Джон Лескроарт
Предварително изслушване (26)

26

Все още в работните си дрехи, Джонас Уолш си поиска свободна маса в кафето на „Сейнт Мери“. Вестникът му бе разпилян по цялата свободна повърхност на масата, всеки лист поотделно. Подносът му съдържаше останките от предобедната му закуска — празна купичка от плодовата салата, чинията от препечената филийка, три празни чаши от сок. Джонас се облегна, за да създаде известна дистанция от масата, с глезен върху коляното на противоположния крак. На една ръка разстояние беше чашата му с кафе. За сам мъж заемаше доста голямо пространство. Беше десет и половина сутринта и четирите му планирани операции на херния бяха минали без проблеми, както ставаше винаги.

Въпреки това стойката му отразяваше сериозна доза гняв. Мразеше да стои тук, но тъпите чиновници, които изготвяха графика на операционната, не бяха в състояние да запишат всичките му пациенти, без значение че хората чакаха на опашка. Двама души се бяха отказали и болницата не успя да запълни проклетото време; а когато имаш само два операционни дни седмично, по-добре да си сигурен, че са плътно заети. Но сега, вместо да има десет хернии, имаше само осем, което означаваше, че три хиляди и двеста долара са излетели през прозореца. Като капак, трябваше да изтърпи тази отвратителна двучасова почивка, преди да може да спечели още пари с останалите четири следобед. Така никога нямаше да успее да плати заемите си.

Можеха поне да преместят последните му късни операции, за да си тръгне по-рано. Но не. Никой не мисли. Ще трябва да се оплаче на администратора. Да сложи на графика някой друг, който да има поне грам мозък.

Джонас приключи със спорта и се зае с бизнес страниците, където отбеляза, че акциите все още са в застой. Клатейки неодобрително глава, вдигна чашата си до устните и отпи. Кафето бе изстинало и хирургът изпсува.

— Свободен ли е столът? — Висок негър с чип нос и белег през устните се въртеше около далечния край на масата. Мъжът стоеше свободно, изражението му беше спокойно, а ръцете му бяха дълбоко в джобовете на дъждобрана му. Имаше нужда от бръснене и Уолш откри следа от бледност под тъмния тен и жълтеникаво оцветяване на бялото на очите му.

Да не би да беше болен?

Какъвто и да бе, не беше добре дошъл. Джонас нарочно се огледа наоколо. Освен него в помещението имаше може би още десет души и поне четирийсет свободни маси.

— Съжалявам, зает съм — отвърна той. — Не тук, приятелю, може ли? — погледът му се върна към вестника.

— Вие ли сте Джонас Уолш? — Мъжът бе седнал и бе разчистил пространството на масата пред себе си. Мрачен поглед.

— Аз съм доктор Уолш, така е. И току-що ви казах, че съм зает.

— Виждам това — спокойно отвърна мъжът. — И бих могъл да си извадя значката и да ви я покажа, но може би това ще ви се стори притеснително.

Уолш остави вестника на масата и за момент се втренчи в новодошлия. После проговори:

— Вие сте Глицки.

— Точно така.

— Бащата на Илейн. — Уолш го погледна предизвикателно.

— Предполагам, че историята се е разчула. Вие как разбрахте?

— А как мислите? Нямахме тайни. Бяхме сгодени, нали знаете — вероятно сте чули. Глицки кимна.

— Точно затова сега говорим. И бяхте ли щастливи? Беше ли наред всичко при вас?

— Да. — Пауза. — Разбира се. — Искаше Глицки да продължи, но щом не го направи, добави: — Естествено, защо не?

— Няма причина. — Ейб се бе взрял в него. Лицето му бе с най-любезното си изражение и най-сетне то оказа въздействие върху Уолш.

— Какво? — попита докторът. — Какво искате?

— Това, което искам, е да запълня няколко празнини. Знаете, че вече имаме обвиняем, но не знаем защо Илейн е била в центъра по това време. Не знаем с кого е имала среща и дали нашият заподозрян я е познавал по някакъв начин. — Свиване на рамене. — Всичко това. Ако вие двамата наистина не сте имали тайни помежду си, би трябвало да можете да ни помогнете.

— Разбира се, бих искал да помогна, ако мога. — Уолш присви устни, след това хвърли бърз поглед към далечния край на стаята и отново погледна лейтенанта. Когато заговори, гласът му бе придобил обичайния си професионален, учтив болничен тон. — Извинете, ако току-що бях малко груб. Последните две седмици бяха доста трудни.

