Джон Лескроарт
Предварително изслушване (27)

27

Пътьом оставиха Нат в синагогата, където бе решил да прекара сутринта. След това Айзък ги откара вкъщи. Глицки веднага си легна и каза на момчетата, че могат да излязат и да се помотаят из града. Можеха да вечерят заедно — вероятно Рита щеше да се съгласи да спретне една от нейните страхотни енчилади. Веднага щом вратата се затвори след тях, Глицки скочи от леглото. Избръсна се и облече стилни дрехи — спортен панталон, бежов пуловер от мериносова вълна с яка, кафяви мокасини с пискюли. Извика си такси и го взе до центъра на града, като пристигна в „Ренд и Джекмън“ малко преди обед.

Стигна до офиса на Илейн и потропа на вратата. Трея седеше зад висока камара от папки върху бюрото. Поглеждайки часовника си, тя вдигна изненадано поглед.

— Не е възможно вече да е време за обяд? — После очевидно загрижена за него: — Как се чувстваш?

— Напредвам малко бавно, но напредвам.

Тя недоверчиво наклони глава на една страна.

— Сигурен ли си, че си добре, щом си излязъл навън?

Той се опита да отговори малко по-ободряващо.

— Мисля, че е доста по-укрепващо, отколкото да се излежавам вкъщи. — Издърпа един сгъваем стол и се настани. — Виждаш ли? Правя няколко крачки и сядам. Дори не се изпотявам. Бих могъл да го правя цял ден. — Трея беше закачила сивото сако на бизнес костюма си върху облегалката на стола си. Носеше тънка златна верижка, златни обеци с винтове, копринена блуза без ръкави и под нея, той не можеше да не забележи, черен сутиен. Глицки чувстваше биенето на сърцето й — пред вид обстоятелствата, едновременно успокоително и притеснено.

Предишната вечер по телефона те бяха обсъждали Илейн и случая, като и двамата твърдяха, че няма нищо лично в това Ейб да й се обади у дома в десет вечерта. Накрая, точно преди да затвори, Трея бе казала:

— Ако утре не се чувстваш достатъчно добре, обещай ми да останеш там. Не се смятай за задължен да дойдеш до офиса ми, просто защото си казал, че ще минеш.

— Но тогава няма да те видя.

— Бих могла да ти се обадя и да ти кажа какво съм намерила.

— Не това имам предвид.

Настъпи дълга пауза, след която, с различен тон, тя прошепна:

— Знам. Знам какво имаш предвид. Но първо трябва да се погрижиш за себе си.

— Такъв е и планът ми.

— Не е лош. Придържай се към него.

— Да, госпожо.

След това тя добави:

— Моля те, Ейб. Ако трябва да останеш още малко там, просто ми се обади и ще дойда, нали?

Сега, на една крачка от нея, ръката му отпусната на бюрото помежду им, той искаше да каже нещо лично — колко добре изглежда, колко й е благодарен за посещението, за това, че е говорила с него предишната вечер, за парфюма, който носеше, — но откри, че не може да направи тази стъпка. Бе прекалено скоро, прекалено несигурно, прекалено опасно.

Събра сили и се облегна на стола.

— Между другото, свързах се с Джонас Уолш. В „Сейнт Мери“.

— Говорил си с него?

— Преди два часа. Очевидно смяташе, че двамата с Илейн са били в чудесни отношения.

Веждите й се събраха. Тя прехапа устна.

— Ами, това не е… той ми каза… не мисля, че е вярно. — Аз също. — Сега, когато Ейб бе в свои води, думите му идваха по-лесно. — Но не зная дали лъжата му означава нещо. Може би се самонавива, че те отново са щели да се съберат, затова няма нужда да се разчува.

— Но той ми каза.

— Ти си нещо друго. Приятелка. Аз съм ченге. Освен това не знае, че съм говорил с теб. Може и да означава нещо, но само по себе си, не е кой знае колко. Например, не толкова, колкото фактът, че няма алиби за времето на смъртта й. Ти ми каза, че Илейн е имала среща онази събота, след която смятала да се прибере вкъщи. Помниш ли това?

