Джон Лескроарт
Предварително изслушване (29)

29

Глицки успя да убеди синовете си, че би могъл да си вземе вана, да си обуе джинси и лек пуловер и да се настани на любимия си стол в дневната, без да се стресира особено. Не беше нужно непрекъснато да го наблюдават — даде им дума, че няма да излиза навън или да се върне към обичайното си препускане из къщата.

Но и двамата искаха да се навъртат около него и Ейб не можеше да каже, че това му пречи. Нещо повече — очевидната им загриженост дълбоко го развълнува. Беше му приятно отново цялото семейство да е заедно. Кой знае кога би могло да се случи отново? Дадоха на Рита свободен следобед, обадиха се на Нат и го попитаха как я кара. Той пристигна с китайска храна — пилешко и „Щастлива градина“. След обеда трите поколения три часа играха карти на кухненската маса. За първи път от години малката кухничка ехтеше от истински смях. Всеки отново бе свързан с другите, с живота им през последните две години, заедно проклинаха лошата игра или лошия късмет.

Когато Орел се върна от училище, Нат тръгна за синагогата, а момчетата решиха да отидат до близкия парк и да поиграят баскетбол до мръкване. Глицки извади книгата си и се настани в люлеещия се стол в дневната. След пет минути вече се бе пренесъл в средиземноморието, където кръстосваше пътищата на корабите отвъд Коста Брава в търсене на скъпоценни товари.

Фасадата на къщата близнак беше на запад. В ясни дни имаше такъв отрязък от време преди смрачаване, когато слънцето обливаше със светлина стаята, преди да се скрие зад сградата от другата страна на улицата. Внезапният блясък накара Ейб да вдигне поглед от четивото си. Той затвори книгата.

Прашинките танцуваха в лъчите над пода.

 

 

Илейн е била с някой, когото познава. Било е много късно, около един през нощта. Тя е оставила Трея в „Ренд и Джекмън“ в късния неделен следобед и, ако може да се вярва на Джонас, не се е прибрала в дома си в Тайбърън. Така че е останала в града — вероятно двамата са се срещнали за обед в центъра.

Шест часа? Доста дълъг обед. Обсъждали са много неща или пък една тема, която ги е била погълнала? Вероятно след това са изпили няколко коктейла.

Тя е напускала Джонас. Все пак може да не е било обед, а романтично бягство в някой хотел или дори в дома, на новия мъж. Това поне би могло да продължи часове.

Но в някакъв момент те са се разделили. Защо? Могли са да прекарат цялата нощ в хотела или в дома на този мъж. Той е предполагал, че и други вечери Илейн би могла да остане в града след късна среща — нямаше защо Джонас да подозира нещо.

Но тази вечер тя е имала намерение да се прибере вкъщи, което отново прави ресторанта по-вероятен. Колата й е била в подземния паркинг на сградата на „Ренд и Джекмън“, затова е отишла пеш от мястото, където е била, до срещата с него. Вероятно е смятала, че са уговорили това, което е необходимо. Той я е придружавал, докато се е връщала при колата си…

Дали някое ченге е прегледало колата й?

Вероятно не. Едва ли е имало причина да го правят. Още от първия момент са имали заподозрян. Никой не е търсел убиеца.

Глицки разпъна карта на града върху масичката за кафе и се надвеси над нея. Сега слънцето се бе скрило зад отсрещната сграда, затова включи няколко настолни лампи. Начерта кръг, в чийто център се намираше сградата на „Ренд и Джекмън“. В оградения район имаше краен брой ресторанти — а вероятно и барове за по-късния момент, — от които да избира.

Фактът, че ставаше въпрос за неделя вечер, щеше да изключи малкото, които тогава почиваха. По-важното бе, че другите нямаше да бъдат толкова претъпкани, колкото в петък или събота. Вярно, че бяха изминали десет дни, но оберкелнерът, сервитьорът или някой друг би могъл да си спомни.

Това беше полицейска работа. За него бе изгубено време да се меси в нея. Ако Коул не бе убил Илейн, тогава го е направил някой друг и в ресторанта би могло да се намери доказателство за това. Ще снабди тримата мускетари на Харди със снимка на Илейн. Те нямаше да имат проблем да обиколят за два дни всички ресторанти в кръга. Беше добро начало.