— Мога да си представя. Съжалявам. — Замълча около минута. — Така, в неделя вечер тя не се прибра вкъщи. Вие очаквахте ли да закъснее?

— Повече или по-малко. Да, предполагам. Тя се бе обадила и бе оставила съобщение.

— Не бяхте ли вкъщи?

— Не. Закусихме в „Сосалито“ и тя отиде на работа, а аз предприех дълга разходка с велосипед до Тамалис и после през Лукас Вали. Това са ми единствените физически упражнения.

— Сам ли ходихте?

Уолш мразеше този въпрос и се изкушаваше да отговори гневно, но в крайна сметка просто кимна.

— Да, бях сам.

— След това се прибрахте вкъщи — Тайбърън, нали? — и там имаше съобщение? По кое време беше? Кога се прибрахте?

— Пет и половина или шест. Тъкмо се смрачаваше.

— И в съобщението се казваше, че тя няма да се прибере преди три през нощта?

Въпросът го забави.

— Ами не, не точно. Просто, че има среща и ще позакъснее. Откъде ви хрумна това с три часа?

— Тогава дойдохме да ви съобщим. — Глицки направи усилие да се усмихне. — Така че тя ви е казала, че ще позакъснее, така ли?

Докторът отново се облегна и направи премерена пауза.

— Какво целите с това, лейтенант?

Глицки реши, че въпросът е честен.

— Ами, ако сте мислели, че тя просто ще закъснее, а не се е прибрала до, да кажем три… — Със сигурност Уолш разбираше накъде бие.

— Дотогава трябваше да съм се обадил на полицията. И би било редно да съм притеснен.

— Въпросът сам се появи, това е всичко.

Уолш отдели още минута, за да реши дали е длъжен да отговаря на още глупави и подвеждащи полицейски въпроси.

— Първо, вечерта си легнах в девет и половина. Този ден бях изминал доста километри с колелото си. Бях уморен, а на сутринта имах работа. Второ, срещите на Илейн често продължават до късно, понякога дори до малките часове. Така че не, не бях притеснен.

— И тя не ви каза с кого има среща?

— Не тогава. Но знаех с кого щеше да се срещне по-рано през деня. — Изведнъж нещо друго му мина през ум.

— Знаете ли, струва ми се, че е минало ужасно много време от случката, за да ми задавате такъв тип въпроси.

— Прав сте. Ако нямахме заподозрян, щяхме по-бързо да минем през цялата процедура. Но сега не търсим никого. Както ви казах, попълваме празнините. Може и да не се нуждаем от тази информация, може да е просто ненужни подробности. Въпреки всичко искаме да се подсигурим възможно най-добре за делото. Това струва ли ви се логично?

— Явно е.

— Чудесно. — Имаха напредък. Глицки събра ръце в нещо като одобрително плясване. — И така, с кого беше срещата й по-рано през деня?

— Наистина ли не знаете?

— Откъде бих могъл?

— Защото беше с ваши хора. — Глицки прояви изненада. — С полицията. — Уолш обясни за задълженията на Илейн като вещо лице по делото за руската застрахователна измама. Беше отишла с екип от полицейски офицери, за да изпълни съдебно решение в юридическите офиси на Даш Логан.

— В неделя ли?

Свиване на рамене.

— Очевидно първия път, когато са отишли, Логан се е държал отвратително. Не е позволил на никого да погледне папките му, не казвал на Илейн кое къде е, дори когато знаел.

— А защо да не знае?

— Защото — по думите на Илейн — в офиса му царял пълен хаос. Тя каза, че никога не е виждала юридическа кантора като тази. Тя мисли… мислеше… той сигурно е вземал наркотици или нещо подобно. Логан.

Глицки сви рамене. Много хора се дрогират. Когато не убиват хора за това, няма отнемане на човешки живот и не е негова работа.

— Във всеки случай — продължи Уолш, — намериха още двама руснаци, с чиито дела се занимава Логан. Решиха, че този път ще им е по-лесно да направят разследването си, когато той ще бъде сам. Затова го събудиха в дома му, заведоха го до офиса и изпълниха съдебното решение.

— Наистина ли отидоха в офиса му? Онази неделя?

— Не зная, лейтенант. Предполагам. Такъв беше планът. Вероятно имате възможност да го разберете по-лесно от мен.

Това беше вярно и Глицки го прие без възражения.

— И после не сте се чували?

Уолш прехапа долната си устна. Изведнъж Глицки усети някаква емоция.

— Не. Само последното съобщение. Знаете ли, може да е глупаво, но не намерих сили да го изтрия.