— Тя така и каза.

— Добре. Имаш ли някаква представа дали срещата би могла да бъде с Уолш? И после евентуално да се приберат заедно вкъщи?

Младата жена помисли само за секунда.

— Не, не смятам. Беше с някой друг.

— Може би с Даш Логан?

Трея поклати глава.

— Съмнявам се. Тя наистина искаше да го избягва.

Когато се върна от офиса му, ми каза колко щастлива е била, че Логан е бил в много по-добра форма от предишния път и колко по-лесно е било търсенето. Все още отказвал да й помогне, но дори не се налагало да говори с него.

Глицки забарабани с пръсти по бюрото.

— И в календара й няма нищо?

— Не. — Трея за момент докосна ръката му, после бързо и внезапно я отдръпна. — Щях да ти кажа. — Притеснени ето бе изписано по цялото й лице — Просто спомена, че има среща, след която се прибира вкъщи. Само това.

— Но когато говорихме за първи път ми намекна, че ти се струвала отнесена.

— Вероятно да, малко. Но не зная защо. Може да е какво ли не.

Ейб посочи камарата върху бюрото.

— Как върви това?

— Тъкмо започвам буквата „Г“.

— „Г“? Може да е имала папка и за мен — пошегува се Глицки.

— Така е. — Трея повдигна вежди и го озари с половинчата усмивка. Порови около минута, намери каквото търсеше и му подаде тънка картонена папка.

Лейтенантът я отвори и бе шокиран да види своя снимка три на пет — копие на фотографията от завършването на Полицейската академия. Не можеше да повярва, че някога е бил толкова млад. Откъде ли я е взела Илейн? Дори Глицки нямаше такава.

Младата жена все едно четеше мислите му.

— Тя беше доста добра в това да получава каквото иска.

Той замислено кимна. Освен снимката, в папката имаше и плик. Ейб извади писмото отвътре и бързо го прегледа. Беше от майка й, получено след смъртта, в което информираше Илейн за истинския й баща. Сгъна писмото и го върна там, откъдето го бе взел.

Имаше около двайсетина изрезки от вестници — онези няколко случая в кариерата му, когато бе приветствай като герой, произвеждането му в лейтенант и шеф на отдел „Убийства“, различни случки в общността, включително и статия, описваща Глицки като гражданин — горд баща, прегърнал сияещия Орел, когато синът му бе избран за най-добър играч на месеца за „Уорнър“ преди година. Глицки бе треньор на отбора. Същата снимка все още висеше на таблото за съобщения в кухнята им. Стори му се повече от странно да я види точно тук.

Имаше и тяхна обща снимка с Илейн, седнали начело на една маса в „Джино и Карло“ по време на партито „Шампион на народа“, когато Арт Драйсдейл напусна областната прокуратура преди около две години. Ейб бързо вдигна поглед, докато спомените от онази вечер нахлуваха в съзнанието му. В този момент бе най-близо до идеята да й каже след първите дни от смъртта на майка й. Спомни си, че много се смяха — само по себе си това бе рядкост за Глицки. Смешно бе, че от другата й страна седеше Гейб Тори. Ейб не се сещаше за присъствието му, но фактът не бе изненадващ. Тори тъкмо бе станал главен помощник и двамата не бяха работили кой знае колко заедно. Пък и след като Илейн бе до него, Глицки не виждаше никой друг.

Той затвори папката и бавно издиша.

— Ами…

Този път Трея отпусна ръката си върху неговата и не я издърпа.

— Хайде да обядваме.

 

 

— Господи. Истинска храна. — Те четяха менюто в любимия бар на Глицки, „При Дейвид“, в една стара сграда без излишна украса на „Гиъри“. Лейтенантът погледна към Трея. — Питала ли си се някога какво правят с храната в болницата, за да стане толкова блудкава?

— Слагат тайна подправка — продължи шегата тя, — която придава на всичко вкус на картон. Но наистина е полезна. Десетократно ускорява оздравяването.

