Джон Лескроарт
Предварително изслушване (10)

10

ГРАДСКИ КЛЮКИ

От Джефри Елиът

В широко разгласена реч пред Градския клуб вчера следобед областната прокурорка Шарън Прат изпробва поредната нова перука върху затруднената си администрация, но, както всички досега, и тя не й прилегна особено добре.

Вчерашното превъплъщение на нашата най-силно напомняща на хамелеон избраница я характеризира като един твърдо говорещ, право стрелящ и спиращ престъпленията Отмъстител на Злото в нашия прекрасен град. И съвсем навреме. С новите избори, които се задават тази есен, и постоянно намаляващата популярност, госпожа Прат се нуждае от нещо, което да съживи либералния имидж на къдрокосата й главица и да затъмни спада на доверие. Въпреки че бе уцелила точното време в интерес на политическите си приятели и съюзници, особено с историята около „Жиронд“ — затова и може никога да не се сдобием със завършено летище, — тази областна прокурорка отказа да започне процес срещу определен брой дребни престъпления. Сред тях са проституция, употреба на наркотици, скитничество, навлизане в чужда собственост, вандализъм особено драскането на графити, което тя нарича „творчески израз на онеправданата младеж“ и много други, включително и убийство, ако смъртта може да бъде мотивирана от правилна политическа позиция. Ако това не е законът на госпожа Прат, тя не би повдигнала обвинение срещу някой, който го нарушава.

Въпреки всичко вчерашната реч отбеляза обрат, който сякаш признава за първи път, че поне част от работата й като главен обвинител на града е да изпраща престъпниците зад решетките. На практика, в прилива на хиперболи, тя отнесе нещата още по-далече, като стигна дотам, че поиска смъртно наказание за младежа, който е обвинен — и поне де юре, все още неосъден — в убийството на бившата помощник областна прокурорка Илейн Уейджър.

Името му е Коул Бърджис. Той ми е девер. На двайсет и седем години е, завършил е колеж, бездомен и пристрастен към хероина. Въпреки че е признал престъплението, не си спомня да го е извършил. Надява се да пледира невинен и съдебните заседатели ще трябва да го осъдят и след това да му наложат смъртна присъда. За да го направят, те ще трябва да пренебрегнат равнището на алкохол в кръвта му, както и факта, че е страдал от наркотичен глад. На съдебните заседатели ще се наложи да забравят и това, че освен употребата на наркотици, Коул Бърджис има съвсем кратка криминална история, която съвсем не е свързана с насилие. Той не е по-лош от две дузини други убийци, за които госпожа Прат е отказала да поиска утежняващи обстоятелства, да не говорим за смърт.

И въпреки това тя вече каза тежката си дума за господин Бърджис и обяви присъдата му. Политическите й амбиции й диктуват, че трябва да поиска смъртно наказание.

Областната прокурорка избра добре първата жертва на своята война срещу престъпността. Коул Бърджис няма да има много защитници. Нормален бял мъж, той е политически необвързан с нашия проблемен град. Тъй като е бездомник, вече е заслужил омразата на по-голяма част от жителите на Сан Франциско, които са достигнали границата на търпимост към скитниците и наркоманите. Като пристрастен към хероина, той е объркан, отхвърлен от обществото и без надежда.

Всеки от нас е силно изкушен да повярва, че госпожа Прат не знае тези неща и не ги е разгледала с известна доза цинизъм. Но такава позиция ще й донесе избиратели, а тя се нуждае от всеки възможен глас.

Само че би трябвало да се срамува от себе си.

 

 

Въпреки че се намираше на около десетина преки от неговата къща близнак, Глицки никога преди небе посещавал дома на шефа на бюрото на инспекторите капитан Франк Батист.

Сега, все още преди осем в тази отвратителна сутрин, той се озова забулен в мъгла да звъни на входната порта на чудесната викторианска къща на Чери Стрийт. Премина от тротоара през спретнатия двор. Два подходящи плетени стола създаваха някакво обособено място на верандата, навсякъде имаше саксии с избуяли от тях растения. За един кратък миг Глицки почувства прилив на завист. Батист беше негов предшественик като шеф на отдел „Убийства“. Още едно ченге, чиято кариера бе следвала почти същия път като неговата. Как може да живее в такова спокойствие и ведрина? Как е успял да стигне дотук? Не че неговият дом бе мрачен, не смяташе така. Бе чист, но…

Мислите, които в никакъв случай не бяха желани, прекъснаха с отварянето на вратата. Честното лице на Батист, протегнатите му ръце.

— Здрасти, Ейб. Ти си първият, влез.

