наистина смятам, че ще е добре да се замислиш… — пауза, — дали да не прецизираш позицията си.

Устните й се присвиха в отвращение.

— Не.

Той почти щеше да каже: „Е, това беше една чудесна размяна на идеи!“, но думите, които изговори, бяха:

— Какво не? Че не искаш да продължиш?

— Не. Не искам да се отказвам. Работих много за този пост и за доверието на хората. Аз съм възможно най-добрия избор за областен прокурор. И нека не забравя ме, че управлявам офиса по начина, по който той би трябвало да бъде управляван.

Тори постави ръка на лицето си, за да прикрие гримасата. Отново доброто старо „би трябвало“. Представата на Прат поне е цялостна и самоуверена — помисли си той, — независимо от истинското състояние на нещата. Шарън виждаше един по-добър свят и хората, които не споделяха идеята й, бяха глупави, проклети, невежи, продажни, престъпни, без логика или всичко накуп. Така или иначе, те не влизаха в сметките. Но съветникът й трябваше да я накара поне да осъзнае, че нейните гласоподаватели значат нещо.

— Добре — каза той. — Тогава може би всичко е въпрос на възприятие.

Светлите очи на Прат блеснаха. Харесваше й насоката на разговора.

— За кое?

— Че се отнасяш твърде меко към престъпленията.

Искриците помръкнаха.

— Това е глупост. Аз мразя престъпленията. Каква мислиш е основната ми цел в тази работа? Престъпниците — хората, които не мразя. Опитвам се да ги разбера, да видя какво се е случило, как са стигнали…

Тори натисна малко повече ръката й.

— Шарън, нали говорим за възприятието?

Жест на нежелание, след това кимване.

— Продължавай.

— Убийството на Илейн Уейджър от просяк.

— Това е ужасно, Гейб. Аз харесвах Илейн.

— Шарън, всички харесваха Илейн. Точно за това говоря. Ето ти една много обичана и известна обществена фигура, дъщеря на популярна бивша сенаторка, с афроамерикански корени. Тя е брутално убита от бездомен бял мъж заради жълтите стотинки в чантата й. Усещаш ли накъде бия?

За негова изненада и удоволствие, видя как идеята му проблясва в съзнанието на шефката му.

— А има и още нещо.

— И какво е то?

— Ако нямаш нищо против, ще се пробвам в това дело.

Думите му предизвикаха очевидна реакция, макар и само в началото.

— Но аз се нуждая… — След това Шарън се спря. — Защо го искаш, Гейб?

Тори бе престанал да дъвче ядките. Той постави чашата си на масата и погледна шефката си в очите.

— Когато я срещнах за първи път…

— Става дума за Илейн, нали?

Той кимна.

— Когато Крис Лок беше областен прокурор.

Устните й се присвиха. В личните си разговори Шарън винаги наричаше администрацията на Лок „каменната ера“. След като я избраха, тя прочисти офиса от почти всички прокурори на Лок и не беше тайна, че това бе една от причините сега нейната администрация да не успява да убеди никого. Трябваше да ги остави да напуснат заради политическата им некоректност, да не говорим за цялостната им култура на непоправимост. Лок беше чернокож, но според Прат бе наел прекалено много бели мъже, които залагаха на мачистката теза „успех на всяка цена“ и моделът им бе заразил цялата администрация. Разбира се, те раздаваха обвинения, но на каква цена?

Мотото на Шарън беше: „Да бъдеш прокурор е много повече от това да раздаваш присъди“. На което групата на Лок отговаряше: „Така ли?! И какво например?“

Така че всяко споменаване на Крис Лок и неговата администрация караше Шарън да заема отбранителна позиция. Беше очевидно, че реакцията й сега не е по-различна, докато напрегнато барабанеше по бара с пръстите на дясната си ръка.

Тори внимателно се протегна и постави ръката си върху нейната.

— Илейн имаше връзка с Лок.

— С областния прокурор ли? Докато работеше за него? Колко по-млада беше от него? Господи, що за човек!