— Но има ужасен вкус.

Свиване на рамене.

— Изпробвали са я върху мишки. Те са я харесали.

— Затова ли здравословните храни имат вкус на картон?

— Само най-качествените — отвърна младата жена. — Останалите са истинска гадост.

Глицки цъкна с език, докато отново гледаше менюто.

— Тук не виждам нищо, което мога да ям. Няма да повярваш колко много неща трябва да избягвам от днес нататък.

Трея го погледна.

— Бих се обзаложила, че пилешката супа е добра. Той също се бе спрял на нея, заедно с препечена Франзела, без масло, с резен еврейска туршия. Младата жена си поръча пастрами и салата от сурово зеле върху ръж.

— А за пиене? — попита сервитьорката.

— Бих искала сода с целина — каза Трея.

— Един момент, моля. — Докато сядаше, Глицки почти падна от стола си. — Не можеш да поръчаш сода с целина. Аз смятах да я поръчам.

Трея го потупа по ръката.

— Обзалагам се, че имат повече от една бутилка.

— Не — отговори Ейб, — имам предвид, че никой от познатите ми не пие сода с целина.

— Е, сега вече познаваш човек, който пие.

Сервитьорката се намеси:

— Всъщност, тази напитка е доста популярна. Аз самата никога не съм я опитвала, но съм сигурна, че има тонове в склада.

— Виждаш ли? — усмихна се триумфиращо Трея. — Тонове. — След това се обърна към сервитьорката. — Днес сме решили да се поотпуснем. Ще донесете ли за двама ни по бутилка? Дори и вие може да я опитате — наистина е много добра.

Към два и петнайсет Харди бе оставил съобщение на Даш Логан да му се обади. Бе оставил още едно на Ридли Бенкс — че би било чудесно да му звънне в удобно за него време. На Глицки вкъщи. На Страут. Дори на Тори да го попита за някакви нови подробности по делото Бърджис, особено евентуална стенограма от разпитите на Кълън Алсоп в полицията или обвинението.

След като разбра, че нито един от тях нямаше намерение да му отговори, реши да свърши малко работа в офиса си. Все пак, имаше и други клиенти. Затова прегледа няколко документа по останалите случаи, проведе три телефонни разговора и реши да направи една победна обиколка надолу по стълбите, през фоайето и до кафе машината.

Телефонът иззвъня и го спря, преди да е стигнал до вратата. Той с няколко крачки се озова до бюрото си и вдигна преди второто позвъняване.

— Диз.

— Дейвид — отвърна той. — Какво има?

— Чудех се дали би ми отделил минута.

— Изяснил ли си ситуацията пред Филис?

— Тя ще ти държи вратата, докато влизаш.

— Веднага идвам.

На практика Филис не му отвори вратата, но му махна с ръка от рецепцията, като му хвърли само бегъл поглед. Когато Харди влезе в офиса, видя, че Фримън не е сам. Имаше нещо като среща на съдружниците. Харди познаваше и тримата, макар никой от тях да не му бе особено близък. Джон Ингълс, Ейми Ву, Къртис Родин. Тъй като Фримън не предлагаше партньорство във фирмата си, неговите съдружница не бяха склонни да се задържат за дълго. Но пък бяха склонни да работят като роби и да научават много за правото за доста кратко време.

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

— Взех решение по случая Бърджис — започна той с рязък тон, — но ще имам нужда от разрешението ти, преди да започна да действам.

Харди погледна към съдружниците, след това към хазяина си.

— Слушам те.

— Ето каква е ситуацията. Започвам да вярвам, че делото ще доминира във вестникарските страници, веднага щом влезе в съда. Знам, че след предварителното изслушване ще се захванеш с етапа на обвинението. — В Калифорния углавното дело се състоеше от две фази — обвинение и наказание. Обикновено всяка част се водеше от различен адвокат. Защитникът в наказателната фаза се наричаше „адвокат на Кинън“ след решение на апелативния съд, което бе създало прецедента, Фримън продължи: — Бих искал да предложа услугите си като адвокат на Кинън. С облика, който вече е придобило делото, дори само рекламната цена си струва. Искам да участвам.