— Съжалявам, че те притеснявам в дома ти, Франк.

Един успокояващ поглед.

— Моля те! Искаш ли кафе? А, спомних си. — Батист щракна с пръсти. — Чай. „Ърл Грей“, нали?

— По-добре е.

— Чудесно.

Те преминаха през дългия коридор към задната част на къщата. Глицки едва обръщаше внимание на семейните снимки по стените и дузината спортни трофеи на дългата тясна маса. От двайсет години познаваше Франк и имаше бегла представа, че е женен, камо ли че е баща на най-малко четири хлапета.

В кухнята голям черен лабрадор се бе изтегнал пред задната врата.

— Това е Арлин — каза Батист, докато я прескачаше, потупвайки я по главата. — Няма да те ухапе. Вероятно дори няма да се помръдне. Може и да е умряла, не съм много сигурен. — Той сграбчи шепа козина и я раздвижи напред-назад. — Арлин, жива ли си още?

Огромното старо куче отвори едно око и лицето на Батист светна.

— Уха! Правиш шоу на гостите ни, нали? — Той се обърна към Ейб: — Тя е точно като теб. — После допълни: — Все още жива.

След като бе напуснал офиса на Харди предишната вечер, Ейб се обади на стария си мъдър баща Нат. Побъбриха си за това-онова и след разговора Ейб позвъни на капитана. Двамата бяха работили заедно в отдел „Убийства“. Имаха дълго професионално сътрудничество и се разбираха добре, особено със споделената увереност, че политиката вони.

През последните две години Глицки бе осъзнал напълно, че, независимо от високия си пост, Франк беше на нож с движещите фигури в управлението. Шефът, Дан Ригби, свикнал с различен пейзаж, рядко се осмеляваше да вдъхне възвишения въздух на полицията — пари, бюджети, цифри, брой на арестуваните, поводите за различия. Ригби „си взаимодействаше“ с другите градски управления — офиса на кмета, на областния прокурор, с цялата пасмина, от която Глицки нямаше никаква полза.

Ейб беше убеден, че Батист е все още истинско ченге, независимо от съюзниците си.

Ето защо Глицки най-накрая му се обади и изложи пред него ролята си в ситуацията ясно и без извинения. Призна, че нещата със случая на Бърджис са тръгнали зле от самото начало и това е било най-вече заради него, неговото влияние и отношение.

Ейб не смяташе, че може да стори много, за да оправи ситуацията, докато не обърне нова страница с колегите си, с Батист, Медрано и Петри, с Ридли Бенкс. Това бе въпрос на чест и негов приоритет. После можеше да поднови борбата си където пожелае, но не и преди да го каже на своите хора. Искаше и съдебният лекар Джон Страут да го чуе. Затова Батист бе предложил тази ранна утринна среща. Кухнята на Батист бе модерна и той се движеше леко из нея. Извади един изящен свирещ чайник, след това отделна чаша за чай. Изсипа с лъжичка листата от порцеланова кутийка в сребърно топче за чай, затвори го и го потопи в чашата.

— Ще бъде готово след минута — каза той, след това продължи, без да си поема дъх: — И така. Нещата май ще се посгорещят, а? — Съвсем не ставаше дума за чайника.

 

 

Със скръстени ръце и сериозна физиономия, Батист се беше облегнал на кухненския плот. Посетителите бяха заели местата край захабената дървена маса, която сигурно бе преживяла хиляди обеди и вечери — останките от някои от последните все още личаха.

Глицки завърши увлекателния си разказ и застърга с нокът изсъхнало петно от кетчуп, докато изчакваше реакциите. Ако се съди по езика на жестовете и напрежението, което се усещаше във въздуха, те едва ли щяха да са положителни.

Арлин, все още жива, изръмжа в агонията на някакъв кучешки сън.

Инспектор Ридли Бенкс придърпа напред стола си и се изправи до масата. Лицето му бе тъмна маска, а гласът напрегнат:

— Момчето призна, Ейб. На касетата той казва, че я е застрелял.

— Така е. И затова сме тук, Рид. — Глицки не винеше Ридли за яда му. Сержантът бе дал на лейтенанта си онова, което му беше поискано. И сега точно заради това бе прецакан. — Посланието тук и сега е, че гадовете ме спират заради това. Ще ми стане горещо.

— А ако прескочим самопризнанията? — попита Ридли.

Това, разбира се, не беше работа на полицията, но Глицки знаеше какво има предвид.

— Да, ако отидем в областната прокуратура…

— А би ли ми казал отново защо трябва да го направим? — В друг случай неподходящият тон на Ридли щеше да му докара неприятности, но не и днес.