Което бе чудесно, много добре и вероятно тъжно, помисли си Глицки, докато се отдалечаваше от масата, но съвсем не толкова интересно като факта, че Уолш бе излъгал за последното развитие на връзката си с Илейн. Пък и нямаше никакво алиби за времето на смъртта й.

В другия край на кафенето бащата на Глицки и двете по-големи момчета се бяха разположили на една маса и четяха различни страници на вестника. Ейб се приближи до тях, издърпа един стол и седна с облегалката напред. Нат вдигна поглед.

— Не че мърморя, Ейбрахам, но може би ще поискаш да седнеш като нормален човек? Надявам се сега да се прибереш вкъщи, да полежиш и да си почиваш. Мисля, че говори достатъчно с разни хора.

Глицки погледна децата си.

— Не че мърморя, каза той. — Отново се обърна към Нат. — Такава ми е работата, татко.

— Май последно чух, че си временно отстранен. Греша ли? Кажи ми, ако греша. Също ми кажи, ако греша, че преди три дни получи инфаркт. Сигурно си го забелязал.

— Забелязах го. Но госпожа Гент ми каза, че той — Ейб посочи към Уолш, — че той работи тук в четвъртък. Аз също съм тук. Възможността е прекалено добра, за да я пропи лея. Пък и лекарите нямаше да ме пуснат тук, навън, ако не бях добре.

— Славни последни думи, Ейбрахам. Не се притеснявай, парашутът винаги се отваря.

Глицки хвърли почти развеселен поглед към синовете си, които бяха прекъснали четенето, за да проследят размяната на реплики.

— И престани с този поглед! — Нат разклати пръст пред него. — Майка ти гледаше по същия начин, когато беше добре като теб. След това се прибра вкъщи, захвана се с тоновете пране, които имаше, и умря. Бог да й прости, че умря с мръсни дрехи в коша.

Ейб вдигна ръка.

— Добре, татко. Прибираме се вкъщи.

Нат тръсна гневно глава, включвайки и момчетата.

— Най-сетне баща ви казва нещо умно. — Той насочи пръст към сина си. — И ще си почиваш.

Кимване.

— Почивката е нещо добро — съгласи се Глицки. Но нямаше никакво намерение да я почувства на практика.

Използвайки информацията за доктора, която Трея му бе дала предишната вечер по телефона, лейтенантът първо се бе обадил в офиса му и бе разбрал, че има двучасова дупка в графика си за операции. Получи се така, че съвпадна с пристигането на баща му и синовете му — с комплект чисти дрехи и готови да го отведат вкъщи.

Ейб се бе облякъл, но не бе отделил време да се избръсне. Правилата на болницата повеляваха той да излезе от сградата в инвалидна количка, затова го откараха до входната врата. Там лейтенантът се изправи, завъртя се и се върна обратно да се срещне с доктор Уолш, със семейството по петите си и Нат, мърморещ през цялото време.

Сега те най-сетне бяха в колата, Айзък шофираше, а баща му бе на предната седалка до него.

— Как мина разпитът? — попита момчето.

Нат започна да мърмори някакви възражения от задната седалка, но Ейб заговори въпреки тях.

— Много добре. Той каза само една малка лъжа.

Заинтригуван, Джейкъб се наведе напред.

— Това обичайно ли е?

— Кое? Че е излъгал или че лъжата е била само една?

Нат, който все още бе недоволен, отново се намеси:

— В работата на баща ви никой не казва истината. Чудя се как може да търпи това.

Глицки отвърна през рамо:

— Шегуваш ли се? В това й е чарът.

— Но наистина ли излъга? След като знае, че си ченге? Имам предвид, че не е някой престъпник — каза Айзък. — Той е лекар.

Глицки реши да се пошегува:

— Правили са експерименти. Можеш да си и двете.

Джейкъб се намеси:

— Няма ли да го обвиниш?

— Не още. Може и изобщо да не го обвиня.

— И защо? — полюбопитства Айзък. — Нали когато лъжеш, криеш нещо?

Кимване.

— Такова е общото правило.

Отново Джейкъб:

— Тогава?

— Ами, можеш да обвиниш някого в лъжа или да го уловиш в лъжа. Второто е много по-забавно.

— Забавно ли? — На задната седалка Нат изглеждаше отвратен. — Какво разбираш ти от забавления, Ейбрахам?

 

 

Харди се бе уморил да чака обаждането на Ридли Бенкс. Той бе съвсем логично в приятелски отношения с повечето инспектори в отдела и нито един от тях — дори и Глицки — нямаше като основен приоритет да се обажда на адвоката на защитата. Но това не означаваше, че не може да направи собствено разследване. Около час убива времето си в офиса в очакване на телефонното позвъняване, после реши да се поразходи до затвора и Съдебната палата.