Най-съкровената мечта на Харди бе да помоли Фримън да изиграе тази роля, когато му дойде времето. Досега се бе колебал заради парите — Джоди Бърджис бе наела него, а не Фримън да защитава Коул. А стандартните такси на стария адвокат бяха почти два пъти по-големи от неговите, представянето в съда пък струваше тройно. Джоди никога не би могла да си го позволи. Сега най-известният защитник в града се бе кандидатирал заради рекламната стойност на делото.

Харди и за миг не повярва, че причината бе в популярността. Но със сигурност го прие.

— Това е щедро предложение, Дейвид — каза той. — Ще го имам предвид.

Фримън продължи да се забавлява.

— Имам едно изискване. Ще настоявам да използвам собствените си способни съдружници, за да изследвам елементите на фактор К, ако има такива. — Това включваше другите вероятни заподозрени или всичко, което би могло да предизвика основателно съмнение у съдебните заседатели. — Те биха могли да работят под твоя надзор и наставления, но времето им ще бъде отчитано за фирмата, по моите административни параметри. — Старецът продължи със сериозно покерджийско изражение. — Наистина вярвам, че това партньорство би било полезно и за двама ни, Диз. Възможността е прекалено добра, за да я пропуснем. Надявам се, че ще се съгласиш.

Харди хвърли поглед към младите и нетърпеливи съдружници, Тримата мускетари, които очевидно бяха готови веднага да се захванат за работа. Кимна.

— Мисля, че ще го преживея.

 

 

След обеда, Глицки се върна заедно с Трея в „Ренд и Джекмън“ и прекара следобеда, преглеждайки стотици папки. Към края на деня провери съобщенията на домашния си телефон, откри посланието на Харди и му се обади в офиса. Трея имаше планирана среща с Джекмън след работния ден и Дизмъс предложи да мине оттам и да откара Глицки до дома му, което и правеше в момента.

Ейб не бе в особено добро настроение.

— Аз съм истински задник.

— От години ти го повтарям.

Но приятелят му не отговори с някакво остроумие, което беше тревожно. Каквото и да се бе случило, то бе влязло под кожата на Ейб. Въпреки това, за момента на Харди му бе трудно да почувства друго, освен напрежение — ако не бе вдъхновен, то поне бе разчувстван.

— Но стига сме говорили за теб — каза весело Дизмъс, — бих искал да обсъдим това невероятно предложение. Разбираш ли, че ако искаме, можем да разпитаме половината щат.

— Не мисля, че половината щат е мразил Илейн.

Адвокатът спря на червен светофар и погледна към съседната седалка.

— Добре, какво?

— Нищо.

— О, чудесно, нищо. Нека видим какво куца. Опитваш се да проведеш собствено разследване, без помощ, пари или време. Току-що ни бе осигурена истинска дяволска подкрепа, за каквато дори и не сме мечтали. И въпреки всичко ти дори си по-малко жизнерадостен, отколкото обикновено, което не е много като начало.

Глицки го погледна.

— Ако толкова те притеснява, би могъл да ме оставиш тук. Ще си взема такси.

— Не искам от теб да подскачаш от ентусиазъм. Но поне можеш да се съгласиш, че имаме развитие в положителна насока.

— Разтърсен съм — отговори Ейб. — Наистина.

Светна зелено и Харди потегли.

— Жената е, нали?

— Името й е Трея. — Той едва го произнесе. — Тя е с Джекмън. Какъв съм идиот.

— Мислех, че е женен.

— О, тогава сигурно не е вярно. Женените мъже не се заплитат в авантюри, забравих.

Глицки бе мрачен и Харди, уморен от спора, реши да го остави на мира. Но, няколко преки по-надолу, отново заговори:

— Откъде знаеш? Питал ли си я?

— Не беше нужно. Очевидно е.