Сгъвайки картата, той влезе в кухнята, за да се обади на Ридли Бенкс. Когато младият инспектор му позвъни в болницата в сряда, звучеше все едно бе започнал да се съмнява дали не е направил грешка с Коул Бърджис. Все още не бе признал, че е объркал нещо в получаването на самопризнание, но вратата бе отворена. Очевидно Бенкс бе разбрал, че по някакъв начин Кълън и Коул са свързани. Някакви улики около смъртта на Кълън биха могли да доведат до нещо около убийството на Илейн. Ако случаят бе такъв, Бенкс би бил достоверен източник.

Не бе изненадващо, че инспекторът бе някъде навън. Ейб бе сигурен, че младокът ще си провери съобщенията и до няколко часа ще му се обади.

Спрели са там, където тъмната алея се среща с неосветената улица. Дали Илейн е смятала, че ще бъде целуната? Със сигурност убиецът й е бил плътно зад нея, с ръка около врата й. Проверил е улицата и в двете посоки, както и алеята от лявата страна. Изстрелът е отекнал по Юниън Скуеър в студената нощ. Някой — може би портиерът на някой от хотелите? — вероятно го е чул.

След това я е прихванал. Брутално и хладнокръвно й е отнел живота. Знаел е какво ще направи поне от момента, в който са приключили с вечерята. Но е вървял с нея, сигурно дори безгрижно са разговаряли, очевидно доволни от заключението, до което са достигнали. След това нежно е омекотил падането й.

Внезапно през ума му мина още едно ужасно хрумване, което бе толкова привлекателно, че веднага го прие като факт.

Той й се е извинил, когато я е поставил на земята! Глицки почти чуваше кучия син. „Съжалявам, Илейн, но ти ме принуди да го направя.“

 

 

Сега навън бе тъмно. Глицки стоеше прав, наведен, отпуснал тежестта си върху ръцете от двете страни на кухненската мивка. Лицето му, отразено в прозореца пред него, бе като разчупено от лека струйка пот. Челюстта му трепереше, а белегът върху устните изглеждаше като прясна рана.

— Татко? Татко?

Не бе чул кога са изкачили стъпалата, нито отварянето на вратата. Бързо пусна водата, напълни шепите си и си наплиска лицето. Когато синовете му влязоха кухнята, тъкмо се бършеше с хавлиена кърпа.

— Здравейте, момчета — поздрави ведро. — Как беше?

 

 

— Добре, добре — каза той. — Ще видя дали мога да намеря номера.

Харди и Рита се появиха независимо един от друг около половин час след прибирането на хлапетата. Сега двамата мъже седяха на кухненската маса, докато Рита приготвяше риба тон на плота зад тях. Момчетата бяха долу в тяхното „крило“, вземаха си душ и гледаха телевизия. Ейб най-после реши, че би могъл да потърси Ридли Бенкс в дома му.

Сержант Пол Тию все още бе в управлението, помнеше номера, който бе нужен на Глицки, и му го продиктува.

— Страшна работа — изкоментира Глицки пред Харди.

— Това момче знае всичко. — Набра номера, послуша и остави още едно съобщение. — „Рид, отново е Ейб. Все още се опитвам да те открия. Съжалявам, че досаждам, но когато получиш някое от тези…“ — Остави собствения си номер, затвори и отново погледна приятеля си. — Той е ерген. Петък вечер е.

— Късметлия — отговори Дизмъс. — Аз съм женен. Петък вечер е. Като стана дума за това, говори ли с Трея?

— И каква връзка има това със семейното ти състояние и с факта, че е петък вечер? Но да, обади ми се тази сутрин, искаше да се увери, че избягвам всякакъв риск от стрес.

— Което, както забелязвам, не правиш.

— Доста близо съм. — Край на темата. — И какво я накара да прави?

— Най-вече да напътства хлапетата. Исках да видя и дали не е попаднала на някакви папки на Илейн, свърза ни с Даш Логан.

За Глицки това беше абсолютно неочаквана посока.

— Даш Логан ли? Какво общо има той?

Харди му нахвърля набързо основните неща, включително и подходящите съмнения колко мъгляво и случайно е всичко.