Когато стигна там, по навик спря първо в отдел „Убийства“, но без уговорена среща с Бенкс и в отсъствието на Глицки, посрещането бе доста хладно. Инспектор Марсел Лание познаваше Харди доста добре, но сега бе затънал до гуша в административната работа, която бе останала от Глицки, и седнал зад бюрото си, нито бе в добро настроение, нито пък имаше желание за непринуден разговор. Не, не знаеше какво става с Ейб, но се надяваше каквото и да е, да свърши по-скоро. Не, не беше чувал Бенкс. Какво от това? Без съмнение, щеше да мине през отдела, когато приключи с бумагите си.

Джон Страут, патологът, бе на средата на някаква аутопсия, „изцапан до лактите“, и също нямаше как да се срещне с него. Харди остави съобщение, в което го молеше да се обади когато може, и тръгна по коридора към входа на затвора, но не успя да се насили да влезе. Все още имаше неприятен вкус в устата от провалената Вечер за излизане с Франи. Бе сигурен, че клиентът му ще се впечатли от посещението, но Коул Бърджис бе последния човек, когото искаше да види.

Отново премина през Палатата, излезе от другата страна и пресече Брайънт Стрийт. Барът на Лу Гърка бе в мазето на сградата за освобождаване под гаранция. Лу сервираше и храна за обяд. Тъй като съпругата на Лу бе не го е направил.

Гъркът не бе работил цял живот в най-близкия бар на Съдебната палата, без да натрупа някои основни юридически познания.

— Мислех, че те трябва да докажат, че той го е направил.

— Така е.

— Тогава не им позволявай. Няма значение в какво вярваш. Попитай и клиента си. Едва ли ще реши, че затворът е спечелване на делото. — Лу се замисли още минута, взе една чаша от полицата под бара и започна да я попива с парцала си. За първи път през целия им разговор Харди имаше усещането, че събеседникът му е ангажирал ума си. — Имаш ли някаква идея какво ще стане след десет години, Диз? Дори дали все още ще си жив? Десет години?

— Не.

Барманът кимна.

— Обзалагам се, че с много хора е така.

 

 

Харди работеше като адвокат на защитата, но като влезе в коридора на втория етаж, където бе територията на обществените защитници, се почувства не на място. Въпреки че бяха минали почти десет години, откакто бе младши помощник в областната прокуратура, в сърцето си все още се чувстваше доста привързан към обвинението. Ако не беше заради лошото политическо ръководство и допълнителната юридическа глупост на Шарън Прат и нейната администрация, Дизмъс без проблем си представяше как би се трудил дълго и упорито, за да вкарва лошите зад решетките.

Но тук, в сградата на обществените защитници на две преки от Съдебната палата, етиката бе диаметрално противоположна. Самото влизане в офиса на Сол Уестбрук създаде у Харди усещане за нереалност, като че ли изведнъж се бе пренесъл в друга вселена. Това сякаш избликваше от самата мазилка по стените. Крещеше от всеки стикер, карикатура или плакат на дъската за съобщения — „Той е НЕВИНЕН, докато не го докажеш!“ „Щом няма жертва, няма престъпление!“ „Алтернативната присъда върши работа!“

Вибрациите, помисли си Харди, бяха толкова различни от неговите. Дезориентиращо е.

Като си тръгна от Лу, Дизмъс се върна в Съдебната палата и откри името на адвоката на Кълън Алсоп. Сол Уестбрук бе в офиса си, когато му се обади, и каза „Разбира се, ела“.

Сега почука на отворената врата. Офисът бе почти със същия размер, както и на неговите колеги от обвинението в Съдебната палата — три на четири метра, с две бюра, преливащи от папки кантонерки, препълнени кутии с картончета, натъпкани в папки с три пръстена, метални полици до тавана.

— Господин Уестбрук?

Той бе сам в стаята. Другото бюро бе празно. Уестбрук не изглеждаше като човек, който е на години да се бръсне. Носеше дънки и маратонки, бяла риза с яка, но без вратовръзка и или току-що бе спечелил майсторския турнир по голф, или пък си имаше от другаде Зелено сако. Младият мъж вдигна поглед, изправи се и протегна ръка.

— Сол.

— Дизмъс Харди.

— Дизмъс? Явно и двамата сме кръстени на ранни християнски светци, а?

Гостът намигна.

— Мисля, че моят човек е бил пръв.