— Вероятно единият от тях носи някакъв знак? Нещо като тези хора сандвичи с плакати, така ли?

Лейтенантът кимна.

— Би могло да е така. — Замълча. — Двамата си седим на прозореца в „При Дейвид“ и Джекмън минава надолу по „Гиъри“. Вижда я и двамата грейват като коледни елхи. Той влиза, а тя вече се е изправила, застанала е до него… после, о, да, това е ченгето, за което ти говорих. Джекмън се мотае наоколо, поръчва си сандвич. А като си тръгнах тази вечер, тя отиде в офиса му.

— Очевидно е — съгласи се Харди.

Още едно свиване на рамене.

— Трябваше да си там.

— Но бях предишната вечер в болницата. И мисля, че онова също бе очевидно.

Поглед.

— Какво? Аз ли?

— И тя.

— Е, явно тогава и двамата сме го разчели погрешно.

— Щом така твърдиш. Но ако бях аз и имаше поне малко значение за мен, щях да я попитам. — Бяха излезли от Калифорния Стрийт и стигаха до завоя за пресечката на Глицки.

— Как бих могъл да го направя? Какво да кажа? Тя е с него.

— Добре — повтори Харди, докато вземаше завоя. — Чудесно.

— С него е.

— Не споря. Надявам се да са щастливи. — Спря пред къщата близнак на Ейб и се завъртя на седалката си. — Вземаш телефона, набираш номера й и я питаш дали би дошла с теб на вечеря или нещо подобно. Наричаме тези неща среща. Ако е обвързана с някой друг, ще ти откаже. Ако пък те харесва, ще се съгласи. Ето ти едно просто решение. Дори и при твоето положение, мисля, че би могъл да го използваш.

Глицки поклати глава, несъгласен с приятеля си.

— Трябва да работим заедно през следващите няколко седмици, Диз. Ще бъде прекалено нагло. Така или иначе, тя ще откаже.

— И не бих я упреквал. Но човек никога не знае и няма как да разбере, ако не попита. — Харди виждаше, че Ейб страда и гласът му стана по-благ. — Сигурно помниш как една вечер ми каза, че ти се иска да беше поговорил с Илейн, докато имаше възможност?

— Различно е.

— Само в смисъл, че нещата винаги са различни и никога не се повтарят. Но и доста си приличат. Знам, че това не е твоят предпочитан начин на общуване, но един разговор от време на време не би ти се отразил зле. Какво би направила тя, ще ти се изсмее ли? Не мисля. В най-лошия случай, ще бъде поласкана, че си попитал. — Той постави длан на облегалката помежду им. — Добре, това е моята история. Аз съм дотук. Искаш ли да намина сутринта?

Глицки не помръдна още няколко секунди. После наведе глава и отвори вратата си. Вече на улицата, той се надвеси в колата.

— Добре.

 

 

Пред дома на Харди имаше малка тревна площ. Тя се простираше от бялата дъсчена ограда до цветната градина, която се опитваха да поддържат дори през зимните месеци. Къса алея пресичаше моравата и водеше до приветлива веранда. Къщата му бе единствената еднофамилна сграда на пресечката и според Харди нейната привлекателност бе неустоима. Но тази вечер, след като бе изминал пеш разстоянието от четири пресечки от най-близкото свободно място за паркиране, той реши да опустоши всичко и да павира градината си.

Помисли си, че наистина би могъл да го направи, ако, разбира се, имаше как да игнорира евентуалното неприятно преживяване — като изключим загубата на моравата — някой ден друг по погрешка да паркира върху собственото му място. Едва ли щеше да има голямо значение — Харди така или иначе би го убил.

Лампата на верандата бе светната, както и тези на предния прозорец — в дневната им. Дизмъс отвори вратата, подуши аромата на запален в камината дъб и постави на пода тежкото си куфарче.

— Татко!

Ребека притича, почти прелитайки край ъгъла, и го обгърна с ръце. След това Винсънт, който почти го повали. Бащата прегърна и двете си деца и ги повлече няколко крачки, докато те се смееха и огласяха цялата къща. Франи се появи в коридора с чаша вино в едната ръка и нещо, което подозрително приличаше на мартини в другата.