— Заради всичко, което току-що ви казах — отвърна Глицки. — Има несъответствие между нещата, които Бърджис е казал, и онова, което очевидно се е случило.

— И какво? Винаги има разминаване. Момчето призна. Имаше барут по пръстите…

Както бе отбелязал Батист, нещата се сгорещяваха.

— Не става въпрос за вината, Рид. Никой не говори за това. Но ще има изслушване на признанието и смятам да кажа истината.

Ридли се разпали:

— Значи смяташ, че аз не я казвам, така ли?

— Не, не твърдя това.

— Ти не беше в стаята, Ейб. Аз бях.

— Изгледах касетата, Рид. Знам какво те накарах да направиш.

— И аз го направих. Като по учебник. Заложил съм си задника…

— Момчета, момчета! По-спокойно. — Батист пристъпи напред. — Мисля, че идеята е да си изясним въпроса с признанието. Не е ли така, Ейб?

Глицки кимна.

— Извинете, сър. — Бенкс съвсем не се беше успокоил. Говореше на Батист, а не на Ейб. — Сигурно съм пропуснал нещо. Получих самопризнание от онзи боклук. Някой да вижда на касетата да му казвам, че ще му дам дрога, ако проговори? Не? Не, не мисля така. Какво? Аз ли съм идиот?

— Никой не казва такова нещо, Рид — повтори Глицки.

— Не ли? Това е смешно. Защото звучи така, все едно съм го накарал да лъже, а след това съм се опитал да го прикрия на касетата.

— Не. Просто той трябваше преди това да мине през съдебните лекари, за да се оправи, а аз заповядах друго.

— О, не. — Бенкс не разбираше. — Ти не си го изпотявал. Аз го направих. Аз съм на касетата. Това е законно признание.

— Не мисля така — контрира го Глицки. — Голяма част от казаното от него просто не пасва. Твърди, че я е прескочил. След като тя е била застреляна. Спомня си, че е била в тази поза на земята.

Съдебният лекар реши, че е време и той да се изяви. След като срещна погледите на мъжете около масата, протегна ръце и изпука ставите на пръстите си, като по този начин лаконично наруши тишината.

— Била е застреляна с пистолет, опрян в косата й. Няма рани по коленете, краката й или където и да било другаде. Поставена е внимателно на земята.

Глицки, гласът на разума:

— Бърджис е бил пиян като пън, Ридли. Ако се бе опитал да я хване и внимателно да я положи на земята, щеше да падне с нея.

— Може и да го е направил — отвърна инспекторът. — Паднал е под нея и е омекотил падането й. — Той се обърна към Страут. — В такъв случай няма да има наранявания, нали, Джон?

Страут хвърли поглед към Глицки.

— Това може да се е случило.

Бенкс продължи:

— Наистина не виждам проблем, Ейб. Не съм поставил пистолет на слепоочието на момчето, за да го накарам да говори.

— А той не беше ли в наркотичен глад? Не се ли е съгласявал с това, което си казвал ти?

— Вероятно е бил. Не си спомням точно, беше дълъг ден. Но във всеки случай, никой не може да го докаже. А дори и да е бил, какво от това? Би могъл да каже истината и да приключи разпита. Така че поне веднъж в живота си този боклук е взел правилното решение.

— Подробностите са погрешни.

— Мозъкът му е прегрял. Погрешно възпроизвежда нещата. Чудо голямо. Остави съдебните заседатели да поработят върху подробностите. Имаме достатъчно, до ри повече от достатъчно доказателства, за да го обви ним. Нали това ни е работата?

Глицки не искаше да се предаде:

— Не можем да го направим по този начин. Само този момент ме притеснява.

Бенкс поклати глава.

— Бърджис беше там, Ейб. Взел е нещата й, имаше пистолет, стрелял е с пистолета, каза го, по дяволите, нали? Господи! И е променил историята си, когато се е почувствал по-добре? Кой не би го направил?

Батист прочисти гърлото си.

— Ейб? — Лейтенантът вдигна поглед. — Възхитително е, че искаше да предпазиш хората си, когато помисли, че си ги поставил в изключителни обстоятелства, но не виждам в доказателствата нищо прекалено. Слизам до лу с Ридли. Да се връщам при Прат в този момент ще е безсмислено. Ще застанем зад самопризнанието. Ние ще се изправим заедно… — Остави изречението недовършено, но посланието му беше ясно.

Победен, Глицки обходи масата с поглед.

— Е — каза той, — искам да благодаря на всички ви, че дойдохте.