— Но — завърши обнадеждено адвокатът, — както ми каза тази сутрин Сол Уестбрук, понякога стават случай ни неща.

— Не е въпрос дали ги има — контрира го Глицки. — Въпросът е значат ли нещо. А кой е Сол Уестбрук?

— Общественият защитник на Кълън Алсоп. Той не е бил информиран за сделката на Кълън.

Глицки все още се опитваше да хване нишката.

— И по някакъв начин също е свързан с Логан, нали?

— Не — призна Харди.

— Тогава официално съм объркан. — Ейб докосна главата си. — Сигурно е от лекарствата.

Адвокатът отново се опита да обясни. Когато свърши, Ейб кимаше така, сякаш вижда някаква логика.

— И си посветил целия си ден на това за сметка на някой клиент?

— Да, по-голямата част.

Гласът на домакина бе изпълнен с възхищение.

— Явно не съм избрал подходящото поприще — отбеляза той. Рита прекъсна разговора, като ги изгони от местата им, за да може да подреди масата. Когато двамата мъже влязоха в дневната, Глицки продължи: — И така. Ти работиш по дело срещу Логан, който, все пак, е адвокат като теб. И друг адвокат, твоят приятел Дейвид Фримън, който няма нищо общо с теб, има друг адвокат. Дотук прав ли съм? — Те седнаха в двата края на дивана. Глицки хвърли картата и бележника си на масичката за кафе. — И Илейн, още един адвокат, отива в офиса на Логан заради напълно различна група дела, нали така? И, най-накрая, свързващото болтче, Кълън Алсоп, има кибрит от „Юпитер“, барът, в който виси Логан.

— Правилно — съгласи се Харди. — И какво, все пак, свързва това болтче?

Глицки го погледна развеселен.

— Помниш ли снощи, когато казах, че съм абсолютен задник? Грешах. Не аз, ти си задник.

Харди прие критиката в сравнението му. Вдигна рамене.

— Въпреки това почувствах, че трябва да проследя тази нишка. Да поразтърся тримата. Но нищо не излезе. Не и днес.

И в това няма изненада, помисли си Глицки. Но самият той се бе лутал в нищото. Нямаше причина да продължава да тормози приятеля си.

— Добре, чуй ме. Защо утре да не тръгнем по различна следа? Може пък да имаме повече късмет. — Ченгето взе картата и бележките си и започна някои размишления относно последната вечер на Илейн. Беше на средата на историята си, когато Айзък влезе и седна при тях.

Глицки спря и вдигна поглед към него.

— Това не е изтощително — оправда се той. — Позволено ми е да мисля и да говоря.

— Стресиращо. — Айзък не се шегуваше. — Лекарят каза стресиращо, а не изтощително.

— Прав е — съгласи се Харди, докато се изправяше. — Съжалявам, Айк. Просто се заприказвахме.

Ейб премести погледа си от единия към другия.

— Още две минути.

— Ще засичам — отвърна Айзък, като гледаше часовника си.

Бащата поклати глава.

— Тогава е по-добре да побързам. И така, Диз. Ще накараме тримата си помощници да разчепкат района и да проверят ресторантите и баровете. После, ако Ридли някога ми се обади, ще го накараме да прегледа лабораторните доклади за всичко, което е открито на Мейдън Лейн и което може да сме пропуснали последния път. Също така, Рид би могъл да хвърли повторен поглед и на мястото на смъртта на Кълън — нали каза, че там имало нещо? Ти предположи, че това означава Илейн и Коул, нали?

— Поне останах с такова впечатление.

— Една минута — отбеляза Айзък.

— Добре. Някой би могъл да погледне колата й. И къщата й…

— Днес вече го направихме. Къртис ходи дотам.

Ейб кимна със задоволство.

— Вече? Чудесно. И Уолш го е пуснал вътре?

— Преди това Трея му се обади и подготви почвата. Тя е добра.

— Намерил ли е нещо интересно?

Харди поклати глава.

— Не и на пръв поглед. Върна се с цяла кутия, но успях само да й хвърля поглед. През почивните дни ще я разгледам по-обстойно. И докато говорим за мускетари те, Ейми намери онова момче от „Хейстингс“. Вече не е чак такъв фен на Илейн. Въпреки че някога й е бил страхотен почитател. Според нея е напълно възможен.