— И какво да правя аз? — попита той.

Както се оказа, Харди не трябваше да прави нищо специално. Франи бе запалила камината и хлапетата лежаха на пода и надписваха картички за свети Валентин за почти всеки от съучениците си. Съпругата му бе поръчала по телефона китайска храна, която всеки момент щеше да пристигне, затова не се занимаваше с готвене. Предпочиташе чаша вино. Щом съпругът й се бе прибрал в нормален час, според нея вероятно би пожелал чаша мартини. Докато му подаваше питието, Франи го целуна.

— Понякога просто се получава.

И нещата продължиха по същия начин. Телефонът не звънна нито веднъж. Вечерята пристигна почти веднага и бе чудесна. Ребека и Винсънт нямаха никакви кризи и се гмурнаха в леглата си в девет и половина. Името на Коул Бърджис изобщо не бе споменато.

 

 

Доктор Кемпиън се държеше необичайно за века на премерената грижа. След като се обади три пъти през деня и не получи отговор, най-накрая бе достатъчно притеснен, за да реши сам да провери нещата. Стигна до къщата близнак на Ейб малко след мръкване — оказа се, че прави по едно домашно посещение на седмица. Трите момчета и Нат вече си бяха вкъщи, което правеше всички от семейството, без онзи, който му трябваше. Лекарят вероятно бе по-ядосан от останалите.

Кемпиън не можеше да повярва, че пациентът му не си е в леглото, но когато най-сетне осъзна този факт, повтори инструкциите си, като ги подчерта, за да бъдат от полза на всички. Съвсем не му бе до шеги. Да, той бе изписал Ейб от болницата, но пациентът не бе вън от опасност. Предписанията му бяха, че Глицки би могъл да ходи из къщи, но да не се натоварва и да избягва всякакъв стрес. Нямаше никакви обстоятелства, които да накарат лекаря да си представи, че Ейб би си позволил да е навън и при това да работи под напрежението на дело за убийство. Дори само слизането по дванайсетте стъпала пред входната врата…

Сърцето му бе сериозно отслабено, мускулите бяха увредени — дори все още не се знаеше в каква степен. Имаше възможност и за следваща сериозна и дори фатална атака. Той трябваше методичната взема укрепващите кръвта лекарства, които бяха на масата до леглото му с все още недокосната опаковка. Кемпиън почака около половин час, след което остави номера на клетъчния си телефон и си тръгна.

Когато Ейб най-сетне се прибра, влизането му предизвика ропот. Всички искаха да знаят какво си мисли, че прави той. Дали не е решил да умре? Никой не смяташе, че това, което е сторил, е дори в малка степен предпазливо. Около петнайсет минути му повтаряха всички ужасни истории на доктор Кемпиън, а накрая го изпратиха в стаята му и го надзираваха, докато изпи таблетките си и си легна. За всеобща изненада, Ейб призна, че е напълно изтощен и почти веднага заспа. Останалата част от семейството се промъкна на пръсти в кухнята и взе решение да не го изпускат от поглед.

Глицки не биваше да ходи където и да е. Не и без лекарско разрешение.

 

 

Франи го целуна.

— Може и да не си толкова добър, колкото беше някога, но веднъж беше толкова добър, колкото винаги.

Беше малко след десет. Те бяха в своята относително нова спалня на горния етаж. Стаята им даваше уединение, което смятаха за немислимо при старото разпределение на къщата. От тяхната спалня на долния етаж се влизаше в двете детски. Сега все още не можеха да крещят от удоволствие, но случайните стонове на наслада не бяха съпроводени от потропване от едно от децата с въпрос дали всичко е наред. Дали някой не се е наранил?

— Мисля, че съм ти благодарен. — Той пое очната й ябълка между устните си и я целуна. — И ти не беше зле. — След момент, по-тихо: — Ти си моя.