Тори потисна желанието си да посочи на шефката, че те — Шарън и той — са в абсолютно същите отношения, на каквито са се наслаждавали Илейн и Лок. Нямаше и съмнение, че Прат трудно щеше да забележи някаква прилика, освен факта, че и в двата случая областният прокурор си ляга с помощника си. Но Лок е бил изкусител на наивна млада жена, докато при нея нямаше нищо подобно. Тя и Тори имаха зряла връзка между равни. Затова той просто запази мълчание и след малко продължи:

— Във всеки случай, когато Лок беше убит, тя имаше нужда от рамо, на което да поплаче и ние…

Прат изтегли ръката си изпод неговата.

— Не ми казвай. Не искам да знам.

— Не беше това, Шарън. — Той отново взе ръката й и успокояващо я погали. — Не беше това, разбираш ли?

Тя най-после кимна.

— Добре.

— Тук нямаше с кого да поговори. Офисът се променяше. Тя чувстваше, че навсякъде има шпиони. — Гейб сви рамене, за да намали силата на думите си. — Вършех някаква помощна работа в афроамериканската общност, популяризаторска дейност, точно като теб. Както и да е. Илейн и аз се посближихме за малко. Платонично. Наистина. — Той стисна ръката й. — За една седмица беше загубила майка си и любовника си. Имаше нужда да поговори. Какво е мястото на силна и чаровна млада негърка в света на белите мъже? Каква е цената на славата на майка й? Заслужава ли си всичко това? Разумно ли е да има връзка с женен мъж? Накъде отиваше? Какво бе направила? Такива работи. — Той замълча. — По стечение на обстоятелствата, успя да подреди нещата си. Свързах я с Арон Ренд и останалото го знаеш. Но, по някакъв начин, тя беше много важна за мен. А сега… — Въздишка. — Бях загрижен за нея и чувствам, че й дължа нещо.

— Какво? Не можеше да предотвратиш това, което й се случи. То няма нищо общо с теб.

— Знам. — Той обмисли фразата си. — Нека го наречем отплата. Този просяк, който я уби. Ако някой трябва да го смаже, бих искал да съм аз.

 

 

Два часа след като беше оставил Глицки, след посещение при шефа на инспекторите Франк Батист, Харди бе започнал да излиза от шока си, но още не беше сигурен как да продължи. Поне бе вкарал Коул Бърджис в компютрите на затвора и сега искаше да поговори с него, за да добие представа за нанесените щети. Пое по външния коридор от задната врата на Палатата. Влажният вятър щипеше, затова, след като влезе в затвора, спря за минута да се постопли.

Сержантът на пропуска беше нисък, кльощав бял с табелка с името „Райли“ и къса рижава коса. Глицки бе около метър и деветдесет, наполовина негър, с обръсната глава. След първите три минути с Райли, Харди бе учуден как може двамата толкова да си приличат.

Защото, независимо дали го осъзнаваше или не, сержантът представяше пред Харди имитация на Глицки и беше дяволски добър в това. Да, напълно сигурен е, че Коул Бърджис е арестуван. Не, не е чул за никакъв хероин. Съжалява, все още не е вкаран в компютъра. Не би могъл да каже със сигурност къде е сега, дори дали е отведен на шестия етаж или в болница. Харди остави думите да минат покрай ушите му и след това поиска да говори с шефа на Райли. Сержантът му каза, че, ами, по дяволите, не е сигурен дали има някой толкова късно. Харди нарочно понижи гласа си така, че Райли трябваше да се наведе по-близо, за да го разбере, и прошепна:

— Добре, сержант, тогава ме заведи при шефа на затвора или, ако не е тук, ще се обадя на Дан Боулс — шерифа — вкъщи. О, щях да забравя. Вашият задържан, Коул Бърджис, е зет на Джеф Елиът, който пише рубриката „Градски клюки“ в „Кроникъл“.

За две минути Райли намери някой, който може да знае нещо. Висок, черен и мускулест, мъжът се появи от вратата зад рецепцията, забеляза пришълеца в адвокатски костюм, насочи се към него и намали разстоянието между двамата.

— Аз съм лейтенант Уейн Дейвис. Господин…?

Харди обясни кой е и представи проблема. След това:

— Този човек се нуждае от детоксикация. Медицинските му резултати все още не са придвижени, поне доколкото знам. Сержантът ми каза, че той дори все още не е вкаран в компютъра.