— Попитала ли го е къде е бил онази нощ?

— Не зная.

— Добре, тогава Рид би могъл да поговори с него…

— Време е! — заяви Айзък като се изправи. — Това е, господа. Времето свърши.

— Вечеря! — извика Рита от кухнята.

— Е, добре. — Харди беше на крака. Бе взел картата и бележника. — Няма нужда да казвате, че не разбирам от елегантен намек. — Той се насочи към изхода.

Глицки тръгна с него.

— Само още веднъж — каза той, — за протокола. Доколкото си успял да разбереш, Логан не участва в нищо от това.

— Хей! — възмути се Айзък. — Времето свърши.

— Просто си казваме довиждане, Айк — извика му в отговор баща му.

Харди бе стигнал до вратата.

— Кодирано — допълни той.

— Така че няма никакъв Логан, нали?

— Предполагам, че не. Поне докато нещо в папките на Илейн не ни насочи към него. Което няма да се случи, понеже тя няма папки. — Харди говореше с обреченост и отчаяние. Бе отделил много часове да намери връзка с Логан, а сега се оказваше, че времето е било загубено. Вече беше на вратата, излезе и я затвори зад себе си.

Глицки за момент постоя намръщен. Внезапно дръпна вратата и пристъпи навън. Харди почти бе стигнал до тротоара и приятелят му викна подире му:

— Какво имаше предвид като каза, че Илейн е нямала папки? Имаш предвид свързани с Логан, така ли?

Харди се извърна на последното стъпало.

— Да.

— Но трябва да е имала.

— Не мисля. Пък и нищо няма подобен етикет.

— Тогава какво е дала на Трея, когато се е върнала в офиса в неделя? Току-що е била в офиса на Логан и й е дала някакви папки.

Харди се позамисли, след това намигна на приятеля си.

— Явно няма да ни се измъкне, нали?

 

 

Цялата тежест на света падна на раменете му в момента, в който отвори входната врата на дома си. Само един ден ли бе минал от вечерта, когато всичко тук вървеше добре, помисли си той. Сега, като животно в минутите преди земетресение, Харди почувства напрежението, още преди да го осъзнае. Премина през празната и тъмна къща, като светваше лампите по пътя си.

— Има ли някой?

Отговори му далечен глас — Винсънт. Преди разместването, тяхната спалня беше точно зад кухнята. Бяха я превърнали в дневна с кът за забавления, диван и няколко кресла за четене. Винсънт седеше в едно от тях в тъмната стая и се занимаваше с електронна игра.

— Здрасти! — Харди светна и тази лампа. — Как е моето момче?

Винсънт едва го погледна.

— Здрасти!

— Какво става?

— Нищо.

Той постоя, загледан в сина си, като се чудеше дали да го накара да проговори. Реши да не го прави. Хлапето бе добре, погълнато от играта си, което според баща му едва ли щеше да му нанесе сериозни травми. От дългогодишен опит знаеше вероятната причина Винсънт да се занимава с това. Тук бе неговото убежище.

— Къде са момичетата? — попита Дизмъс, въпреки че бе сигурен в отговора. Вратата на стаята на Ребека бе затворена и под нея се процеждаше светлина.

Франи седеше на леглото на Бек и изражението на лицето й бе измъчено и изтощено. Дъщеря му лежеше по диагонал на матрака, с глава на коленете на майка си. Франи галеше косата й. Двете вдигнаха поглед и Харди видя това, което бе очаквал — Бек отново бе плакала.

Усети как собствените му рамене увисват. Още една криза. Господи, помисли си той, няма ли край? Без да проговори, бащата прекоси стаята и седна на леглото. Очите му срещнаха погледа на съпругата му и той постави ръка на рамото на Бек.

— Как е моята сладурана?

Момиченцето поклати глава.

— Не съвсем добре.

— Предположих. — Дизмъс стисна детското рамо и погледна въпросително към Франи.

— Днес са разисквали самоубийствата.

Ако не се бе ядосал, би могъл да се разсмее. Но не успя да се въздържи от коментар.

— Е, има нещо, което всеки седмокласник със сигурност би трябвало да знае по въпроса. И какво са прави ли? Давали са предложения за десетте най-предпочитани начини?