Изпълнени със задоволство, те за кратко полежаха настрани като лъжички, после, когато дишането й стана равномерно, съпругът й отново я целуна, измъкна се и се обърна на другата страна. Последните въглени припукваха в камината. Дизмъс затвори очи.

Някъде в далечината пищеше сирена. Звукът се приближаваше.

Внезапно сърцето му лудо заби и Харди седна в леглото, отхвърляйки завивката. Не беше сирена. Беше телефонът на бюрото в другия край на стаята, Франи, все още спяща, се размърда зад него и издаде някакъв звук. Съпругът й стигна до телефона преди следващия звън.

— Да.

— Господин Харди? Тук е Джон Ингълс.

— Отне му момент да се сети. Един от новия му екип. Часовникът пред него сочеше 11:11.

— Какво има, Джон?

— В колата съм. Тъкмо си тръгвам от Джеф Елиът.

— От дома му ли?

— Да. Говореше за напускане. Напълно е скапан.

— Какво да напусне? Вестника ли? И защо?

Ингълс му каза. Този следобед „Демократ“ бе излязъл с история, в която се предполагаше, че докато Коул е живял у Джеф, той несъмнено е използвал хероин в присъствието на домакина, ако не и заедно с него. Това — бе най-подлата и неоснователна атака, абсурдна за всеки, който познава Джеф. Но издателят на „Кроникъл“, Паркър Уайтлоу, веднага бе потърсил подчинения си. Заповядал му да не пише повече по случая „Бърджис“. Елиът се опитал да обясни, че не е крил роднинската си връзка с Коул. Уайтлоу не се трогнал. Доверието в обективността на Джеф като репортер, казал той, била под въпрос. При подобни обвинения и политическата атмосфера в града, едно обикновено отричане нямало да свърши работа. Трябвало да направят поне някакви опити за разследване. Цялото бъдеще на статията му било под въпрос.

— Все пак — продължи Ингълс, — Джеф смята, че всичко е дело на Прат.

— Мисля, че съм съгласен с него. И какво възнамерява да прави?

— Не знае.

Харди седна, като все още държеше телефона. Явно участието в делото влияеше на сигурността на работното място. Първо Ейб, а сега и Джеф. Беше любопитно, а вероятно дори и плашещо.

— Харди? — попита Ингълс. — Нали не те събудих или нещо такова?

Харди се разсмя.

— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах за среднощния си крос.

 

 

Доста време след полунощ Дизмъс все още бе буден.

Непрекъснато засилващата се намеса на областния прокурор във всяка част не само от делото „Бърджис“, но и във всяка част от живота му, постепенно се превръщаше в сериозен проблем.

Сега, докато седеше на кухненската маса на долния етаж, Харди пишеше имена и рисуваше кръгове и стрелки. Макнийл, Тори, Алсоп, Бърджис, Логан, Илейн. Все още не бе в състояние да направи някакви изводи — имаше само предположения. Засега…

Той погледна надолу към листа и написа още едно име. Клиентката на приятелката на Фримън — Аби Оберлин — определено бе получила предложение за споразумение от Тори и ползата щеше да е за Логан. Но какво от това? Всеки ден адвокатите се облагодетелстваха от споразумения. Освен че Логан бе свързан с Илейн и оттам с Коул. А тъй като Логан представляваше Мани Галт, той бе свързан и с Макнийл.

Господи! На Харди му се искаше Логан да бе и адвокат на Кълън Алсоп, но него го представяше онова чаровно хлапе, с което се бе срещнал сутринта, Уестбрук. Не знаеше какво би следвало от това — ако Логан познаваше Кълън, — но симетрията би била дяволски привлекателна.

Неохотно подчерта името на Кълън.

Още една мисъл го стъписа и той напрегнато огради името на собствения си клиент. Ако, както изглеждаше делото, те трябваше да работят върху презумпцията, че Коул е невинен…

Макнийл, Оберлин, Тори, Илейн, Логан.

Това беше малък град, който се въртеше около себе си. Почти като в примка.