— Тогава вероятно още не е прегледан. После ще разгледат медицинските му резултати. — Дейвис беше скръстил ръце, веждите му бяха свъсени. Харди трябваше да разбере, че мисли сериозно върху всичко казано и се опитва да си спомни един човек, след като е имало поне дузина, докарани тази нощ в затвора за разпит. Попита:

— Вие неговият адвокат ли сте?

Харди кимна, търпението му беше на привършване:

— Сестра му ме нае от негово име. Той е задържан вече почти цял ден.

— Хм… И казвате, че лейтенант Глицки го е довел?

— Вижте, лейтенант. Говоря за Коул Бърджис, заподозреният за убийството на Илейн Уейджър. Той е тук. В наркотичен глад е и вие сте отговорни за това. Какво смятате да направите?

Дейвис размишляваше, сякаш го правеше само заради Харди, като се преструваше, че едва сега се сеща.

— Илейн Уейджър. Този ли? Да, тук е, но не зная докъде сме стигнали с него.

— Какво имате предвид?

— С процедурите. Днес беше натоварен ден, докараха около трийсет души. — Още едно отработено свиване на рамене. — Не зная.

Харди беше чул повече от достатъчно.

— Добре, лейтенант, да престанем с глупостите. Настоявам веднага да се видя с клиента си. Ако незабавно не премине през детоксикация, лично вие ще бъдете призован от града да отговаряте на съдебен иск за един милиард долара…

Дейвис авторитетно протегна ръка.

— Запазете си заплахите, господин Харди. Сигурен съм, че е тук. Ще го намерим и ще го проверим. Или ще е горе в затвора, или на път към общинската болница. Когато приключим, ще можете да го видите на едно от двете места. Но не и преди това, господин Харди.

 

 

На Коул Бърджис му се искаше да е мъртъв.

Не усещаше нищо друго, освен болката и нямаше начин да я спре. Не и тук. Не и без дрога.

Когато беше малко момче — тогава все още спортуваше — получи някакво схващане в краката, което го събуди от дълбок сън посред нощ и го накара да пищи. Беше прасецът на десния му крак или някакъв мускул под ахилесовото сухожилие.

Проклетият мускул сам се беше усукал, като бе захванал всички нерви наоколо в концентрирана орбита от агония.

Но поне бе локализиран. Едно-единствено място. Един мускулен спазъм. Майка му можеше да дойде и да го разтрие, да го оправи и да му поговори. Щеше да мине, въпреки че споменът — болката — щеше да го тормози с дни. Но сега съвсем не беше така — всичко го болеше едновременно. Не спираше. Непоносимо.

Господи! Нека някой дойде и ме убие.

Дали го бе изрекъл? Не знаеше. Това беше единствената му мисъл, но всъщност нямаше никакви мисли, никакви думи. Не съществуваше дори съзнание отвъд болката. Тя поглъщаше цялото му същество. Единствено и само болката. Не бе имал хероин от три дни.

Тялото му беше натъпкано в оранжев затворнически гащеризон. То нервно потрепваше с лек шум на пода на килията, която се използваше за психически неуравновесени.

Пазачът отвори вратата и я задържа, докато двама други пазачи повдигнаха тялото на някаква количка и започнаха да я тикат през фоайето към асансьора, който водеше към товарния изход на затвора.

Коул Бърджис бе сигурен, че желанието му е на път да се изпълни. Да умре. Всеки момент щеше да свърши. Така и трябваше да стане.

Светлините експлодираха в мозъка му и всяка светкавица се придружаваше от друга ослепителна остра болка, още непоносима агония, за която би казал — ако изобщо можеше да проговори в този миг, а той не можеше, — че това е на границите на възможностите му. Никой не би могъл да понесе такова мъчение и да оживее.

Убийте ме! Убийте ме!

Дрога дрога дрога дрога.

 

 

Дейвис се върна без следа от Коул Бърджис.

— Господин Харди.

— Къде е проклетият ми клиент?

Лейтенантът остана невъзмутим.

— Клиентът ви е добре. Имахме компютърен проблем и го бяхме изгубили от поглед за минута. Това е всичко.

— Къде е? Искам да го видя.

Усмивката не се промени.

— Може да го видите, но той не е тук. В болницата е. Не ви гарантирам, че в момента е в съзнание, но имате дяволската възможност да отидете и да разберете сам. Ако искате, мога да се обадя и да предупредя да ви очакват.