Франи му направи знак да се поуспокои, но Харди не бе в състояние. За последните два месеца това бе най-малко петото подобно обсъждане и всяко едно бе травматизирало и без това крехкото му момиченце. След Деня на благодарността, в името на един Господ знае какво, училището на Бек бе занимавало нея и вероятно всичките й съученици с „уроци за повишаване на вниманието“, които бяха създали пълен хаос в живота й.

Харди се надяваше, че на дъщеря му й остават още пет или шест години, преди да започне сексуална активност, но училището й бе провело петдневен курс за възможните болести и последствия, свързани със секса. Няколко седмици по-късно всички момичета бяха информирани за увеличаващите се случаи на анорексия и булимия в тази възрастова група. Ребека имаше слабост към някои храни, а списъкът, който й бяха дали от училище, посочваше това като възможен индикатор за проблем. Въпреки че Бек тежеше малко над четирийсет килограма и си похапваше със завиден апетит, съмнението за хранител — ни смущения за няколко дни бе обхванало дори Франи и стана доста забавно. През януари пък дойде ред на тренировки, в случай че група терористи или студенти нахълта в училището и започне да стреля или да хвърля бомби. Учеха ги по какъв начин да натрупват бюрата си, предлагаха им стратегии как да напуснат района на училището.

Харди разтърка гърба на дъщеря си. Сега бе превенцията на самоубийствата. С жизнения опит, който имаше, Дизмъс не можеше да си представи как някакви предварителни съвети можеха да имат реално въздействие върху равнището на самоубийства сред тийнейджърите. Бек подсмръкна и седна.

— Защо някой на моята възраст ще поиска да се самоубие? Дори не съм знаела, че стават подобни неща.

— Не са много често, Бек. Наистина.

— Но защо?

Може би, помисли си бащата, защото всички тези курсове плашат децата и те губят своята ведрост и желанието си да живеят в този коварен и нестабилен свят. Но, разбира се, сега не можеше да й отговори така.

— Наистина не е много често, Бек. Не е нещо, което би могло да се случи на теб. Първо трябва да решиш, че искаш да го направиш, а много малко хора се чувстват по този начин, особено деца.

Без съмнение Франи бе говорила същите истини през последния час. Постепенно, още повече щом и баща й твърдеше същото, момиченцето започна да ги възприема. Поокопити се.

— Не мисля, че бих искала да се самоубия. А ти?

— Не. Не, разбира се.

— Но те го изкараха така, сякаш, ако имаш гадже и то скъса с теб, би решил да го направиш. — Тя тупна с малкото си юмруче по бедрото си. — Но това ще бъде толкова глупаво. Имам предвид, че аз никога не бих помислила за подобно нещо, дори и да имах приятел.

— Права си — съгласи се Франи. — Би било глупаво.

— Но колко умно от страна на учителите да ви дадат тази идея. — Харди не можеше да заличи отвращението от гласа си. Той придърпа по-близо дъщеря си. Момиченцето обви ръце около него. — Бек, понякога се случват лоши неща, но не толкова често, колкото си мислиш. Дори приблизително. Не би трябвало да се притесняваш за всички тях, и дори за част от тях.

— Знам — каза тя. — Притеснението никога не помага. Постоянно ми го повтаряш.

— Така е, права си.

— Баща ти е прав, Бек. Наистина не помага. — Може би, надяваха се те, ако го чуваше достатъчно често от хора, на които има доверие, детето също ще започне да се убеждава в това.

Изведнъж Харди си спомни вчерашния разговор с Джеф Елиът.

— Познаваш ли някой ударен от гръм?

Бек нямаше представа откъде му е хрумнало, но беше любопитна.

— Не. Това почти никога не се случва.

— Ами ти, Фран? Не? И аз не познавам. А сега си помисли за всички онези неща, които учиш в училище. Е, познай какво?

Винсънт седеше на вратата, отегчен до смърт от всичко ставащо.

— Приключихте ли вече? Ще ядем ли тази вечер? Умирам от глад.