— Май си прав. — Сол имаше открито, ъгловато лице с искрена усмивка. Кичур дълга руса коса преминаваше през челото му. Усмивката бързо избледня. — Може би заедно можем да кажем някоя дума на Господ за бедния Кълън.

Харди се изкушаваше да го хареса още от начало, но не можеше да изкривява истината.

— Аз ще трябва да почакам, докато се уверя, че горкият Кълън не е прецакал моя клиент, преди да умре.

— Коул Бърджис — каза Уестбрук и това не беше въпрос. Изразителното лице сякаш се натъжи. — Не мисля, че го е направил.

— Мислиш, че е имал пистолет?

— Не зная. Защо да украсява нещата? Бърджис му беше приятел.

Дизмъс искаше да каже на Уестбрук да поспре за момент — имаше доста малко неща, които един наркоман би направил, за да предпази или спаси приятел. Знаеше от собствен опит, че наркоманите нямат приятели в общоприетия смисъл на думата. Но не искаше да спори с младия защитник, затова бе делови.

— Може би някой друг го е измислил вместо него. И му е платил излизането под гаранция — по негово признание, излизането от затвора, — така че да може да се надруса. Ето затова.

Идеята бе неприятна и Сол тръсна глава.

— Кой би го направил? Аз съм му адвокат. Ако бях достатъчно корумпиран и хитър, сам бих сътворил нещо подобно. Аз съм единственият човек, който би имал мотив да го направи, но не съм и не бих.

— А какво ще кажеш за някой, който би искал да подсили делото срещу Коул Бърджис?

— Но това би могъл да бъде… — Той спря, след това заговори внимателно. — Някой от областната прокуратура, нали?

Харди сви рамене.

— Делото е на Тори.

— Но това би означавало, че ако Кълън е бил убит… — Гласът на младия мъж пресекна. Според Харди моментът бе от онези, в които лицето на Сол се състаряваше с няколко години.

— Това е бил изстрел отдалече — съгласи се Харди. — Нямам представа дали смъртта на Кълън е случайност или самоубийство, или каквото и да било друго. Надявах се ти да имаш някакво мнение.

Двамата адвокати се спогледаха. Сол се облегна на стола си, взе от бюрото щипка за листове и я отвори.

— Познаваш ли Ридли Бенкс?

— Говорих с него снощи.

Кимване.

— Той намина вчера и ми зададе същия въпрос. Което, за ченге, беше малко обезпокояващо. Какво каза на теб?

Но тук Харди беше в трудно положение. Имаше впечатлението, че Ридли смята да му каже нещо за подозренията си, но, след неявяването му, не можеше да е сигурен.

— Беше доста уклончив. — Харди също можеше да бъде уклончив. — Но останах със силното впечатление, че съвпадението го изнервя.

Спорът бе предизвикателен за светогледа на Уестбрук и отговорът му прозвуча като самозащита.

— Но стават и съвпадения.

Казано от истински адвокат на защитата, помисли си Харди. Но отговори:

— Без съмнение. Това обаче би било определено нещастно съвпадение за клиента ми, така че бих искал да съм сигурен, че е било случайно. Сега чакам Бенкс отново да ми се обади, което със сигурност ще стане. Междувременно, ако нямаш нищо против, бих искал да те попитам как стана цялата тази история със споразумението. — Тъй като погледът на Сол бе изпълнен с недоумение, Харди уточни. — Не виждам как думите ти биха могли да навредят на клиента ти.

Изражението на Уестбрук омекна.

— Прав си. — Все още зает с щипката за хартия, той се залюля назад със стола си. — Всъщност, за първи път чух за това в обаждането на Кълън от затвора. И нещата вече бяха почти приключили.

— Станало е през почивните дни? Тъкмо си е спомнил, така ли?

— Да, май беше в понеделник.

— До този момент колко време бе прекарал в затвора заради своето обвинение?

Уестбрук се наведе напред, отвори черния календар — бележник на бюрото и прехвърли няколко страници.

— Бил е арестуван на втори. — Лицето му стана объркано. — Така че е започнал да води преговори на… предполагам на осми.

— Шест дни в затвора — пресметна Харди. — Чудя се какво ли го е накарало да мисли за това? Или, по-точно казано, какво го е накарало да го забрави толкова дълго?

— Въпросът е добър.

— Преди случвало ли се е да доносничи за някого? Откъде е знаел при кого да отиде? Откъде би могъл да знае, че пистолетът е липсващото звено в делото ми?

Внезапно лицето на младия мъж придоби нещастно изражение.

— Не знам — най-после каза той. — Мисля, че трябва да поговориш с Бенкс.