 

 

Харди искаше да провери съобщенията си, преди да се приготви за сън. Не се бе връщал в офиса си след срещата с Даш Логан в „Юпитер“, така че очакваше доста неща и не можеше да се успокои, преди да ги разбере. Телефонният му секретар показваше часа и датата на съобщението. Първите две обаждания бяха получени около пет минути, след като бе напуснал офиса си. Той скръцна със зъби на проклетията на съдбата. Вероятно бе по това време все още да е бил във фоайето на долния етаж и да е разменял обичайните любезности с чаровната Филис преди почивните дни.

Първото обаждане бе от Джон Ингълс. Той го информираше, че все още не е имал късмет в намирането на свидетели. Джон бе оставил номера си, казвайки на Харди да звънне по всяко време. Питаше какви са плановете за утре. Щял да чака задачите си.

Следващото съобщение беше от Джеф Елиът.

„Исках да си сред първите, които ще научат, че подавам оставка. Ако поискат да се върна, а те ще поискат, ще трябва да ме помолят и да ми платят доста заради всички неприятности, които ми създадоха. По въпросите от последния ни разговор ми хрумнаха някои неща. Онази връзка между Тори и Даш Логан — мисля, че ми дойде наум някаква възможност. Има един частен следовател на име Джин Висър. Може и да го познаваш. Някога е бил ченге.“

През съзнанието на Харди премина импулс. Онзи ден в „При Сам“ Висър бе споменат като натрапника, който се бе опитал да изнудва Рич Макнийл.

Джеф продължаваше:

„Когато Тори започна работа в областната прокуратура, Висър работеше за него почти като личен частен следовател. Бяха доста гъсти. Не зная дали все още е така, но доста често виждам Висър и Логан заедно. Ако Тори и Висър все още си говорят… Каквото и да означава това, дано ти свърши работа.“

Дизмъс си помисли, че може доста да му помогне, но не беше време за празнуване. Последното обаждане, от самия Тори, бе направено в 4:41 — около десет минути, след като Харди бе оставил Логан в „Юпитер“. Съобщението на помощник прокурора бе, че след като идната седмица ще ходят на предварително изслушване за Коул Бърджис, и двамата ще имат доста работа. Така че той прегледал някои от другите дела, които ще минават през офиса през следващите няколко седмици. В едно от тях забелязал името на Харди като адвокат. На Тори му се сторило, че това дело, Народът срещу Макнийл, било един от случаите, в които съдията е склонен да се опита да накара страните да се споразумеят, така че да не се затлачва работата на съда. Със сигурност нито Тори, нито Харди се нуждаели от допълнителни часове, в момент когато са претрупани с работа. Ако защитата искала съдебно споразумение, със сигурност би успяла да спести на клиента си време и усложнения, а помощник прокурорът с удоволствие би обсъдил възможностите. Поне те двамата биха могли да поговорят по въпроса и да видят какво ще се получи.

Лекото прещракване в съзнанието на адвоката се превърна в постоянно тракане на мозъчните колелца.

Франи влезе в стаята, когато съпругът й затваряше телефона. Тя застана зад него, постави ръце на раменете му и прокара палците си по мускулите отстрани на гръбнака. Главата на Дизмъс клюмна напред като отсечена.

— Не спирай — прошепна той.

Тя го целуна по темето, докато масажираше основата на врата му.

— Знаеш ли защо моят скаут е получил мигрена? — запита тя.

— Не и не ме интересува. — Очите му бяха затворени. Чувстваше се като в рая.

— Прекалено напрежение. — След това, с облекчение и умора. — И двамата са в леглата и спят.

Харди се изправи.

— Провери ли повторно за досадници, които се мотаят под прозореца на Бек? Може би ще трябва да даваме нощни смени, най-добре около къщата, в случай че…

Съпругата му го плесна с длан по главата.

— Престани!

— Тя го удря — коментира той. — Учебникарски пример за домашно насилие, обида на съпруга… — Той се обърна към жена си и хвана ръката, която бе отпусната на рамото му. — Съжалявам. Знам, достатъчно. След секунда ще съм долу. Само два телефонни разговора. Кратки. Обещавам.

— Наливам си вино и ще започна без теб. Предупредих те.

— Достатъчно ясно.

Дизмъс отговори на обаждането на Джон Ингълс. Всъщност се оказа, че е чакал до телефона. Харди му разказа за идеята на Глицки да разнищят ресторантите и баровете в района около Мейдън Лейн. Ингълс бе участник в това, каквото и да бе то. Щеше да бъде на линия. По кое време щяха да започнат?

При поредното позвъняване на Ридли нямаше очаквания, но човек никога не знае. Ченгетата работеха в странни часове. Дали беше ергенска петък вечер или не, той би могъл да е затрупан в бумагите си. Но нямаше такъв късмет. Отново му отговори телефонният секретар.

Машинката на Ридли бе от онези, които изпискваха преди тона. Всяко писукане беше обаждане. Откакто бе започнал да се опитва да се свърже с него, Харди бе силно впечатлен от увеличаването на броя на обажданията. Сега той седеше на бюрото си, чакаше и броеше до десет, петнайсет, двайсет.

Когато най-после чу тона, Харди остави своето съобщение и затвори. Замислено разтърка наболата си брада. За двата дни, откакто Харди за последно бе говорил с него, двайсет и осем души бяха оставили съобщение на Ридли Бенкс и очевидно той не ги бе проверил и изтрил.

 

 

Беше почти единайсет часа и студът щипеше.

Трея се изкачи по стълбите до вратата на Глицки, после почти цяла вечност остана на площадката. В тъмното. Без да може да потропа.

По-рано този ден младата жена бе ходила на баскетболния мач на Рейни. После двете с дъщеря й ядоха пица. Върнаха се вкъщи и Рейни се приготви за лягане. Трея й каза, че трябва да излезе. Щяла да се върне скоро.

Отвътре не се процеждаше никаква светлина. Бе абсолютно тихо.

Най-после почука три пъти по стъклото с нокътя си. Звукът бе безкрайно тих, боязлив, незабележим. Но бе способна само на толкова. Щеше да почака още малко и…

Нещо се размърда във вътрешността на къщата. Външната лампа светна. Вратата се отвори. Ейб беше бос, все още по джинси и черен пуловер.

— Лекарят позволява ли ти да будуваш до толкова късно?

— Не съм на ти с авторитетите. Добре е и ти да свикнеш с това. Малко е студено. — Глицки се отдръпна назад, за да я пропусне вкъщи.

— Къде са другите? Момчетата ти? — попита тя. — И какъв е този звук?

Домакинът за момент се заслуша.

— Не чувам нищо…

— Там. Онзи.

— А, да. — Лицето му омекна. — Това е Рита. Понякога хърка. Дотолкова съм свикнал, че дори не го чувам. Зад паравана е.

— Тя спи в дневната?

Глицки махна с ръка. Беше малко и уютно местенце, претъпкано с мебели.

— Само докато завършим крилото за гости.

Трея се намръщи.

— Съжалявам, Ейб. Нямах предвид…

Той нежно докосна ръката й.

— Няма нищо. Момчетата са някъде навън. Накараха ме да се закълна в честта на майка си, че няма да се измъкна. Трябваше да си седя и да си чета книгата. След това да си легна, за предпочитане по-рано.

— Което не си направил.

— Знам — съгласи се Глицки. — Това ми е проблемът. Отново авторитетите. Имам късмет, че съм шеф, тоест когато работя.

Един дълъг миг.

— И как е книгата ти? Откритите морета. Толкова добра, колкото „Тръбачът“?

— Така мисля. Невероятно е колко дълбоко те разчувства.

Глицки се бе втренчил в нея. Тя отвърна на погледа му. Настана тишина. После домакинът прочисти гърлото си.

— Харди смята, че просто трябва да попитам.

— Какво?

— Че просто съм длъжен да кажа нещо, което никога не направих с Илейн. — Той се поколеба. — Не бих могъл да понеса нещо подобно да се случи с теб.

Трея чакаше.

— Ако не искаш да слушаш… — Ченгето си пое дъх и почти изстреля думите. — Не зная какво да правя с това, но искам да присъстваш в живота ми.

Младата жена затвори очи и кимна. Въздишка, която би могла да означава облекчение. После отново го погледна и в ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

— Надявах се да кажеш това.

Те се прегърнаха. Под вълнения пуловер и раните от изгаряне при електрошока, с който го бяха върнали сред живите, ребрата боляха от натиска.